Алекс

56

В дъното на кабинета Камий продължава да слуша. И рисува. Все така, по памет. Лицето на Алекс, на около тринайсет, на моравата пред къщата в Нормандия, тя позира с приятелката си, държат се през кръста, с пластмасови чаши в ръце. Той се опитва да улови усмивката от онази снимка. И най-вече погледа. Това му липсва най-много. В хотелската стая очите й бяха угаснали. Погледът му липсва.

— А сега — продължава Луи — Жаклин Занети. Нея я познавате по-добре, нали?

Никакъв отговор. Примката се затяга. Луи сякаш покрива представата за провинциален нотариус, коректен, вежлив, педантичен, подреден. Изнервящ.

— Кажете, господин Васьор, от колко време работите в „Дистрифер“?

— Прекрасно знаете, започнах през 1987-а. Предупреждавам ви, ако сте ходили при работодателя ми…

— Да? — прекъсва ги Камий от дъното на кабинета.

Васьор се обръща разярен.

— Ако сме ходили, казвате… — повтаря Камий. — Струва ми се, че има оттенък на заплаха в тия думи. Хайде, продължете, много ме интересува.

Васьор няма време да отговори.

— На каква възраст започнахте в „Дистрифер“? — пита Луи.

— На осемнайсет.

Камий се намесва отново:

— Кажете ми…

Васьор постоянно се обръща към Луи и Арман и се извърта към Камий, накрая се надига и ядосано поставя стола си по диагонал, за да може да ги вижда и тримата, без да се кълчи.

— Да?

— А с Алекс добре ли вървеше по това време? — продължава Камий.

Тома се усмихва.

— Отношенията ми с Алекс винаги са вървели много добре, комендант.

— Комисар — поправя го Камий.

— Комисар, комендант, капитан, все ми е тая.

— И заминавате на обучение — подхваща Луи, — обучение, организирано от вашата фирма, годината е 1988-а и…

— Добре де, ясно, окей, Занети я познавам. Чуках я веднъж, няма какво да раздуваме толкова!

— В Тулуза сте на обучение три пъти за по една седмица…

Тома прави гримаса: не знам, да не мислите, че си спомням…

— Да, да — настоява Луи, — уверявам ви, проверихме, три пъти за по една седмица: от 17-и до…

— Добре де, окей, три пъти, окей!

— Да запазим спокойствие.

Отново Камий.

— Вашата работа малко напомня стар скеч — казва Тома. — Златното момче рови из досието, клошарят води разпита, а джуджето си оцветява в дъното на класната стая…

Кръвта на Камий успява да направи само един оборот. Той се изстрелва от стола и се хвърля. Луи е станал, поставил е ръка на гърдите на шефа си и е затворил очи като човек, който поема нещата; често постъпва така с Камий, изиграва поведението, което трябва да възприеме той, с надеждата, че комисарят ще се синхронизира, ала този път няма полза.

— А ти, тлъст тъпако, твоят скеч: „Да, чуках я на десет години и беше адски гот“, къде мислиш, че ще те отведе?

— Ама… Никога не съм казвал това!

Оскърбеният Тома.

— Приписвате ми думи, направо…

Много е спокоен, но изглежда много засегнат.

— Никога не съм казвал подобни ужасии. Не, казах само…

Дори седнал е по-висок от Камий, забавно е. Не бърза. Натъртва на думите.

— Онова, което казах, е, че много съм обичал малката си сестра. Страхотно. В това няма нищо лошо, надявам се. То поне не се наказва от закона, нали?

С огорчен вид. И добавя стъписан:

— Братската обич попада ли под ударите на закона?

Ужас и гнилоч. Сякаш това казва. Ала усмивката му говори за съвсем друго.

Рожден ден. Този път има сигурна дата. На гърба госпожа Васьор е написала: „Тома, 16 декември 1989 г.“. Става на двайсет. Снимката е направена пред къщата.

— „СЕАТ Малага“ — каза гордо тя. — Е, втора ръка, иначе нямаше да се справя.

Тома се е облакътил на отворената докрай врата, за да се виждат седалките от изкуствена кожа вероятно. Алекс е до него. За снимката закрилнически е прегърнал сестра си през раменете. Когато човек знае, вижда нещата по различен начин. Тъй като снимката е доста малка, се наложи Камий да гледа лицето на Алекс с лупа. През нощта не спа, рисува я по памет, трудно му беше да си я спомни.

На тази снимка не се усмихва. Зима е, облечена е с дебело палто, но се усеща, че все още е мършава, на тринайсет е.

— А как вървеше между Тома и сестра му? — попита Камий.

— О, чудесно — отвърна госпожа Васьор. — Той много се занимаваше със сестра си.

„Тома идва в стаята ми. Почти всяка вечер. Мама знае.“

Тома поглежда часовника си раздразнено.

— Имате три деца… — казва Камий.

Тома усеща как вятърът се обръща. Подозрителен е.

— Да, три.

