19


Съюзник — в тази дума винаги има елемент на временност. Съюзниците от Втората световна война благополучно са се изпокарали веднага след приключването й, а и по време на самата война вече са се готвели за бъдещото противопоставяне. Съветският съюз се е разпаднал и сега отношенията между бившите съюзни републики са много по-лоши, отколкото отношенията им с някогашните им врагове. Така е и в обикновения човешки живот — често ли употребяваме думата „съюзник“? Приятел, другар, единомишленик — никакъв проблем. Но в думата „съюзник“ сякаш е заложено бъдещо разцепление. Съюзникът не е приятел. Просто с него имаме общи интереси. В някаква определена сфера и за определен период от време. Ох, напразно са наричали Съветския съюз „съюз“! Заложили са лингвистична мина за бъдещето. А си е струвало поне да се поинтересуват откъде се е взела думата „съюзник“! Преди повече от две хиляди години са наричали така подчинените на Рим области на Италия, които са били длъжни да помагат във всичко на Рим, но самите те не са имали никакви права… Потрепнах, съобразявайки, че разсъждавам по тема, за която по-рано не съм имал никаква представа. Способностите на функционал се бяха проявили. Значи правех избор. Онази част от мен, която, ако се вярва на робота, нямаше никакво отношение към човешката плът и кръв, моята „изменена вероятност“, се беше събудила и любезно ми предлагаше достъп до енциклопедични познания. Не се колебах дълго.

— Добре. Съюзници сме.

— Нуждая се от човешка помощ. — Роботът се изправи.

— Входът на зданието се отваря само за хора. Както виждаш, не пасвам много на определението за човек. Наложи ми се да чакам появата на хора, за да се опитам да вляза в сградата.

— Хей! — Аз също скочих.

— Значи вече си се опитвал?

— Да. Понякога тук се появяват хора. Авантюристи, търсачи на приключения, търсачи на съкровища. Когато ми се е удавало да ги задържа, съм отговарял на въпросите им и съм им предлагал съвместен поход до кулата.

— И много такива ли е имало? — Шейсет и двама души. Съвпадението с броя години, които съм прекарал тук, е случайно. Понякога хора не се появяваха по три-четири години. Най-голямото прекъсване беше преди твоето идване — девет години.

— Забележително. Какво питаха те и какво им отговаряше ти?

— Те задаваха други въпроси: има ли в зданието съкровища, имаме ли шансове да влезем там и да излезем обратно. Отговарях, че има съкровище, шансове — също.

— И всички ли се съгласяваха? — Те нямаха избор. Обяснявах им, че не мога да допусна широко изтичане на информацията за мен. Длъжни бяха да дойдат с мен или веднага щяха да загинат. Те предпочитаха да дойдат.

— И загиваха ли?

— Да.

— Просто чудесно!

— Вторачих се в безразличните стъклени очи.

— Ти не си добър робот, нали?

— Аз си имам цел. Ти винаги ли си добър?

— Но аз…

— Замълчах. Какво? Че съм човек? Ами и пред мен е човек в метално тяло. Той не е обвързан с никакви закони, свободен е в постъпките си.

— Те идваха тук, знаейки, че рискуват и могат да загинат. Търсеха приключения и съкровища. Получиха си приключенията и имаха шанс да се сдобият със съкровищата. Всичко е честно.

— И на мен ли би дал този избор?

— Ако беше отказал, разбира се. Но ти нали не отказа? Ти сам искаш да отидеш там. Нима не е така? Логиката е хубаво нещо. Макар и подло.

— Защо загинаха те? — Не знам точно. На входа на зданието има контролен център. Той пуска хората и ги подлага на някакво изпитание. Аз контролирам ситуацията само частично. Някои издържат повече. Други биват унищожени веднага. Тъй като ти си функционал…

— Бивш! — все пак не издържах аз. Роботът помълча и търпеливо повтори:

— Няма бивши. Ти си функционал и имаш значително по-големи шансове да преминеш. Оценявам шансовете ти като едно към три. — Благодаря, утеши ме… А как успя да ги прецениш?

