Белова

13

Въпреки всичко аз съм убеден, че по своята природа човекът е мирно същество. Глупаво, жестоко, похотливо, наивно, коварно — но мирно. Никой със здрав ум и хубав живот не се стреми да убива. Убиването е за маниаците и фанатиците. Дори закостенелият праволинеен воин, който не може да си представи друга дреха освен мундира, който марширува даже от леглото до клозета и разговаря с котката си с езика на командите по устав — и той ще предпочете да получава званията си според прослужените години, а ордените си — заради успехите си в парадите. Ненапразно традиционният тост на руските войници е „за падналите“, а не — „за победата“. За победата пият едва след като войната вече е започнала…

Но в същото време човекът е едно от най-войнствените същества, които можем да си представим. Границата, която трябва да се премине, е толкова тънка и призрачна, че е достатъчна само една излишна дума, един излишен жест или една излишна напитка, за да се превърне дори най-миролюбивият човек в жадуващ кръв убиец. Казват, че е така, защото човек е хищник по необходимост. За разлика от животните, изначално създадени за убийства и поради тази причина даващи си сметка за своята сила, човекът в много отношения си остава притиснат в ъгъла — гладна, истерична маймуна, която, след като не е намерила изобилие от корени и банани, е хванала тоягата и е хукнала да млати с нея отделила се от стадото антилопа. Или ако разбирате Библията буквално, ние сме били съблазнени от дявола и душата ни е осакатена от първородния грях. Ако порталът ме беше отвел някъде из просторите на Аркан, боя се, че нямаше да успея да се сдържам дълго. Дори в главата ми успя да се мерне някаква картина, в която съм се озовал в немислимо огромна тронна зала, напомняща както за филма „Властелинът на пръстените“, така и за „Междузвездни войни“. Навсякъде има охранители с пищни униформи, навсякъде са коварните предводители на функционалите…

И аз, притиснал приклада към корема си, стрелям с откоси по всички наред, без да се прицелвам, патроните все не се свършват, враговете падат със стонове, давейки се от кръвта, бягат, но изстрелите ми ги догонват, молят за пощада, но аз съм глух и ням…

Ала нямаше в кого да стрелям. Степ. Ниска остра трева, сухо шумоляща под краката. Жива, но вече изгаряща от слънцето. Сега за щастие беше вечер, слънцето почти беше залязло, но духаше вятър, горещ и неприятен. Обърнах се — никъде не се виждаше нищо. Само на хоризонта имаше планини. Къде бях попаднал? Отново вдигнах ръка, размърдах пръсти, опитвайки се да начертая във въздуха огнените знаци. Но нищо не се получи. Бях пресъхнал. Заедно с възможностите на функционал ми бяха оставили и обикновените човешки сили. Седнах право на земята. Една минута просто седях, гледайки залеза, после се заех да отлепвам от панталоните си остатъците от ловджийската мрежа. Нишките сякаш бяха изсъхнали и сега бяха крехки и трошливи. Къде бях? Главното беше да не изпадам в паника. Със същия успех можех да бъда на Твърд, на своята Земя или в Аркан. Малко ли са необитаемите места на една планета? Главното е, че пожелах да се озова „в сърцето“ на функционалите. В света, от който произлизат. Реших да изхождам от това, че желанието ми все пак се е изпълнило.

