Белова

7

Има дрехи, сякаш нарочно измислени, за да станат всеобщо световно мерило. Например дънките. Разбира се, има разлика между ушитите във Виетнам през четвъртата, неофициална смяна на „Вранглер“, и украсените с имитации на скъпоценни камъни от Сваровски „Долче & Габана“ (ушити, впрочем в същия този Виетнам или в съседния му Тайланд). Но ако се оставят настрана крайностите, то дънките се носят от мъже и жени, от милионери и просяци, манекени и собственици на бирени коремчета. Баща ми някога ми каза мрачно, че Съветският съюз се е разпаднал заради дънките, или по-точно заради липсата им. Не знам, може и да е прав, не си представям как изобщо е възможно да се живее без дънки! Даже си мисля, че дънките са тази вещ, с която Америка ще се оправдае пред Страшния съд заради кока-колата и хамбургерите. Има дрехи, които са национални, сувенирни. Такива са любимата на украинците фофудя* и шотландският килт. Шотландците упорито носят поли на тържествени приеми, младите украински краеведи възраждат в страната интереса към фофудята, но всичко това си остава само дан на традицията.

[* Фофудя — източна дреха от златотъкана материя. — Бел.прев.]

А има дрехи, които сякаш не са особено екзотични, но не виреят на чужда почва. Като например мъжкия халат. Задължителен атрибут на ленивата източна нега. Най-добрият приятел на върналия се вкъщи английски джентълмен. Но в Русия, която вечно се люшка между Европа и Азия, той така и не се прихвана. Ние сме твърде суетливи, за да ходим в халат през лятото — а и руското лято е кратко и дъждовно. През зимата в домовете ни е или толкова затоплено, че не е нужен никакъв халат, или е твърде студено и халатът не спасява. И ето че започнаха да го заместват избелелите спортни екипи… а ако вкъщи „всички са си свои“ — направо увисналите гащета. Общо взето, аз не умеех да нося халат и се чувствах неловко в него. Като човек, който за пръв път в живота си се е вмъкнал в костюм, сложил е вратовръзка и е отишъл на сериозен официален прием. Нищо не му е ясно — как да стане, как да седне, как да реагира на висящата на врата му примка. Та и аз се чувствах като дръвник в плътния мек халат — когато сложех крак върху крак, разбирах, че не представлявам най-красивата гледка, когато се протегнех, демонстрирах неокосмена и не особено мускулеста гръд. Макар че обстановката напълно съответстваше на халата. Седяхме в стая, където стените бяха покрити до средата с ламперия от тъмно дърво, високият таван също беше дървен, креслата и диваните бяха кожени, огромната камина с пламтящи в нея дърва беше облицована с потъмнели от времето и от огъня керамични плочи с рисунка. Няколкото шкафа със солидни дебели книги, издадени преди сто години и тогава четени за последен път, и масивният полилей над главите ни, където слабо мъждукаха извити като свещи лампички, окончателно ни пренасяха от будисткия манастир в стар английски клуб.

— Виж ти, какви вкусове си имал — промърморих аз, опитвайки се да се настаня по-удобно в креслото. — Класически… Да не си учил в Оксфорд?

— Това е от някой предишен куратор — каза Котя.

— Проверявах книгите, всичките са издадени не по-късно от хиляда осемстотин и пета година… Той взе от масичката цигарите, запали една и дръпна дълбоко. После каза: — Предполагам, че точно тогава са дошли при нас.

— Арканците?

— Ами да. Веднъж чух да се говори, че първият куратор е бил англичанин. Мисля, че е устроил тук нещо подобно на английското си жилище… Разбира се, по-късно всичко малко по малко се е променяло. Тока, честно казано, аз го прекарах. — Той помълча малко, после добави с гордост:

— Сам. Можех да докарам функционал-електротехник, но реших, че ще се справя сам. — Как щеше да го докараш? А синджирът?

— Реших да не любопитствам какво служи за генератор, макар че, кой знае защо, в съзнанието ми се мярна ехидна картинка: непрестанно въртящите се молитвени барабани, свързани с предавателните колела на динамомашини.