— Просто така ми хрумна. Не издържах и се разкикотих. Умираща, но отмъстителна метална буца с чувство за хумор и с напъни да се шегува! Великолепен съюзник. Точно такъв ми трябва!

— Олекна ли ти? — попита роботът, след като търпеливо изчака да спра да се смея.

— Да, малко ме поотпусна… — Вдигнах автомата от земята.

— Много ходене ли има дотам?

— Пет минути. Ти почти стигна до зданието.

— Можеш ли да ми кажеш нещо умно? Как да мина през този контролен център?

— Не. Дори не знам дали си струва да лъжеш, или трябва да говориш истината.

— Значи ще ми задават въпроси?

— Вероятно. Вероятно тази сграда притежава собствен разум.

— Ти ме смайваш! И ние стоим тук и обсъждаме всичко това? А ако ни чува? — Предполагам, че това няма никакво значение.

— Ами да тръгваме — рекох рязко.

— Стига сме дрънкали.

— Ако преминеш, трябва да дадеш заповед да пропуснат и мен — каза роботът.

— А да допуснем, че не дам такава заповед? Тогава какво?

— Тогава ще остана навън — каза тъжно роботът.

— Когато срокът на съществуването ми изтече, ще отида при онази пропаст, тя най-добре отговаря на целите ми, и ще се хвърля долу. Неразумно е да се оставя на открито нещо, на което могат да се натъкнат туземците. Освен това не искам тялото ми да бъде разглобено от местните майстори. Остава ми единствено да вярвам на теб.

— Да вървим — казах аз. — Следвай ме. Беше лесно да вървя след робота. Каквато и сила и ловкост да се криеха в металното му тяло, той беше по-едър и по-тежък от мен. Беше принуден да избира широки и сигурни пътеки.

— Тук има ли зверчета? Кой знае защо, роботът не отговори веднага.

— Да. Тук живееха вълци, но си отидоха. На другия склон живее семейство лисици. Обичам да ги наблюдавам.

— Не ги ли е страх от теб?

— Свикнали са. Аз се движа, но не мириша на човек. Изведнъж си представих как тази карикатурна машина сяда до някоя лисича дупка и застива. Часове, дни… Роботът е неподвижен. Очите му светят матово. Лисиците престават да се боят и започват спокойно да минават покрай него. Старият мъдър лисан, главата на семейството, пръв се доближава до него и се изпикава върху металното стъпало, обявявайки робота за безобиден детайл от обстановката. Роботът не помръдва. Напролет децата си устройват игри около потъналите в почвата крака. Роботът е неподвижен. Само очите му, по които текат капки дъжд, слабо блещукат в нощта…

— Не ти е било много весело тук.

— Войната никога не е весело занимание.

— А какво бяха онези двамата? Твои приятели?

— Роботи.

— Също… на основата на човешко съзнание?

— Да. На основата на съзнанията на моите деца, убити от функционалите. Не рискувах да го разпитвам повече. След няколко минути в мъглата започна да се очертава небостъргачът. Отначало почувствах студ — сякаш нещо огромно и тежко беше заслонило от мен невидимото в облаците слънце и бе надвиснало като безучастна мълчалива грамада. Роботът забави крачка. Отдолу кулата на небостъргача беше свързана от нещо като общ стилобат — извита като дъга основа с размера и формата на сградата на Главния щаб на Дворцовия площад в Санкт Петербург. Насред дъгата, там, където в зданието на Главния щаб е разположена арка, тук имаше прозрачна врата. Беше голяма, през нея можеше да мине камион, но се губеше на фона на сградата. Разбира се, зданието не беше построено от камък, сивият му градивен материал можеше да е бетон, а можеше и да няма никакво название в моя свят. Прозорците в стилобата бяха на височина десет метра от земята. Погледнах нагоре и видях в мъглата извитите венчелистчета на кулите. Сега стояхме право в центъра на гигантската тръба, пронизваща облаците. Стори ми се, че тук, като в окото на тайфун, се вижда чисто небе.

