Алекс

59

Съдия-следователят е информиран от Льо Ген за задържането, а Арман се заема с формалностите. Битката с времето продължава, арестът е ограничен до двайсет и четири часа.

Васьор не се противопоставя на нищо, само и само да свършват, ще трябва да обяснява на жена си, ще хвърли всичко за сметка на тия тъпанари, ще си махне връзките на обувките, колана, ще приеме вземане на отпечатъци, на ДНК проба, каквото поискат, важното за него е да става бързо, не казва нищо, докато чака адвокатът да дойде, ще отговаря на административни въпроси, за останалото ще мълчи.

И се обажда на жена си. Работа. Нищо сериозно, но не мога да се прибера веднага. Не се безпокой. Задържаха ме. В настоящия контекст думата му се струва нелепа, опитва се да се измъкне, ала не е подготвен, няма навика да се оправдава. И тъй като не притежава аргументи, възприема властен тон, от сорта: спри да ми досаждаш с въпросите си. От другата страна — бяло петно, неразбиране. Нали ти казах, не мога! Ами просто иди сама! Започва да крещи, това е по-силно от него. Камий се пита дали удря жена си. Ще се върна утре. Не казва кога. Хайде, трябва да вървя. Да, аз също. Да, ще звънна пак.

Осем и петнайсет вечерта е. Адвокатът пристига в единайсет. Той е млад мъж с бърза и решителна крачка, когото още никой не е виждал, но който си разбира от работата. Разполага с трийсет минути, за да информира клиента си, да му обясни как да се държи, да го посъветва да бъде предпазлив, предпазливостта преди всичко, и да му пожелае успех, защото за трийсет минути, без право на достъп до досието, не може да се направи кой знае какво.

Камий решава да се прибере, да вземе душ, да се преоблече. Таксито го оставя пред блока няколко минути по-късно. Качва се с асансьора, сигурно е наистина уморен, щом се отказва от стълбите.

Пакетът го очаква пред вратата, плик от кафява хартия, завързан с връвчица. Той веднага разбира, грабва го и влиза. Дудуш получава само една бегла милувка.

Става му някак особено, това е автопортретът на Мод Верховен.

Осемнайсет хиляди евро.

Очевидно е Луи, отсъствал в неделя сутринта и пристигнал към два следобед. За него картина за осемнайсет хиляди евро не е кой знае какво. И все пак на мига кара Камий да се чувства неудобно. В такава ситуация не знаете какво дължите на другия, какво очаква той негласно, какво трябва да сторите. Да приемете, да откажете, да кажете нещо ли или какво? Подаръкът винаги предполага някаква отплата, под каквато и да е форма.

Какво ли очаква Луи срещу този дар? Докато се съблича и отива под душа, Камий против волята си се връща на своите размишления за резултата от търга. Дарителството за хуманитарни дела е ужасен жест, жест, който казва на майка му: вече нищо не искам от теб.

Малко е възрастен, за да е още на тоя етап, ала човек никога не приключва с родителите си, докато е жив, погледнете Алекс.

Суши се и застава твърдо зад решението си. Това ще бъде успокоение, раздялата с тези пари не означава незачитане.

Просто начин да разчисти.

Дали наистина ще го направя, дали ще дам всичко?

Но пък ще запази автопортрета; привършвайки с обличането, го гледа, сложил го е на канапето пред себе си, доволен е, че е тук. Великолепно платно. Не е сърдит на майка си, ето това доказва желанието му да го задържи. За пръв път той, на когото през цялата му младост всички повтаряха, че прилича на баща си, открива някаква прилика с майка си в тази картина. Става му добре. Има надежда да изчисти живота си. Не знае накъде води това.

Преди да излезе, се сеща за Дудуш и й отваря една кутия.

В сградата на Криминалната полиция Камий се разминава с адвоката, който тъкмо е приключил, Арман е звъннал със звънеца за край на срещата. Връщат се при Тома Васьор в кабинета, Арман се е възползвал да проветри, сега е дори хладно.

