Белова

15

Независимо дали го искаме, заплахите и принудата са част от всекидневния човешки живот. И става въпрос не за някакви сурови ултиматуми на една държава към друга, не за размахващи ножове бандити или строги милиционери. Става въпрос за най-обикновените житейски ситуации. „Ако не си доядеш кашата, няма да гледаш детски филмчета!“ „Ако се провалиш на сесията — ще излетиш от института в армията!“ „Ако още веднъж те видя с Маша — между нас всичко е свършено!“ „Ако си дойдеш от срещата пиян — ще спиш на дивана!“ „Който не остане да работи извънредно — може да си пише заявление за напускане!“ „Ако не донесете справката, няма да ви начислим пенсия!“ Боя се, че и след края ще чуем: „Без арфи и нимб не пускаме в рая!“.

Да заставяш, да убеждаваш, да принуждаваш — това е цяло изкуство. И ние, разбира се, по неволя се учим на него, докато гълтаме безвкусна каша и изпросваме четворка от учителя. Но все пак не си струва да заплашваш, ако не си истински професионалист. Разбрах това на сутринта, когато се облякох, излязох на палубата на кораба и се убедих, че съм останал сам. Прекалих. Налагаше се да призная, че прекалих със заплахите. Храбрият капитан Ван Тао (казвам „храбър“ без никаква ирония) благополучно беше довел кораба до пристанището, беше го привързал към кея и беше офейкал заедно с екипажа, изоставяйки на практика цялото си имущество. Явно не очакваше нищо добро от един функционал особено след като се беше издънил.

— Аз всъщност съм добър — промърморих, застанал на палубата. Но никой не ме чу. Тук също имаше планини, но вече нормални, крайморски, не твърде високи, като в Крим. Откъм склона към морето се стелеше град — нормален приморски град, на няколкостотин години — при нас такъв щеше да е претъпкан с туристи. Покрай брега се точеха многобройни кейове, по-нататък видях плаж, още от сутринта запълнен с хора. Всичко изглеждаше толкова банално, сякаш бях някъде на Земята.

Впрочем някои неща все пак биеха на очи. Първо, никъде не се виждаха антени, кабели, електрически лампи. Явно тук нямаше ток. Второ, зданията в по-голямата си част бяха типично средиземноморски, европейски по стил. Но горе в планината се виждаха покривите на пагоди и изобщо в архитектурата се долавяше азиатски колорит. Местният Чайна Таун? И трето, съвсем високо в планините, отделено от града чрез зелена горска ивица, се издигаше напълно чуждо за това място здание, наподобяващо футуристичен небостъргач: стъкло, метал, бетон, плавно извити линии около невидим център. Нещо като… като полуприбрано ветрило, което са завъртели около оста му. Беше толкова не на място тук, че даже не се набиваше веднага на очи — сякаш съзнанието филтрираше картината поради пълната й неуместност. Веднага ми олекна.

_Това_ принадлежеше на функционалите. _Това_ беше тяхна постройка, също толкова жива, колкото и моята кула. Бях намерил сърцето на мрака! Блещукащо стъклено сърце. — О, как ще се повеселим! — казах аз, по-скоро ободрявайки себе си, отколкото заплашвайки врага. В главата ми бавно и сигурно се подреждаха късчетата на пъзела. Кой казва, че родният свят на функционалите е рай на Земята, царство на високите технологии, девствена природа, красота и великолепие? Може и да е бил такъв. Някога. А сега това е Земя-16. Изпепелена пустиня, отровен въздух, гореща земя, радиоактивно излъчване, руини на огромни градове. Почти навсякъде. Само в някакви далечни кътчета на планетата, на големи острови или просто при търпеливата, изцелителна гръд на океана, са оцелели човешки селища. Тук живеят обикновени хора, отдавна забравили миналото на своя свят. И онези функционали, които са преживели планетарната катастрофа. Какво се е случило с тях? Война — ядрена, а може би и по-страшна? Излязъл от контрол научен експеримент? Изчерпване на ресурсите? Падане на астероид? Или всичко накуп? Умиращ, агонизиращ свят. Хора, ровещи в руините в търсене на артефакти на загиналата цивилизация. Функционали-надзиратели, предпочитащи сега да експериментират в чужди светове… или вероятно търсещи път за спасение на своя свят. Не студен, безмилостен разум, който прави експерименти с „мишки в клетки“, както някога наивно си мислех. А объркани, уплашени надхора, втурнали се от своя свят към другите. Но във всеки случай тук е тяхното сърце.