— Входът е пред теб — каза роботът.

— Аз не мога да се приближа, без да рискувам да бъда унищожен.

— Аха…

— Ще се приближиш до стъклената врата. Тя ще се отвори и ти ще влезеш. Ще ти зададат някакви въпроси. За съжаление не мога да получа информация за тях по нито един от достъпните ми начини — ще бъдеш с гръб към мен, а тези врати не вибрират от звуковите колебания.

— Жалко.

— Извадих пакета с цигарите. Земните вече бяха свършили, но аз го бях натъпкал с местни.

— Успокой се — каза меко роботът.

— Отпусни се. Ти си вече в печеливша позиция, в теб я има същността на функционал и зданието трябва да почувства това. Ти го видя веднага, а онези, които водех, трябваше да се вглеждат няколко минути, дори когато бяха застанали тук, за да възприемат заобикалящата ги реалност. Мисля, че имаш шансове.

— Благодаря. — Дръпнах дълбоко няколко пъти от цигарата.

— Колко радостно.

— Не си струва да стреляш. Мисля, че можеш да си останеш с автомата, но той няма да причини вреда на зданието. И да не забравиш да ме пуснеш. — Не се бой, железен — промърморих аз. — Всичко е наред. Той замълча. Аз си дръпнах още веднъж, хвърлих цигарата и тръгнах към вратата. Сградата, естествено, действаше потискащо. Земните небостъргачи, дори най-високите, все пак са заобиколени от други здания. Египетските пирамиди, макар и построени в пустинята, са солидни, те са плът от плътта на земята. А това съоръжение на върха на планината беше напълно неуместно. Така някое момче, като си играе, строи кула от кубове на най-неподходящото място и казва: „Тя ще стои тук!“. Стъклените врати бяха абсолютно прозрачни и чисти. Зад тях видях доста голямо фоайе с меко светещи панели на тавана. Насред фоайето имаше висока до гърдите ми рецепция. Струваше ми се, че ей сега зад нея ще се появи дружелюбен портиер и ще попита: „Резервирали ли сте място при нас?“. Да, резервирал съм. От момента, в който вече не можех да вляза в собствения си апартамент. Когато ме налая кучето ми. Когато паспортът ми се разпадна в ръцете ми, а баща ми не позна гласа ми. Имам право да вляза през тази врата. Да вляза — и да направя всичко, което сметна за необходимо! Когато до вратата оставаха само две-три крачки, стъклото сякаш беше прорязано от пукнатина. Двете крила плавно се плъзнаха встрани. Ох, колко примитивно, можеше просто да изчезне или да се стече на пода, или да се разтвори като диафрагмата на фотоапарат. Вместо това — плъзгащи се врати. Купе на влак…

Преглътнах и пристъпих във фоайето. Беше тихо и топло. Въздухът леко трепереше, работеше невидима вентилация. Неволно шарех с поглед в търсене на предишни посетители. Кого очаквах да видя? Разложени тела, скелети? Разбира се, нямаше нищо. Направих още крачка. Крилата тихо се събраха зад гърба ми. — Елате на рецепцията. Гласът беше тих, вежлив, но, за разлика от гласа на робота, съвсем безжизнен. Безполов и учтив. Така би трябвало да говорят пералните и прахосмукачките. — Идвам — кой знае защо отговорих аз и тръгнах напред. Рецепцията беше или от светъл камък, или от пластмаса, имитираща камък. Гладка, равна, никакви бутони, изобщо — никакви детайли.

— Положете длан върху рецепцията. Подчиних се.

— Назовете вашия свят. — Земя. По-точно, Земя-2. Демос.

— Правилно. Назовете вашата функция.

— Митничар. Пауза. И отново все така спокойно: — Неправилно. Връзката ви с функцията е прекъсната. Вие вече не сте функционал.

— Не мога да престана да съм функционал — отговорих бързо.

— Аз си оставам изменена вероятност. Кратка пауза.

