16


Отдавна ми се струва, че краткият период на четенето като всеобщо развлечение вече е отминал. При цялото си желание да му направи конкуренция, киното не е способно на това — ходенето на кино е отделно събитие, а книгата винаги е подръка. Телевизорът, дори след придобиването на цвят и голям екран, не може да удовлетвори всички едновременно — броят на каналите би трябвало да стане съизмерим с броя на населението. Затова пък видеото, а после и компютърът нанесоха своя удар. Киното е четене за нисшите духом. За онези, които не са способни да си въобразят войната на световете, да си се представят на мостика на „Наутилус“ или в кабинета на Ниро Улф. Киното е пасирана каша, обилно поръсена със захарта на специалните ефекти, която не трябва да се дъвче. Отвори устата и гълтай. Почти същото е с компютърните игри — това е оживяла книга, в която си длъжен да избираш на чия страна си — „за комунистите или за болшевиките“. А четенето се върна към първоначалното си състояние. Към времената, когато беше развлечение за умните. Книгите станаха по-скъпи, тиражите намаляха — примерно като в деветнайсети век.

По този повод може да се тъжи, а можеш честно да се запиташ: нима сто процента от хората трябва да обичат балет? Да слушат класическа музика? Да се интересуват от живопис или скулптура? В края на краищата — да ходят на футболни мачове или риболов? Според мен е по-добре да се признае, че четенето не е удоволствие за всеки. И дори не удоволствие, а работа.

Съдейки по библиотеката на Айрак, тук се отнасяха точно така към четенето. Зданието успяваше да съвмести някаква помпозност — четири етажа, колонада при входа, бронзова скулптура във вид на огромна отворена книга и залепили се за страниците деца — с мрачния прагматизъм на завод — стени от скучен сив камък, плътно затворени широки прозорци, двукрилна врата, също неукрасена с нищо.

Огледах с любопитство скулптурата. Върху бронзовите листа беше издялана азбуката, книгата представляваше буквар. Трите деца, две момченца и момиченце, изваяни от бронз в естествена големина, така се бяха притиснали към книгата, сякаш страдаха от късогледство и се учеха да четат между редовете. Момичето беше подпряло брадичката си с ръка, а момчетата се бяха превили, вглеждайки се в редовете. Докоснах полираното рамо на единия от младите читатели и с тъга си спомних за московското метро. Излъсканите до блясък статуи на „Площад на революцията“, особено бронзовото куче, което ходех да погаля по муцуната преди изпит — сигурна поличба, че ще се справя на сесията… Впрочем тогава не ми провървя. Интересно дали с тези статуи също е свързано някакво поверие? Например погалваш — научаваш се да четеш…

При влизането в библиотеката бях приятно изненадан от табелката на стената: „За умеещи да четат — вход свободен“. Не ми беше много ясно защо му е на някой неграмотен да ходи в библиотеката, но за всеки случай кимнах на седналия до входа възрастен портиер, посочих табелката и продължих нататък. Библиотеката всъщност се оказа не толкова голяма. Първият етаж беше отдаден на някакви административни помещения, отнякъде се носеше накъсан шум, навеждащ на мисълта за работеща печатарска машина. Разбира се, никога не бях чувал шума на такава, но в него имаше нещо повтарящо се, сякаш страница подир страница излиташе от тежък механизъм. Какво пък, беше напълно възможно. Сами печатаме, сами пазим… сами и четем, ако се съдеше по пустите коридори. Качих се на втория етаж. Аха, читалнята. Масички, столове, лампи на масичките — електрически, между другото. Имаше петима души, четящи книги, един си конспектираше нещо. Сякаш ме лъхна ароматът на студентските ми години. Като се стараех да не шумя, се изкачих по-нагоре. Ето тук започваше същинската библиотека — целият етаж беше зает от високи шкафове с книги, двете маси до стълбището бяха празни, на третата седеше крехка девойка. Типичната библиотекарка — такива седят и в Новгород, и в Чита, Шанхай и Банкок, Хамбург и Детройт. На нея и външността й беше някаква смесена, явно участваше и азиатска, и европейска кръв. Такива девойки остават млади до четирийсет години, а после някак веднага се превръщат в библиотечни бабки…

— Добро утро — каза тихо девойката.

— За пръв път ли идвате?

— Да — признах си аз.

