Алекс

28

Алекс стигна до своето жилище с тежка, непохватна и боязлива походка. Дали Трарийо я чака тук? Дали е забелязал нейното бягство? Не, не, няма никой във входа. Пощенската кутия не прелива. Няма никой на стълбите. Няма никой на площадката, дали не сънува?

Отвори вратата на апартамента и я затвори.

Наистина като насън.

У дома, в безопасност. Само преди два часа бе под заплахата да бъде разкъсана от плъховете. За малко да рухне, подпря се на стената.

Да яде, веднага.

Но преди това да се погледне.

Боже господи, поне петнайсет години отгоре. Грозна, мръсна. Стара. Черни кръгове, бръчки, белези, пожълтяла кожа и очи на луда.

Извади от хладилника всичко, което беше останало — йогурт, сирене, хляб за сандвичи и банани, и се натъпка като корабокрушенец, докато ваната се пълнеше. И, естествено, едва смогна да изтича до тоалетната, за да повърне. Пое си дъх и изпи половин литър мляко.

След това, на излизане от ваната, се наложи да почисти със спирт раните по ръцете, по краката, по дланите, по коленете, по лицето и да ги намаже с антисептик, някакъв мехлем с камфор. Капнала е от умора. Лицето й е цялото в белези, хематомите от деня на отвличането се резорбират, но раните по ръцете и краката са доста зле, две от тях са замърсени и инфектирани. Ще ги наблюдава, има всичко, което й е нужно. Когато работи, в последния ден на тръгване винаги си взема едно друго от аптечните шкафове. Впечатляващо е колко неща е задигнала — пеницилин, барбитурати, анксиолитици, диуретици, антибиотици, бетаблокери…

Най-сетне си легна. И потъна на мига.

Цели тринайсет часа.

Връщането на земята е като излизане от кома. Трябва й повече от половин час да разбере къде се намира, да осъзнае откъде идва, сълзите напират, свила се е в леглото като бебе и пак заспива с ридания. Второ събуждане пет часа по-късно, шест следобед е. Сряда.

Алекс, опиянена от сън, се разгъва, всичко я боли, изплува полека и без да се насилва, после много бавно изпълнява няколко упражнения за гъвкавост, цели участъци на тялото й остават блокирани, ала в резултат на постепенното отпускане на мускулите то отново се задвижва. Става от леглото със залитане. Върви два метра, внезапно отмалява от глава до пети и се подпира на една етажерка. Умира от глад. Поглежда се, трябва да се погрижи за раните си, но мозъкът й подсказва определена реакция за самосъхранение. Преди всичко е необходимо да намериш убежище.

Измъкна се, ала Трарийо ще се опита да я хване пак, ще я преследва. Щом я отвлече по пътя към апартамента й, значи знае къде живее. Сега вече сигурно знае. Поглед през прозореца, улицата изглежда спокойна. Също толкова спокойна като вечерта, когато я похити.

Протяга ръце, взема лаптопа и го слага на канапето до себе си, отваря прозорец, изписва „Трарийо“, не знае малкото му име, само името на сина му, Паскал. А търси бащата. Защото прекрасно си спомня какво стори на онзи малоумник, тъпия му син.

И къде го остави.

Трети резултат, търсачката показва „Жан-Пиер Трарийо“ на сайта Paris.news.fr. Кликване. Този е.

Умът на Алекс работи толкова бързо, колкото смогва. Изправен пред чудо, човек винаги се стъписва.

Значи затова не го е видяла повече. Умрял размазан на околовръстното, нямало е как да дойде и да я наблюдава. Нито да донесе храна на плъховете. Този боклук е предпочел да се утрепе, вместо да гледа как полицията я освобождава. Нека се пържи в ада като онзи дръвник, сина си.

Вторият съществен факт е, че полицията не знае коя е тя. Не знаят нищо за нея. Или поне не са знаели в началото на седмицата.

Изписва името си в търсачката, Алекс Прево, не открива нищо за себе си, абсолютно нищо.

От плещите й пада невероятен товар.

Поглежда в мобилния си дали има обаждания. Осем… А и батерията. Става, за да изтича за зарядното, но твърде бързо, тялото й още не е готово за подобно ускорение и се налага да седне отново на канапето, сякаш по силата на мощно притегляне.

Причерняване, мигащи светлини пред очите, усещането, че шеметно се върти на място, повдига й се, стисва устни. Няколко минути и гаденето отминава, тя се надига предпазливо, взема зарядното, внимателно го включва и пак сяда. Осем обаждания, проверява, сега диша по-леко. Всичките са служебни, от разни агенции, а някои са звънели по два пъти. Явно има работа. Алекс не прослушва съобщенията, ще го стори по-късно.

— А, ти ли си? Чудех се кога ли най-сетне ще ми се обадиш.

Този глас… Майка й с нейните вечни забележки. Разговорите с нея неизменно имат едно и също въздействие — буца в гърлото. Алекс обяснява, майка й винаги й задава много въпроси, тя е скептична, особено по отношение на дъщеря си.

— По заместване? От Орлеан ли ми звъниш?

Алекс все така долавя съмнението в гласа й и казва:

— Да, но нямам много време.

Отговорът изригва:

— Ами тогава нямаше смисъл да ми звъниш.

Майка й се обажда рядко, а когато Алекс го направи, всеки път е така. Тази жена не живее, тя властва. Нужно е да измисли нещо. Разговорите с майка й са като изпити, трябва да се подготвя, да преговаря, да се съсредоточава.

Алекс не разсъждава.

