Белова

10

Има хора, които умеят да просят. На първо място това са професионалните просяци — не прегърбените старици, протягащи ръка за подаяние пред някой магазин, а онези, за които просията е професия, които заемат позиция край църкви и гробища, в паркове сред разхождащи се хора и до ресторантите, където подпийналите кавалери няма да пропуснат да направят впечатление на дамата. На второ място, това са родените почитатели на живеенето на чужд гръб. Всички познаваме такива, а понякога и дружим с тях — преписващите в училище („написа ли домашното по алгебра?“), отсъстващите в университета („покрий ме, става ли?“), закъсняващите за работа („кажи на шефа, че съм тук от сутринта“), канещите ни на вилата („ще изкопаем оградата — и шашлик с биричка, нали?“). И ние гнусливо се мръщим, но все пак даваме на първия, ругаем полугласно, но все пак помагаме на втория. В края на краищата винаги можем да се извърнем от просяка или да откажем на прекалено досаждащия приятел. Но има и трета категория професионалисти. Най-ужасната, защото не можем да се скрием от нея. Това са политиците. „Народът е длъжен да подкрепи партията ни!“ „Пенсионерите са длъжни също да затегнат коланите!“ „Миньорите са длъжни да ни разберат!“ „Партньорите са длъжни да отчитат интересите ни!“ „Предприемачите са длъжни да помислят за интересите на държавата!“ И от тези молби никой не успява да се измъкне. Народът поддържа, пенсионерите затягат, партньорите отчитат, предприемачите мислят. Защото тези молби всъщност имат силата на заповед. Това е молбата на ленив просяк с пистолет в ръка. Никога не съм бил просяк, не съм умеел да преписвам и не ми е пукало за политиката. Но сега ми предстоеше да вляза в ролята на молител, при това във всички варианти: и просяк, умоляващ за милостиня, и приятел, жадуващ помощ, и политик, опитващ се да сключи удобно съглашение. Това не е за мен! Абсолютно не е за мен! Но какво да направя?

Единственият ми шанс да се избавя от изостреното внимание на арканците, да отстоявам правото да бъда себе си, беше да уговоря управниците на Твърд да ни помогнат. И не просто да ни помогнат, а да ни помогнат безкористно, без да превръщат нашата Земя, нашия изостанал Демос, в още един свят на „схоластична теокрация“. Защото девойките-гвардейци с пухкавите убийци на каишки никак не се вписваха в разбирането ми за щастливо общество. Не бях ходил в Рим, имах представа за Ватикана само от някакъв глупав филм, в който злодеи се опитваха да взривят сърцето на Католическата църква с бомба от антивещество. Така че не можех да преценя дали обителта на Конклава прилича на обителта на римския папа. Но навярно имаше сходства — вече се бях убедил, че много неща в световете от Веригата оставаха неизменни, дори и ако пътищата на световете са се разделили много отдавна. Огромната катедрала приличаше на базиликата „Свети Петър“. Навярно приличаше. Но аз я видях само бегло, когато ме настаняваха в голяма закрита карета. С нея потеглих на път, в компанията на две девойки с мундири от халюциногенните сънища на Микеланджело, два мили териера от кошмарен сън на Бош и представителя на Конклава Марко.

— Много се радвам, че се появихте точно по време на моето дежурство — съобщи добродушно Марко.

— Ние не контактуваме често с функционалите. Служа в охраната на митницата от пет години и съм общувал с Андрей десетина пъти… не повече.

— Не обичате функционалите?

— А вие?

— Не особено — признах аз.

— Направиха ме функционал, без да ме питат. А после убиха момичето ми, преследваха ме… Но това са си мои лични проблеми. Вие навярно имате някакви други основания да не ги обичате?

— Разбира се. Извънредно практични, тоест религиозни. — Марко се замисли за миг. — Вие навярно ни смятате за някакви религиозни фанатици, които са приели функционалите за бесове?

— Ами… — смутих се аз.

— Със сигурност сте си го мислили. Но грешите. Ние сме напълно разумни и толерантни към останалите вярвания хора. Да, светата християнска вяра е основа на нашето общество, тя обединява всички държави, играе ролята на един вид… — той щракна с пръсти — свръхдържава. Идеологическа свръхдържава. — А аз си мислех, че при вас цялата планета е една държава.