— Има ли момичета в пакета? Две, мисля, нали?

Надвесва се над отвореното пред Луи досие.

— Точно така. Камий, виж ти, също като мен! И Елоди… На колко станаха сладураните?

Тома стиска зъби и мълчи. Луи решава да запълни мълчанието, смята, че е наложително малко разсейване:

— И тъй, госпожа Занет… — започва той, но не успява да довърши.

— Девет и единайсет години! — прекъсва го Камий.

И победоносно слага пръст на една страница в досието. Внезапно усмивката му се свива. Навежда се към Тома.

— А дъщерите си, господин Васьор, как ги обичате? Уверявам ви, бащината обич не се наказва от закона.

Тома стиска зъби, вижда се как челюстите му се стягат.

— Нестабилни ли са те? Имат ли нужда от авторитет? Макар че понякога нуждата от авторитет при момиченцата е нужда от обич. Всички татковци го знаят…

Васьор дълго гледа втренчено Камий, после напрежението като че спада, той се усмихва сякаш на тавана и пуска дълбока въздишка.

— Наистина сте тежък, комисар… За мъж с вашия ръст е дори изненадващо. Да си мислите, че ще се поддам на провокациите ви. Че ще ви забия юмрук в мутрата и така ще ви предоставя повод да… — И разширява кръга: — Не само сте зли, господа, но сте и посредствени.

След което рязко става.

— Ако направите и крачка извън тоя кабинет… — казва Камий.

В този миг вече никой не знае докъде са стигнали. Тонът се е повишил, всички са прави, дори Луи, и ситуацията е патова.

Луи търси изход.

— По времето, когато сте отсядали в хотела й, госпожа Занети е била близка с Феликс Маниер. Господин Маниер е бил по-млад. Имали са дванайсетина години разлика. Вие самият сте били на колко, деветнайсет, двайсет?

— Няма какво да го увъртаме. Занети си беше дърта мръсница! Всичко, което правеше в живота, единственото, дето я интересуваше, беше да чука младоци. Сигурно е забърсала половината си клиентела. На мен ми скочи още с отварянето на вратата.

— И следователно — заключава Луи — Занети е познавала Феликс Маниер. Пак горе-долу същата схема — Гатеньо, когото сте познавали, познавал Прадри, когото не сте познавали, и госпожа Занети, която сте познавали, познавала господин Маниер, когото не сте познавали.

Тогава Луи се обръща разтревожен към Камий:

— Не съм сигурен дали съм напълно ясен.

— Не, не си напълно ясен — потвърждава Камий, и той разтревожен.

— Така си и мислех. Ще се опитам да го кажа по-ясно.

Поглежда към Васьор.

— Познавате пряко или непряко всички онези, които сестра ви е убила. А сега? — прибавя и се обръща към шефа си.

Камий не е очарован.

— Виж, Луи, не искам да бъда неучтив, но формулировката ти не е съвсем прозрачна.

— Смятате ли?

— Да, смятам.

Васьор върти глава наляво-надясно, цяла чета тъпанари…

— Ще позволиш ли?

Луи прави царствен жест. Камий:

— Всъщност, господин Васьор, сестра ви, Алекс…

— Да?

— Колко пъти сте я продавали?

Мълчание.

— Искам да кажа: Гатеньо, Прадри, Маниер… Не сме сигурни, че имаме всичките, нали разбирате. Тъй че се нуждаем от помощта ви, като организатор, схващате, естествено е, колцина сте канили да се обслужат с малката Алекс?

Васьор е възмутен.

— Наричате сестра ми курва ли? Наистина нямате никакво уважение към мъртвите! — На лицето му се изписва усмивка. — Кажете ми, господа, как смятате да подходите, за да докажете всичко това? Ще накарате Алекс да свидетелства ли? — И оставя ченгетата да оценят шегичката му. — Ще призовете клиентите на свидетелската скамейка? Няма да е лесно. Както разбрах, тъй наречените клиенти не са много бодри, нали?

В тетрадка или в бележник, Алекс никога не отбелязва дати. Текстовете са неясни, тя се бои от думите и дори сама пред малкото тефтерче, не се осмелява. Чудно е дали изобщо знае думите. Пише:

Камий добре си представя как онзи малоумник бъхти момиченцето и се хили. Сигурно е можело да я накарат да вярва какво ли не, дори вероятно че й харесва. Във всеки случай и преди всичко това говори много не толкова за Паскал Трарийо, колкото за Васьор.

— Това май не е всичко — казва Тома и се удря по бедрата, — но става късно. Изредихме ли ги, господа?

— Още една-две точки, ако обичате.

Тома демонстративно си гледа часовника, дълго се колебае и отстъпва пред искането на Луи.

— Добре, така да е, ама по-бързичко, вкъщи ще се тревожат.

Скръства ръце: слушам ви.

— Предлагам ви да поработим над нашите хипотези — казва Луи.

— Прекрасно, аз също обичам нещата да са чисти. Основното е да има яснота. Особено при хипотезите.

