Белова

12

Историята е пълна с примери за това как по-изостанали в техническо отношение цивилизации са побеждавали по-развити такива. Варварите са покорили Рим, ордите на Чингис хан — Рус, Куба е извоювала независимостта си от САЩ, афганците устояха и против англичаните, и против съветските войски. По своята същност всяка война е преди всичко война на идеологии и едва след това съревнование в скорострелност и смъртоносност на оръжията. А идеологията, колкото и да е странно, е толкова по-силна, колкото е по-примитивна, по-близка до базовите ценности на обществото — защитата на територията, отстояването на вярата, готовността да пожертваш живота си за своето „племе“. За огромните и могъщи Съединени щати гибелта във войната на милион души вече е нещо неприемливо. За някаква малка тоталитарна или религиозна държава милион ще стане разменна монета. Вярата решава всичко. А тук и двете страни имаха вяра. И Аркан, строящ своята утопия на функционалите и стремящ се да контролира останалите светове. И Твърд, съумял да създаде теократична свръхимперия, толкова устойчива, че в нея дори се допускаше свобода на вероизповеданията. Каквито и подводни камъни да се криеха под тяхната идеология, засега и едната, и другата страна бяха силни и монолитни. При това и техническата изостаналост не играеше роля тук. Аркан имаше технология, Твърд — биотехнология. Продължителният спор на фантастите относно това кое е по-прогресивно и жизнеспособно обещаваше да се разреши право пред очите ми. По дяволите, изобщо не съм напирал да присъствам на развръзката!

— Навън! — изрева кардиналът с неочаквана сила.

— Да излизаме, бързо! Изскочих от каретата и се оказах затиснат между три танцуващи коня. Много, много неприятно усещане за съвременен градски жител! Виждах, че девойките управляват конете виртуозно и се бяха струпали около каретата само за да прикрият излизането ни с телата си — своите и на животните. И все пак беше страшно. Подир мен като куршум излетя кученцето на Елиса и се замота в краката ми. После изскочи и Елиса, която ми помогна да свалим кардинала. Застинахме за няколко секунди, загледани в купола на катедралата. Улицата, на която спря каретата, след сто метра свършваше във висока бяла стена с широка порта. Сега портата бавно се затваряше, а от нея във всички посоки тичаха хора — или поклонници, или просяци, изоставящи затоплените си места. Отново затракаха автомати — вече няколко. Стори ми се, че от време на време звукът от изстрелите секва, но след миг го подхващаха нови и нови дула. Дори си представих как се случва всичко, как от отворената врата изскачат увеличили немислимо скоростта си функционали с бронирани жилетки и автомати в ръцете… А срещу тях се хвърлят ситни безстрашни кученца, вкопчват се в гърлата и в лицата им, тичат девойки с разноцветни мундири и наивни смешни пики…

— Защо се бавят… — изстена Рудолф…

— Хайде… хайде… Над стената изведнъж се появи нещо неочаквано, чуждо — тъмната фигура на човек, сякаш яхнал стълб дим. Зад него — втори, трети. Кардиналът бързо се прекръсти. Неволно повторих движението му и осъзнах, че виждам не дяволи от преизподнята, а само десантници от Аркан с реактивни раници на гърбовете. А после започна съвсем немислимото. От купола на катедралата „Свети Петър“ един след друг започнаха да се откъсват каменните гаргойли. Впрочем от къде на къде каменни? Разперили крила като оживели персонажи от филм на ужасите, гаргойлите се понесоха тежко към десантниците. Отново загракаха автомати. Един от гаргойлите се катурна и се понесе надолу с протяжен крясък. Но те бяха доста повече от успелите да излетят десантници. Вцепенен, аз гледах този апокалиптичен въздушен бой, а въздухът вече се пронизваше от писъците на разкъсваните от нокти хора и пламващите от реактивната струя гаргойли. Какви бяха те, тези клети птици, превърнати в неподвижни стражи на Ватикана? Орли, прилепи, възкресени птеродактили? Чу се звук от тежко падане. Във въздуха зад стената се вдигна стълб от прах и дим. Земята затрепери под краката ни, в къщите зазвънтя стъкло. Помислих си, че арканците са прехвърлили през портала артилерия, но Рудолф промълви:

— Най-накрая!