Тук е родината им. И аз съм в правото си да сторя с тях каквото поискам — заради това, което са натворили на Земята, Вероз, Твърд, Аркан. Та нали и Аркан е само инструмент. Тяхното главно пристанище, базата им. Но родината им е тук. И няма нищо по-страшно от удар в гърба. Удар, който не очакват. Тук вероятно дори обикновените портали не се отварят, те са успели да затворят обитаемите остатъци от своя свят, подхвърляйки пред погледа на митничарите радиоактивна пустиня. Но аз преминах. Успях. Някъде нещо се е объркало и аз получих по-голяма сила, отколкото се полага на редовите функционали… Опомних се. Нямаше какво да стърча на палубата, предизвиквайки любопитството на местните. Спуснах се обратно в каютата и намерих в коридора дрехите си, грижливо сгънати на купчинка, чисти и дори изгладени по някакъв начин. Върху тях беше сложен чифт леки платнени гуменки, подобни на нашите обувки за тенис, и даже в подходящ размер. Преди да офейка от кораба, екипажът все пак беше изпълнил всички нареждания на опасния си гост и дори се беше постарал да му угоди. Отначало се зачудих струва ли си да се преобличам в своите дрехи. После все пак реших да не се разхождам из града в моряшка униформа. Умеех да крада не повече, отколкото да заплашвам. Е, ако не броим случая, когато в склада се намери неотчетен харддиск, а моят тъкмо беше започнал да се скапва…

Добре, всичко това са дреболии. Няма мениджъри в компютърни фирми, които не прибират за лично ползване безстопанствена стока. А ето сега аз, в състояние на здрав разум и трезва памет, възнамерявах да окрада спасителите си. Дори не проверих моряшките каюти. Да не са идиоти да оставят пари и ценности на изоставен кораб? Но виж, капитанската каюта обискирах. Обаче не ми провървя. Или предвидливият Ван Тао изобщо не носеше пари със себе си, или не намерих тайника му. По-скоро последното, разбира се. Плячката ми беше купчина дребни монети, за моя изненада алуминиеви, и три банкноти по „5 марки“. Епохата на доларите и еврото беше отстъпила място на дълголетните марки? Едва ли. Тези марки нямаха никакво отношение към европейските. Текстът беше написан на два езика, единият от които беше йероглифен, а в основата на другия беше латиницата. „Китайският“ и „високият“ език? Напълно възможно. На равнище числителни имена „високият език“ може и да се знаеше от цялото население.

За съжаление сега не можех да възприема тези езици отстрани и да ги сравня със земните — способността да говоря и чета свободно сякаш беше изтрила от паметта ми другите езици. Вероятно много по-полезна беше другата ми находка — картата. За съжаление (впрочем струваше ли си да очаквам друго) това не беше карта на Земята, а местна морска карта. На нея беше изобразен остров, точещ се отляво надясно, с изсечени заливи от север и по-равно крайбрежие от юг. Бяха обозначени плитчини, някакви странични островчета, маршрутите покрай брега и към тези островчета. Изглежда, островът не беше малък — впрочем нали в началото дори не предположих, че може да не съм на континент.

Съдейки по картата, централната част на острова представляваше пустошта, насред която се бях материализирал, а по бреговете имаше някакви градове. В момента вероятно се намирах в най-големия от тях, наречен Айрак, разположен насред северния бряг. Ако бях по-силен в географията, може би щях да успея да предположа в коя точка на земното кълбо се намирам… Известно време изучавах картата, после я върнах на мястото й.