— Кураторът може — каза Илан. Тя също си взе цигара и запали. — Влиза в способностите му. Акушерите и кураторите не са свързани със синджири.

— А някои пощальони и таксиджии са прикрепени към подвижна функция — добави Котя.

— Към кола или каруца… Сигурно очакваше да се учудя, но аз само поклатих глава.

— Котя, синджирът изобщо не е задължителен. Та това е само знак. Като нашийниците на робите в Антик. Нашийникът може да бъде златен и със скъпоценни камъни… но е нашийник… Илан! — Погледнах към девойката.

— Той кога си призна?

— Че е куратор? След като се опита да те убие. Котя нервно се изпъна и рече:

— Нека ти разкажа всичко. Подробно, точка по точка. Първо — с какво се занимава кураторът.

— Много интересно! — подкачих го аз.

— На практика — с нищо! — разпери ръце Котя.

— Казвам си мнението относно това как трябва да се развива нашият свят. Не знам дали ме слушат… но много се старая. Опитвам се да измисля по-добро бъдеще за нас… честна дума!

— Ти направо си преуспял — рекох кисело.

— Достатъчно е човек да погледне новините, за да се убеди. Котя се намръщи и продължи:

— Освен това акушерите ми съобщават кого смятат да направят функционал, кога ще се случи това…

— И какъв ще бъде той?

— Не, това и те самите не го знаят предварително. Както се получи. При мен постъпват и отчети — как, кой, кога. Петима-шестима души на ден. Това е по цялата Земя, между другото. Макар че, разбира се, повечето функционали са в САЩ, Европа, Китай, Русия, Япония. В развитите страни, общо взето. А в Африка и Латинска Америка са десет пъти по-малко…

Освен това ми съобщават, ако някой е загинал или е прекъснал връзката с функцията си. Това са някъде един-двама души седмично. От любопитство направих изчисление — функционалите на Земята са поне триста хиляди. Разбира се, ако процесът винаги е вървял с една и съща скорост и е започнал преди двеста години… Освен това понякога получавам писма или телеграми от Аркан. Един-два пъти в месеца… Обикновено ми съобщават името на човек, който трябва да стане функционал. Аз го предавам на някой от акушерите…

— Колко общо са акушерите? — Шестима. Сега са петима, ако не се е появил нов вместо Наталия. Но може да изпратят някого от Аркан или от друг свят. А може да се случи и така, че нов функционал да стане акушер. Кимнах.

— Общо взето, това е всичко… — каза Котя. Поколеба се и добави:

— А, понякога от Аркан молят „да се обърне внимание“ на някой от функционалите. Аз предавам тази информация на полицая, контролиращ съответния район. Ако в този район няма полицаи, тогава на акушерите, те са без синджир… И на всяко тримесечие пиша по един отчет до Аркан. Фактически просто сумирам получените отчети от акушерите. Кой и кога е станал функционал и от какъв вид е. Ако има проблеми с адаптацията, оплаквания — отбелязвам. Е, и добавям размишленията си относно това как би трябвало да се развива човечеството по-нататък…

— И това е всичко?

— Да. Всичко. — Котя разпери ръце.

— Мислиш си, че съм си седял в Москва, забавлявал съм се с мадами и съм писал какви ли не разкази само за да те заблуждавам? Наистина нямаше какво да правя! Три години обикалях цялата Земя — знаеш ли колко интересно беше? Е, и по останалите светове от Веригата. А после така ми омръзна! Оказа се, че да измислям всякакви глупости, да пия и да ходя по мадами е къде по… Илан се пресегна, плесна го леко по тила и каза:

— За мадамите — достатъчно, моля. Гледай на това като на окончателно отминал етап в твоята биография. Котя я погледна накриво и, за моя изненада, кимна. Доста искрено. И продължи:

— Работата на куратора е като работата на управител в голямо и богато имение. Селяните сами знаят кога да сеят и кога да вършеят. Ковачите правят прибори, мад… жените бъркат млякото, правят извара и я продават на пазара, поповете отслужват молебени. Всичко си тече само, а управителят седи на верандата, пие си плодовия ликьор и… — Котя изсумтя и неловко довърши:

— Е… яде там нещо си… Илан неочаквано се засмя и каза:

— Котя, вземам си думите назад. Ако не можеш да разказваш нищо, без да споменеш за мадами, разказвай както ти дойде. Само че се поинтересувай как се прави извара и как — масло. — Вече приключих — рече мрачно Котя.