С усилие на волята се заставих да се окопитя. Повъртях в ръцете си автомата и го оставих настрани. Отворих взетата от мъртвия войник раница. И от сърце се зарадвах на това, че не се е сбъднало желанието ми за патроните. В тази степ щяха да са ми нужни точно толкова, колкото и универсални клещи в баня. Извадих последователно от раницата следните вещи: Пластмасова манерка с вместимост някъде около литър и с издълбан надпис „Вода“. Три запечатани във фолио брикети с надписи „Дневен порцион“. Малка аптечка със спринцовки, шишенца с таблетки, бинтове. За щастие имаше и инструкция за употребата на цялото това богатство. Метално цилиндрично фенерче. Можеше да свърши работа и като миниатюрна, но тежка тояжка… Тънка ролка тоалетна хартия… и няма какво да се смеете, смейте се, когато вас, изнежения от цивилизацията гражданин, ви налегне нуждата насред голо поле, където не растат дори репеи, а тревата може да си съперничи по острота с острицата. Три плочки шоколад — те или не влизаха в порциона, или бяха някакъв бонус. Шоколадът беше до болка познат — „Златна марка“, и аз осъзнах, че съм разстрелял руски спецназовци от Аркан. От тази мисъл ми стана още по-тежко на душата. Тънка брошура, озаглавена „Оцеляване на Земя-3“. Е, разбираемо. Инструкция как да се държат на Твърд взети в плен или изгубили се войници. Ще смятаме, че тоалетната хартия ми се е увеличила. Пластмасова касета, от която стърчаха още три спринцовки с яркочервен цвят. Едното гнездо беше празно. Боен коктейл? Така изглежда. Войникът си е бил едната доза преди боя, останалото е за резерва. Голяма макара с дебела бяла нишка. Кой знае защо без игла. Компас — стрелката с готовност показваше тукашния север. И една безусловно нужна вещ, но абсолютно безполезна в степта — сгъваемо ножче с няколко остриета, пила, отварачка. Впрочем нали трябваше да се отворят пакетите с храна? Няма да ги разкъсвам със зъби, я! Значи да живее ножчето! За всеки случай разтърсих още веднъж раницата — и бях възнаграден с изскочили от страничните джобове дреболии: кутия кибрит, навито на кълбо влакно с плувка, кукичка, оловна тежест и кутия с презервативи. Разбира се, арканците не са възнамерявали да изнасилват гражданките на Твърд, презервативът е една от най-полезните вещи в армейското снаряжение — с него може да се предпази цевта на автомата от прах, а кибритените клечки — от намокряне, той може да се напълни с вода или, като се разкъса, да стане хубав ластик за самоделна прашка. А прашката е възможност да се ловуват безшумно местни птици и зверчета, без да се хабят патрони.

Общо взето, не бях взел раницата напразно. Само да имаше и спален чувал и палатка… Прибрах вещите обратно, като оставих само компаса, и не се поддадох на изкушението да изпия глътка вода. Кой знае колко дълго щеше да ми се наложи да изкарам само с еднолитрова манерка? В най-лошия случай до края на дните ми. Унилият вид на местната трева не внушаваше особен оптимизъм. Свалих от автомата пълнителя и преброих патроните. Слаба работа. Четиринайсет патрона са малко като за битка в „Междузвездни войни“. Макар че за безлюдна степ са напълно достатъчно. Нагласих дължината на ремъка и окачих автомата на гърдите си — раницата ми пречеше да го метна на гръб. Сега трябваше да взема решение накъде да вървя. По вътрешния ми часовник беше едва пладне, в кръвта ми кипеше адреналин и щеше да е добре да го изгоря, преди да се стъмни и да бъда принуден да легна да спя. Имах един-единствен природен ориентир — планините. Имаше много по-голяма вероятност да намеря вода, растения, живот на границата между степта и планините. Може би дори хора. От друга страна, колкото по-далеч от планините, толкова по-големи шансове да се стигне до морето. А морето вече непременно означава живот. Постоях нерешително. Слънцето залязва на запад, планинската верига е на юг. Лято, топлина. Искам ли да вървя на юг? Синята стрелка на компаса кимна одобрително. Тръгнах на север. Не можеше, не би трябвало да има нищо случайно в появата ми в този свят. Някак си бях разбудил дремещите си способности, нещо повече, бях станал равен на Котя и на останалите особени функционали — куратори, акушери…