— Правилно. Назовете вашата функция. Той какво, подигравали ми се? Погледнах нагоре, откъдето се носеше гласът. Не, не приличаше нито на шега, нито на двусмисленост. Това наистина беше машина без никакъв намек за човешки чувства.

— Аз съм функционал, който не знае каква му е функцията. Дълга пауза.

— Правилно. Цел на посещението?

— Изучаване на зданието.

— Правилно. Продължителност на посещението?

— Неопределена — отговорих аз, като се стараех да попадна в тона му.

— Правилно. Нима всичко беше толкова просто? Трябва само да си функционал — и те пускат?

— Обосновка? Помълчах и отговорих:

— Оценка на целесъобразността на разрушаването на зданието.

— Правилно. Тишина. Чаках, пристъпвайки от крак на крак. А някъде в недрата на зданието онази негова част, която умееше да взема решения, формулираше въпросите.

— Имате ли възможност да разрушите зданието?

— Не.

— Правилно. Очаквах още въпроси, но те не последваха. Затова пък повърхността на рецепцията между ръцете ми се отвори. Навън започна да се подава гъвкав маркуч с мундщук накрая. Дръпнах се, но ръцете ми сякаш бяха залепени за рецепцията.

— Отворете уста и притиснете зъби към мундщука.

— Какво е това? — извиках аз в неволна паника.

— Дезинфектираща сонда — безстрастно поясни гласът.

— Стандартна процедура, не е опасна за функционали.

— А за хора? — Води до смърт след промеждутък от време между трийсет секунди и шест часа и дванайсет минути. Обърнах глава, избягвайки поклащащия се маркуч.

— Отказвате ли да се подложите на дезинфекция? Сивият сплескан мундщук на маркуча замря пред лицето ми. Изведнъж видях върху него едва забележими вдлъбнатини. От стиснати от нетърпима болка зъби? Не можех да се изтръгна. Ръцете ми бяха като залепени. Но дори и да се измъкнех, къде щях се дяна? — Повторен въпрос. Отказвате ли да се подложите на дезинфекция? Интересно, това стандартна процедура по отсяване на „нефункционали“ ли е? Или начин да се наказват самозванци? Или машината пита без никакъв зъл умисъл? Като нефункционал ще умра. Способностите ми на функционал се задействат само…

— Имам ли избор? — изкрещях аз.

— Да. Имате право да откажете.

— Питам повторно! — закрещях.

— Имам ли избор и важни ли са последствията от моя избор за съдбата ми? Разбираш ли ме, електронна глупачко? И в този момент разбрах, че не съм прав. Усетих как разсеяните в стените на зданието нервни възли избухнаха от прилив на енергия, оценявайки въпроса ми и опитвайки се да разберат скрития му смисъл. Каква електроника, какви течни оптиконевронни схеми има универсалният робот Карк-Е от Земя-46, въплътил в себе си личността на поета депривист Анатол Ларс! Това не беше нито компютър, нито автомат, нито робот, нито личност — това, което живееше в зданията на функционалите, което поддържаше силите на прикованите към тях хора, което добиваше енергия от нищото и превръщаше информацията в енергия. Изменението на свръхтънките структури на материята, промяната на спина на електрона от една втора в единица или нула, което водеше до изменение на съществуването на електрона в нашата реалност от вероятно към невъзможно или недопустимо. Елементарните частици на материята се превръщаха в елементи на чудовищна по своята сложност схема, взаимодействайки си някъде отвъд границата на реалния свят, там, където цари принципът на неопределеността на Хайзенберг, разширен и подобрен от континуума на Иманиши… Застенах, чувствайки как изобилието от информация, раждаща се от енергията, възникваща от нищото, шурти в мозъка ми. Бях поискал твърде много. Не можех, не знаех, не разбирах това, което услужливо беше разгърнала пред мен справочната система на функционалите. Ако имах малко повече сили, малко повече опит, щях да се обърна към нея осъзнато. И да попитам например как могат да се победят функционалите. Но нямах сили за това.