— Не, какви ги говорите! Това не е много разумно и е неудобно за управление. Как насила да се съгласуват противоречията в икономическите интереси, разликата в културите, обичаите, нравите? Единната империя, царството Божие на Земята, може да се създаде само постепенно, по еволюционен път, чрез смекчаване на нравите, облекчаване на жизнените тегоби, претопяването на народите и езиците един в друг. Да, това е нашият идеал, но още сме далеч от постигането му. Сигурно ще се учудите, но при нас има свобода на съвестта.

— Така ли?

— Наистина се учудих.

— Разбира се. Много араби и азиатци изповядват мохамеданство, юдеите упорстват в своята стара вяра, славяните — между другото, вие нали сте славянин? — спорят с Конклава по редица обреди и дори имат свои, непризнати от другите народи светци. Има — и аз няма да се уплаша от тази дума! — атеисти, безбожници! О, проблемите и трудностите са предостатъчно! Случва се да има и войни, дори между братята по Христа.

— В такъв случай ще ни бъде по-лесно да се разберем взаимно — казах аз.

— Изглеждаше ми, че нещата при вас са много по-строги… Та защо не обичате функционалите? За това, че ви налагат волята си?

— И това не е проблем — усмихна се Марко.

— Нека опитат да ни я наложат… Спорът е задължително условие за развитието. Не, Кириле. Нас ни възмущава и ни обижда това, че функционалите са извратили своята божествена природа. Отказали са се от това, което е дадено от Бога, и са се обърнали към онова, което идва от дявола. Не в буквалния смисъл на думата, разбира се, макар че от появата на функционалите явно намирисва на сяра… Той отново се усмихна. Просто един много прогресивен свещеник. През цялото време дава да се разбере, че не бива да го разбирам твърде буквално.

— Но нали вие самите експериментирате с биотехнологиите. Променяте животните…

— Животните, Кириле. Изключително само животните. Те не носят в себе си Божия образ и затова човек има право да ги подобрява, изпълнявайки волята на Твореца.

— Аха — казах аз дълбокомислено.

— Значи цялата работа е в това, че функционалите са станали… свръхчовеци?

— Нечовеци! — вдигна пръст Марко.

— И това вече не е Божествената воля. Между даровете на Бога и изкушенията на дявола винаги има една явна разлика. Чудесата Господни не са ограничени с нищо, защото силите му са безгранични. Ако един свят човек може да изцелява, той ще е способен да изцелява във всеки момент. Или няма да може — ако такава е волята на Господ. Изкушенията на дявола са механични. Има ясна граница, има механични забрани и правила: ако изцеляваш, то само петима дневно или само по пълнолуние, или само след извършване на строго установен ритуал…

— Синджирът — казах.

— Синджирът на функционалите, който ги връзва към функцията им…

— Правилно! — възкликна радостно Марко.

— Точно това е признак на дявола. Нечистият не е способен да дарява без ограничения, неговите „подаръци“ — последната дума беше произнесена с нескрито презрение — винаги имат своите рамки, неговата щедрост е изчислена, неговите възможности са премерени. Дяволът е силен, но силата му не е безкрайна. Разбира се, функционалите не са нечиста сила, а само хора. Бивши хора, изкривени от нечистата сила. Помълчах. После попитах:

— Значи вие сериозно вярвате в дявола?

— Как мога да вярвам в Бога, а да не вярвам в дявола? — отговори с въпрос Марко. Бойният йоркширски териер вдясно от мен джафна звънко. Навярно на свой ред изруга коварствата на дявола. А аз замълчах. В някои отношения Твърд се оказа не толкова плашещ, колкото очаквах. Но, от друга страна, разбрах окончателно, че няма да е толкова лесно да се договорим с тях. Когато освен двете страни в едни преговори незримо участват Бог и дяволът, това са много, много трудни преговори…

