Белова

4

Откакто човек се е научил да брои, е станало доста по-лесно да се дават обяснения. Кажеш ли „шепа храбреци са удържали превъзхождащите ги противникови сили“, само ще свият рамене — шепите може да са какви ли не. А когато отсечеш: „триста спартанци против десетки хиляди перси“, веднага става ясен мащабът. Едно нещо е „чувал с пари“, съвсем друго — „мултимилионер“. Едно е „страшен студ“, друго — „минус четирийсет“. Едно е „маратонско разстояние“, абсолютно друго — „четирийсет и два километра“. Никакви думи, никакви цветисти епитети не могат да се сравнят със силата на числата. Двайсет и два километра. Минус десет по Целзий. Честно казано, съвсем не най-страшната аритметика. Обичах зимата. И даже почивката през зимата. Нека чужденците имат пълната увереност, че през зимата „руският мужик се затваря в селската си къща и пие гореща водка от самовара“. В действителност да отидеш през зимата в санаториум в Подмосковието е голямо удоволствие. Дори и да не си почитател на зимните спортове, все ще успееш да си намериш занимание — от каране на снегоходи и ски до най-обикновени разходки на чист въздух. А колко приятно е след това да се пие горещ чай! (Да бъдем откровени, и някоя друга чаша водка няма да навреди.) Също и да се поплува в басейна, като се гледат през стъклените стени заснежените дървета, да се отиде на сауна…

Какво, няма басейни и сауни? Е, значи трябва да се избират правилните санаториуми… Двайсет и два километра — това е просто голяма разходка на чист въздух. Отдалечих се на триста метра от дома на Василиса и погледнах назад за втори и последен път. В снежната виелица едвам се виждаше светлинката в прозореца. Постоях минута, хапейки устни. Разстоянието не беше проблем. Щях да го мина. Най-важното беше да не се отклоня от пътя. Но тук щяха да ми помогнат хълмовете. Съдейки по картата, те се точеха между двата портала в равномерна широка ивица. Така че, когато веригата останеше зад гърба ми, щях да вървя направо към кулата на другия митничар. Слънцето, макар и едва видимо през облаците, все още беше високо, значи не ме застрашаваше пълна тъмнина. Щях да достигна. По-късно направо се изумявах от наивността си в този момент — както моята, така и на Василиса. При това, ако за Василиса, живееща в топлия Харков, тази наивност беше допустима, за мен — едва ли. Навярно цялата работа беше заради ветровете, издухващи снега от склоновете към руслото на реката, но докато прехвърлях първия хълм, ходенето наистина беше лесно. Вятърът ставаше все по-силен и неприятен, но аз вървях по твърдия заледен склон. Обаче в падината, лежаща след хълма, веднага затънах в сняг до коленете. Още една крачка — и потънах до кръста. Успокоих дишането си и объркано се огледах. Пред мен лежеше малка, почти кръгла котловина с диаметър двайсет-трийсет метра. Абсолютна дреболия! Само че щеше да ми се наложи да я форсирам под слой сняг… Свалих ръкавиците си, мушнах ръце под качулката и енергично разтърках ушите си. Така… Щеше да се наложи някак да заобиколя падината. Обърнах се и неохотно се качих на билото на хълма. Наведох глава, предпазвайки очите си от вятъра, и тръгнах да заобикалям падината отгоре. Каменистият склон беше покрит с предателска ледена коричка, леко позатрупана със сняг, но евтините пластмасови ботуши наистина имаха добро сцепление. Когато отминах котловината, вдигнах глава. В този момент, сякаш изпълнени с ирония, небесата на Янус просветляха, слънцето се открои малко по-ярко през облаците — и аз видях лежащата пред мен върволица хълмове. Всички те бяха горе-долу с еднаква височина, като изстъргани с гигантско ренде. И пространството между хълмовете, всички тези долинки, котловини и клисури, беше запълнено с плътен, слегнал се сняг. Посипете повърхността на вафла с пудра захар — и ще добиете представа как изглеждаше. Можех да гадая колкото си искам как се е получил подобен релеф. Може би дори припламващите понякога навици на функционал-митничар биха ми подсказали как се наричат подобни местности. Във всеки случай щеше да ми се наложи да преодолея веригата. И ако спускането в долините беше невъзможно, се налагаше да вървя горе, по билото на хълмовете. Хлъзгаво, разбира се, но пък не беше нужно да се тътря нагоре-надолу по склоновете… Така че дори не се разстроих. Свих рамене, отново наведох глава, криейки лицето си от вятъра, и предпазливо тръгнах по хлъзгавите, заледени камъни. В съзнанието ми изведнъж изплува някаква заплетена фраза: „Криогенен релеф. Възвишения от издигане и термокарстови падини“. Навярно това беше подсказване от енциклопедичните знания, с които понякога разполагах? Е, в такъв случай подсказването беше излязло непълно, липсваше разшифроването. Можех да назова случващото се, но не бих рискувал да обясня думите си по никакъв начин. Както и да е. Не съм на интелектуално шоу. Налагаше се да се движа с краката си, а не с език… И аз започнах да се придвижвам с краката си. Вървях по каменистите пътеки, като ту се спусках към запълнените със сняг ями (там вятърът беше потих), ту се изкачвах на върховете на хълмовете (и там виелицата зарадвано се нахвърляше върху мен с нова сила). Топлата и кишава московска зима, с нейния мокър сив сняг, сега ми изглеждаше почти идилична. Още по-сантиментално си спомнях за уличките на Кимгим с неговите впрегнати в шейни коне, тромавите бронирани коли на спиртна тяга на полицаите, разхождащи се по двойки в старомодни, непригодени за тичане и участие в блъсканици униформи. Зимата е много приятно време на годината. Ако не духа вятър… Първото ми подхлъзване и падане беше някъде след около половин час. Изобщо не се ударих и бодро продължих нататък. Но когато краката ми литнаха в различни посоки за втори път, ударих болезнено опашната си кост в камъните и паднах в заснежената падина, където потънах почти до кръста в снега. Не се уплаших. Изругах, проснах се върху снега — като в тресавище или върху плаващи пясъци — и изпълзях върху камъните. Застанах клекнал, така вятърът почти не се усещаше. Свалих ръкавиците, смъкнах раницата и я отворих. Като че ли Василиса беше сложила там термос… Наистина се намери термос. Малък, метален. Чаят вътре почти не беше топъл — Василиса нямаше време да загрява самовара. Затова пък беше наляла в чая или коняк, или уиски. Чак се закашлях, когато отпих. Подуших. Не, май даже не беше уиски, а ром. В студа е хубаво нещо, разбира се, но трябваше да съм предпазлив. Изядох вкаменен от студа геврек и изгризах парче твърд шоколад. Погледнах си часовника. Охо! Бяха минали два часа, откакто се бях озовал на Янус. И колко бях изминал за това време? Ако се смята чистото разстояние… е, пет километра. Най-много. Резултатът не ми хареса. С всяка изминала минута щеше да се трупа умора. Щеше да ме хапе студът и да ме заслепява снегът. Скоростта ми щеше да намалее. Щеше да ми се приспи. Колко още ходене ми предстоеше? Шест часа? Осем? Десет? А ако при следващото подхлъзване… не, не си счупя крака, а само го навехна? Вкъщи ще да полежа една вечер и бодро да продължа да куцам из живота. Тук просто ще умра. И ето тогава у мен започна да се пробужда страхът.