— Да, имаш избор, последствията от който са важни.

— Дезинфектирай! — извиках аз, захапвайки мундщука. Така е по-лесно. По-добре отровна гадост, шуртяща в устата, отколкото мъждукащата между реалността и небитието нервна мрежа на зданието, отколкото опитите да разбера онова, което не съм способен да разбера. Нека ме натъпчат с отрова, а не с информация… Ааааа! Бих закрещял, ако можех. Но мундщукът се впиваше в устата ми и дори не можех да отдръпна глава. В устните ми се изливаше непоносима разяждаща горещина, в гърлото ми плисна гъста лепкава каша. Дърпах се, почувствал, че гълтам или алкали, или киселина — всичките ми вкусови рецептори побесняха и закрещяха едно и също: „Отрова!“. С конвулсивни движения маркучът вля в мен не по-малко от половин литър течност, после падна и се прибра в рецепцията. Едновременно с това се освободиха и ръцете ми. Строполих се на колене и разтърсих глава, опитвайки се да повърна отровата. Стомахът ми се разтърси от спазми, но лепкавата гадост не желаеше да напуска организма ми. Чувствах как изгаря хранопровода и стомаха ми, прониква в кръвта, убива сърцето и черния дроб… Човек не би оцелял. Или ще загине след секунда от нетърпима болка или от инфаркт, или ще умре от разлагане след няколко часа. Аз съм отчасти човек, отчасти жива машина, както търпеливо чакащия отвън робот Анатол Ларс. Тялото ми е било превърнато в същата такава неустойчива система, балансираща между реалностите, както и митническата ми кула, както и зданието ветрило. То е способно на много. И да регенерира загубен крайник, и да изхвърли отрова, и да изтърпи огън. То е способно на всичко, защото в безкрайния океан на времето, в разгънатото ветрило на реалността има всичко, което човек може да си представи — нови тела, неотровни отрови, регенериращи организми, хора, пиещи киселина на закуска, и хора, дъвчещи стъкло за десерт; в това вероятностно море ловят куршуми с голи ръце, а при докосването на палеца с показалеца от ноктите изригват мълнии; в тези безбройни светове, от които функционалите са се докоснали само до едно крайче, е възможно немислимото и невъзможно — възможното. Какво чудно има в това, че изгорените клетки на тялото ми започват да се възстановяват? Какво странно има, че парещата отрова се превръща във вода при съприкосновение със слюнката? А може би всичко е различно. И по-сложно, и по-просто едновременно. Всички тези милиарди светове са едновременно един и същи свят. Всички тези милиарди Кирил Максимовци са всъщност един и същ Кирил Максимов. И не може да се направи нищо на някой от тях, докато той е част от общност — убитите ми клетки се възстановяват просто защото на другата теглилка са милиарди, милиарди здрави, живи, с нищо неотровени Кириловци. Капка отрова ще се разтвори във водата на океана по същия начин, по който изпарила се капка океанска вода бива заменена от съседната й. Не могат да ме убият, без да убият всички нас едновременно, без да унищожат всички светове, без да разтърсят Вселената из основи… За един кратък миг разбрах, че няма нищо невъзможно. Че всички правила на играта, зададени в нашите светове, всички аксиоми — „огънят гори, небето е синьо, а водата — мокра“ — не са нищо повече от случайност. Небето е звънко. Огънят е тежък. Водата е грапава. Всичко е възможно. Изплюх гъста синьо-розова слюнка. Избърсах устните си. Ама че гадост…

— Вода? — прозвуча безучастният глас. На рецепцията се появи чаша с вода. Най-обикновена. Станах и я пресуших на един дъх.

— Още вода?

— Благодаря, няма нужда — казах аз пресипнало.

— Щом цяла чаша не може да ми помогне да се избавя от този отвратителен вкус… В гърлото ми още пареше, но болката ме напускаше. Отново преставах да съм функционал, но бях оцелял. Успях.

— Мога ли да вляза?