Нямах синджир, можех да отварям портали в пространството… само че кога се случваше това и защо? Е, относно „защо“ нямах отговор. А относно „кога“? Първият случай — уплашеният Котя се опитва да ме удуши. Вкопчва се с мъртва хватка в гърлото ми, аз вече се задъхвам, не мога да се спася… и в безпомощен опит замахвам и нанасям на куратора чудовищен по сила удар. Котя избива вратата на колата и пада върху снега, смачканата врата виси на него като тенекиена яка… Ах, какви приятни спомени! Какво стана тогава? Опитваха се да ме убият. Страх, ярост, гняв? Кое приведе в действие способностите ми? Ситуацията, общо взето, много приличаше на днешната… Но нали имаше и други случаи! Замръзвам в ледената пустош на Янус — способностите ми не се проявяват. Обкръжават ме полицаите в Елблон — и не мога да направя нищо. Затова пък в град Орел, бягайки от арканците, сядам в такси. Ситуацията не е критична. Но аз водя непринуден разговор с шофьора за местните пътища, а после отнякъде научавам напълно ненужни ми подробности за изневярата на съпругата му. Значи първото и набиващо се в очи обяснение е погрешно. Работата не е в яростта. Аз не съм добродушният доктор Джекил, превръщащ се в свирепия Хайд. Тук има нещо друго. Трябва да е нещо много просто. Даже по-просто от яростта и гнева! Махнах с ръка, сякаш за да уловя изплъзващата ми се догадка. Струваше ми се, че е достатъчно да схвана механизма на „включването“ на способностите на функционал и ще разбера нещо много по-важно. Ще разбера основата на тяхната сила, ще разбера нелогичността на всички паралелни светове с техните многобройни прилики и не по-малко на брой разлики. Кое друго беше общото в трите ситуации? Два пъти беше заплашен животът ми. А веднъж… веднъж се бях оказал пред избор. Дали да се върна в Москва, или да продължа пътя си към Харков. Топло? И още как! Полските граничари не биха могли да ме задържат, Котя е следил случващото се. И на Янус беше същото. Но главното е, че нямах никакъв избор. Бях принуден да изляза в ледената пустиня, не можех да избягам от полицаите. Просто следвах единствения възможен път. А в тези три случая избирах. Да моля Котя за пощада — или да се опитам да му дам отпор. Да се върна в Москва — или да отида в Харков. Да се предам на арканците — или да вляза в безнадеждна битка. Избор. Разклонения на съдбата ми. Аркан управлява световете, насочвайки развитието им в една или друга посока. Махат от историята Сервантес — и вече ги няма Дон Кихот и Санчо Панса. Няма я онази малка промяна в мозъците на стотици и хиляди негови съвременници, образовани и културни хора, която ще разклати позициите на църквата и ще приключи напълно с епохата на рицарството и със Средновековието. Ренесансът е протекъл по малко по-различен начин, църквата е запазила позициите си, техническият прогрес се е забавил. Изчезвайки от реалността, Дон Кихот все пак е победил всички вятърни мелници на света…

Но по ирония на съдбата по-силната църква на Твърд е сметнала за допустими биологическите изследвания! Не, навярно разклонението се е осъществило не само заради лошия късмет на испанския писател. Имало е още множество фактори — от непредадения от Брут Цезар до Чърчил, писал философски трактати вместо политически мемоари. Но във всеки случай това е методът на работа на функционалите — прецизни изменения в историята, намесата в съдбата на отделни хора. И явно способностите на функционала също са свързани с процеса на избор. Всеки път, когато се оказвам пред избор в своята съдба — сериозен избор, а не дилемата дали да пия чай, или кафе — възвръщам силите си. Което, впрочем съвсем не е гаранция за правилен избор. Слънцето окончателно се скри зад хоризонта. Небето бързо потъмня, заблестяха звездите. Спрях и се огледах още веднъж. Да вървя в тъмнината, ориентирайки се по звездите? За да се лиша после от сили и да падна под лъчите на палещото слънце? Налагаше се да се спра, за да нощувам. За целта тази точка в степта не беше нито по-добра, нито по-лоша от всяка друга. Свалих раницата, повъртях в ръце порциона, но не го разпечатах. Изядох парче шоколад, пийнах вода от манерката. Уж само няколко глътки, а една трета се изпразни. Трябва да внимавам повече… Сложих раницата под главата си, а автомата — под дясната ръка. Не че се опасявах от нещо, но кой знае…