— Това е цялата ми работа, всичко, което изброих. Сега второто — какво мога като куратор. Имам това седалище в Тибет. Изобщо не знам как са дресирани тези монаси, какво им е говорено, но ми служат фанатично. Не идвам често тук, но ако се наложи — това е надеждно укритие за куратора. Мога да се придвижвам…

— Котя се поколеба, търсейки думи.

— Е… сякаш през пространството. До всяко място, на което съм бил по-рано и което съм запомнил. Трябва да измисля за него някакво обозначение, някаква кодова дума, и след това мога да отварям портал дотам.

— Само към определено място? — попитах аз.

— Или към човек. — Котя изглеждаше смутен.

— Когото познавам лично. Е… към теб си имах „насочване“. Периодично те наглеждах… след като се скарахме. И… към Илан.

— Ясно. И какво още умееш?

— Ами нищо — отвърна раздразнено Котя.

— Нямам никакви особено хитри способности. Нито знания за всичко на света като митничарите, нито сила като полицаите, нито лечителски способности. Тоест всички тези неща като че ли ги има, но в много по-слаба степен, отколкото при останалите.

— Каква глупост! — не издържах аз.

— Та ти си главният! Надзирателят на цялата Земя!

— Аха! — Котя също избухна.

— Как мислиш, старшият по барака в концлагерите много права ли е имал? Е, по-голяма порция, по-мека койка, а също и правото да разговаря с надзирателите. И това е всичко! Така че не преувеличавай способностите ми! Аз съм само посредник. Специалист с широк профил, но всички широки специалисти са плитки. Уви!

— Колкото по-голяма е локвата, толкова по-плитка е — рече назидателно Илан. Двамата с Котя я погледнахме смаяно.

— Афоризъм — каза неуверено Илан.

— Какво?

— Не се получи — отговорих аз.

— Добре, както; и да е. Котя, а от какво се лиши в последно време?

— Не мога да отварям портали към обитаемите светове — разпери ръце Котя. — Първо се затвори Аркан, после станаха недостъпни другите светове с цивилизован живот. На теб дяволски ти провървя, че Янус засега ми е достъпен… Опитвам се да се свържа с пощальона, но не мога. Или не се появява на нашата Земя… или по някакъв начин се е скрил от мен. Трябваше да дойде писмо от Аркан, но не дойде. И вече не пристигат отчети от акушерите… Сякаш вече не ми се доверяват.

— Той се усмихна криво.

— Или… сякаш чакат да видят кой от двама ни ще победи.

— Как се получи така, че аз станах функционал? — попитах го директно. — Само без истории от типа: „Дойде заповед, изобщо не ми се искаше, но трябваше да се подчиня…“. Котя въздъхна. Изглежда, бяхме стигнали до някакъв момент на истината.

— Аз сам дадох името ти на Иванова — рече мрачно той.

— Все едно са ми пратили такова указание… Може да се каже, че се възползвах от служебното си положение за лични цели.

— Защо?

— Ами беше ми скучно! — каза тъжно Котя.

— Искаше ми се някой от приятелите ми да стане функционал. За да мога да пощурея, да се престоря на случаен участник в събитията… Никой не ме познаваше по лице. Дори тази глупачка Наталия! Кураторът е най-скромният управник на света… Изсумтях.

— Да бе… Много скромен. Огънят пращеше в камината. Илан, свита на кравай в креслото, наблюдаваше внимателно Котя. Удивително идилична картина…

— Котя, какво смяташ да правиш?

— Аз ли? Не смятам да правя нищо. Страх ме е, Кириле. Както ми дадоха способност, така и ще ми я вземат. Цяло чудо е, че успях да те спася. И със сигурност ме следят по някакъв начин, та нали си оставам функционал. Трябваха ми няколко секунди, за да осмисля всичко.