Изглежда наистина доволен.

— Когато си лягате със сестра си, тя е на десет, а вие на седемнайсет.

Смутен, Васьор търси погледа на Камий, после този на Луи.

— Господа, разбрахме се, че само ще изясняваме вашите догадки!

— Именно, господин Васьор! — отвръща веднага Луи. — Става дума за нашите хипотези и ви моля единствено да ни кажете дали те съдържат вътрешни противоречия… невъзможни постановки… такива неща.

Би могло да се помисли, че Луи се увлича, ала съвсем не, това е неговият обичаен стил.

— Отлично — казва Васьор. — И така, вашите хипотези…

— Първата е, че сте злоупотребили сексуално със сестра си, когато тя е само на десетина години. Член 222 от Наказателния кодекс предвижда за подобно деяние двайсет години лишаване от свобода.

Тома, с показалец във въздуха, като професор:

— Ако има заведена жалба, ако се докажат фактите, ако…

— Разбира се — прекъсва го Луи без усмивка, — това е предположение.

Васьор е удовлетворен, като човек, който държи всичко да е по правилата.

— Втората ни хипотеза е, че след като сте злоупотребили с нея, сте я предоставяли и дори навярно отдавали под наем на други. Сводничеството с утежняващи вината обстоятелства се разглежда в член 225 от същия кодекс и се наказва с десет години лишаване от свобода.

— Чакайте, чакайте! Казвате „предоставяли“. Господине, преди малко — сочи Камий в другия край на кабинета — той каза „продавали“…

— Аз ви предлагам „отдавали под наем“…

— Продавали! Шегувам се! Окей, нека да е „отдавали под наем“.

— И тъй, отдавали сте я под наем на други. Първо господин Трарийо, съученик, след това господин Гатеньо, когото познавате като собственик на автосервиз, господин Масиак, клиент (в двата смисъла на думата, понеже е наемал и игрални автомати за заведението си). Вероятно господин Гатеньо горещо е препоръчал отличните ви услуги на приятеля си, господин Прадри. Колкото до госпожа Занети, която сте познавали отблизо като хотелиерка, тя не се е поколебала да предложи същите тези отлични услуги на младото си гадже, господин Феликс Маниер, навярно за да му стане приятна. Или, защо не, да го привърже към себе си.

— Това вече не е една хипотеза, а цял сноп!

— Пак нищо общо с реалността?

— Доколкото знам, абсолютно нищо. Но не ви липсва логика. И дори въображение. Сигурно даже Алекс би ви поздравила.

— За какво?

— За усилията, които хвърляте за една покойница… — Гледа последователно двамата полицаи: — … на която днес й е все едно.

— Все едно ли ще й бъде и на майка ви? А на жена ви? На децата ви?

— А, не!

Гледа ту Луи, ту Камий, право в очите.

— Господа, подобно обвинение, повдигнато без никакво доказателство и без нито едно свидетелско показание, ще бъде чисто и просто клевета. А тя попада под ударите на закона, нали знаете?

Повече не се споменава за Феликс в този бележник, ала ето какво откриват в тетрадката. Кратко е:

Алекс е на дванайсет. Феликс на двайсет и шест.

Гадното чувство продължава доста дълго.

— В този сноп хипотези — подхваща най-сетне Луи — ни остана, мисля, да изясним само още едно нещо.

— Да приключваме.

— Как Алекс е открила отново всички тези хора? Защото все пак фактите са отпреди почти двайсет години.

— Искате да кажете, според хипотезата.

— Точно така, извинете. Според хипотезата тези факти датират отпреди двайсет години. Алекс се е променила много, знаем, че е използвала различни имена, че се подготвя дълго и има стратегия. Старателно е организирала срещите си. Пред всеки е разигравала правдоподобна роля. Момиче, пълничко и размъкнато, за Паскал Трарийо, класическа жена за Феликс Маниер… Но, въпрос, как е открила отново всички тези хора?

Тома поглежда към Камий, след това към Луи, после пак към Камий, като че не знае на кой бог да се моли.

— Не ми казвайте… — И ужасен: — Не ми казвайте, че нямате хипотеза!

Камий се е обърнал. В този занаят човек наистина плаща със собствената си личност.

— А, напротив — отвръща Луи скромно, — имаме хипотеза.

— Ооо… Кажете ми всичко.

— По същия начин, както предположихме, че сте предоставили на господин Трарийо самоличността и адреса на сестра си, предполагаме и че сте помогнали на сестра си да открие всички тези хора.

— Но преди Алекс да пречука всички тези хора… Ако предположим, че ги познавам — той размахва показалец: внимание… — как бих могъл да знам къде са те след двайсет години?

— Първо, някои от тях не са се местили изобщо. Пък и мисля, че е било достатъчно да й дадете имената и старите адреси, а след това тя е провела собствено разследване.

Тома прави лек жест, сякаш аплодира възхитено, ала внезапно спира:

— И защо бих сторил това?