За свят, в който всички пришълци от други части на битието се смятаха за волни или неволни сподвижници на дявола (пак благодаря, че не на бесовете!), с мен се държаха просто великолепно. Пътувахме с каретата не повече от половин час, влязохме в закрито дворче с обгърнати от лози стени и фонтан, ромолящ в малък басейн. Към дворчето гледаха прозорчетата и балкончетата на двуетажна сграда — уютна, слънчева, с покарала в процепите между камъните трева. Беше тихо, сякаш градът е останал в далечината, само цикадите цвърчаха. Уведомиха ме, че това здание ще бъде резиденцията ми по време на пребиваването ми в Твърд, поинтересуваха се дали в момента постя, и ако не — какво желая да обядвам. Девойките охранителки останаха на първия етаж, а Марко се сбогува с явно съжаление — трябваше да продължи дежурството си на митницата. А аз се качих на втория етаж и обходих с любопитство отредените ми стаи. Всичките прозорци, както и подозирах, гледаха само към вътрешното дворче. Резиденцията все пак донякъде приличаше на комфортен затвор. Но вътре беше много хубаво — просторни светли стаи, стар прохладен паркет на пода, тапети в пастелни тонове по стените, няколко картини — натюрморти и буколически пейзажи. Вторият етаж се състоеше от три спални (вътре можеше да се помести малка делегация), три бани — две малки и една гигантска, с голяма мраморна вана и душ с необичайна конструкция; вместо през душ-слушалка водата се изливаше върху главата от широка бронзова каскада с разширен край. Имаше и просторна гостна с кресла и масички, стая за пушене (не очаквах, че в Твърд пушат, и бях приятно изненадан от кутията цигари с филтър, както и от няколкото пакета качак) и малка библиотека. Точно библиотеката ме потресе най-много. У мен се създаде усещането, че книгите са старателно подбрани, за да не дават на посетителите излишна информация, но това-онова все пак се беше промъкнало и предизвикваше смайване. Например, ако се съди по разкошните корици, тук беше много популярен Волтер. Многотомното издание с кафява кожена обложка беше украсено с позлатен цитат „Трябва да обработваме градината си“ и с изображение на обвит с лоза кръст на кориците. Никой на нашата Земя не би причислил този остроумен и свободомислещ човек към приятелите на църквата. Баща ми, кой знае защо, много ценеше този писател, а аз бях чел само „Орлеанската дева“, и то в юношеска възраст, съблазнен от думата „дева“ и изобилието от весели непристойности. Спомням си, че нямаше някой в тази книга, който да не мечтаеше да има храбрата Жана д'Арк — от злобния Хермафродит до собственото й магаре. След като прелистих местния вариант на „Орлеанската дева“, осъзнах, че държа в ръка съвсем друга книга. Такава навярно би могъл да напише Толкин. Героически епос в стихове, но съвсем не сатира. Други пет книги ми бяха познати само по име. Например бях твърдо убеден, че дори и нашият Волтер да имаше книга „Мемнон, или Човешката мъдрост“, тя никога не е била обединявана в дилогия с книгата „Ахил, или Човешката глупост“. Намерих и Дикенс, и Суифт, и Юго, и Достоевски. И отново, не съм толкова голям любител на класическата литература, но ми се струваше, че Гъливер е извършил четири пътешествия, а не седем. Във всеки случай не бях чувал за „Пътешествие в Дагома“, „Пътешествие в страната Кенк“ и „Пътешествие в Гаргенлог“. Да, и Достоевски има „Бесове“, но нима е написал „Ангели и демони“? Между другото, изводът, който се налагаше от само себе си, беше донякъде позитивен: в Твърд писателите съчиняваха различни книги, но пък бяха _повече_. Цял рафт беше зает от детски книги, сякаш разчитаха тук да приемат семейства с деца. „Пинокио“ ми се стори доста подобен на оригинала, но „Вълшебникът от Оз“, изглежда, изобщо не възпяваше приключенията във вълшебна страна. По-скоро целеше да предотврати всякакви контакти с чужденци от други измерения… Впрочем нищо чудно… Потърсих „Хари Потър“, беше ми страшно интересно каква би била историята за момчето вълшебник в този свят. Но явно световете се бяха отдалечили твърде много един от друг. Може би тук Роулинг изобщо не се беше родила или беше станала щастлива многодетна домакиня, а може би в кафенетата им изобщо не се използваха хартиени салфетки.

Излязох от библиотеката с известно съжаление, като взех със себе си само томчето с афоризми на Монтен. Когато не знаеш в кой момент ще ти се наложи да оставиш книгата, по-добре да вземеш нещо много кратко. Запалих цигара (тютюнът се оказа неочаквано лек) и започнах да чета. Интересно дали ме следяха? Техниката им не беше развита, но за истинските майстори е достатъчна само дупка в стената, огледало и грамотно разчитане по устните. Влязоха в пушалнята, когато се наслаждавах на фразата: „Невъзможно е да водиш честен и искрен спор с глупак“.

