Алекс

47

В стаята Алекс е скръстила ръце на гърдите си. Трябва да се обади на брат си. Щом чуе гласа й, той ще каже: „А, ти ли си? Какво искаш пак?“, и ще се вбеси още първата секунда, ала толкова по-зле. Вдига хотелския телефон и поглежда на стикера какво следва да набере — нула за външна линия. Открила е място, където може да му определи среща, съвсем близо до индустриалната зона, и е записала адреса на листче. Търси го, намира го, поема дъх и набира номера. Телефонен секретар. Странно, той никога не изключва мобилния си, дори през нощта, твърди, че работата е свещена. Сигурно минава през някой тунел или го е забравил на масичката в антрето, кой знае, всъщност това не проваля нещата, оставя му съобщение: „Алекс е. Трябва да те видя. Спешно е. Булевард «Жувнел» 137 в Олне, 23:30. Ако закъснея, изчакай ме“.

Понечва да затвори, сеща се и добавя: „Но не ме карай да чакам“.

Сега я обзема атмосферата на стаята. Изтегната на леглото, тя дълго мечтае, времето минава бавно, мислите сами се нижат, по силата на собствения си бяг, чува ехото от телевизора в съседство, хората не си дават сметка колко силно слушат и колко пречат. Би могла да го накара да спре, ако пожелае. Ще излезе от стаята си, ще звънне на вратата, ще й отвори изненадан мъжът, дали е обикновен мъж, като тези, от които изби колко вече, петима? Шестима? Повече? Ще се усмихне както умее, мило, ще каже: аз съм ви съседка по стая, с лек жест с глава, сама съм, може ли да вляза? Стъписаният мъж ще отстъпи крачка назад и тя веднага ще добави: искате ли да ме видите съвсем гола? Със същия тон, сякаш казва: бихте ли дръпнали завесите? Мъжът ще зяпне от почуда, сигурно има коремче, естествено, след трийсетте всички са така, дори Паскал Трарийо, той от бирата, дано дяволът го мъчи в своята безмерна жестокост. Тя ще разтвори пеньоара си и ще попита: как ме намирате? Наистина би било мечта да може да направи това веднъж, само веднъж. Да разтвори пеньоара си и да попита: как ме намирате, и да бъде сигурна в отговора, сигурна, че ръцете му ще се разперят и тя ще се сгуши в тях. В действителност ще каже: може ли първо да спрете телевизора? Мъжът ще се втурне, пелтечейки извинения, и още как, ще го опипа непохватно, за да открие копчето, толкова възбуден, каква чудодейна поява!

И така, той е с гръб, наведен напред, само трябва да сграбчи алуминиевата нощна лампа и да му я стовари с две ръце точно зад дясното ухо, нищо по-лесно, и щом се свлече, вече е като детска игра, знае къде да го фрасне, та да го зашемети за няколко секунди и да има достатъчно време да му нанесе следващите удари, тук, върху чаршафа, за да направи върви, половин литър сярна киселина в гръцмуля и случаят е приключен, телевизорът вече не вдига шум, клиентът няма скоро да усили звука, най-сетне човек може да прекара една спокойна вечер.

Такъв е будният сън, който сънува Алекс, изтегната на леглото, с ръце под главата. Отдала се е на себе си. Изплуват спомени от нейния живот. Наистина в тях няма съжаление. Всички тези жертви бяха необходими, изпитваше нужда от тях. Нужда да ги накара да страдат, да ги умъртви, да, действително никакво съжаление. Даже можеше да има и други, много други. Така е написана историята.

Дойде време да пийне малко алкохол. Мисли да си сипе глътка „Баумор“ в пластмасовата чаша от банята, но се отказва и пие направо от бутилката. Алекс съжалява, трябваше да купи и цигари. Тъй и тъй е празник. Почти петнайсет години, откак не е пушила. Недоумява защо да е трябвало да си купи тази вечер, след като всъщност никога не са й се нравели. Искаше да прави каквото правят всички, обзета от мечтата на всяка девойка да бъде като останалите. Никак не носи на уиски, от мъничко почва да залита. Тананика си мелодии, на които не знае думите, и докато си припява, събира вещите си, сгъва старателно дрехите една по една и грижливо подрежда пътническата си чанта. Обича нещата да са изрядни, апартаментът й трябваше да се види, всъщност всичките й апартаменти, винаги безупречни. В банята на малката разбрицана етажерка с цвят екрю, осеяна със следи от загасени цигари, подрежда тоалетните си принадлежности, пастата и четката за зъби. От несесера вади тубата си с молекулите на щастието. Един косъм е залепнал под капака, тя отваря тубата, хваща косъма, вдига високо ръка и го пуска подобно на мъртво листо, щеше й се да има цяла шепа, за да направи като дъжд, като сняг, някога у една приятелка често си играеха на това на моравата, правеха си дъжд с маркуча за поливане. От уискито е. Понеже докато разтребваше, продължи да си посръбва направо от бутилката, но колкото и кротко да я караше, то бързо й завърта главата.

Подреждането е приключило, а Алекс леко залита. Отдавна не е яла нищо, мъничко повече алкохол и се срива. Не помисли. Това я разсмива, нервен, тревожен смях, винаги е така, тревожността е нейна втора природа, заедно с жестокостта.

Като малка никога не би повярвала, че е способна на толкова жестокост, казва си, слагайки красивата пътническа чанта в стенния шкаф, и размишлява върху това. Беше най-милото момиченце, за нея неизменно казваха: Алекс е много сладка, обично дете. Трябва да се спомене, че беше грозновата и дребна и хората на драго сърце се юрваха да ровят в характера й, та да могат да й направят някакъв комплимент.

И тъй, вечерта си минава. И часовете.

А Алекс посръбна, посръбна и накрая дълго плака. Не мислеше, че все още има такъв запас от сълзи.

Защото тази нощ е една огромна самота.