— Да не ми предлагаш да действам сам?

— Ами да!

— Той даже се учуди.

— Разбира се, аз ще ти помагам. С каквото мога. Докато мога.

— Благодаря. — Погледнах накриво Илан, но тя мълчеше.

— Разбира се, благодарен съм ти, само че засега всичките ми действия са за спасяване на собствения ми задник. А подире ми се носят супермени от Аркан, всеки полицай напира да ме хване, нямам никакви способности…

— Имаш способности — намръщи се Котя с досада.

— Само че са някакви странни и не е ясно как се проявяват… Не, Кириле, не го мисли. Ние с Илан снощи цяла вечер съставяхме план.

— За теб — уточни Илан. Разперих ръце.

— Поласкан съм. Трогнат съм. Много съм ви задължен. Но нито Котя, нито Илан реагираха на сарказма ми.

— Във всеки свят рано или късно се появява съпротива, бореща се против функционалите — каза Илан.

— На вашата Земя със сигурност я има, но аз не познавам никого тук. Беше само Настя, и само се заглеждахме по останалите хора… Но го има моят свят, Вероз, има го Антик… И има… — тя се запъна за момент — има го Твърд. Светът, в който хората знаят за функционалите. — Това беше там, където поповете са промили мозъците на всички? — казах аз с онази непринуденост, характерна за хората, които хем вярват „в нещо такова“, хем се стесняват от тази си вяра.

— Може и така да се каже — кимна Илан.

— От тяхна гледна точка нашите светове са изкривяване на божия промисъл. А функционалите са помагачи на дявола, които трябва да бъдат изгорени на кладата.

— Прекрасни съюзници — съгласих се аз. — Много са силни. — Илан упорито отказваше да забележи иронията.

— Ако успееш да ги убедиш, че с победата над Аркан ще сложат край на господството на функционалите и ще освободят всички светове от призрака на дявола, ще получим реална подкрепа.

— Тълпа попове с кадилници? — Кириле, Твърд е свят на победилите биотехнологии. Навремето там църквата е успяла да подчини целия свят…

— Почакай — прекъснах го аз.

— Каква църква?

— Там е работата, че е нашата. Християнската. Различията в подробностите са значителни, но, общо взето, това е нещо като Католическата църква от епохата на Ренесанса.

— Тоест влиянието й вече е отслабнало?

— Ни най-малко. Просто църквата е толкова силна, че позволява различни волности. Да кажем, че ги изучава.

— Това е като първите следреволюционни години в Русия, когато се е позволявало твърде много свободомислие — вметна Котя.

— Ако не се посяга на основните постулати на болшевиките, човек е можел да се придържа към всякакви философски течения, да измисля напълно безумни социални идеи. Не признак на слабост, а признак на сила…

— Най-странното от наша гледна точка е, че те изобщо не развиват техниката — каза Илан.

— Както разбирам, това е било наложено чрез експеримент на арканците, но този път са се увлекли — управниците на Твърд са научили за тях, възприели са всичко направено до момента, но пък са започнали лов на чужденците. И са се справили успешно. Вместо техника имат животни… много странни от наша гледна точка…

— Накратко, имат си кучета, които усещат чужденците — каза Котя.

— Всеки пришълец от друг свят мирише малко по-различно — и те незабавно го хващат.

— И го изгарят?

— Да. — Благодаря, приятели!

— Почакай! — плесна с ръце Котя.

— Всичко сме измислили!

— Нима си мислиш, че ще те изпратим на сигурна смърт? — попита Илан. — Измислихме как да стане безопасно!

— Във Вероз има един митничар — Андрюша — каза Котя.

— Той ще уреди всичко. — Андрюша? — Е, Вероз не е само Кимгим. Там е и Оризалтан, например.

— Орисултан — поправи го Илан.

— Не, произнасяш го неправилно! Спориха около минута, но така и не стигнаха до съгласие.

— Както и да е, езикът там е почти руски, ще го разбереш — предаде се пръв Котя и отново се обърна към мен.

— Та Андрюша осъществява контакт между световете на функционалите и властите на Твърд.

