Алекс

32

Отначало Алекс отседна в първия хотел, който намери, срещу гарата. През цялата нощ не мигна. При всички случаи, дори да не беше грохотът на влаковете, плъховете все така обитаваха сънищата й, в какъвто и да било хотел… Последния път едрият черно рижав плъх беше метър висок и бе наврял мустаците и лъскавата си муцуна в лицето й, черните му святкащи очи я пронизваха от глава до пети, а разтегнатите бърни разкриваха острите му зъби.

На другия ден откри каквото търсеше във фирмения телефонен указател. Хотел „Пре Арди“. За късмет, там имаше не особено скъпи свободни стаи. Добър е и чист, нищо че е далеч от всичко. Градът й харесва, сякаш излъчва светлина, и тя си направи няколко приятни разходки, все едно бе в отпуск.

При пристигането в хотела за малко да си тръгне на мига. Заради съдържателката, госпожа Занети, „но тук всички ме наричат Жаклин“. На Алекс не й е много по сърце да се сприятелява така на бърза ръка: а вие, как се казвате? Няма как: Лора.

— Лора?… — повтори съдържателката, слисана. — Та това е името на племенничката ми!

Алекс не виждаше нищо странно. Всички трябва да си имат име, съдържателките на хотели, племенничките, медицинските сестри, всички, ала за госпожа Занети това, изглежда, беше извънредно чудно. От самото начало Алекс не хареса у нея точно този отвратително комерсиален начин, по който си измисляше някаква връзка с всеки. Явно е „по връзките“ и тъй като остарява, подсилва таланта си за общуване с щипка порив за покровителство. Алекс намира също толкова дразнещ и стремежа й да бъде приятелка на половината свят и майка на другата половина.

Някога е била красива жена, която е поискала да си остане такава и това е развалило всичко. Резултатът от пластичните операции невинаги старее добре. В нейния случай е трудно да разбере човек какво не е в ред, има чувството, че всичко се е разместило и че лицето, опитващо се да прилича все пак на лице, вече не се подчинява на нито едно изискване за съразмерност. То е нещо като свръхопъната маска със змийски очи, потънали в кухините, стотици ситни бръчици, които се събират около поразителните с размерите си устни, челото е толкова изпънато, че веждите изглеждат извити със сила, а бузите са изтеглени прекомерно назад и висят отстрани като билидъфи. Косата й, боядисана в катраненочерно, е със зашеметяващ обем. И щом я зърна на рецепцията, Алекс наистина понечи да си тръгне, какво повече може да се каже, тази жена приличаше на вещица. Когато ви посрещне подобно чудовищно нещо, придобивате склонност към бързи решения. Мислено Алекс реши да приключи колкото е възможно по-скоро с Тулуза и да се връща. Само че първата вечер съдържателката я покани в личните си покои да изпият по чаша.

— Не искате ли да си поговорите малко с мен?

Уискито е превъзходно, холчето й е приятно, декорирано в стила на петдесетте години, с голям черен бакелитов телефон и грамофон „Тепаз“ с плоча на „Платърс“. В крайна сметка тя е доста мила и разказва забавни истории за своите клиенти. Пък и човек най-сетне свиква с лицето. Просто го забравя. Както сигурно и тя самата го е забравила. Също като недъзите — от определен момент нататък ги забелязват само другите.

След това отварят бутилка бордо, „Не знам какво ми е останало, но ако имате желание да вечеряте…“. Алекс казва „да“ за по-лесно. Вечерта приятно се точи, Алекс е минала през барабанния огън на въпросите и лъже разумно. Предимството на разговорите със случайни познати е, че човек не е длъжен да се придържа към истината и за никого няма никакво значение какво казва. Когато става от канапето, за да иде да си легне, вече минава един след полунощ. Прегръщат се топло, взаимно се уверяват, че са прекарали прекрасна вечер, което е и вярно, и не. Във всеки случай времето се е изнизало, без Алекс да усети. Ляга си доста по-късно, отколкото е предвидила, умората я поваля и я отвежда на среща с кошмарите.

На другата сутрин обикаля книжарниците и към края на деня си подарява неочаквана и почти болезнено дълбока дрямка.

Хотелът „разполага с двайсет и четири стаи и беше реновиран изцяло преди четири години“, казва Жаклин Занети, „наричайте ме Жаклин, но да, но да, настоявам“. Стаята на Алекс е на втория етаж, тя се засича с малко хора и само чува шумовете на тези и онези, реновирането явно не е включвало шумоизолация. Вечерта, когато се опитва да се измъкне тихомълком навън, Жаклин изскача иззад рецепцията. Не можете да откажете една чашка, не можете. Съдържателката е в по-добра форма от когато и да било, прави се на ослепителна, смях, усмивки, мимики, шетня, по отношение на мезетата направо е удвоила мизата и към двайсет и два часа, на третото уиски, изплюва камъчето: „Дали да не отидем да потанцуваме?“. Отправила е предложението с вид на лакомница, който би трябвало да доведе до незабавно и възторжено съгласие, само дето Алекс и танци… На всичкото отгоре тези места я смущават. „О, нищо подобно! — кълне се Жаклин и леко преиграва, преструвайки се на обидена. — Ходим там само за да танцуваме, уверявам ви!“ Категорична. Сякаш наистина вярва на думите си.

Алекс стана медицинска сестра по настояване на майка си, но всъщност е медицинска сестра по душа. Обича да прави добро. Онова, което я накара да се поддаде, беше, че Жаклин се бе изпотрепала да режисира своето предложение. Донесе шишчета, разказа за мястото, където може да се танцува два пъти седмично, „ще видите, убийствено е“, винаги е била луда по това.

Накрая с много превземки признава: „Е, добре де, правят се и срещи“.

Алекс отпива от бордото, дори не си е дала сметка, че са седнали на масата и вече е двайсет и два и трийсет: е, тръгваме ли?