Небето бавно се пълнеше със звезди. Никъде не се виждат толкова много звезди, колкото в нощна степ. Дори морето свети, отразявайки слабия блясък на звездите. А тук беше абсолютен мрак. Така се случи, че попаднах в този свят по време на новолуние — сякаш специално за да мога да се полюбувам на всички красоти на местното небе. Вече заспивах, когато ми се стори, че чувам далечен шум на вода. Явно нерви. Предварително се боя от жаждата… Понякога и в най-удобното легло, и в най-спокойно разположение на духа човек не може да заспи. Или заспива, но през нощта се буди няколко пъти. Или спи цяла нощ, но на сутринта се буди разбит и сънен. Ала тук — върху обраслата със суха остра трева земя, с преследвачи, способни всеки момент да се материализират до мен, след кървава жестока схватка — отворих очи с първите лъчи на слънцето, бодър и готов за всичко. Даже сънувах нещо приятно и умиротворяващо. Дали беше заради чистия въздух? Или в шоколада имаше някакви транквилизатори? Или по-скоро обичайните номера на непредсказуемата човешка психика? След като се протегнах и походих напред-назад за разгряване, аз се вслушах в позивите на организма си. Позиви нямаше, затова пък бях жаден. Удължавайки удоволствието, бавно извадих манерката, отвъртях капачката, отпих две-три глътки. После доядох шоколада. И мрачно изгледах издигащото се слънце. Жегата в пустинята убива бързо. Аз, за щастие, не бях в пустинята, въздухът не беше толкова сух и щях да издържа някак си през този ден. Но на следващия щеше да ми потрябва вода или… или вече нищо нямаше да ми трябва. Раницата на гърба, автомата на гърдите. И напред на север. Трябваше да преодолея възможно най-голямо разстояние, докато не станеше твърде горещо. Но не ми се наложи да вървя дълго. След две-три минути забелязах някаква ивица, разсичаща степта от изток на запад. Вглеждах се известно време, нищо не разбрах и ускорих крачка. А когато осъзнах какво виждам, започнах да вървя бавно и внимателно. Докато не стигнах до ръба на каньон, разсичащ степта. Не съм географ, нито пък геолог. Не знам — или поне не и без да се допитам до знанията на функционал — има ли на нашата Земя такива каньони. Навярно има. Разбира се, тази яма не приличаше на Големия каньон, толкова любим на режисьорите на екшъни. Но не беше и обикновено дере. Права като стрела. Ширина петдесет метра. Дълбочина — едва ли по-малка. Много стръмните стени на каньона слизаха до тясна цепнатина, по която стремително се носеше вода. Каньонът тръгваше някъде от предпланините и когато проследих с поглед водния поток, видях в далечината късче синя гладка повърхност. Вървях по плато, съвсем близо до морето! Какво пък, един проблем по-малко. Нямаше да умра от жажда. Разбира се, ако успея да се спусна долу. Интересно, това също беше ситуация с избор — да се спускам ли, или да тръгна към морето покрай каньона? Пощраках с пръсти, опитвайки се да изкарам син пламък. Не. Изглежда, просто нямах избор, налагаше се да се спусна. И защо като млад не се бях занимавал с алпинизъм? Тогава имах един познат, който три години ходи на скално катерене, участваше в състезания, качваше се на някакви Каменни стълбове в Красноярск… После, след петото или шестото счупване, се отказа, но като цяло беше много доволен, макар и да куцаше на двайсет и пет годишна възраст. Какво пък, да опитаме…

Първите метри бяха най-полегати, но същевременно и най-трудни — стената на каньона беше от твърда суха почва, лесно ронеща се под ръцете и краката. Помагаха корените на тревите, пронизващи почвата и непозволяващи на склона да се оголи съвсем. После дойде твърда камениста повърхност и колкото и да бе чудно, стана по-лесно — рудата беше на слоеве, образуващи на всеки двайсет-трийсет сантиметра удобни „лавици“, където можех да сложа крака си. Беше много стръмно, но не отвесно — дори да паднех, имах шансове да оцелея. Впрочем не ми се искаше да проверявам. Потта затваряше очите ми, краката ми скоро започнаха да треперят. Трудно е за градския човек да покорява дивата природа. Глупавият автомат, който в началото не изглеждаше тежък, сега теглеше шията ми, но не ми се искаше да го хвърлям. Раницата започваше да се изплъзва от раменете ми, но не се решавах да спра и да я закрепя по-надеждно. Когато преполових пътя до долу, спрях да отпочина. Погледнах нагоре — и разбрах, че това е грешка. Надвисналият над главата ми склон ме плашеше много повече, отколкото пропастта под краката ми. Със закъснение разбрах, че сигурно все някак ще се спусна. И даже няма да се пребия. Но после едва ли ще успея да се кача горе. Камъкът, на който вече се опирах твърде дълго, започна да се разтрошава под краката ми и аз бързо продължих пътя си. Не си струваше да се задържам тук. На десет-петнайсет метра от дъното по каньона започна да се появява трева — доста по-свежа, отколкото на повърхността — и дребни храсти. От една страна, това ми помагаше да се хващам. От друга — краката ми се плъзгаха по тревата, а храстите, макар и не бодливи, жулеха ръцете ми. Каква гадост, а? Ако се появи нещо, което да ти помогне, то непременно и ще вреди. Някакъв неумолим закон на природата! През последните метри ме изпълваше желанието да се откъсна от стената и да претичам по стръмния склон. Навярно би се получило, но щях да пльосна във водата. А тук, на дъното на каньона, беше ужасно студено. Слънцето можеше да надниква само по пладне. Най-накрая, с треперещи от напрежение ръце и крака, издрал до кръв дланите си, скъсал на някакъв клон ризата си и болезнено ударил в камъните коляното си, се озовах на дъното на каньона, на тясна два метра брегова ивица. В краката ми стремително се носеше поток чиста вода. Приседнах върху чакъла, измих ръцете и лицето си. Напих се на воля. Водата беше ледена. Но аз все пак се съблякох и някак си се наплисках, застанал до самия бряг. Добре… Отдалечих се от водата, седнах на един кръгъл камък и зачаках тялото ми да изсъхне. Откакто бях дошъл в този свят, не ми се беше допушвало. Сега намерих в раницата предвидливо скрит пакет (по-скоро половин пакет) цигари и с удоволствие запалих една.