— На какви езици четете?

— На всякакви — отвърнах след кратко колебание, решавайки, че няма да излъжа много.

— Наистина ли? — усмихна се девойката.

— Колко хубаво. Дали ще ми помогнете да прочета тази книга? Ако се съди по крехките пожълтели страници, книгата беше на триста години. А може би и на петстотин. Осъзнах, че напразно съм се похвалил. Способностите на функционал биха ме отървали, но сега не ги усещах. А при прехвърлянето едва ли бях научил мъртвите езици на този свят… Смутено усмихнат, минах зад масата, наведох се над рамото на девойката и усетих слабия цветен аромат от косите й. Вторачих се в страницата. И попитах пресипнало:

— А кое точно не ви е ясно?

— Ами ето. — Девойката ме погледна с любопитство.

— Това. — „Няма да е излишно да се добави щипка карамфил“ — прочетох аз.

— Знаете този език? — възхити се девойката.

— Наистина ли го знаете? Оставаше и да не знам руски!

— Ами чувал съм го… — признах аз.

— Колко чудно! — каза тихо девойката.

— Аз съм го учила… по речници. Но си мислех, че никой… Кажете, защо в книгата съветват да се добавя в храната цвете? Свързано ли е с недостига на витамини? Но то нали не се яде, ако човек не забележи и го погълне?

— Това не е цветето. Просто има същото име. Подправка е… малки сухи съцветия… дайте ми молива. На лист плътна сивкава хартия скицирах, доколкото успях, подправката карамфил. Честно казано, никога не я бях добавял в храната, но ми се беше случвало да правя глинтвайн с приятелите си…

— Ох… — огорчи се девойката.

— Не знам такава подправка. Навярно вече не расте.

— Навярно — съгласих се аз. Колко странно, колко нелепо и смешно беше, че от цялата велика руска литература, от всички издадени в Русия книги се беше запазило не нещо от Толстой или Пушкин, не сборник статии на Ленин или учебник по физика, а готварска книга. Обикновена готварска книга…

Макар че, като се замисли човек, нямаше нищо чудно. Именно хубавите готварски книги се печатат на гладка, дебела, здрава хартия, за да не се надуят от влагата, да не се мачкат толкова от мазните пръсти, да понасят пребиваването си в кухнята сред бурканите с подправки и кърпите. Ако вкъщи имате готварска книга, по която често готвите, къде я държите? На книжния рафт? Не ме разсмивайте…

И изведнъж много ясно осъзнах онова, за което подсъзнателно вече бях готов. Това не беше просто друг свят. Това беше бъдещето. Нашето бъдеще. Радиоактивни пустини, горяща земя, забулено от облаци небе, руините на градове, окопали се по острови остатъци от цивилизацията — това е моята Земя. Ето какъв е светът на функционалите.

— Имаме цяла полица с книги на този език — каза девойката.

— И на всякакви мъртви езици… в специално хранилище горе. Явно й се искаше да домъкне тук цяла купчина книги, да ги изсипе (не, не да ги изсипе — грижливо да ги сложи на масата) и да ме настани да ги чета. Да чета, чета, чета… Да превеждам, обяснявам, подсказвам. Какво е карамфил, какво е сюртук, гламур, дефолт, какво означава замърсяване на околната среда, какво е война и какво — корупция…

— Може би после — отговорих на неизказания въпрос.

— Бих искал… бих искал да прочета нещо по история. — Вие откъде сте? — попита тихо девойката. Тя и без това говореше тихо, свикнала беше на това сред библиотечните шкафове, а сега направо премина към шепот.

— Отдалеч. Много отдалеч. Не питайте. Тя кимна замислено, сякаш тези думи обясняваха всичко, и се изправи.

— Елате с мен… Тръгнахме покрай редиците шкафове, сред тихото шумолене на страници — няколко души си избираха книги; през мириса на стара хартия и прясна типографска боя. Сякаш бяхме в храма на някаква нова религия, в която книжните рафтове играят ролята на икони, а книжната прах — на тамян и миро…

— Ето — каза девойката. Погледнах замислено празния шкаф.

— Ние нямаме история — каза девойката.

— Тази дума… почти не се употребява. Извадихте късмет, че ви разбрах.

— Не може да има общество без история — отвърнах аз.

— От колко отдавна тук живеят хора?