Ние, жителите на големите градове, сме свикнали да очакваме опасността — но само своята, обичайната. Пияни хулигани пред портата, шофьор идиот в насрещното движение, терорист в самолета, отровен от близкия завод въздух. Нашите опасности в голямата си част са техногенни и човешки. Земетресенията, цунамитата и наводненията по принцип не са за нас. Дори в градовете, където се случват природни пакости, като Токио или Лос Анджелис, нормалният гражданин се страхува повече да не го уволнят от работа, отколкото от коварството на стихията. Свикнали сме да смятаме природата за покорена, без изобщо да се интересуваме от мнението й. И само онези граждани, които са свикнали да работят далеч от градовете, гледат на опасностите на мегаполиса със снизходителна усмивка. Те знаят колко бързо и лесно убива четирийсетрадусовият студ, как свлачищата смилат къщите на чакъл и трески, как земетресението измита от земята всякакви следи от човешко присъствие. А останалите по-добре изобщо да не научават това. Изправих се, сложих си ръкавиците — и се изумих колко бързо са загубили топлината си. Уж ръцете ми не бяха замръзнали… но ръкавиците се бяха изстудили… Какво пък, ще ми е за урок. Свалих ръкавиците и ги скрих някъде под якето. Когато отново се изкачих на билото, почувствах, че вятърът или се е усилил, или е станал по-студен. Впрочем термометърът не потвърди усещанията ми. Минус десет градуса. Явно така ми се струваше след почивката. Продължих да вървя. Хълмовете като че ли нямаха край. Това, което на картата предизвикваше търсенето на игриви сравнения, се оказа каменни пришки, подпухнали по пътя ми. Вървях през ледената виелица, ту носеща в лицето ми снежна суграшица, ту побутваща ме в гръб с резки, коварни удари. Паднах два пъти, като единия път потънах в снега почти до главата. Мина доста време, докато се измъкна. След четири часа, когато останах съвсем без сили и започнах да се отчайвам, Янус изведнъж реши да се смили над мен. Вятърът утихна — мигновено, сякаш някъде щракнаха бутон и изключиха гигантски вентилатор. Снежните облаци се разпръснаха, слънцето просветна в небето като мътна лампичка (ние, децата на мегаполисите, обичаме да сравняваме природните явления с техниката). Хоризонтът, допреди миг притиснат от снежни стени, стремително се отдалечи. И аз установих, че почти съм минал хълмовете. Отпред — не чак толкова далеч, на четири-пет километра — се издигаше кулата, много спретната, белокаменна, с релефни зъбци отгоре. Приличаше на топ от обикновен евтин шахмат. Погледнах назад с надеждата, че някъде далеч ще просветне с жълта искра прозорчето на дома на Василиса. Не, разбира се, вече нищо не се виждаше… — Дяволът не е чак толкова черен… — промърморих. Само в града човек, говорещ със себе си, предизвиква усмивка или раздразнение и погнуса. Насред пустинята, без значение дали снежна или пясъчна, разбираш колко ни е необходим живият глас и започваш да разговаряш с единствения достъпен ти човек, с най-верния събеседник — със самия себе си. След пет минути, възползвайки се от затишието, вече започвах спускането си от последния хълм. Всички капани бяха останали зад гърба ми; сега, както се пее в детската песен, „само небето, само вятърът, само радостта са пред мен…“. Впрочем не държах на вятъра. Небето и радостта напълно ме устройваха. Ще почукам на вратата… А ако митничарят не ме пусне? Ако се опита да ме задържи? Нали всички функционали получават смотания вестник…

