Алекс

45

Алекс само си взема колата и отива на летище „Роаси — Шарл дьо Гол“. Дълго гледа таблото с излитащите полети: Южна Америка не й е по джоба, Щатите са полицейска държава, значи, Европа, а в Европа какво остава за нея: Швейцария. От всички дестинации тази е най-добрата. Международна атмосфера, оживено място, анонимност, ще може спокойно да се организира. Там се крият военнопрестъпници и се перат пари от наркотрафик, много гостоприемна за убийците страна. Алекс си купува билет за Цюрих, заминаване на следващия ден в осем и четирийсет, и се възползва от идването на летището, за да слезе до магазините и да си купи един хубав куфар. Всъщност никога не се е осмелявала да си подарява наистина луксозни неща. Това е за пръв път и надали ще има по-удобен случай. Отказва се от куфар и се спира на елегантна пътническа чанта от растително дъбена естествена кожа с красив релефен монограм. Цяло състояние. Тя е запленена. Грабва също бутилка „Баумор“ от безмитния магазин. Плаща всичко с карта. Прави си сметка наум и се успокоява: на косъм е, но минава.

След това избира северното предградие Вилпинт — безконечна индустриална зона, осеяна с индустриални паркинги, където са разположени куп индустриални хотели. С изключение на някои пустини, на земята няма по-анонимно, нито по-самотно място. Хотел „Волюбилис“, безлична верига, която предлага „Удобство и уют“. Удобството е паркинг със сто места, уютът са сто еднакви стаи, които се плащат предварително, доверието не влиза в договора. Алекс отново плаща с карта. Колко време е до „Роаси“ — и мъжът на рецепцията дава обичайния отговор — двайсет и пет минути. Тя слага малко отгоре и поръчва такси за осем на следващата сутрин.

В огледалото на асансьора се вижда, че е съсипана, едвам се разпознава.

Третият етаж. Мокетът също е започнал да се съсипва. Стаята не подлежи на описание. Броят на пътниците, които са минали оттук е неизчислим, броят на самотните вечери, на неспокойните или тежки нощи също. Колко ли незаконни двойки са идвали, обзети от възбуда и плам, търкаляли са се на кревата и са си тръгвали с чувството, че са провалили живота си? На свой ред и Алекс пуска чантата си до вратата, оглежда отблъскващия декор и се чуди откъде да започне.

Точно осем е, няма нужда да гледа часовника, достатъчно е да чуе началото на вечерните новини по телевизията от стаята вдясно. Ще вземе душ по-късно, сваля русата перука, вади от куфара тоалетния си несесер, маха морскосините лещи и ги хвърля в тоалетната чиния. След това се преоблича — безформени дънки и пуловер на голо. Изсипва всичките си вещи на леглото, слага си празната раница на гърба и излиза от стаята, тръгва по коридора, а после по стълбището. Изчаква няколко секунди на площадката мъжът от рецепцията да се отдалечи от плота, промъква се на паркинга и се добира до колата. Намира, че внезапно е настанал кучи студ. Вече е тъмно. Цялата е настръхнала. Чуват се самолетите и ревът им стига до паркинга приглушен от тежките облаци, препускащи по небето като луди.

Купила е руло чували за смет. Отваря багажника на колата. Избликват сълзи, които не иска да види. Разпечатва двете кашончета с надпис „Лично“ и забранявайки си да мисли, сграбчва, без да гледа, всичко, дето е вътре, напират ридания, които не желае да чува, натъпква всичко, което й падне под ръка в чувалите — тетрадките от колежа, писмата, личния дневник, мексиканските монети, от време на време бърше очи с ръкав, подсмърча, ала не възнамерява да спре, не може, невъзможно е, трябва да стигне докрай, да изостави всичко, евтините бижута, снимките, всичко да зареже, без да избира, без да си спомня страниците от романите, всичко да изхвърли, всичко, малката негърска глава от черно дърво, кичура руси коси, хванати с червен ластик, ключодържателя сърце с надпис „Даниел“, първата й голяма любов, в началното училище, буквите почти са се изличили, но хайде, стига. Алекс връзва третия чувал с бялата връв, ала всичко това й идва в повече, твърде бурно е, твърде необуздано, и тя се обръща, сяда тежко, почти се строполява на отворения багажник и обхваща главата си с длани. Онова, което й се иска сега е да вие. Да вие. Да можеше… Ако все още имаше силата… Една кола се задава. Алекс бързо се изправя, преструва се, че рови в багажника, колата отминава, паркира по-натам, по-близо до рецепцията, винаги е по-добре да не трябва да се върви много.

Трите чувала са на земята. Тя заключва багажника, взема ги и излиза от паркинга с широки решителни крачки. Плъзгащата се решетка, която уж трябва да варди входа, май не е била пипана от години и ръждясва под дебелия пласт някога бяла боя. Улицата в индустриалната зона, слабо движение, няколко заблудени коли, търсещи хотел като нейния, след това един скутер, никакви пешеходци, за какво ви е да ходите пеша из тая пустош, ако не сте някой като Алекс? Всъщност къде ли може да иде човек по някоя от тези улички, която води до съвършено еднаква? Контейнерите с боклуци са наредени по тротоарите пред оградите на предприятията и са десетки. Алекс върви няколко минути, после внезапно се решава. Ето този. Отваря го, хвърля вътре чувалите, сваля раницата, която полита подир тях, силно затръшва капака и се връща в хотела. Тук почива животът на Алекс, нещастно момиче, често убийца, организирана, слаба, съблазнителка, изгубена, неизвестна на полицията, Алекс, която тази нощ е голямо момиче, Алекс, която трие сълзите си, която диша в ритъма на решителната си крачка, която се връща в хотела и тоя път минава без предохранителни мерки покрай мъжа от рецепцията, погълнат от телевизора, Алекс, която се качва в стаята си, съблича се и се разтапя цяла под горещия, а след това много горещ душ с широко отворена под струята уста.