— Какво е това? — попитах аз. — Не можем да унищожим митническата купа — каза кардиналът. — Но сега тя се намира на дълбочина сто метра, в минна галерия, пълна догоре със сярна и азотна киселина. Господи… помилуй твоите слуги, отдали живота си за теб…

— Не стой като пън! — бутна ме Елиса.

— Тръгвай! Те явно възнамеряваха да вървят нататък, към стените на Ватикана. Към светия град, построен над каменоломната, станала капан за арканците — и общ гроб за десантниците, гвардейците, кучетата, гаргойлите… Ако не можеш да затрупаш дупката — потопи я. Не, не можех да осъждам управниците на тукашния свят. Техен избор беше как да се борят с врага си. Още повече, че моята поява беше изострила противопоставянето. Но аз неволно си спомних за уютното магазинче на митничаря Андрей, за неговите часовници, в които вместо несъществуващите кукувици живееха дървени врани, за него самия — преднамерено многословен, облечен с източен халат. Атомният взрив беше унищожил портал. А киселината, в която са потопили кулата? Много ми се искаше да вярвам, че кулата в другия свят ще устои. И лишилият се от своя нежелан изход към разбунтувалия се против функционалите свят митничар ще заживее спокойно, майсторейки часовниците си и спорейки с мюсюлманите за това чия вяра е по-добра…

Тичахме по улицата. Конната охрана, която се опитваше да ни прикрива от всички страни, ни пречеше. От мяркащите се цветове на униформите погледът ми се премрежваше и неволно си помислих, че пъстрите мундири имат не само декоративен смисъл, но служат и за отвличане на вниманието на нападателите… Кардиналът вече дишаше тежко. Пречеха му и възрастта, и пищното облекло. Може би си струваше да се придвижим с каретата? А може би изобщо нямаше смисъл да бягаме — десантът беше ликвидиран, атаката — удавена, вече нямаше врагове? И в този момент видях нещо, пред което бледнееха и арканците с реактивни раници, и оживелите гаргойли, и разразилият се над митницата ад. Видях как израства нов портал. Сградите вече бяха плътно една до друга — ниски, на по три-четири етажа, с разтворени навън крила на прозорците, с надвиснали над улицата балкончета, тесни процепи на пресечките и водещи в дворовете арки.

Всичко беше толкова плътно сбито, толкова циментирано от прахта на вековете, че дори беше невъзможно да се обхване с поглед една-единствена сграда. Но сега улицата пред нас се размърда. Като излизащ от челюст зъб, разбутващ останалите, между две стари сгради се въртеше, отмествайки встрани стените и сипейки мазилка, нова постройка. Не бих рискувал да я нарека кула, още по-малко пък къща. Просто стена, грубо измазана, с прозиращи през мазилката тухли. Но стената ставаше все по-широка, разбутвайки съседните къщи, в нея се наместиха прозорци — на втория и на третия етаж, а на първия се появи врата. Засега още съвсем тясна, двайсетина сантиметра, като сплескано отстрани изображение на неправилно настроен телевизор. Тесничка-тесничка врата, сякаш за Алиса от книгите на Карол, и то доста изгладняла Алиса, отдавна не яла от вълшебните ръби и на пила от вълшебните шишенца…

— Митница! — извиках аз, протягайки ръка. Гвардейците пришпориха конете и препуснаха към раждащия се портал. Те също го виждаха! Стената изпъкна, с усилие изблъсквайки къщите. Перилото на балкона на съседната сграда се пръсна с недоволно скърцане и чистото пране на скъсания простир се разлюля, стигайки почти до паважа. От балконската врата се подаде дебела жена с халат и без да откъсва от нас объркания си поглед, започна да тегли простира, спасявайки прането. Вратата на митницата се разшири, придобивайки нормални размери. И се отвори широко. Трима души — единият застанал на колене, двамата надвиснали над него — подадоха навън дулата на автомати. Видях скритите зад матирано стъкло лица, десантниците бяха с шлемове. Горките бойни йоркшири…

Паднах на паважа, прикривайки главата си с ръце, сякаш дланите ми можеха да спрат оловото. Загърмя. Заплющяха куршуми, пронизващи плът. Започнаха да цвилят умиращи коне. Във въздуха се мярнаха хвърлени пики. До самия край се надявах, че маскарадното оръжие ще се окаже нещо повече — като гаргойлите на катедралата. Но това бяха само пики. Обаче много остри. Едната прониза стъклото и влезе в главата на един от десантниците — той залитна, продължавайки да стреля, но вече вътре в кулата. Други две приковаха към земята клекналия функционал. Третият арканец остана незасегнат и продължи да стреля. Видях как девойките гвардейци — трите, които атакуваха портала, — започнаха да падат една по една. Други две отвеждаха кардинала, закривайки го с телата си. Мен също ме вдигнаха рязко — Елиса и третата от охранителките.