— Вие сте функционал. Имате право да влезете в музея. Пазителят е уведомен.

— Музей? Какъв пазител? — попитах аз. Но не последва отговор.

— Ей… — Обърнах се към вратата.

— С мен има робот. Той трябва да влезе!

— Роботът може да влезе. Приближих се към вратата, тя се разтвори послушно, сякаш беше врата на някакъв хипермаркет. Размахах ръце. Роботът се размърда и мигновено, както не умеят живите същества, премина от неподвижност към бяг. Тежките удари на краката му тресяха земята. Отдръпнах се и масивната металическа буца прелетя покрай мен, забави ход, бавно се обърна, оглеждайки се.

— Пуснаха ни, Анатол.

— Откъде знаеш името ми?

— Наложи се да стана функционал, за да премина. Митничарите се свързват с база данни. Това е много, много хубава база данни.

— Отдавна не са ме наричали с това име.

— Сякаш сметнал разговора за приключен, роботът се извърна, заобиколи рецепцията и тръгна покрай стената.

— По-добре ме наричай „роботе“.

— Добре. Знам къде се намираме. Това е музей. Роботът не отговори. Завърши движението си, спирайки при стената срещу вратата.

— Ела. Тук има скрита врата, би трябвало да се отвори пред теб. Приближих се. И стената се отвори точно по същия начин, разделяйки се на две крила. Роботът веднага се хвърли през отвора, сякаш очаквайки, че могат да го спрат. Аз влязох след него. У мен се появи усещането, че отвътре целият силобат е празен. Една кутия без прегради и етажи, от която израстват кулите пластини. Постоях, погледнах надясно, наляво. Роботът тръгна надясно, а аз от инат — наляво. Широкичък коридор. Таванът — на петнайсет метра над главата. Равни сиви стени, по тавана — светлинни панели, разхвърляни в сложна шарка. По пода — правоъгълни платформи с размери около три на пет метра, разположени на равни разстояния една от друга. По краищата си платформите са оградени от перила. Асансьори? Май да. Таванът над тях изглежда цял, но това нищо не значи. Лесно се вижда, че всяка кула си има свой асансьор. Приближих се до най-близката платформа. Стената зад нея се оказа не равна, а покрита с плитки барелефи. Църкви, катедрали, коленичили хора, горящи клади, стада от някакви чудовища, носещи се подир хората.

— Твърд — казах аз уверено. Чу се тропот, роботът се връщаше. Спря до мен и рече:

— Всяка кула си има свой транспортен възел. На мен механизмите не ми се подчиняват.

— И къде искаш да отидеш? Това е музей, чуваш ли? Всяка кула е един от световете. Искаш ли да се запознаеш с живота в градовете държави на Вероз? Или те интересува животинският свят на Резервата? — Ела с мен. Тръгнах. Това не беше нито по-добро, нито по-лошо, отколкото да продължа екскурзията си в друга посока или да остана на място. Изминахме целия коридор до края, до последната лява платформа. Роботът се спря. — Тук няма пиктограми и рисунки. Това може да е служебно помещение. Свих рамене. В душата ми имаше някаква опустошеност. Музей…

— Нека да опитаме. Качихме се на платформата. Нищо не стана.

— Дай команда — предложи роботът. — На самия връх, бързо — послушно казах аз. Няколко секунди не стана нищо. После таванът над нас се разтвори, откривайки тясна, колкото платформата, асансьорна шахта. Тя се извиваше, следвайки наклона на кулата.

— Може би тук нещо… — започна роботът. В следващия миг платформата се понесе нагоре. Нямаше никакви въжета, платформата просто се издигаше все по-нагоре и по-нагоре — толкова бързо, че краката ми започваха да омекват. Въздухът ме притисна като преса в раменете — все по-тежка и по-тежка, не можех да я удържа… Приседнах, вкопчих се в перилото. Бившият поет депривист стоеше неподвижно и ако металическото му лице можеше да изразява емоции, бих го нарекъл тържествуващо.


Загрузка...