Свих рамене и си казах, че ще решавам проблемите един по един. Във вестника нямаше никакви призиви да бъда задържан. И доколкото разбирах морала на функционалите, те никога не си пъхаха носа в чужди работи. Ресторантьорът хранеше, фризьорът подстригваше, полицаят хващаше и не пускаше. Колкото и да е странно, оказа се, че ми е по-трудно да вървя по равното. От тази страна на хълмовете имаше сняг. Не твърде дълбок, до глезените, максимум до коленете, но това все пак пречеше. Без да се огорчавам прекалено много от ситуацията, известно време газех снега. Докато не усетих, че започва да се стъмва. Съдейки по положението на слънцето, имаше още три-четири часа до залеза. Но след краткото затишие вятърът задуха отново, нещо повече — усили се. Облаците забулиха небето със съвсем плътна завеса, скоро вместо слънцето отгоре проблясваше само мътно петно. Снегът започна да вали на тежки парцали, едва ли не на буци. И започна да застудява — въпреки всичките приказки, че когато вали сняг, става по-топло. Явно това не важеше за Янус. Упорито продължавах да вървя. Ставаше все по-тъмно, завесата на снежинките отдавна беше скрила от мен кулата на непознатия митничар. Вървях. Краката ми затъваха в снега. Ръцете ми мръзнеха в ръкавиците. Когато спрях за минута да успокоя дишането си, се оказа, че плетената шапка на главата ми е подгизнала от пот. Свалих я, поколебах се и я изхвърлих, като се загърнах по-плътно с качулката. Извадих от раницата остатъците от натрошилия се от студа шоколад и ги сдъвках. После отхапах къс замръзнала сланина и изпих остатъка от чая в термоса. Чаят вече беше студен. Както и да го гледах, оставаше ми да измина не повече от километър. Дори и в сняг до коленете и във виелица — нямаше да е повече от половин час. Още не бях окапал, за един километър щяха да ми стигнат силите. Най-важното беше да не пропусна. Да не мина покрай кулата, на десет крачки от нея. Та нали предишните навици трябваше да ми помогнат! Поне мъничко! Нали чувствах накъде да вървя, знаех разстоянието до своята кула с точност до метър! Вървях, а снеговалежът се усилваше, ставаше все по-плътен. Гребях с ръце в сивата пелена, търсех пътя опипом, сякаш плувам в желе, спирах се на всеки пет минути, оглеждах се, опитвах се да забележа нещичко — светлинка, стена, тъмен силует в небето… Нищо. Сняг под краката. Сняг над главата. Сняг наоколо. И все по-тъмно, по-тъмно, по-тъмно… Спрях се, приседнах и притиснах ръце към гърдите си. Всичко наоколо фучеше, сиво и мразовито. Виелицата, която отначало ме шибаше в лицето с бодливи пръски, не отслабваше, но докосванията й кой знае защо станаха ласкави, почти нежни. Замръзвах… Смъкнах си ръкавиците и противно на всички заричания ги хвърлих под краката си, след което дълго търках очите си и разтривах бузи. По клепачите ми се беше образувала ледена коричка. Изобщо не чувствах бузите си — кожата им беше грапава, като брезент. Мразя студа…