— Махаме се! — Елиса изтръгна от шията си заплетената огърлица и я запрати към портала. Ето това беше наистина изненада. Златните пчели оживяха. Откъснаха се една от друга и като бучащо облаче се понесоха към портала. Воплите, които се чуха след това, подсказваха, че всичко на света освен пчелите е дребна работа. Не забелязах йоркширите веднага. Те не се хвърляха в лицата на враговете, както очаквах. Разделиха се на две глутници и застинаха, притиснати към стените отляво и отдясно на портала. Зачакаха. Искрено се надявах, че арканците не са били твърде усърдни в бронирането на задниците си. Атаката секна. Не знам какво изигра главна роля — самоубийствената смелост на девойките, засадата на свирепите йоркширски териери или все пак огърлицата на Елиса. По-скоро последното, защото стоновете и задъханите викове от вътрешността на кулата не преставаха, а гърмяха и изстрели, което ме караше да мисля, че обезумелите десантчици стрелят по осите с автомати. Но цялата беда беше в това, че на пътя ни към стените на Ватикана се мяркаха нови стремителни фигури, които ме караха да си спомням за един от не най-добрите ми дни — деня на посещението ми на Аркан…

— Насам! Една от девойките изби с ритник близката врата. Не знам тук кое изигра по-голяма роля — силата и тренировките или крехкостта на вратите в благодатния климат на Италия. Нахлухме в нечий дом. Стопанката извика, прикривайки с тялото си две малки деца. Кардиналът я осени в движение със символа на кръста, съпровождайки благословията с още по-ценния съвет:

— Скрийте се, по-живо! Девойките вече затваряха вратата и избутваха към нея стар грамаден шкаф. Според мен това беше глупаво, защото прозорците си оставаха отворени.

— Има ли друг изход? — попитах жената, която вече дърпаше децата към съседната стая. Отговори ми Елиса:

— Разбира се, че има. Мислиш ли, че ще допуснем да се хванем в капан сред улиците на Рим? Напред! Коридор. Врата. Кухня с клокочеща тенджера на котлона. Разбит прозорец, чуват се изстрели. На пода — хлъзгави нишки спагети и разбита чиния. Изведнъж осъзнах, че вече сме само петима. Още една девойка беше останала да прикрива отстъплението.

— Те те усещат, Кириле.

— Кардиналът ме погледна със състрадание.

— Ако не успеем да те скрием… Елиса! — Разбрах — откликна девойката. Аз също разбрах и изобщо не ми хареса. Още един коридор. Врата, която се пръсна от удара на Елиса. Тясна уличка, над която покривите на къщите почти се събираха. Не тичахме — тук беше трудно да се тича. А и Рудолф едва успяваше да си поеме дъх. — Какво у теб е толкова… важно? — попита той задъхан.

— Господи… само да знаех отговора!

— На кой въпрос? Да ме убиете ли, или не? — попитах аз, без да спирам. Кардиналът не отговори, но забави крачка. Отново се разнесоха изстрели в небето — и крясъците на оживели гаргойли. Представих си как изглежда всичко това за богобоязливите жители на Ватикана. Сигурно като края на света… — След сто метра надясно — каза Елиса.

— Там са казармите на полицията. Ще стане по-лесно. Дръжте се, Ваше Преосвещенство. Кардиналът се спря, погледна я и неочаквано каза:

— Аз… отменям заповедта. — Дори ако го пленят?

— Елиса ми хвърли бегъл поглед.