Да крада работния инструмент на капитана би било абсолютна свинщина, а и не виждах особена нужда от картата. Навярно най-ценното нещо на кораба беше захранващият с електричество цилиндър. Явно произхождащ от древните времена на този свят, той сигурно струваше доста пари. Известно време се колебах. Но освен моралните съображения трябваше да се вземе под внимание и възможната реакция на капитана. Загубата на такъв ценен предмет можеше да надделее над страха. Трябваха ли ми проблеми с местната полиция? Не, не ми трябваха. Ограничих се с дреболиите. Нарамих раницата си, излязох отново на палубата и се приближих до кея. Яхтата беше надеждно завързана за покритата с плътни вързопи от тръстика стена. Ами да, откъде да намерят стари гуми, играещи ролята на амортизатори в нашите яхтклубове? Скочих На брега и почувствах как островът под краката ми се люшна.

Виж ти. Наистина след плаващата по вълните яхта на човек му се струва, че брегът се люлее… Тръгнах в посока на града. Покрай рибарски лодки, от които разтоварваха улов. Покрай скитореща безцелно група юноши. Покрай дебел мъж, който строго се караше на двама навели глави здравеняци. Някои хора в тълпата бяха азиатци. Други — европейци. Сред юношите се мяркаха негри и — ако не ми се е сторило — хлапе с характерното лице на австралийски абориген. Смесване на расите и народите, нов Вавилон, построен върху отломките на рухналия свят… или са били спасени и преместени тук, в подножието на небостъргача-ветрило… Стараех се да не се заглеждам много по околните. Все пак и дрехите ми, и видът ми вероятно издаваха, че съм чужденец. Впрочем тук не се наблюдаваше еднообразие в обличането, а и физиономиите бяха толкова разнообразни, че едва ли опасенията ми имаха някаква почва. Ето, стои, блажено примижал срещу утринното слънце, местният алкохолик с разкъсани панталони и мръсна блуза, която не му е по мярка. Дори да го сложите на някоя московска улица или в метрото на Ню Йорк — все ще си бъде на мястото. А и той самият вероятно няма да забележи разликата… А ето там мъкне тежък чувал светлокос и белокож младеж с толкова аристократично лице, че ако го изкъпете и преоблечете, може смело да отиде на прием при английската кралица и ще се изгуби сред тълпата лордове, сърове и перове. Всичко е нормално. Сливам се с тълпата. Градът не е малък, сигурно има двеста-триста хиляди души. Не може да не се срещат и приходящи, щом има търговци и моряци. Така че… сега ще намеря приют, ще се укрия, ще отдъхна, тихичко ще събера информация — и ще се подготвям за поход към планините. Едва ли към небостъргача водят отъпкани пътища, но не си струва да очаквам и някакви особени кордони. Функционалите би трябвало да се чувстват тук спокойни. След двайсет минути вече се ориентирах в пристанищния район. Тук имаше складове (ех, хубаво място за митнически портал, само че на Земя-16 няма изходи в обитаемите градове), няколко малки пазари, където вървеше енергична търговия с утрешния улов, и жилищни квартали — явно не твърде луксозни заради съседството си със същите тези складове и пазари. Впрочем с моите скромни финанси нямаше никакъв смисъл да се мотая из луксозните.

Както разбрах от табелите на ресторантите и хотелите, периодично попадащи на пътя ми, нощувка в хотел обикновено струваше една марка (впрочем за наемане на стаята за седмица ми предлагаха да платя само петарка), а можех да похапна за двайсет-трийсет копейки. Е, разбира се, не копейки, а местният им аналог. Можех само да гадая защо моят функционалски „машинен превод“ беше превърнал валутата в марки, а марката беше разделил на сто копейки. Най-вероятно беше напълно случайно. Сега спокойно можех да чета: „една нощувка — един юан, един обяд — двайсет и пет сантима“. В края на краищата се спрях на малък хотел в триетажна, но тясна сграда, вмъкната между по-високи и широки здания. Може би ми хареса конфигурацията, която леко напомняше на постройките на функционалите. А може би ме подкупи своеобразното чувство за хумор на собствениците, нарекли хотела си „Рижият кон без топки“. Макар че за местните жители названието вероятно звучеше просто „Рижият скопец“. Влязох през дрънкаща с камбанки врата, огледах се. Това може би беше хотелският ресторант, просто не се беше намерило място за отделно фоайе. Четири малки маси, столове, зад тях — стълбище за нагоре. Набитата червенокоса девойка, бършеща масите, се обърна към мен и скри парцала в джоба на престилката си.