Исках да си сложа ръкавиците, но не ги намерих. Явно порив на вятъра ги беше запратил някъде встрани. Може би на сто метра, а може и на един. Така или иначе не се виждаха. Засмях се — нямах сили да извикам. Все пак не достигнах. Все пак те победиха. Лабораторната мишка, успяла да се измъкне от клетката, изобщо не се беше спасила. Лабораторните мишки не оцеляват в природата. Дори и да не ги преследват специално… Превит, за да предпазя лицето си от вятъра, аз вече не се опитвах да се съпротивлявам. Ту разтривах с голата си ръка лицето си, ту се опитвах да сгрея длани с дъха си. Всичките ми сили отиваха за едно-единствено нещо — да не падна. Ако паднех, щях да заспя мигновено и завинаги. Макар че струва ли си да се съпротивлявам? Така или иначе всичко ще свърши точно по този начин. Глупаво. Та нали изминах цялото разстояние. Прехвърлих уродливите хълмове с техните глупави „възвишения от издигане и термокарстови падини“. Бях се заблудил. Може би на десет метра от мен, зад каменните стени, пламти огън в камината и митничарят си пийва горещ глинтвайн, поглеждайки с удоволствие към яростната виелица… Вятърът ме блъсна силно в рамото. Опрял ръка в снега, не се поддадох. Вятърът ме блъсна отново. После ме подхвана под мишниците и ме вдигна на крака. Вятърът? Захриптях, вглеждайки се в тъмнината. Но замръзналите ми ресници и тъмнината наоколо вече не ми позволяваха да видя нищо. Можех само едва-едва да местя крака, помагайки на мъкнещия ме през виелицата човек.

Впрочем защо човек? Някое местно чудовище. В Кимгим има октоподи, на Янус — бели мечки… като във впряга на Дядо Коледа… не, там са елени… виж, у нашия Дядо Мраз, несклонен да фъфли, спокойно можеха да са не коне, а бели мечки… Главата ми вече изобщо не работеше. Едва помръдвах крака, все по-дълбоко и по-дълбоко потъвайки в безпаметност. И последната ми, най-страшна мисъл беше: „А ако това само ми се присънва?“. Глътката спирт изгори гърлото ми, като течен огън се понесе по хранопровода ми. Задъхвайки се и кашляйки, аз се повдигнах на лакти. Очите ми сълзяха, изобщо не успявах да прогледна. Беше напълно ясно само, че вече съм в помещение. Лежах върху груб грапав килим, до мен бяха захвърлени дрехите ми. Човекът, който току-що беше налял в мен спирт, приключваше със свалянето на обувките ми. Виждах само силуета му — зрението ми никак не искаше да се фокусира. — Благодаря, земляк — промърморих аз. — Защо земляк? — А кой друг… — казах, успокоявайки дишането си — би напоил премръзнал човек… с чист спирт? — В такъв случай — землячка. — Над мен се приведе девойка. Слабичка, миловидна. Млада, на вид двайсетгодишна. С нещо ми напомняше за Настя, само че по-обикновена. Винаги ме е поразявало колко неуловима е границата между красивата девойка и просто хубавичката — един и същ овал на лицето, еднаква форма на очите и носа, всичко е сходно, но някакви неуловими за окото милиметри променят кардинално всичко. Впрочем точно тази тънка граница между миловидност и красота позволява на жените да творят чудеса с помощта на няколко грама козметика. Девойката известно време изучава лицето ми, после кимна със задоволство. — Ушите навярно няма да се отчупят. Ще можете ли да повървите? Не е далеч. — Разбира се! — казах престорено бодро и се опитах да се изправя. Девойката ми подложи рамо — разбира се, крехкото телосложение не можеше да попречи на един функционал, дори от женски пол, да има силата на Иван Поддубни*.