— Ако има поне сянка на съмнение…

— Той не довърши. Прекръсти се и се обърна към мен:

— Кириле… Намери сърцето на мрака. Дори абсолютното зло трябва да има сърце. Аз само кимнах. Отново тръгнахме бързо напред. Първа надникна от пресечката една от девойките гвардейци. Огледа се и ни махна с ръка. Излязохме на малко площадче между къщите. До неработещ фонтан лежеше чудовищно смачкано тяло, плувнало в кръв — паднал от небето гаргойл. Но нямаше врагове. — Нещо… нещо не е наред… — прошепна кардиналът, озъртайки се. Песът в ръцете му изведнъж заръмжа, скочи на земята и се надигна. Подуши въздуха. И озъбил муцуна, бавно започна да се промъква към напълно пустата морава. Тревата на моравата беше отъпкана, сякаш върху нея се бе водила продължителна схватка… Но врагове нямаше… Нямаше. Не се виждаха! — Това е засада! — закрещях, хванах кардинала и го издърпах встрани. Погрешно беше да се смята, че технологическото равнище на Аркан е като на нашата Земя. По принцип това си беше проличало още по работещите реактивни раници, които нашите военни от десетилетия се опитват да създадат, но не са стигнали по-далеч от демонстрационни играчки, с които да смайват властимащите. Аркан имаше на въоръжение и друга мечта на нашите Наполеоновци — невидимостта. Над моравата сякаш се разклати някакво прозрачно платнище и във въздуха започнаха да се очертават силуетите на войници. Бяха пет-шест. Някои държаха автомати, а двама носеха грамадни пушки с дебели цеви. Господи, нима гранатомети? Или огнехвъргачки? Старото куче на кардинала беззвучно излетя във въздуха. Или беше твърде старо, или функционалите го превъзхождаха във всяко отношение. Те дори не си направиха труда да стрелят. Единият пристъпи напред и удари кучето с приклада на автомата. Глух удар — и песът беззвучно падна в тревата. Чу се глас:

— Да избегнем излишните жертви. Нямаме претенции към властите и народа на Твърд. Искаме само да ни предадете престъпника. Обходих с поглед войниците. Не говореха те! Дори през стъклата на каските се виждаше, че устните им са неподвижни. Още някой оставаше невидим под покривалото. Рудолф бавно излезе напред. Погледна кучето си и поклати глава.

— Твърд не предава тези, които молят за убежище. Ако обвинявате в нещо този човек, искаме доказателства.

— Бяха ви дадени доказателства. Да, нямаше никакво съмнение. Някой беше предпочел да остане невидим.

— Това не са доказателства — поклати глава Рудолф.

— Опитът от нашите… отношения не ми позволява да вярвам на празни думи. С демагогията си идете на Демос.

— Вие ще загинете, а ние пак ще го вземем. Рудолф кимна и рече с нескрито облекчение:

— Да, бях прав. Той ви е нужен жив. Кириле, бягай! Не се наложи да ме молят. Хукнах надясно, където друга тясна уличка водеше към полицейските казарми. И подир мен оглушително изгърмя една от пушките в ръцете на войниците. Еластичната пластмасова мрежа успя да ме закачи само с края си. Но това беше достатъчно — тънките нишки оплетоха краката ми. Рухнах и видях как в последната си битка се хвърлиха трите девойки, две в нелепи ярки мундири и една в още по-нелепа за случая лека рокля… Загракаха автомати. След като бях паднал, те вече не се бояха да стрелят. Нито една от девойките, обучени да пазят кардинала, не успя дори да се добере до войниците. Навярно щяха да имат шанс срещу най-тренираните земни войници, но не и срещу функционалните или назобаните със стимуланти арканци. Те паднаха, а Рудолф стоеше, поклащайки се, разперил ръце, отметнал глава към небето и сякаш търсеше нещо по него. Видях как от скъсаното му на гърба расо животът изтича заедно с тласъците на кръвта. После кардиналът, отговарящ за външната безопасност на Твърд, рухна върху почвата на непокорния си свят. Измина секунда, после още една. Сякаш арканците се опасяваха, че мъртвите ще се надигнат. Подчинявайки се на някаква команда, двама от войниците се изправиха и тръгнаха към мен. Мъртвите не станаха. Но зашеметеният с приклада пес потрепна, вдигна глава и с последно движение заби ситните си заби в тежкия висок ботуш на минаващия покрай него войник. Онзи запищя така, както не би пищял нито един войник на света, ухапан през щавената кожа от зверче с тегло най-много три кила. Завъртя се на място, хвърли автомата и започна да размахва крака, на който висеше кучето. Кракът се надуваше — така се надуват анимационните герои във веселите филмчета на Дисни, когато някой пъхне в тях помпа. Но за разлика от анимационните герои, войникът не го очакваше нищо весело. Викът премина в хриптене и издутото тяло рухна на земята. — А зъбите на плъха са напоени с цианкалий… — прошепнах аз фразата от стария филм*, опитвайки се да измъкна краката си. — Цианкалий, отрова…

[* Става въпрос за френския филм „Великолепният“ („Le Magnifique“, 1973 г.). — Бел.прев.]