— Закуска? — попита тя. — Бих искал да отседна при вас.

— Защо не? — отговори девойката.

— А защо точно при нас?

— Името ми хареса.

— „Рижият скопец“? Познавате ли татенцето?

— Ъъъ… — обърках се аз. — Боя се, че не. А това… какво… ъъъ…

— А? В негова чест, а вие как мислехте?

— Девойката тръгна към шкафа до стената, извади зацапан тефтер и огризка от молив.

— Знаете ли колко сме на мама?

— Седем? — кой знае защо предположих аз. Маниерът на общуване на девойката беше заразителен.

— Седем? А не искате ли единайсет?

— Ако са такива като вас, защо не? — усмихнах се нахално. Девойката се замисли и също се усмихна.

— Само не се шегувайте така пред мама, че знаете ли какво? Вече бях разбрал, че не е задължително да отговарям на въпросите.

— Няма ли места на втория етаж? — попита девойката или тефтера си, или себе си.

— Не? А на третия също ли няма? А в мансарда искате ли?

— Искам.

— За ден?

— За седмица.

— Петарка. Подадох й безмълвно банкнотата, тя я прие без никакви забележки и веднага я скри в джоба на престилката си.

— Закуската вече приключи, знаете ли?

— Не, не знам.

— О, добре, искате ли нещо за ядене? Кимнах.

— Мамо? — повиши глас девойката.

— Мамо, остана ли нещо? Отвори се незабележима до момента врата, замириса на ядене.

— За какво ти е. За разлика от дъщерята, майката пренебрегваше въпросителната интонация. Напълно я разбирах. Една такава в семейството е напълно достатъчна.

— Квартирант, съгласен е на мансардата, плати за седмица, ще го нахраним ли?

— Ще го нахраним. Седнах на масата, която вече беше приведена в ред. Майката-героиня така и не се показа, яденето ми го донесе девойката. Малки парчета пържена риба, къшей хляб, гъст черен сос, чайниче и чаша, пръчици. Явно не за еднократна употреба, но чисто измити. Поне в едно нещо китайската култура беше удържала пълна победа.

— Вкусно ли е? — попита девойката, като гледаше как потапям рибата в соса. Добре, че в Москва се бяха пръкнали доста японски и китайски ресторанти, неумението да се използват пръчици можеше да я учуди.

— Аха — отвърнах. Не че беше кой знае колко вкусно, никога не бях ял риба на закуска. Но явно беше прясна, което бе голям плюс.

— Не сте оттук, нали?

— А защо ще отсядам в хотел, ако съм оттук?

— Ами току-виж жена ви ви е изгонила? — рече замислено девойката, явно заета с нещо свое. Не успях да отговоря на това толкова интересно предположение. Входната врата леко се открехна. През нея се мушна мършава ръка, като с отработено движение задържа камбанките. След ръката в хотела се вмъкна слаб и нисък застаряващ мъж с оплешивяваща червена коса. Най-добре можеше да го опише думата „невзрачен“.

— Татенце? — изохка девойката.

— Ти? Мама обеща да те убие, знаеш ли?

— Знам, знам… — прошепна мъжът, пристъпвайки навътре.

— Работех.

— Работеше? — попита недоверчиво девойката.

— Да, работех — отговори твърдо рижият кон с анатомически дефекти.