— И известно време ще отсъствам, заминавам за провинцията по заместване. Имам предвид по друго…

— Така ли? И къде?

— По заместване — повтаря Алекс.

— Да, каза ми вече, по заместване, в провинцията! А провинцията няма ли си име?

— За една агенция е, още не се знае къде… сложно е, ще се разбере в последния момент.

— Аха — изрича майка й.

Не е склонна да вярва на тази история. Неловко мълчание. После:

— Ще заместваш, ама не се знае къде, някого, ама не се знае кого, така ли?

В този диалог няма нищо необичайно, дори е съвършено привичен, ала този път Алекс е слаба и много, много по-уязвима от обикновено.

— Не, н-не, н-не е така…

Във всеки случай, уморена или не, пред майка си в един момент тя неизменно започва да пелтечи.

— А как тогава?

— Виж, свършва ми бббатерията…

— А, да… Предполагам, че не се знае и за колко време. Работиш си, заместваш някого. И един ден ти казват, че е приключило и че можеш да се прибереш у дома, така ли?

Би трябвало да открие нещо „правдиво“, определението е на майка й. Но Алекс не намира или не, намира, само че винаги подир това, твърде късно, след като вече е затворила, на стълбите, в метрото. Като се сети, й иде да се шамароса. Повтаря си неизречените думи и превърта сцената, поправена и допълнена, понякога в продължение на дни, напразно е и вредно, ала е по-силно от нея. Разкрасява я и с времето историята става съвсем друга, боксов мач, в който печели всеки рунд, а после, когато отново се обади на майка си, пада в нокаут при първата дума.

Майка й изчаква безмълвна и невярваща. Най-сетне Алекс се предава:

— Наистина трябва да затварям…

— Хубаво. А, чуй, Алекс!

— Да?

— Аз също съм добре, много мило, че попита.

И затваря.

Алекс стои с натежало сърце.

Отърсва се, не бива да мисли повече за майка си. Трябва да се съсредоточи върху онова, което й предстои да направи. Трарийо — случаят приключен. Полицията — вън от играта. Майка й — свършено. Сега есемес на брат й. „Заминавам за (замисля се за миг, чуди се коя дестинация да избере) Тулуза, по заместване. Кажи на кралицата майка, нямам време да й звъня. Алекс.“

Той ще предаде информацията най-рано след седмица. Ако изобщо го стори.

Алекс диша, затваря очи. Успява. Стъпка по стъпка, въпреки умората, прави всичко, което трябва да се направи.

Сменя превръзките, а стомахът й вие от глад. Отива да се погледне в голямото огледало в банята. Десет години отгоре, да, без никакъв проблем.

После душ, почти студен накрая, тя трепери, боже, колко е хубаво да си жива, разтриване от глава до пети, животът се връща, боже, колко е хубаво, когато боли така, пуловер на голо, боде, преди мразеше, а днес точно това иска, да боде, да усеща живото си тяло с всяка пора на кожата. Ленен, широк, развян панталон, безформен и грозен, но такава мекота, нещо неуловимо и ласкаво, банковата й карта, ключът от апартамента, пътьом: „Добър ден, госпожо Генод, да, върнах се, да, пътувам, точно така. Времето ли? На юг е прекрасно, разбира се. Изглеждам изтощена? Да, трудна работа беше, последните дни не съм спала много, о, няма нищо, схванал ми се е вратът, нищо сериозно, а, това ли?“. Посочва челото си, нелепо падане. Другата: „О, май не можете да се държите на краката си, а?“. Смях, да, хубава вечер и на вас. На улицата — синкавата светлина на ранната привечер, красива, чак сълзи да ти потекат. Луд вътрешен смях разтърсва Алекс, животът е прелестен, ето я арабската бакалничка, много е красив този мъж, когото не е поглеждала никога, много е красив, ако послушаше себе си, щеше да го погали по бузата, взряна дълбоко в очите му, тя се смее от пълнотата на усещането за живот.

Всичко нужно, за да издържи човек една обсада, всички онези неща, към които има предубеждение и които сега са един вид възмездие — чипс, шоколадови кремчета, козе сирене, вино „Сент Емилион“, дори бутилка „Бейлис“.

Връщане в апартамента. И най-малкото усилие я омаломощава и би могло да я разплаче. Внезапно премаляване. Тя се съсредоточава, дебне, успява да го потисне и взема асансьора с всичките тежки покупки. Такова желание за живот! Защо животът не е винаги такъв, какъвто е в този миг?

Алекс, гола под старата си безформена домашна роба, застава пред огледалото в цял ръст. Пет години повече, добре де, шест. Ще се възстанови много бързо, знае го, усеща го. Като се махнат раните и цицините, черните кръгове и бръчките, изпитанията и тъгата, какво остава, великолепната Алекс. Разтваря широкия пеньоар и се оглежда, гърдите, корема… И, естествено, се разплаква, изправена пред живота си.

Смее се на това, че плаче, понеже вече не знае дали е щастлива, защото е жива, или е нещастна, че е все същата Алекс.

Тя умее да се справя с неприязънта, която идва от дълбините. Подсмърча, бърше си носа, загръща се в пеньоара, сервира си голяма чаша „Сент Емилион“ и някакво отвратително блюдо, същинско кулинарно безумие — шоколад, заешки пастет в бурканче и сладки бисквити.

И яде, яде, яде… След това се отпуска на облегалката на канапето. Навежда се да си сипе чаша „Бейлис“. Последно усилие, за да си вземе лед. Изтощението дебне, но блаженството си е тук, като музикален фон.

Поглед към будилника. Изобщо не е в час. Двайсет и два часът.