[* Иван Поддубни (1871-1949) — прочут руски и съветски борец и атлет. — Бел.прев.]

Наистина не трябваше да се ходи надалеч, само до банята. Един етаж нагоре и къс коридор. Докато вървяхме, постоянно се опитвах да потисна гаденето си — спиртът бълбукаше в стомаха ми, сякаш се беше превърнал там в шепа отровно лепило. Налагало ми се беше да пия спирт два пъти в живота си — веднъж като тийнейджър, когато баща ми ме беше взел на лов (да, точно така, това беше същият този руски лов, чиято цел съвсем не е убиването на клетите животинки). Но тогава ми дадоха „малко да помириша за сгряване“ след къпане в студена есенна рекичка. И веднъж пих спирт вече като съвсем голям човек. Вечерта с приятелите ми запихме с бутилка водка и съвсем според очакванията решихме, че трябва да продължим, но ни домързя да ходим до денонощния супермаркет. Затова купихме от близката дежурна аптека няколко шишенца „антисептична течност“ по десет рубли бройката — отвратителен, но както смятахме, чист етилов спирт, радост за московските пияници… Най-смешното беше, че за разреждане на спирта купихме от същата аптека минерална вода „Перие“ и някакви особено чисти немски плодови сокове — и водата, и соковете струваха много повече от обикновена водка. Или спиртът се оказа не толкова чист, или лечебните немски сокове не издържаха на това оскърбление и образуваха със спирта отровно съединение, но на сутринта изпитах най-тежкия махмурлук в живота си, след което се зарекох никога повече да не пия спирт. Банята на девойката се оказа немислимо разкошна. Дори в това състояние, полумъртъв от слабост, промърморих възхитено нещичко при влизането ни в сияйната кръгла зала — мраморни стени, бронзови лампи, огромна кръгла вана, вече пълна с изпускаща пара гореща вода…

— Сваляй панталоните и влизай във водата — нареди девойката.

— Аз ей сега ще дойда. Изобщо не се смутих, макар че у мен се появи тъжното предчувствие, че това събличане ще ликвидира самата възможност за някакви романтични отношения в бъдеще. Та коя девойка би се влюбила в някой, сгрявал замръзналия си задник във ваната й? Макар че от къде на къде ще си правя разни планове за тази девойка? Тя е функционал-митничар, а аз съм избягал престъпник… Пак добре, ако не ме издаде. Вмъкнах се в горещата вода и стенейки от удоволствие, се изпънах в целия си ръст — размерите на ваната го позволяваха. Във водата плаваше малко водонепроницаемо дистанционно. След кратки експерименти с бутоните включих и изключих осветлението в банята, после пуснах автомасажа; от дъното на ваната нагоре се проточиха нишки от въздушни мехурчета. Не че внезапно ме връхлетя копнеж по красивия живот, просто в бълбукащата мътна вода се почувствах по-уверен. След няколко минути девойката се върна — този път с голяма чаша чай. Кимнах й с благодарност и отпих няколко пъти. Чаят беше горещ и сладък, с мед. Казват, че от горещия чай всички лечебни свойства на меда се губят, но това не ме разстрои. — И как се казваш, земляк? — поинтересува се девойката, присядайки на ваната. Тя беше с протрити дънки, с твърде голяма за нея карирана риза и боса. Във филмите такива девойки чакат смелия каубой в ранчото…

— Кирил. — Не си направих труда да лъжа. — Рядко срещано име имаш… земляк. — В гласа й се долови ирония.

— А ти как се казваш? — попитах с подозрение.

— Марта. Свих рамене.

— Съвсем нормално име.

— Какво, да не би в Русия да има такова име? — учуди се Марта.

— Има. Е… не е особено разпространено… Значи не си рускиня?

— Полякиня съм! — Предположението ми беше отхвърлено едва ли не с гняв. — Аха — кимнах аз. — Е, трябваше да се досетя. Освен руснаците и хохолите, само поляците са способни да налеят спирт в гърлото на жив човек.

— Не мога да кажа, че това сходство ме радва — рече кисело Марта.

— Чувстваш ли си пръстите? Пободват ли те? Размърдах пръстите на краката си, после и на ръцете. Кимнах.

— Нормално. Изглежда, ще живея. Благодаря, че ме доведе в кулата.