— Навярно от сътворението на света — усмихна се девойката.

— Тук имаме древни руини… Много древни, на хиляди години.

— Тогава ще попитам по друг начин. От колко отдавна живеят хора само тук?

— Мислила съм за това — отговори сериозно девойката. Сякаш я бях попитал какъв е смисълът на живота.

— Струва ми се, че са се сменили много поколения. На континента никой не може да изкара дълго. Дори… дори…

— Надхората? — попитах направо. Девойката кимна.

— Кой сте вие?

— Аз съм чужденец. Позволете ми да не го обяснявам. Това е най-малкото опасно.

— За вас? — За мен също. Но на първо място за вас. Нека си остана такъв… странен посетител, задаващ странни въпроси.

— Разбирам — рече тя сериозно.

— Това е необичайно, но разбирам. Навярно защото обичам стари книги. — Какви са надхората? Управници?

— Не. Управлява императрицата. Тя вече не се учудваше на такъв въпрос, издаващ чуждия ми произход. — А надхората?

— Те идват понякога. Купуват рядкости от континента и се учат да ги използват. Нищо не нареждат, на никого не вредят… ако това имате предвид.

— Абсолютно на никого?

— Освен ако някой не се опита да навреди на тях. Те… — Девойката помълча малко.

— Те са различни. Ние не сме им интересни. Изобщо, те са по-скоро добри. Могат да излекуват всяка болест… баба ми е разказвала — някога е започнала епидемия и те са донесли лекарства. Могат да дават добри съвети, но не живеят тук. Струва ми се, че просто не им е интересно.

— А кой се е опитвал да им навреди? Девойката се поколеба, после каза:

— Ако отидете в планината, ще намерите чифлика на господин Дитриш. Той е богат земевладелец, меценат… той подари тази сграда на града. Мисля, че по-добре да попитате него.

— Той не обича надхората, така ли?

— Той обича знанията. Ще ви разкаже повече. Ако му харесате, разбира се. Но вие ще му харесате.

— Благодаря — казах тихо.

— Много ми помогнахте. Девойката кимна и отговори точно както очаквах.

— Това ми е работата. Ще се върнете ли пак?

— Не знам — отговорих честно.

— Не знам.

— Бих искала… да ви покажа някои книги.

— Не знам — повторих аз.

— Това не зависи от мен. Най-лошото в изостаналите светове не е тоалетната във вид на гърне под леглото, свещта вместо лампа и отварата от лечебни билки вместо хапчета. Най-лошото е скоростта на придвижване. Цивилизацията е свила нашата Земя първо до осемдесет дни около света, а после и до осемдесет часа (да бъдем реалисти и да не вземаме под внимание свръхзвуковите изтребители, космическите кораби и останалите немасови транспортни средства). Но самата възможност да се пренесеш за десет часа от Москва някъде в Токио, ако се сравни с влаковете, корабите и колите, е немислимо чудо. Дори ако не се броят околосветските и останалите далечни пътешествия. Представяте ли си колко е отнемало по-рано обикновеното отиване на семейството до вила някъде на стотина километра от Москва? А ако не е било с влак, а с каруца?

Точно това имам предвид. Така че можем да ругаем колите за отровните газове, да се ужасяваме от задръстванията, но сме избавени от множество проблеми, които не можем дори да си представим. Макар че всъщност на мен ми провървя. Не видях в града никакви признаци за транспорт под наем — нито във вид на карета, нито във вид на рикши. Просто нищо! Дори лични каруци се срещаха рядко, видях само няколко леки двуколки. Имаше каруци с впрегнати ниски волове, виждаха се хора, невъзмутимо яздещи магарета и мулета. Но дори това беше по-скоро изключение от правилото. Почти всички разчитаха на собствените си крака. Аз също тръгнах пеша, след като дъждът спря, но облаците правеха приятна сянка. За час прекосих целия град и се озовах на път, водещ нагоре, към чифлика на земевладелеца Дитриш. И тук решимостта ми незабавно да се срещна с любителя на знания се разколеба. Гледах извънградския път, издигащ се към планината, към полускрития в облаците небостъргач. Струва ли си така… изведнъж? Без да обядвам? Без поне да си отспя в наетата за седмица стая? А ако отново завали порой? А ако облаците се разпръснат и слънцето запече? Дали да не поговоря с още някой, да разузная, да се екипирам… Мога да пообщувам още с библиотекарката, добро момиче… Не на място, а може би съвсем на място си спомних, че Котя три пъти беше имал приятелки библиотекарки и по неговите думи всички те бяха романтични натури, страстни и влюбчиви. Навярно съседството с книгите се отразява така…