— Какви контакти, ако те ни горят на клади…

— Е, и какво? Да не мислиш, че между СССР и Германия през Втората Световна война не е имало тайни контакти и посредници? Войната си е война, но властите винаги са комуникирали.

— Добре. И какво за този… Андрюша?

— Той ще уреди твоите преговори с властите на Твърд. По моя молба — нали все пак съм куратор. Макар и на друг свят. Той ме познава, това е дребна услуга. А за какво ще преговаряш изобщо не е негова работа. Ще се възползваме от изпитаните канали на врага!

— Врага? — не издържах аз.

— Котя, само не ме баламосвай. Какво искаш? Толкова е започнала да те гризе съвестта, че си тръгнал против бившите си господари? Да бе! Ти, разбира се, си добър човек. Душеше ме с изражение на искрена тъга… Но ти не може сериозно да разчиташ на победа! Ти си куратор с орязани пълномощия. Аз съм неясно кой и с неясно какви умения. Против нас е целият свят — и още триста хиляди функционали на нашата Земя! Може би се надяваш, че ще загина при онези попове и ти изобщо няма да си изцапаш ръцете?

— Кириле! — Илан скочи и застана между нас, сякаш се опасяваше, че ще се вкопчим в схватка.

— Изслушай ни! Имаме добър план! — Властите на Твърд мечтаят да откъснат подчинените светове от Аркан — каза Котя.

— Засега не им се удава. За да постигнат успех, им е нужен свой човек в чужд свят. В идеалния случай куратор. И ако се съглася да вляза в съюз с тях, моите възможности и техните биотехнологии ще са решаващи! Земята ще излезе извън контрола на Аркан! Ние ще започнем да я управляваме сами. — Ние? Хората? Котя се усмихна.

— Ами да. Нима ние с теб не сме хора?

— А после, след като подчиним ресурсите на Земята, вероятно в съюз с Твърд, ще измъкнем от Аркан и моя свят — каза Илан.

— Най-важното е Твърд да се държат на разстояние, да не им се позволява да заемат мястото на Аркан… — Значи не възнамеряваш… — запънах се в опит да формулирам всичко по-ясно — да разрушиш всичко? Да превърнеш функционалите в обикновени хора например? Или всички хора във функционали? Или… е, да разрушиш всичко?

— Защо? — възкликнаха в хора Котя и Илан. Спогледаха се. Котя продължи:

— Ти май си прекалил със стари филми. Революционни. Защо трябва да се разрушава добре работеща система?

— За да се спасят функционалите… от робство. Погледнах към Илан. Тя сви рамене.

— Робството се състои в това, че ни командват от Аркан. В системата на „синджирите“, които ни привързват към нашата функция. А иначе… това е прекрасно. Нима не ти харесваше да си функционал? Харесваше ли ми? Спомних си как кулата ми лека-полека ставаше все по-уютна. Крепостта на митничаря. Как се отваряха вратите към другите светове. Патриархалният, викториански и Коледен Кимгим… А нали във Вероз, света на независимите градове държави, има още хиляди интересни места. Как тайнствената Бяла роза се превърна в хотел, хотелът — в сражение… Такова ярко, като на кино, където се проявих непобедимо и красиво, като Джеймс Бонд. Как на брега изпълзя гигантски калмар, как срещу него се носеше бронираната кола на спиртна тяга… Колко шумно, весело и вкусно беше в ресторанта на Феликс… А това е само един от многото светове! Резерватът — с топлото му море и безкрайните гори, чистия въздух и сияещите в нощта звезди… Антик — оживялата Утопия… Светове, светове, светове… Верига от светове, ширнала се пред мен.

— Разбира се, харесваше ми — казах аз. — Само… само да не бяха убили Настя…

— Подцених Иванова — рече Котя с горчивина.

— Аз съм виновен. Разбира се, вие също успяхте да разгневите всички, но… — Той тръсна глава. — Но да не говорим сега за това, Кириле. Не можем да възкресим девойката. Нека по-добре им разкажем играта! Погледнах го в очите, той не отклони поглед.

— Добре — съгласих се аз.

— Нека направим този свят по-добър. Поне този… ако не се получи веднага с всичките.