— Никъде не съм те довела. — Марта извади от джоба на гърдите си смачкан пакет цигари и запалка.

— Ти дойде сам. Тя запали две цигари едновременно — в този жест отново имаше нещо театрално, неестествено. Много пъти бях виждал това в старите холивудски филми, но никога на живо. Без да ме пита, пъхна едната цигара в устата ми. Аз дръпнах с наслада — за последно бях пушил чак в Харков. Тютюнът беше силен. Погледнах пакета — цигарите бяха непознати, полски, явно евтини. И в този момент проумях думите й. — Дошъл съм сам?

— Да. Започна да тропаш по вратата и аз отворих. А ти се строполи на пода. Защо, според теб как е? — Спомням си как търсех кулата ти и измръзвах — излъгах аз, без да ми мигне окото. По-точно не излъгах, а казах част от истината… — Сигурен бях, че ще измръзна до смърт.

— Не, ти дойде сам. — Марта ме погледна замислено. Явно почувства, че има нещо недоизказано… — Интересно, ние с теб на руски ли говорим, или на полски? — бързо се поинтересувах аз.

— На руски — отвърна девойката раздразнено.

— Сякаш не знаеш, че митничарите общуват с всеки на родния му език.

— Аха — кимнах. — Чете ли вестника?

— Четох го.

— Е, и какво смяташ да правиш? Марта се намръщи.

— Как беше във вашите приказки? Ще те изкъпя, ще те нахраня, а после ще те изям?

— Е, ти изобщо не приличаш на Баба Яга — уверих я.

— Отдавна ли стана митничар?

— Преди девет години. Бях съвсем млада. — Тя дръпна силно, по мъжки от цигарата, поглеждайки ме с любопитство.

— Като се окопитиш, тръгвай накъдето щеш. Няма да те задържам. Но и няма да те крия, имай го предвид! — Благодаря и за това — рекох аз.

— Накъде водят вратите ти? — Елблонг…

— Не го знам… — промърморих. — Това не е ли там, където е Кимгим? — Елблонг е полски град! — Изглежда, Марта леко се обиди. — А още и Янус. Антик. И Земя-16. — И що за свят е това? — поинтересувах се аз.

— Затопли ли се?

— Аха.

— Да вървим. Наметни нещо… — Тя кимна към висящите на закачалката халати и стана от ваната. Единият халат беше женски, розов, с щамповано изображение. Другият беше мъжки, с наситено син цвят. Потърсих с поглед чашата с четки за зъби — четките се оказаха две. Марта явно не водеше отшелнически живот. Загърнах се с чуждия халат без смущение или гнусливост и излязох подир Марта. Ваната и чаят съвсем ме бяха загрели и освестили. Раничко ми беше още да хуквам да бягам, но вече нямах нужда да се облягам на нечие рамо. Девет години са си девет години. Моята кула така и не ми беше станала истински дом, просто не беше успяла да стане, но при Марта всичко беше уютно, спретнато. Първият етаж, поначало същата просторна зала, както и при мен, беше разделен на две стаи чрез стелажи, отрупани с най-различни предмети — от саксии с красиви цветя и опаковки с разхладителни напитки и бира, до някакви уреди със съмнителен произход и смачкани дрехи. При това целият бардак по някакъв начин създаваше усещането за уют и комфорт. На стълбището, водещо до втория етаж, имаше дълга извезана пътека. Същите килимчета със селски вид лежаха и по пода. Освен това забелязах чинийка с мляко — изглежда, някъде тук живееше и котка…

— Ела тук — нареди Марта. Тръгнах след нея към вратата. Марта я отвори рязко и каза: — Елблонг. Неволно се загърнах по-силно с халата и леко отстъпих от вратата. Зад нея имаше вечерен град със старинни къщи, калдъръмена настилка, старинни фенери, седнали на масичките на кафенета хора. Вратата водеше към малък площад, изпълнен с разхождащ се народ.

— Много уютно — признах аз.

— Изход в центъра на града?

— В центъра. — Марта затвори вратата и отиде при следващата. Отвори я с думите:

— Янус.

— Ясно — казах аз, гледайки в кипящата снежна виелица. През вратата започна осезаемо да вее. Потреперих при мисълта, че сега можех да лежа някъде в този леден ад — вкочанен, гледайки в мрака с вледенените си и разкъсани очи. — Затвори! Марта за пръв път ме погледна с леко съчувствие. Затвори вратата и промърмори под нос: — Отвратителна Земя, да. През лятото също е отвратителна. Знаеш ли, че там живеят хора? Поклатих глава.