Разбира се, зъбите на териера по-скоро му бяха подарък от някоя змия, която старанието на генетиците беше направило още по-отровна. Но сега в главата ми не се въртеше нищо, освен тази стара фраза. — Отрова, отрова… — прошепнах аз.

— Убиха кардинала! — разнесе се изведнъж отгоре. На балкончето на една от къщите стоеше жена, която по съвсем естествен начин си скубеше косите.

— Убиха кардинала! И след миг събитията придобиха друг обрат. Жителите, колкото и да бяха изплашени, не се бяха скрили под леглата, а стояха притаени до прозорците и балконите. Вероятно не биха се намесили в схватката между гвардейците и странните пришълци, но виж, убийството на кардинала ги разтърси. Върху главите на войниците се посипаха саксии с цветя, тенджери, тояги, бутилки — празни и пълни с вино. Бутилките бяха особено много, пръскаха се като гранати, обсипвайки войниците със стъклени шрапнели. Червената кръв на гроздето се сливаше с човешката. Настана хаос. Войниците прикриваха главите си, стреляха нагоре към прозорците. Бях забравен за малко. И щеше да е предателство към мъртвите, ако не се възползвам от това. Спрях опитите да измъкна краката си — мрежата беше лепкава и само ме оплиташе още повече — и запълзях към надутия труп. При падането си войникът беше притиснал автомата си. Избутах тялото и взех оръжието. В този автомат имаше нещо от легендарния „Калашников“. Във всеки случай пръстите ми сами напипаха предпазителя и го превключиха на автоматична стрелба. Приседнах, опрях приклада в рамото си и сдържах дъха си. И задвижих цевта, поливайки десантниците с олово. У мен нямаше нито капка милост. Никакви колебания. Вече ме накарахте да убивам, мерзавци: въстаниците в Кимгим, акушерката на Земята. Ще си го получите и вие. Стига, играта на криеница свърши! Дори не усетих веднага кога времето се е забавило. От прозорците бавно се сипеха съдове, куршумите разкъсваха бронежилетките на десантниците, раздробените тела падаха едно след друго. Сърцето ми сякаш застина, а кръвта в жилите ми, напротив, кипеше. Автоматът в ръцете ми потрепваше бавно, солидно, сякаш забиваше пирони. Още малко и сякаш щях да видя как куршумите излитат от цевта. Способностите ми на функционал изведнъж се върнаха. Без никаква кула, без функция, родена от мен и родила мен, без синджира на енергетическата пъпна връв — прехвърлих се на ускорен ритъм. Промени се и зрението ми. Не, не виждах аура, както го нарече кардиналът. Просто отчетливо разбрах, че сред убитите има двама функционали — единият от тях бе довършеният от кучето на кардинала. Те бяха… някакви различни. По-ярки, може би… Видях и многоцветна мараня, сякаш огромен сапунен мехур, люлеещ се от вятъра. Маскировъчно… поле? Ципа? Не знам какво точно, но това беше същата гадост, като онази, която скриваше до някое време десантниците. И в този мехур се криеше някой. Без да откъсвам поглед от невидимия, напипах върху раздутото тяло на войника (само да не се пръсне!) канията му и извадих ножа. С усилие успях да разсека някак лепкавите нишки и се изправих.

— Излизай, гад! Хайде, излизай! — изкрещях. Не се съмнявах, че там се крие функционал. Същият такъв ускорен, като мен. Значи щеше да успее да разбере думите ми.

— Впечатлен съм! — отговори невидимият.