Луи също влиза, Камий се обръща към него с малък съучастнически жест, Луи го пита с поглед, Камий прави знак: ще поговорим по-късно.

Тома Васьор е доста скован, брадата му сякаш е започнала да расте по-бързо, като в една реклама за изкуствени торове, но е запазил грам усмивка нейде на лицето. Искате да ме омаломощите, само че не разполагате с нищо и няма и да разполагате. Готов съм за война на изтощение, наистина ме вземате за тъпак. Адвокатът го е посъветвал да чака и да не поема инициатива, това е добрата тактика — да претегля отговорите си и да не бърза. Битка с времето наопаки, идеята е работата да се проточва цял един ден. Вероятно не два. Адвокатът казва, че за да удължат задържането, ще се наложи да подадат нещо ново на съдията, а те не ще имат нищо, нищо. Камий чете всичко това в начина, по който той отваря и затваря уста, пъчи гърди и прави дихателни упражнения.

Казват, че първите минути на една среща съдържат умален модел на по-нататъшното отношение; Камий си припомня, че в момента, в който го зърна, изпита неприязън към Васьор. До голяма степен подходът му към този случай дойде именно оттам. И съдия Видар го знае.

Камий и съдията не са чак толкова различни всъщност. Потискащо е да установява такива неща.

Льо Ген потвърди, че съдия-следователят одобрява стратегията му. Ти да видиш! В този миг всякакви емоции разтърсват Камий. На свой ред и съдията се присъединява към заверата. Заставайки така решително на негова страна, той го принуждава да преразгледа изпълненията си. Дразнещо е човек да получава подобни уроци.

Арман обявява деня и часа, имената и чиновете на присъстващите лица, като разказвач в гръцка трагедия.

Започва Камий:

— И преди всичко престанете да ни скачате по нервите с вашите „хипотези“.

Смяна на стила. Камий събира мислите си в движение и поглежда часовника.

— И така, Алекс ви е шантажирала.

Изрича го с напрегнат глас, сякаш зает с нещо друго.

— Обяснете ми това — отвръща Васьор.

Един прилежен Тома Васьор, готов за битка.

Камий, хванат неподготвен, се обръща към Арман, Арман се втурва, рови в папката, това пак отнема сума ти време, човек има чувството, че разни залепени бележки и всякакви хвърчащи листчета ще се разлетят, и си задава въпроса дали Републиката е гласувала доверие на точните хора. Но намира. Арман винаги намира.

— Заем от вашия работодател „Дистрифер“, двайсет хиляди евро, на 15 февруари 2005-а. Твърде много сте затънали в дългове за къщата си, за да можете да вземете от банката, тъй че сте се обърнали към шефа си. Връщате всеки месец, според резултатите от продажбите.

— Не виждам никаква връзка с шантажа, честно!

— Намерихме — продължава Камий — в стаята на Алекс дванайсет хиляди евро. Чистички пачки, току-що излезли от банката, с бандероли.

Васьор прави гримаса на съмнение:

— Е, и?

Камий посочва Арман с жест на конферансие, а Арман е във вихъра си:

— Банката потвърди инкасирането на чек за двайсет хиляди евро от вашия работодател на 15 февруари 2005-а и изтеглянето на същата сума в брой на 18-и.

Камий мълчаливо ликува със затворени очи. Отваря ги отново:

— И тъй, по каква причина имахте нужда от двайсет хиляди евро, господин Васьор?

Колебание. Колкото и да го очаква човек, най-лошото непрекъснато приема нови форми. Това е изводът, който се чете по лицето на Васьор. Ходили са при работодателя му. Минали са по-малко от пет часа от задържането, остава да устои още деветнайсет. Цялата си кариера Васьор е направил в търговията, а няма по-добро обучение за устойчивост на удари. И той поема поредния.