— Казаха ми, че Янус е необитаем. — Веднъж през лятото видях платно в реката. Лодка, съвсем примитивна. Не приличаше на нашите. Освен това тук има и диви… — Тя се замисли, после неуверено каза:

— Кози. Приличат най-много на кози. Прострелях една, и без това беше изостанала от стадото, спъна се и падна. Оказа се, че в задника си

— Марта се потупа отзад — козата имаше стрела. С костен връх. Нещо в гласа й ме убеди. Въпреки мнението на останалите функционали повярвах, че на Янус има разумен живот. Някакви бродещи из планетата в търсене на топлина животни и следващи ги диваци? Защо не? Вървящи на границата между убийствената зима и изтощителното лято вечни странници на пролетта… не, по-скоро — вечни странници на есента, живеещи благодарение на плодовете, които дава тази негостоприемна земя. Какви са те, нашите братя от съседния свят? Бихме ли могли да се разберем? Да се сприятелим? Бихме ли могли да им помогнем с нещо и да научим нещо от тях? Функционалите не се интересуваха от това. Сякаш чула мислите ми, Марта каза:

— Понякога си мисля, че всеки свят от Веригата е населен с хора. Само че ние невинаги ги виждаме. И ако не ни е нужно нищо от съответния свят, не ги и търсим… Тя се приближи към третата врата, постоя замислено и попита: — Бил ли си в Антик?

— Не. Но много съм слушал за него.

— Смешен свят — изсумтя тя.

— Не се отдалечавай много, ако излезеш през вратата — местните ще те забележат. Зад третата врата беше ден. Слънчев и топъл. Вратата водеше към тясна уличка, на която стояха каменни къщи — не построени от тухли, а именно от камъни; надеждно, но грубо, с тесни процепи — или неостъклени прозорци, или бойници, или вентилационни отвори. — Търговски складове — каза Марта. Това го разбирах. Порталите почти винаги се откриваха на пусти места, излизащата на площада врата към Елблонг беше по-скоро изключение от правилата. Впрочем… нали моята кула също не беше израснала в предградията на Москва. Явно в родния за митничаря свят проходът можеше да се отвори в произволна точка. А после той врастваше в чуждите светове предпазливо, придържайки се към покрайнините…

— А кой ще ме забележи?

— Ето, не чуваш ли, идват. Наистина, чуха се стъпки. Покрай вратата, сякаш не я забелязаха, преминаха двама — мургав мускулест мъж със свободна бяла риза и бели панталони и старец, увит с бяло наметало. Кой знае защо, и двамата бяха боси. Мъжът носеше на рамото си дълъг сив тубус, явно доста тежък, поради което приличаше на гранатометчик от някаква страна от Третия свят, носещ на позицията си своя „Вампир“ или „Таволга“. Впечатлението се разваляше само от проблясващия златен обръч на шията му — през обръча минаваше сложна шарка и беше украсен с какви ли не диаманти.

— Кои са тези? — попитах смаяно. Освен клетите обитатели на Нирвана и много приличащите на нас жители на Кимгим, не бяха виждал обитатели на чужди светове.

— Господар с роба си — каза Марта. — Тук наблизо има гробарски склад. Явно човекът е беден, затова си е купил урна за кости, която, макар и голяма, е без гравировка… освен това, изглежда, е с намалена цена. Погледнах я накриво. Лицето й беше напълно сериозно.

— Робът е онзи със златния нашийник с диамантите? — уточних аз.

— Да. Това смущава ли те? Богат роб. — И беден господар? Той какво, не може ли да вземе парите на роба си? — Не, не може. Тук има много развито робовладелско общество. Тук робът може да обядва трюфели, фоа гра и черен хайвер, да спи на пухен дюшек, да има слуги и да издържа любовници.

— И да има собствени роби…

— Не — отвърна рязко Марта.

— Ето това не може. Привилегия на свободния човек. Тукашното общество е много странно. Погледнах в гръб могъщия роб и грохналия старец и попитах: — А ще влязат ли костите в тази кутия? — Ще влязат. Та нали ги стриват на прах. Първо оставят тялото да бъде изядено от птиците, лисиците или рибите — кой както предпочита. После събират костите, раздробяват ги и ги изсипват в този цилиндър. Слагат го на покрива на къщата или на гробището, ако къщата не се наследи от кръвен роднина. Изтръпнах.

— Необичаен свят — съгласи се Марта.