Облякох се. После отворих един от порционите. Оказа се, че вътре има почти пълноценен обяд. Едно найлоново пакетче с подозрително изглеждащи кафяви буци след напълването му с вода се загря и се превърна в доматена супа. С известна фантазия дори можеше да се нарече борш. Смущаваше отсъствието на чиния, но после разбрах, че на арканските десантници се предлагаше първо да изядат опакованото с пластмасова чиния второ — сублимирано месо със сублимирани картофки. То се нагря по същия начин след заливането с вода и придоби форма и вкус. Излях супата в освободилия се съд и я изядох. После отворих кутията с нарисувана на нея ябълка и изпих сока — много гъст и сладък. Хлябът, облепен с найлон, също беше на вкус като пресен. Нормално. Щеше да е грях да се оплаквам. Но си струваше да поразмисля какво ще правя по-нататък.

Първо, можех да се опитам да си направя сал. Да овържа хилавите храстчета, да потърся на брега някакви дървета… да надуя презервативите. Да, много обещаващо. Второ, можех да тръгна по брега покрай потока. Тук ходенето щеше да е по-трудно, отколкото из степта, затова пък нямаше да имам проблеми с жегата и водата. Общо взето, нямах особен избор. От високото бях видял, че след четирийсетина километра реката се влива в морето. Колко можех да измина за един ден? Ако ми провървеше, всичките четирийсет километра. А морето — то еднозначно означава живот. И аз тръгнах по реката. Този ден мога да описвам много, много дълго. Как вървях и правех кратки почивки. Как се промъквах през старо срутване, в което водата беше прокопала тунел, и колко хлъзгави бяха покритите с мъх камъни. Как по пладне се крих от изгарящото слънце и даже подремнах един час. Как намерих мравуняк — не горски мравуняк, не купчина от клонки и листа, а просто надупчен от дребни отвори склон — и гледах с умиление насекомите, първите видени от мен живи същества тук. Как се опитвах да разбера в кой от световете на Веригата съм се озовал. Резерватът? Би могло. Та не може да е покрит целия със зеленина. Янус? Също е възможно. Някъде на границата между зимата и лятото, просто съм извадил голям късмет. Нашата Земя? И това не беше изключено! Само на живеещите в градовете им се струва, че планетата е необратимо осакатена от цивилизацията. А на нея е пълно с места, от които хората изобщо не са заинтересовани, защото никак не са пригодни за живот. А може да се разкаже и накратко. Вървях през целия ден, преодолявайки не особено страшни препятствия, ругаейки се за алчността, която не ми позволяваше да хвърля автомата, и по здрач стигнах морето. Или океана?