— Бог да ви пази, приятелю мой. Скочих, като едновременно оставих книгата и загасях цигарата. В пушалнята влезе (отзад се мярнаха и веднага изчезнаха цветни мундири) възрастен човек с яркочервена мантия и червена шапчица. Сбръчкан, гладко избръснат, е прошарени коси, но искрящи като на млад човек очи. Кардинал? В ръцете му спокойно дремеше териер. Много интелигентно, умно лице… впрочем никога и никъде не вземат на такива постове глупаци.

— Ваше Преосвещенство… — избоботих аз неочаквано за самия себе си, спомняйки си или книгата, или филма за тримата мускетари и техния честолюбив гасконски приятел. И неумело се поклоних. Кардиналът ме погледна изпитателно и кимна.

— Да, прав си. Моето име е Рудолф, аз съм един от Кардиналите на Конклава. Мир на теб, Кирил от Демос. Дошъл си при нас по обиколен път, изплашен си, не си свикнал със своята мисия. Но си изпълнен с желание да я доведеш докрай… значи я смяташ за важна. Седни. Седнахме един срещу друг. Аз продължавах да гася упорито димящия фас, изгаряйки пръстите си.

— Можеш да пушиш — усмихна се кардиналът.

— По-добре е да се чувстваш спокоен, отколкото да нервничиш, борейки се с порока си. Ако Господ е създал тютюна, то някой е създаден да го използва.

— Дойдох с послание от Земя-2 — казах аз.

— Демос, както още я наричат.

— Кого представляваш? — попита спокойно Рудолф.

— Общо взето, само себе си и един мой приятел — отвърнах.

— И кой е твоят приятел? — Кураторът на нашата Земя. Пръстите на кардинала, поглаждащи козината на йоркшира, потрепнаха и замряха.

— Интересно — каза кардиналът.

— Крайно интересно. Много ли си ограничен във времето?

— Всички сме ограничени — казах аз.

— Но има време за разказа ми.

— Тогава разказвай от самото начало — рече Рудолф.

— Започни със себе си.

— Аз съм Кирил — започнах аз.

— Кирил Максимов. Живеех в Москва, в Русия. Това е столицата на нашата държава… както и да е, няма значение. Учех в училище, после в МАИ… Това е авиационният институт. Ние имаме едни машини, самолети, които летят във въздуха.

— Имаме представа от твоя свят — усмихна се кардиналът.

— Разказвай, аз сам ще поискам обяснения, ако нещо не ми е ясно.

— Аха. Ами учих, после се отказах… някак си ми стана безинтересно, тоест интересно си беше, но не особено перспективно. Отидох да работя в компютърна фирма… ами… продавач, честно казано.

— Достоен труд, както и всеки труд, ако е честен — каза кардиналът сериозно.

— Живеех сам, имах си приятелка, но се скарахме… Веднъж се прибрах вкъщи и видях, че вратата на апартамента ми е отворена… Постепенно започнах да се успокоявам. Може би защото странният ми събеседник (ако често ви се е налагало да си бъбрите с кардинали от друг свят, си вземам назад думата „странен“) умееше да изслушва. Това е важно умение за свещениците и политиците, а той беше и от едните, и от другите. И аз му разказах как ме „изтриха“ от нашата реалност. Как станах митничар. Как посетих чужди светове. Как после реших да се добера до истината — да науча кой все пак ръководи функционалите. Как попаднах в Аркан, как започнаха да ми оказват натиск, как убиха момичето, в което се влюбих, как приятелят ми се опита да ме убие, как научих, че той е куратор, как продължих да се скитам из световете, как с Котя се помирихме и решихме да действаме заедно… На два пъти ни носиха чай и кафе — аз пих кафе, а кардиналът предпочете чая. Поставиха на масичката купи с плодове и ядки. Недоволно мръщеща се девойка с униформа на Микеланджело ми смени пепелника. От време на време кардиналът задаваше въпроси. Не се учудих, че Аркан много го заинтересува, но, кой знае защо, Янус също предизвика любопитството му. А от моя свят и от Вероз не се интересуваше. Нима на Земята имаше агенти на Твърд? Най-накрая се изморих. Съдейки по сумрака зад прозореца, бяхме говорили поне пет-шест часа.