— Дълг от хазарт.

— Играли сте срещу сестра си и сте изгубили, така ли?

— Не, не с Алекс, с… някой друг.

— Кой?

Васьор диша трудно.

— Ще спечелим малко време — казва Камий. — Тези двайсет хиляди евро наистина са били предназначени за Алекс. Останали са й по-малко от дванайсет хиляди, които са намерени в стаята й. Много от бандеролите са с ваши отпечатъци.

Стигнали са дотам. Колко ли назад във времето са се върнали? Какво ли знаят? Какво ли искат?

Камий чете въпросите в бръчките по челото на Васьор, в зениците му, в ръцете. В това няма никакъв професионализъм и Камий не ще го признае никога и пред никого, но ненавижда Васьор. Ненавижда го. Иска да го убие. Ще го убие. Преди няколко седмици помисли същото и за съдия Видар. Не си тук случайно, може да каже сам на себе си, ти си потенциален убиец.

— Окей — прави своя избор Васьор, — дадох пари назаем на сестра си. Забранено ли е?

Камий се отпуска, сякаш е драснал тебеширен кръст на стената. Усмихва се, ала това не е добронамерена усмивка.

— Прекрасно знаете, че не е забранено, защо тогава лъжете?

— Не ви засяга.

Думите, които не бива да се изричат.

— В положението, в което се намирате, кое точно не засяга полицията, господин Васьор?

Обажда се Льо Ген. Камий излиза от кабинета. Дивизионният иска да знае докъде са стигнали. Трудно е да се каже и Камий избира най-успокоителното:

— Не е зле, нещата вървят… — Льо Ген не поема. — А при теб? — пита Камий.

— Едва ще смогнем със срока, но ще успеем.

— Да се съсредоточим тогава.

— Сестра ви не е била…

— Полусестра! — поправя го Васьор.

— Полусестра ви, променя ли нещо?

— Ами да, не е едно и също, би трябвало да проявявате поне малко прецизност.

Камий поглежда Луи, после Арман, сякаш казва: виждате ли, оправя се не зле, а?

— Тогава, да речем, Алекс. Всъщност не сме напълно убедени, че Алекс е имала намерение да се самоубие.

— Обаче точно това е направила.

— Така е. Но вие, който сте я познавали по-добре от всеки друг, сигурно ще ни обясните. Ако е искала да умре, защо е подготвила бягството си в чужбина?

Васьор вдига вежди. Не разбира въпроса.

Този път Камий само прави лек жест към Луи.

— Сестра ви… пардон, Алекс, предния ден си е взела билет за Цюрих, излитане на следващия, 5 октомври, в осем и четирийсет. Дори се е възползвала от минаването си през летището, за да си купи пътническа чанта, която открихме идеално подредена, готова, в стаята й.

— От вас научавам… Вероятно е променила решението си. Казах ви, наистина беше нестабилна.

— Избрала е хотел близо до летището, даже е поръчала такси за следващата сутрин, а колата й е била там. Без съмнение не е искала да се затруднява, да търси място на паркинга и да си изпусне полета. Възнамерявала е да замине лесно и безпроблемно. Освен това се е отървала от лични вещи, не е искала нищо да остави след себе си, включително флаконите, съдържащи киселина. Нашите експерти, между другото, ги изследваха, това е същият продукт, който е използван при престъпленията, концентрирана до около 80 % сярна киселина. Заминавала е, напускала е Франция, бягала е.

— Какво очаквате да ви кажа? Не мога да отговарям от нейно име. Всъщност никой вече не може да отговаря от нейно име!

Васьор се обръща към Арман и към Луи, сякаш търси одобрение, но не му е до това.

— Тогава, щом не можете да отговаряте от името на Алекс — отбелязва Камий, — поне ще можете да отговаряте от свое собствено.

— Ако мога…

— Разбира се, че можете. Какво правихте на 4 октомври вечерта, в деня на смъртта на Алекс, да речем, между осем часа и полунощ?