— Ето! Той извади от джоба си и непредпазливо изсипа в дланта си няколко монети. Това, което се чу, не беше точно звънтене — все пак монетите бяха алуминиеви. Но и то беше достатъчно. Вратата на кухнята се открехна и се чу твърд глас:

— Ела тук, проскубан пес! Мъжът ме погледна тъжно, сви рамене и прошепна с неочаквана нежност: — Жени, какво да ги правиш? После млясна дъщеря си по бузата — за целта му се наложи да се вдигне на пръсти — и храбро тръгна към кухнята. Ние с девойката напрегнато се заслушахме. Разнесоха се тихи гласове. После звук от целувка. После нещо изтрещя — като изплъзнал се от отпусната ръка тиган. Девойката се зае да бърше вече чистата маса и замърмори:

— Все обещава, обещава, а ако го пребие наистина някой път, а? От кухнята се разнесе сладострастен стон. Затрещяха съдове. Вратата се затвори с грохот. Девойката стана яркочервена, което в комбинация с рижите коси правеше гледката незабравима.

— Не, няма да го убие — казах аз.

— Колко сте на мама, казваш? Единайсет? Дори кимането й се получи като въпрос.

— Ехе — рекох ехидно.

— Благодаря, всичко беше много вкусно. Ще ми покажеш ли стаята? Не знам какво си е помислила, но отвърна рязко:

— Идете сам, няма да се изгубите. И сякаш съобразила, че говори някак неправилно, добави:

— Най-горе, там има само една врата, ясно? Мансардата наистина не беше от най-добрите места за живеене. Стръмно спускащ се покрив, само в центъра на стаята можеше да се стои в пълен ръст. От мебелите — само легло, за щастие достатъчно голямо, и изпълняваща ролята на нощно шкафче кръгла масичка до него. Масичката, между другото, беше неочаквано красива — инкрустираната със седеф повърхност, макар и изрядно издраскана, радваше окото. Люкът в пода водеше към стълбите. Да, едва ли тази стая струваше колкото останалите. Впрочем чаршафите бяха чисти, дюшекът — равен, а възглавницата — мека. Освен това точно над леглото имаше прозорец, прорязан във фронтона на сградата. Отваряше ми се прекрасен изглед към планините, надвисналите облаци и усуканото ветрило на небостъргача.

Помислих малко и реших да не устройвам скандали. Честно казано, не умея да го правя. Така, на първо време разполагам с пристан. Местното общество, при цялото му своеобразие, не създава шокиращо впечатление, не прилича на тоталитаризъм. Оставаше да разбера най-простото — какво да правя по-нататък? На палубата на яхтата се надъхвах, обещавайки на отсъстващите функционали веселба… аха, море от кръв и торба с кости в добавка. Но ако трябва да съм сериозен? Дори автомата си бях потопил, тогава не ми беше до автомат. Пълнителят с патроните беше останал в раницата, но каква полза от него? Вероятно можех да се сдобия с някакво оръжие тук, но едва ли щеше да е огнестрелно. А можеше да се каже и че нямам пари. Способностите на функционал? Уви, би било наивно да разчитам на тях. Дори и да бях прав и способностите ми да се проявяваха в момент на избор. Дори и да допуснех, че ще стана по-силен от враговете си — пълноценни функционали, част от които са полицаи и войници. Дори и да нямаха средства да блокират разкрилите се у мен способности. Кой може да гарантира, че „моментът на избор“ ще дойде точно по време на схватката с враговете? Може би ще стана за известно време всесилен „пътьом“, когато ще имам същата полза от тази сила, колкото бих имал от чадър под водата. Не, не, нужно ми е нещо повече. Например съюзници. На практика във всички светове съществува някаква опозиция на функционалите. Дори на моята Земя я имаше, макар и в слаба форма. А тук, където на възвишение над града стърчи немислим небостъргач, където се появяват арканските войници, където се срещат смайващи технически артефакти, също би трябвало да има някаква съпротива. Трябваше само да намеря тези бунтовници и да им предложа да действаме съвместно…

По люка тихичко се почука.

— Влезте! — отговорих, макар че по-логично би било да кажа: „Качете се!“. Люкът се отвори с грохот и се показа рижа глава. Хлапе на петнайсет години. Още една от издънките на любвеобилния мъж?

— Донесох ви свещ — съобщи момчето.

— Ето. Той ми подаде керамичен свещник с не много щедър остатък от свещ и полупразна кутия кибрит. Но все пак цивилизация!