— Но живее някак си. Тя затвори вратата и се насочи към последната, четвъртата. Ако се съдеше по това, че Земя-16, единствената, за която попитах, беше оставена за десерт, ме очакваше интересно зрелище. Но дори не подозирах колко точно интересно. Тук имаше два цвята — червен и черен. Напуканата черна равнина се простираше към удивително близък хоризонт. Тук-таме нагоре се точеха загладени от вятъра скали от червен камък. Миришеше на сяра. Сухият горещ вятър намиташе към прага прах — черна и червена. Небето също беше тъмночервено, пурпурно. Ниско, потискащо. Не изглеждаше това да са облаци, по-скоро тънка ципа, опъната на сто метра над земята. От време на време през пурпурното припламваха отблясъци — сякаш в небесата кипеше беззвучна буря.

— Боже Господи! — процедих аз. Честно казано, не ми оставаше нищо друго, освен да призова хипотетично съществуващия Всевишен. Е, разбира се, можех и да изругая грозно. Но не и пред жена…

— Аз също понякога си мисля, че това е адът — каза Марта. Явно беше изтълкувала възгласа ми твърде буквално… Погледнах я накриво. Тя не откъсваше очи от пурпурното небе. Облиза устни — от червено-черната равнина духаше тежък, изсушаващ вятър. Марта каза с тайнствен шепот:

— Веднъж видях… или поне ми се струва, че видях… Нещо бяло падна от небето. Нещо… като голяма бяла птица…

— Или човек? — попитах аз, вече досещайки се какво е видяла — или измислила. — Хората нямат крила — отговори уклончиво Марта.

— Не отиде ли да видиш? — То беше много голямо. Два пъти по-голямо от човек. Изплаших се. — Тя ме погледна и се усмихна: — Смята се, че Земя-16 е вулканичен свят. Не се препоръчва на хората да ходят там. На никого. Дори и на функционалите. Тези, които са се отдалечавали повечко, не са се завръщали. Равнината зад вратата осезаемо се развълнува. В далечината като бавен, ленив воден мехур се изду и спадна бял полюшващ се купол. По една от червените скали пробяга пукнатина. При нас, в кулата, земетресението не се усещаше и това правеше случващото се още по-зловещо. — Така става тук…

— Марта изведнъж ме хвана за ръката.

— Сега ще има още… Над равнината се разнесе продължителен, протяжен вопъл. Сякаш хиляди гласове се сляха в мъчителна и безнадеждна жалба.

— Какво е това? — попита Марта.

— Ето, какво е? Преглътнах. Вопълът утихваше в далечината. Чувствайки се като доктор Уотсън, убеждаващ сър Хенри в нещо, в което самият той не вярва, казах:

— Вулканите понякога издават странни звуци… Марта се обърна към мен. Известно време ме гледа мрачно в лицето, после каза:

— Гледала съм руския филм за Баскервилското куче. Свих рамене.

— Извинявай, но някак не ми се вярва, че си отворила врата към преизподнята, където от небесата падат ангели, а под земята стенат грешните души. Марта помълча няколко секунди. После се усмихна, затвори вратата и каза:

— Имаш здрави нерви. Почти всички се хващат. Особено ако успея да улуча изригването на гейзера. — Какво има там всъщност? — Изпепелена пустиня. Фумароли. Гейзери. Вулкани. Много е трудно да се диша. Един… — тя се поколеба — един учен каза, че някога цялата ни Земя е била такава. Но после облаците се разпръснали, вулканите утихнали. А тук това кой знае защо не е станало. Няма никаква полза от този свят. Освен това има фон. — Какво, какво? — Фон. Радиационен. Като в Чернобил.

— Силен ли? — настръхнах аз. На Марта й беше все едно, като функционал, но на мен…

— Не е силен. Не се бой. Ако не живееш там, не спиш на земята, не дишаш дълго въздуха им, е съвсем нормален. След като не се бях поддал на мрачния антураж на Земя-16, явно бях заработил някакви червени точки пред Марта. Във всеки случай тя ме гледаше доста по-доброжелателно. И даже попита:

— Искаш ли да хапнеш?

— Разбира се.

— Добре. Сега ще ти подбера дрехи… — Тя се поколеба, но все пак продължи:

— Ако искаш, каня те на вечеря в Елблонг.

— Не съм свикнал да ме канят жени.

— И какво? — Стори ми се, че в гласа й се прокрадна разочарование.

— Ще се наложи да свикна — казах с въздишка.