Тома се колебае, Камий се хвърля с главата надолу:

— Ние ще ви помогнем… Арман?

Странно, навярно за да подчертае драматизма на ситуацията, Арман се изправя, както в училище, когато учителката вдигне ученик да рецитира. И акуратно започва да чете записките си:

— В двайсет и трийсет и четири сте получили телефонно обаждане, били сте си у дома. Жена ви заяви пред нас: „Тома получи съобщение от службата, нещо спешно“. Изглежда, че от вашата служба на практика не се случва да ви звънят толкова късно… „Беше му много неприятно“, добави тя. Според съпругата ви сте излезли към двайсет и два часа и сте се върнали след полунощ, не можа да уточни кога, спяла е и не е обърнала внимание. Но не преди полунощ, това е сигурно, тогава си е легнала.

Тома Васьор трябва да асимилира доста нови детайли. Разпитвали са жена му. Помисли го преди малко. Какво още?

— Между другото — продължава Арман, — знаем, че изобщо не е вярно.

— Защо казваш това, Арман? — пита Камий.

— Защото в двайсет и трийсет и четири господин Васьор е получил обаждане от Алекс. Било е записано, понеже е набрала номера от хотелската си стая. Ще проверим при оператора на господин Васьор, само че работодателят му е категоричен, че не е имало нищо спешно тази вечер. И дори добави: „В нашата работа не виждам какъв спешен случай може да се яви, и то през нощта. Ние да не сме «Бърза помощ»…“.

— Много проникновена забележка — вметва Камий.

Обръща се към Васьор, ала няма време да се възползва от преднината си. Васьор го прекъсва:

— Алекс ми бе оставила съобщение, искаше да ме види и ми беше определила среща. В единайсет и половина вечерта.

— А, започвате да си спомняте!

— В Олне су Боа.

— Олне, Олне, чакайте… Та то е до Вилпинт, съвсем близо до мястото, където е умряла. Значи, осем и половина е, вашата любима сестричка се обажда и какво правите вие?

— Отивам.

— Обичайни ли са такива срещи между вас?

— По-скоро не.

— Какво искаше тя?

— Помоли ме да се видим, посочи ми адрес и час, това е всичко.

Тома продължава да претегля отговорите си, ала във вихъра на битката се усеща, че желае да се отърве, изреченията изскачат бързо и той трябва непрекъснато да се овладява, за да следва стратегията, която си е изработил.

— И какво е искала тя според вас?

— Не знам.

— Брей, хайде де, не знаете!…

— Във всеки случай нищо не ми каза.

— Да обобщим. Миналата година ви е измъкнала двайсет хиляди евро. По наше мнение, за да ги получи, ви е заплашила, че ще разбие милото ви семейство, ще разкаже как сте я изнасилили на десет години, как сте я карали да проституира…

— Нямате никакво доказателство!

Тома Васьор се е изправил и е изкрещял. Камий се усмихва. Васьор губи своето хладнокръвие, и това ако не е чиста печалба…

— Седнете — изрича той съвършено спокойно. — Казвам „по наше мнение“, хипотеза, знам, че ги обожавате.

Изчаква да изтекат няколко секунди.

— Впрочем, като стана дума за доказателства, Алекс е разполагала с едно превъзходно и убедително доказателство, че младостта й не е минала много добре, трябвало е само да се срещне със съпругата ви. Между жени може да се говори за тия неща, могат даже да си ги показват. Ако само за миг Алекс бе показала интимните си части на жена ви, може да се обзаложим, че в семейство Васьор е щяло да има емоции, нали? Та, в заключение, „по наше мнение“, тъй като е била планирала заминаването си за следващия ден, а почти не е имала вече пари по сметката си и само дванайсет хиляди евро в брой… ви се е обадила, за да иска още.

— В съобщението й изобщо не се споменаваше за това. Пък и откъде бих могъл да намеря пари посред нощ?