— Кажи, приятел — попитах непринудено, — що за здание е това?

— Къде? — Хлапакът с готовност се качи в мансардата и се долепи до прозореца.

— Ей там, в планината…

— В планината? А! Това е вилата на някакъв богаташ. Знаех как се казва, но съм забравил. Той също така дари много пари на градската библиотека.

— Вила? — попитах тъпо. И изведнъж разбрах какво точно има предвид хлапето. На склона на планината, там, където още не беше започнала обграждащата небостъргача гора, се издигаше доста голяма каменна сграда. Около нея, изглежда, имаше някакви градини. Може би портокалови, може би маслинови или ябълкови, от такова разстояние не можеше да се разбере.

— А по-нагоре?

— По-нагоре? — учуди се момчето.

— По-нагоре са само планини. Всичко стана ясно. Както и обичайните постройки на функционалите, небостъргачът беше невидим за обикновените хора. По-точно, изплъзваше се от погледа им. Навярно, ако бях показал на момчето точно къде да гледа и му бях описал това, което трябва да види, то щеше да забележи небостъргача. Точно както подготвените предварително хора намираха моята кула и отиваха през нея в други светове…

Впрочем защо да внасям в главата на невинен тийнейджър такъв хаос и неразбория? Там няма никакво здание, няма и не е имало…

— Да, точно. Стори ми се, че там има някаква къщурка — казах тъжно. Момчето се оказа добродушно.

— Може и да има — утеши ме то.

— Може зрението ви да е по-остро. Знаете ли един мой приятел как вижда? С прашка поваля гълъб от трийсет крачки!

— Горкият гълъб. Хлапето се смути.

— Ами… той така… това когато бяхме малки… Трябва ли ви нещо друго? Гърнето е под леглото, само че при нас е прието сам да си го изнасяте. Отходното място е в двора. Миенето също става долу, ако тук донесем стомна, сам разбирате, през нощта ще я счупите. Тясно е…

— Тесничко е — съгласих се аз. — А къде ви е библиотеката? Тази, на която богаташът е направил дарение?

— А, намира се много лесно! Тръгвате по тази улица и стигате до площад с фонтан. Той не работи, но ще се досетите, че е фонтан. После надясно, до друг площад. Там фонтанът работи, ако не е много горещо. И там има висока сграда с колони…

Разходката из непознат град, ако не сте си набили краката, не залитате от умора, имате в джоба си поне малко пари и разполагате с няколко свободни дни, е едно от най-приятните занимания на света. И можете да ми повярвате, че ако този град се намира в друг свят, по същество на друга планета, това прави разходката още по-интересна. Преди да стигна до библиотеката, бях в състояние горе-долу да оценя научния и технически потенциал на този свят. Първо, тук все пак имаше електричество, но то си оставаше привилегия на богатите. Видях един магазин (не ми се обръща езикът да го нарека лавка, въпреки скромните му размери), където продаваха най-разнообразни светилници и електрически крушки. Крушките изглеждаха съвсем обикновено — вероятно можех да навия някоя от тях в московския си апартамент и щеше да заработи. И електричеството не беше задължително да се генерира в самия дом — обявата на вратата обещаваше „прокарване на сигурни кабели и защита от незаконни включвания“. Второ, видях няколко магазини за дрехи и разбрах, че тук не бяха възниквали манифактури, в обичайния смисъл на думата. Дрехите се крояха и шиеха на място, само чорапите и бельото се купуваха в готов вид. Спомних си, че в моя свят стандартните размери дрехи бяха възникнали в отговор на потребностите на армията от голямо количество готови мундири. Едва когато се наложило да се облекат бързо десетки хиляди хора, в нечия умна глава дошла мисълта да се създаде база данни по габаритите на новобранците и да се шие не за конкретен човек, а за цели групи хора. Явно тук нямаше с кого толкова да се воюва. Едва ли броят хора на целия остров надвишаваше милион. И беше много възможно това да е единственият оазис на живот на планетата. Трето, видях оръжеен магазин. Прозорците му бяха зарешетени, а зад стъклото бяха наредени най-привлекателните от гледна точка на продавачите стоки: лък и стрели, арбалети и двуцевни пушки, зареждащи се през затвора. Но след създаването или пресъздаването на оръжие с гладка цев и патрони местният оръжеен гений беше забуксувал. Нямаше дори намек за винтовки или автоматични оръжия. А и за какво са им? Тук едва ли имаше какво да ловуват с тях. А и изобщо винтовките са деца на войната, ловуването на хора от други хора… Разбрах също, че не мога да си купя дори примитивно оръжие за по-малко от хиляда марки. Значи изобщо не можех да си купя оръжие. Четвърто, с религията тук нещо не беше наред. Не видях нито една църква, само в китайския квартал над къщите се подаваше здание, чиито ярки цветни украшения напомняха за будистки храм. И пето, тук имаше вестници. По едно време срещнах вестникарче, рекламиращо стоката си. Поисках да се разделя с десет копейки, но в този момент установих, че на площада с неработещия фонтан е сложено табло със същия този вестник, закрит със стъкло за предпазване от атмосферните условия. Повечето от минувачите не реагираха на призивите на вестникарчето, а предпочитаха да се побутат пред таблото и да го прочетат безплатно. Присъединих се към тях и получих, ако не полезна информация, то поне искрено удоволствие.