Стоях на една скала, до която достигаха леки пръски вода. Отляво слънцето залязваше в морето. Отпред над морето плуваха облаци. Под краката ми от стометрова височина в морето се изливаше водопад. Каньонът така и не се беше спуснал до морето — той свършваше рязко с отвесна скала над морския бряг. И аз стоях над пропастта като идиот. Нагоре — все тези петдесет метра стръмен, почти отвесен склон. Надолу — сто метра напълно отвесен. И сега накъде? Стоях дълго време, гледайки нагоре. Ще успея ли да изкача този склон? Е… отчитайки скалистата му повърхност… навярно да. Не сега, разбира се, а утре, когато стане светло. А какво ще ми донесе това? Ще се окажа на скалисто плато високо над морето. Надолу? Допълзях на четири крака до ръба на скалата. Тя бе обрасла с мъх и беше хлъзгава. Легнах на самия й край и погледнах надолу. Не, невъзможно. Абсолютно невъзможно. Ако имах много дълго въже, можех да го закрепя и да се спусна бавно край водопада. Но в снаряжението на десантниците нямаше въжета, само макара с нишка… С нишка и без игла. Интересно защо? Изпълзях надалеч от ръба, извадих макарата и размотах малко от нишката. Огледах я. Не беше нито памучна, нито копринена, някаква синтетика… Подръпнах я, не се късаше. Направих по-големичка примка и я надянах на една скална издатина, намотах свободния край отново на макарата и увиснах свил крака, люлеейки се на тънката бяла нишка. Тръсках се, люлеех се, отблъсквах се с крака от скалата. Нишката не се късаше. Аха! Сега предназначението на нишката стана ясно. С нея можеше да се върже пленник, можеше и да се използва като въже… навярно. Само че как да се спусна на такава тънка нишка, дори и да е по-здрава от дебело въже? Ще разреже ръцете ми за две-три секунди. Ако си омотая дланите с нещо, няма да удържа нишката. Нужен ми беше някакъв скрипец. Какво използваха алпинистите и катерачите? В паметта ми изведнъж ярко избухна фразата „полиспаст на жумари“. За съжаление зад него не стоеше никаква ясна картина. Но това вече даваше надежда! Бях в ситуация на избор, способностите ми се пробуждаха! С какво разполагах? С полиспаст със сигурност не. Дори смътно си спомних, не знам дали от базата със знания на функционалите, или от някаква популярна книжка, че полиспастът е система от скрипци, измислена едва ли не от древните гърци. Нямаше да успея да я измайсторя с подръчни средства. Жумарът ми беше тъмна Индия. Нещо съвсем специфично. Но не може цялата алпинистка екипировка да се състои от сложни устройства. Трябваше да има още нещо. По-просто. Колкото по-просто, толкова по-добре.

Повъртях нишката в ръце. Трябваше ми някакъв здрав метален предмет, около който да я прекарам. Някаква халка. И после, хванат за тази халка… Не, това нямаше да помогне. Нишката трябваше някак да се прегъва, за да може триенето да забавя спускането ми. Халката е нещо твърде просто. А ако халките бяха две? Две халки, два края… Гвоздей по средата не е нужен, необходимо е нещо като осморка, през която да прекарам нишката. Повъртях автомата. Ето го едното колелце — скобата, прикриваща спусъка. А сега, да допуснем, че второто е кръглият мерник. Ако прекарам нишката така, а после — така, и се хвана за цевта и приклада, ще е удобно да се държа. А какво ще стане с нишката? Прекарах нишката и проведох експеримент със същия скален издатък, като предварително свалих пълнителя и проверих затвора. Автоматът държеше нишката здраво. Мятах се, хванат за цевта и приклада — доста удобно. Но не се помръдвах надолу. А ако сега леко наклоня автомата, за да намалее триенето? Автоматът започна бавно да се плъзга по нишката. След миг коленете ми докоснаха скалата. Разтреперих се. Осъзнах, че спускането е възможно. Теоретично. Ако на макарата има достатъчно нишка. Ако възелът не се развърже и скалата не се строши. Ако нишката не се заплете в процеса на пускането. Ако… ако… ако… През нощта ще се събере цяла торба от тези „ако“. И аз за нищо на света няма да рискувам да се спусна. Значи разполагам с един час, докато се стъмни. По-нататък се стараех да действам, без да мисля. Прекарах нишката през „халката“ на автомата. Завързах свободния край за един скален издатък, който ми се стори най-удобен — през него минаваше издълбан от водата жлеб, нишката не можеше да се изплъзне. После се приближих до ръба на пропастта и с широк замах запратих макарата надолу. Известно време следих падането й, после тя изчезна от погледа ми. Надявах се, че се е размотала докрай. Надявах се, че дължината на нишката е достатъчна. Като се държах за автомата и му позволявах да се плъзга по нишката, допълзях до ръба на скалата. Спуснах краката си надолу. Сърцето ми блъскаше учестено в гърдите ми. Ох, майчице, какво правя? Аз съм психар, абсолютен психар, побъркан камикадзе, самоубиец, мазохист, идиот…