— Интересна история — каза Рудолф.

— Много интересна… И така, ти, бивш функционал, с някакви непонятни остатъци от способности, и приятелят ти куратор, главен функционал на Демос, с частично изгубени способности, искате…

— Той направи пауза.

— Целият въпрос е в това какво точно искате. Да се защитите от Аркан и да станете обикновени хора?

— А възможно ли е да се защитим от Аркан, бидейки хора? — отговорих аз с въпрос. Целият предварително обмислен план на разговора изведнъж ми се стори наивен и неправилен.

— Нали ние успяхме?

— Но как? Как намирате порталите във вашия свят, как разкривате емисарите на Аркан? Не, не ви разпитвам — бързо уточних.

— Не смятайте, че искам да разузная нещо… макар че, разбира се, искам, но не това е главното. Обяснете ми как и защо победихте Аркан. Не сте длъжен да ми вярвате, но нали можете да ни кажете нещо, което не е тайна за арканците и ще ни помогне в борбата?

— Отново въпрос — до какво ще доведе вашата борба? — въздъхна кардиналът.

— Кириле, нашият свят, дали по Божията воля или чрез интригите на дявола… Да, допускам и последното, нали дяволът е ограничен и не е вездесъщ, той може да ни желае зло, но Божията милост да е обърнала това зло в добро… Та така, нашият свят е религиозен.

— Вече забелязах — не се сдържах аз да направя иронично подмятане.

— А вярата в Бога винаги има в себе си още една съставка — вярата в дявола. Да, именно, Марко ми разказа за вашия разговор… Ние винаги сме били готови за нещо подобно. За изкушението. За това, че при нас ще дойдат и ще ни обещаят планини от злато, а в замяна ще поискат само да се подпишем с кръв върху хартия… Затова и научихме за функционалите. Тези, при които са идвали, понякога разказваха. А онези, на които разказваха, вярваха. И ние започнахме да търсим изход. Вашият свят обича бездушните машини. При нас всичко се случи по друг начин, ние променяхме живото около нас — растения, животни… не пипахме само себе си. И нашата биологична наука направи това, което вашата технология сега не умее, вашите компютри, лазери и космолети…

— Той изговори тези думи ясно, но въпреки това звучаха някак чуждо.

— Ние създадохме нещо, което ни позволява да виждаме чужденците… Кардиналът вдигна ръка към лицето си. Докосна едното си око с върховете на пръстите си и примигна, сякаш сваляше контактна леща. Протегна към мен дланта си, в която имаше блестящо топче треперещо прозрачно желе.

— Какво е това? — прошепнах аз.

— Неофициално се нарича „ангелско око“ — отвърна кардиналът.

— А официално — „спектрално анализираща леща-медуза“. Това наистина е медуза… по-точно предците й са били медузи. Дребно късче прозрачна плът от вълните на световния океан. Отначало са се опитвали да я приспособят за обикновени очила. Вие имате такива синтетични предмети.

— Контактни лещи — кимнах аз, без да откъсвам поглед от медузата. Не ми се искаше да я докосвам, а и кардиналът не настояваше. Той върна късчето протоплазма в окото си и примигна.

— Медузите не можаха да послужат като заместители на очилата. Твърде нежни и скъпи са. Могат да оцелеят няколко месеца, ако редовно се слагат в аквариум с хранителен планктон, но пак си остават много, много нежни същества… Затова пък се изясни, че ако се променят по определен начин, може да се види онова, което по-рано е било скрито. Топлината.

— Ама че работа! — Само това ми дойде на ум, докато гледах очите на кардинала. Вече ми беше ясно откъде е страстният младежки блясък.

— Живи инфрачервени очила…

— Могат да се виждат и вълни с по-малка дължина. Ултравиолетови, нали? Кимнах. Вече нищо не можеше да ме учуди. — Та една от разновидностите на „ангелските очи“ позволява да се отличават функционалите от обикновените хора. Функционалите излъчват сложни хармонични трептения. Това излъчване идва от главата, по-точно от хипофизата. Екранирането на трептенията по обикновен начин е невъзможно. Бившите функционали променят спектъра на излъчването си, но си остават нечовеци.

— Връщат се обратно, но не докрай?

— Не. Преминават в някакво трето състояние.