— Смятаме, че Алекс ви е предупреждавала, че скоро ще се наложи да намерите, докато тя се организира в чужбина. И че и вие е трябвало да се организирате, защото вероятно потребностите й са били значителни… Едно бягство е скъпо нещо. Но пак ще говорим за това, сигурен съм. Засега вие излизате посред нощ… и какво правите?

— Отивам на адреса, който ми е дала.

— Кой адрес?

— Булевард „Жувнел“ 137.

— И какво има на булевард „Жувнел“ 137?

— Там е работата, че нищо.

— Как така нищо?

— Ами нищо.

Няма нужда Камий да се обръща към Луи, той вече е на клавиатурата, изписва адреса на един сайт за карти и маршрути, изчаква няколко секунди и най-сетне прави знак на Камий да се приближи.

— Е, да, прав сте, няма нищо… На номер 135 офиси, на 139 химическо чистене, а по средата магазин за продан. Затворен. Мислите ли, че е искала да купи магазин?

Луи действа с мишката, за да огледа околностите, другата страна на улицата. По лицето му се вижда, че е озадачен.

— Не, разбира се — казва Васьор. — Но не знам какво е искала, защото не дойде.

— Не се ли опитахте да й се обадите?

— Връзката беше прекъсната.

— Вярно е, проверихме. Алекс е изключила телефона си три дни преди това. Явно с оглед на предстоящото заминаване. И колко време останахте пред магазина за продан?

— До полунощ.

— Търпелив сте, това е добре. Когато човек обича, той е преизпълнен с търпение, всички го знаят. Някой видя ли ви?

— Не смятам.

— Неприятно.

— Неприятно е най-вече за вас, понеже вие трябва да докажете нещо, не аз.

— Не е неприятно нито за вас, нито за мен, а е просто неприятно, изникват неясноти, съмнения, заприличва на „измислена история“. Но няма значение. Предполагам, че случката е приключила и сте се прибрали вкъщи.

Тома не отговаря. Вероятно някой скенер би могъл да покаже скоростта, с която невроните му се опитват да уцелят правилната конфигурация.

— Е? — настоява Камий. — У дома ли се върнахте?

Колкото и да мобилизира всичките си ресурси, умът на Тома не открива задоволително решение.

— Не, отидох в хотела.

Направо скача в дълбокото.

— Тъй ли? — възкликва Камий слисан. — Ама вие знаехте в кой хотел се намира тя?

— Не, Алекс ми се беше обадила, аз просто набрах същия номер.

— Хитро! И?…

— Не отговаряше. Попаднах на автоматично съобщение.

— Колко жалко! И, значи, сте се прибрали у дома.

Двете му мозъчни полукълба този път почти влизат в сблъсък. Тома чак затваря очи. Нещо му говори, че това не е верният ход, ала не вижда какво друго да направи.

— Не — казва той накрая, — отидох в хотела. Беше затворено. Нямаше никой на рецепцията.

— Луи? — пита Камий.

— Рецепцията е отворена до десет и половина вечерта. След това е нужен код, за да влезеш. Дават го на клиентите, когато пристигнат.

— И следователно — продължава Камий, гледайки Васьор — сте се прибрали у дома.

— Да.

Камий се обръща към своите адютанти.

— Ама че приключение! Арман… Струва ми се, че нещо се съмняваш.

Този път Арман не се изправя:

— Свидетелските показания на господин Льобуланже и на госпожа Фарида.

— Сигурен ли си?

Арман припряно се гмурва в записките.

— Не, чакай. Фарида е малкото й име. Госпожа Фарида Сартауи.

— Извинете колегата ми, господин Васьор, винаги е имал проблем с чуждите имена. И тъй, тези хора?…

— Клиенти на хотела — додава Арман. — Които са се върнали към дванайсет и петнайсет след полунощ.

— Добре, добре, добре — изригва Васьор, — добре!