Местното издание на две страници с гръмкото название „Всеобщо време“ (а забелязали ли сте, че колкото по-малък е един вестник, толкова по-звучно е заглавието му) съобщаваше главно градските новини — е, и по някой друг абзац за съседните селища. Узнах, че вчера късно вечерта популярната млада певица Хо е била грозно наругана от хулиган, разочарован от пеенето й, но съпровождащият певицата неин любовник (да, точно така беше написано, любовник; явно лицемерието не беше на мода тук) дал достоен отпор на негодника, хвърляйки го „в същата онази локва, която нашият вестник вече втора седмица призовава да се засипе“. Някакви вандали се вмъкнали през нощта в бижутерийния магазин на господин Андреас, но ги застигнало разочарование — дрехите и ценностите били прибрани в надежден сейф, който не могли да отворят. Крадците излели обидата си върху витрините, като ги разбили (кой знае защо „с токчета“), но в този момент се появил патрулиращият, който, макар и да не заловил престъпниците, „здравата ги наложил с палката си“. Избягалите престъпници се издирваха. Скандалът, предизвикан от срутването на неотдавна построен мост, утихваше, тъй като предприемачът беше признал вината си и бе обещал да построи моста отново. В редакционния фейлетон журналистът, скрит под предизвикалия у мен кикотене псевдоним Акула Пера, горчиво се оплакваше от търговците, които слагат непродадената сутринта риба в лед и я пробутват на купувачите на следваща сутрин. Даваха се практически съвети как да се проверява дали рибата е прясна. В голяма почти цяла страница, и което е обичайно в такива случаи, скучна статия, някакъв градски чиновник се оплакваше от упадъка на нравите, от лошата събираемост на данъците и от неуважението на гражданите към градските власти, толкова героично и отдадено изпълняващи функциите си. Думата „функции“ отново предизвика кикотенето ми. Боя се, че застаналите до мен започнаха да ме вземат за идиот. Е, накрая имаше кръстословица и хороскоп. Бива ли вестник без кръстословица и хороскоп! Звездите днес бяха благосклонни към Рибите и Овните, към онези, които са родени под знака на Огнения дракон и под покровителството на Синята топола, а също и онези, в чиито имена имаше три гласни и четири съгласни. Страдаха Телците и Дървените мишки, родени под знака на Сенчестия дъб, и клетниците, в чието име имаше три съгласни и една гласна. На мен звездите не обещаваха нищо особено. Общо взето, това беше един обикновен вестник на обикновен малък град. Ако не се брои небостъргачът в планината — абсолютно нищо странно.

Започна да капе дъжд и реших да приключа запознанството си с пресата. В края на краищата в библиотеката щеше да ми е много по-удобно да утолявам страстта си към печатното слово.