Събрах смелост и се плъзнах още няколко сантиметра по скалата. И още. И още. Това е. Тежестта ми преминаваше върху нишката. И мъничка част от нея — върху скалата, на която се подпирах. Около мен се носеха водни пръски. Трябва да се спускам… Наклоних автомата, като внимавах нишката да не докосне пръстите ми. И плавно се заплъзгах надолу. Първите десетина метра всичко вървеше толкова добре, че даже донякъде напрежението ме напусна. Импровизираният скрипец — дори не знаех как биха го нарекли истинските алпинисти — равномерно и бавно се плъзгаше надолу по нишката. Като паяк, люлеещ се на паяжината си, се спусках покрай кипящата водна стена. А после спускането ми се ускори. Не, всичко си беше както преди, само че моята конструкция кой знае защо започна да държи нишката по-слабо. Изправих автомата в хоризонтално положение, надявайки се, че падането ще спре. Не. Спускането се забави, скоростта му отново стана приемлива, но продължавах да се движа. Водата! Ето за кое не помислих. Нишката се беше намокрила и силата на триене, и без това ниска при тънката ниша, беше намаляла още повече. Спасяваше ме само това, че нишката все още се триеше в ствола на автомата. Опитах се да намаля скоростта, допирайки крака до скалата, но това предизвика няколко силни дърпания и аз се уплаших, този път за здравината на нишката. Тя издържаше статическите натоварвания, но можеше и да не издържи на резките дърпания. Оставаше ми само да се надявам, че спускането, все повече приличащо на падане, няма да достигне убийствена скорост. Преодолях последните метри съвсем бързо, ръцете ми се наляха с тежест, пръстите ми едва не се разтвориха. До повърхността на морето, биещо се в скалите, оставаше съвсем малко. Десетина метра. Е, или петнайсет. И в този момент видях размятащата се под краката ми макара. Нишката все пак нямаше да стигне. Не пуснах автомата. Така че макарата налетя на скорост в халката на мерника. Нишката изсвистя тънко и се скъса, а аз, премятайки се, полетях надолу — в последния момент успях само да се отблъсна от скалата. Небето, скалите, водопада — всичко се завихри в дяволска въртележка. Описах навярно три пълни салта, след което по чиста случайност се врязах във водата надолу с краката. Ако наблизо имаше спортно жури, щяха да ми дадат добър бал. Макар че навярно щяха да ме накажат за отчаяния вопъл, съпровождащ целия ми полет, за летящия отделно автомат и за падналата при удара с водата обувка на левия ми крак. Потънах някъде много дълбоко. За това спомогна и стоварващата се вода от водопада.

Буквално се заставих да отворя очи — за щастие водата тук не беше твърде солена — и заплувах нагоре към светлината. Ушите ме боляха, ужасно ми се искаше да вдишам — бях навлязъл във водата издишвайки. Но гребях, превъзмогвайки задушаването. Не можеше това да е краят. За какво беше всичко тогава? Моят бунт, преследването, ледените пустини на Янус, немислимото спускане… Успях да изплувам най-вече заради тази мисъл: „не може това да е краят“. Макар че, честно казано, милиарди хора в определен момент са си помисляли същото — в мига преди краят все пак да настъпи… Но аз изплувах. Отворих уста и издадох достойно продължение на вопъла, с който бях летял надолу. Млатех с ръце по водата, като дишах учестено. Псувах. Отплувах надалеч от гърмящия водопад. Установих, че съм останал с една обувка, свалих втората и я изхвърлих. В този момент забелязах първата, плаваща по повърхността, но вече беше късно — десният й брат кой знае защо потъна като камък. В първата секунда ми се стори, че отвесните скали израстват направо от морето. Но после забелязах малко късче бряг, създадено някога от откъртили се от скалата камъни. Заплувах към него, изпълзях върху скалата и застинах в позата на датската русалка, свивайки под себе си крака поради липсата на рибя опашка и опитвайки се да успокоя дишането си.

Получи се! Напук на всичко — получи се!