— А що за излъчване е това? Радиоактивно, електромагнитни вълни?

— Не — усмихна се кардиналът.

— Това вече не са въпроси, на които бих отговорил. Дори и да ти повярвам докрай. Ти може й да си приятел, но дори и приятелят е способен да предаде или да издаде информация, когато го изтезават.

— Аз и не настоявам — рекох обидено.

— Просто… ми стана интересно. А порталите? Е, не само порталите, а изобщо функциите?

— Те също излъчват — каза кардиналът небрежно. Твърде небрежно, за да е случайно.

— Те… живи ли са? — възкликнах аз.

— А вие как мислите, млади човече? Ако за една нощ в стара каменна кула израснат мебели и се боядисат стените, как се е получило? Направили са го малки джуджета от приказките? Потреперих и казах:

— Тогава „синджирът“ на функционала…

— Това е пъпна връв — кимна Рудолф.

— Невидима енергетична пъпна връв. Ако се отдалечиш твърде много, тя се къса.

— Но за бебето това означава раждане… — За функционала също. Пълна свобода. — Затова пък всички способности изчезват!

— А бебетата много способности ли имат? — отговори кардиналът с въпрос.

— Бившите функционали способни ли са да израснат до нещо друго? Рудолф ми се закани с пръст.

— Не се увличайте по асоциациите. До определен момент са полезни, помагат ни да разберем случващото се, но после започват да ни объркват. Знаете ли как обикновено обяснявам на обикновените невежи хора феномена на Троицата? Свих рамене. — Казвам им така: когато погледнем в небето, виждаме слънчевия диск. Така сме способни да узреем и дори да разберем Христос, неговата човешка същност. При това ни се струва, че слънцето не е много голямо и се върти около нас. Но всъщност слънцето е огромно и Земята се върти около него. Така и ние, хората, се съотнасяме с Христос… Продължаваме нататък. Слънцето ни изглежда като диск, но то е гигантско кълбо. По същия начин за човешкия поглед е достъпна само малка част от Бог, която ни ослепява. Не е по силите ни да го обхванем в цялата му пълнота… И още — дори ако затворим очи и престанем да виждаме слънцето, ще продължаваме да чувстваме лъчите и топлината му по цялата си кожа. Така и Светият Дух пронизва цялото мироздание.

— Ъъъ… разумно — изрекох предпазливо.

— Изглежда, дори на мен ми стана по-ясно! Кардиналът се засмя.

— Благодаря. А един простичък човечец, след като изслуша обяснението ми — тогава бях обикновен свещеник, — се приближи и попита дали ме е разбрал правилно, че Господ е голям и кръгъл? — Ясно. Функционалите, изтръгнали се от синджира, не израстват в нищо…

— Или поне на нас такова нещо не ни е известно — кимна кардиналът.

— Но няма да скрия, че вие сте любопитен случай. Вашата аура, ако мога да употребя тази дума, е типична за бивш функционал. Но нали някак сте успели да победите куратор, след като вече сте се лишили от своята функция, своята енергия. Може би остатъчни сили…

— Той разпери ръце.

— Не знам. Не сме успели да разберем докрай функционалите. Имаше война… готвихме се дълго, колкото можахме, но информацията едва се процеждаше… Имаше война. Много жестока и страшна. Пламтяха клади на инквизицията, на които изгаряха функционали, отказали се да прекъснат връзката със своята функция. Загиваха свещеници, знаещи с кого воюваме. Умираха обикновени хора, убедени, че е настъпил Апокалипсис и върви последната битка с дявола. Други обикновени хора се избиваха взаимно, изплашени и неспособни да различат дяволската сила на функционалите от обикновения човешки ум, сила и таланти. Гениални композитори, умели занаятчии, ловки циркаджии и изкусни лечители загиваха само заради това, че нямаше време и сили да се отделят зърното от плявата. Заразата трябваше да се изгори до пепел. Той замълча. Кученцето в ръцете му се размърда.

— Не знаех — казах аз.

— Ние мислехме, че…

— А сега вие идвате при нас и казвате: „На нас с приятеля ми ни омръзна да бъдем функционали от втори сорт. Искаме хем да запазим невинност, хем да натрупаме капитал. Дайте ни армия, но не искайте нищо в замяна“. Нали така?

— Не знам — отвърнах.