— Но струва ли си така да се нервничи? Та ние сме разумни хора… Стрелях към гласа. Автоматът пусна кратък откос и се задави. Или не улучих, или врагът имаше още някаква защита, освен невидимостта. Все пак успях да постигна нещо. Врагът не рискува да продължи разговора. Във въздуха се мярнаха светещите завъртулки и въздухът леко изпука, сякаш се е пръснал мехур. Онзи, който командваше неуспешното ми залавяне, си отиде по същия начин, по който Котя се преместваше между световете. И, между другото, точно по същия начин избягвайки битката между равни. Куратор? Изпратили са куратор, за да ме хване? Или някоя друга важна клечка от Аркан? Редовите функционали, каквито и да бяха, не владееха такива фокуси. В едно бях сигурен — макар и гласът да ми се струваше смътно познат, не принадлежеше на Котя. Поне това не беше капан от негова страна. А и за какво му е на Котя да води двойна игра — и при това да ме спасява от полските полицаи, че и от Янус? Не, параноята е хубаво нещо само когато е с мярка… Приближих се до кардинала. Погледнах го в лицето и поклатих глава. Човек, в когото попаднат четири или пет автоматични куршума, умира много бързо. Девойките също бяха мъртви. Спуснах се на колене до Елиса, обърнах я по гръб и изправих ръцете й покрай тялото. Два куршума — в корема и в сърцето. Единственото утешително нещо беше, че е умряла бързо. Ако всичко това се случваше във филм или книга, Елиса, естествено, щеше още да е жива. Би ми прошепнала нещо трогателно и въодушевяващо, подобно на онова напътствие на Рудолф — „намери сърцето на мрака“. Като например: „всичко е както в онази книга… един за всички и всички за един…“. И аз бих се отдалечил, хапейки устни, със сълзи в очите и жадуващ отмъщение, един такъв самотен, горд и непреклонен… По рамото ме удари хвърлено от прозореца гърне. Съвсем обикновено нощно гърне от тежък фаянс. Добре, че само ме закачи и че не беше пълно. Времето отново върна обичайния си ритъм. И в него нямаше място за гръмки фрази, красиви клетви и ридания над загиналите. И остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.*

[* Свето Евангелие от Матея — 8:22. — Бел.прев.]

Сигурен съм, че и Рудолф, и Елиса биха ме разбрали. Пуснах автомата с празния пълнител и взех друг. На гърбовете си войниците имаха малки раници — свалих една, внимателно я огледах, за да не се окаже пробита. Надявах се, че в нея ще се намерят патрони. А сега се налагаше да се омета, преди разярените жители да изскочат на улицата. Едва ли щеше да ми се удаде да докажа на тълпата, че съм „свой“, а не съм дошъл с нападателите… Отначало се затичах по уличката, водеща към казармите. Посоката по някакво чудо се беше запазила в паметта ми. Съвсем навреме зад гърба ми се хлопаха врати и се чуваха гласове. Като че ли никой не ме преследваше. След петдесет метра спрях. А в правилната посока ли тичах? Нямаше ли да ме вземат полицаите за враг? Да не ми пуснат някакви бойни малтийски мишки или за всеки случай да ме връхлетят с алебардите? А и какво хубаво можеше да излезе от опита ми да се скрия зад гърбовете на местните ландскнехти? Само нови трупове и нови сътресения…

Следяха ме. Нещо повече — можеха да отварят портали право на пътя ми. Арканците щяха да оказват натиск, докато кардиналите не решат, че им излизам твърде скъпо и че една дребна сделка с дявола е по-малкото зло. А непременно щяха да стигнат до тази мисъл, когато им обещаят да пъхнат под катедралата „Свети Петър“ термоядрена бомба… Не знам какво ме движеше — отчаяние или неочаквано мярналите се отново способности на функционал. Вдигнах ръка, погледнах стоманеното пръстенче, последното късче от моята кула. Не, работата не е в него, разбира се. Това са просто пет грама желязо. Но така ми беше по-лесно… да помня онова, което ми сториха. Да се разгневя. Да се изправя като равен срещу страхливия невидим, организирал касапницата по мирните улици на Рим. Като равен — или по-силен. — Трябва ми сърцето на мрака — казах аз. — Трябва да намеря вашите корени, да ги намеря и да ги изпепеля. На никого… не е позволено… да постъпва… така…

Прекарах ръка през въздуха, протегнал показалец, сякаш пишех върху огромен сензорен екран. Не знаех какво именно „пиша“. Не знаех как точно трябва да стане това. Котя казваше, че му е нужно „насочване“, за да може да отиде на място, където иска да се пренесе, или трябва да познава човека, когото следи. На мен ми трябваше нещо друго. Нещо съвсем необичайно. Пръстите ми се обгърнаха от синьо сияние. От показалеца ми се изтръгна и затрептя във въздуха езичето на пламък. Местех ръката си, а надписът оставаше да си гори в пространството, написан на език, който не го е имало и не би трябвало да го има на Земята. Руни или йероглифи, или сложна арабска плетеница, или просто шарка — увличаща, хипнотична, носеща се през пространството и времето…

Хванах по-удобно автомата и прекрачих през отворилия се портал.