— Тоест да. В началото. А сега — не знам. Вие… — неловко разперих ръце — се оказахте по-добри, отколкото си мислехме. Явно е така.

— Какво искате? За какво дойде, бивши митничарю?

— Дойдох да моля. Нали е казано — помолете и ще ви се даде… Дойдох да моля за помощ. Ние наистина не искаме да се окажем просто хора, вие сте прави. Но нали… нали няма да ни оставите сами против Аркан?

— А ти уверен ли си, че твоят разкаял се приятел наистина е „против Аркан“? Поклатих глава.

— Уверен ли си, че коренът на всички беди е Аркан? Вирнах брадичка.

— А кой, ако не те? Кардиналът поклати глава.

— Е, добре, коренът на бедите е дяволът — казах аз.

— Готов съм да ви повярвам. Но… дори вие навярно не смятате, че някъде там седи дяволът в плът и кръв и разпраща дяволчета с поръчения — това ще го направи функционал-цигулар, а онова — функционал-митничар. Не смятате, нали? Дяволът — това е злата воля, тези… внушения и подстрекавания. Има я и организацията на функционалите! Тези, които изпращат заповедите. Има някакъв куратор на кураторите, без значение дали е сам, или са цяла група. Те живеят някъде и експериментират със световете с някаква своя, непонятна цел… Кардиналът въздъхна. Изправи се тежко и положи дремещото кученце на креслото. Погледна го и промърмори: — Старичък е вече… на осемнайсет години… Гвардейците отдавна настояват да се сдобия с друго, но не мога. Ако го изоставя, веднага ще умре… Куратор на кураторите, казваш? Той се разходи из стаята и застана до прозореца с гръб към мен. Произнесе с горчивина:

— Колко хубаво е да си млад и буен! Да вярваш, че мракът има сърце, врагът — име, и експериментите — цел… Ние не познаваме добре Аркан. Хващаме техните шпиони, но не сме способни сами да проникнем там. Ала това, което успяхме да научим, изобщо не сочи към Аркан. Те са технически свят, горе-долу като твоя. Равнището им на развитие не позволява да се създават функционали и да се завоюват чужди светове. Изобщо не позволява! Изпълнители, послушни войници, наместници в завладените светове — да, такива могат да бъдат… не само могат, но и са такива, в това си прав. Ала всичко това е създадено и измислено на друго място! Нито на Демос, нито на Вероз, нито в Твърд, нито в Аркан

… Безсмислено и глупаво е да се воюва с изпълнители, те не са виновни за нищо, а на мястото на загиналите така или иначе ще дойдат нови. Ние успяхме да изолираме нашия свят, но ако започне мащабна война, и на нас няма да ни е лесно. Гвардейци и монаси от рицарски ордени с живо оръжие — срещу тренирани функционали с автомати, срещу танкове и самолети… Не, съвсем не искам да кажа, че ще загубим. Най-вероятно просто ще се избием взаимно. Поне да знаехме, че ще загине и злото… Но не. Ние не знаем къде е сърцето на мрака, младежо. И затова войниците на Твърд няма да отидат да воюват в чужди светове. Известно време мълчахме. Аз мачках в пръсти поредната цигара. После попитах:

— А защо гвардейците ви са жени? В нашия свят има Ватикан, но там…

— Знам за Ватикана и швейцарските гвардейци. Но в нашия свят не сто четирийсет и седем гвардейци са загинали, спасявайки папа Климент VII, а монахините от манастира на кармелитките са спасили шестимата кардинали от Конклава. Кардиналът се върна при кученцето си, вдигна го на ръце и каза:

— Почини си. Не направих добре, като не ти дадох да си починеш от пътя. Но от членовете на Конклава само аз сега съм в Рим и ми беше много интересно да си поговоря с гост от друг свят. И то бивш функционал. Точно аз се занимавам с проблемите на външната безопасност на Твърд.

— Радвам се, че си поговорихме — казах аз.

— Най-лошо е да се чака. И… въпреки всичко ми олекна. Макар и да отказахте да помогнете.

— Не съм отказал да помогна. Само обясних защо наши войници няма да отидат в Аркан или Демос. Но помощта… помощта бива различна. Нали не възразяваш Марко да остане с теб като мой представител? — Не, разбира се. Той е добър събеседник. Кардиналът се усмихна едва забележимо. — Да, знам…