— Надалеч ли сте тръгнали? Поскърцващата бричка, идваща от града, се беше приближила някак удивително незабележимо. Думата „бричка“ беше много подходяща — в каретата имаше нещо украинско или полско: плетен покрив, закриващ наполовина купето, някаква европейска провинциалност… А и застаряващият колар — якичък, червендалест, мустакат — би изглеждал на място в Източна Европа. Наистина, носеше сив протрит сюртук, синя риза със затворена яка, широчки кафяви панталони и съвсем неподхождащи на такива дрехи лачени черни обувки, но как ли не се обличат хората в селски местности.

— В планината. При господин Дитриш — казах аз.

— А! — кимна коларят без учудване.

— Тогава сядайте, ще ви откарам. Колебах се съвсем кратко. Изведнъж разбрах, че скованите от дърво колела са покрити с шини от синтетичен каучук, които се произвеждат в работилницата на дядо Хо в южната част на града. Че коларят се казва Андре, но сходството с френското име е случайно, а пълното му име е Андреас. Че е женен отдавна, но няма свои деца и това го натъжава, обаче е възпитал приемната си дъщеря като родна. Че ще пътуваме до чифлика два часа и седем минути. Че няма да вали, но слънцето ще си остане зад облаците. Че мислено Андре кълне изпитата в града прокиснала бира, че в стомаха му кипи и по пътя на два пъти ще му се наложи да бяга в храстите. И че наистина много му се иска да ме откара, защото сутрин обича да пътува към града сам, возейки мандарини и грозде, а по обратния път му е по-весело със спътник — да побъбри и поклюкари, което прави с голяма охота…

— Благодаря — казах аз, качвайки се в бричката.

— Мандарини ли возихте?

— А, да — съгласи се Андре.

— Добре ги разпродадох. Той се потупа по издутия джоб, без изобщо да се притеснява, че се хвали пред непознат на безлюден път.

— Това е чудесно — казах аз. Усещането за всезнание вече изчезваше. Бях направил своя избор. Правилен или не — това беше друг въпрос.

— Искаш ли цигара?

— Благодаря. — Искрено се зарадвах. В пакета ми беше останала само една цигара, а и не исках да рискувам да пуша „Дънхил“ пред местните. Впрочем коларят също не пушеше селски тютюн. От джоба на сюртука му се появи картонена кутия, а от нея — две цигари.

— О! — казах аз. — Гадости не пушим! — отговори гордо коларят. Известно време пътувахме мълчаливо. Ниският кротък кон търпеливо теглеше бричката по пътя. Наоколо бяха поля — в момента пусти, или бяха събрали реколтата, или не я очакваха скоро. Пушехме. Цигарите се оказаха силни, даже леко ми се завъртя главата. Когато бричката минаваше покрай открояващо се могъщо дърво, което сякаш примамваше да седнеш под него и да си починеш, коларят се изплю и направи жест, сякаш изсипва нещо през лявото си рамо. Против уроки?

— Лошо място? — попитах аз.

— Крайно лошо — съгласи се коларят.

— Тук убиха човек, не сте ли чули?

— Не.

— Двама приятели след работа седнали да пият вино. И… или виното се е оказало силно, или слънцето им е напекло главите. От дума на дума се разпалили, единият ударил другия по главата, а онзи хванал лопатата и…

— Ясно — казах.

— Отдавна ли е станало?

— Ами… — Андре се замисли.

— Значи тогава съм бил съвсем малък… Вече петдесет години оттогава. След този случай никой не обича това поле, а дървото… би трябвало да го отсекат, но нека стои за назидание… Осмислях чутото. Петдесет години? Убили са човек в пиянски бой и хората петдесет години странят от това място? Та в нашия свят щеше да се наложи да плюят на всяка улица, нямаше да им стигне слюнката. Какво беше това, някаква изкуствена, наложена им от функционалите неагресивност или следствие от духовната еволюция на човечеството? Не, може би е още по-просто. Как ще се промени психологията на хората, ако деветдесет и девет цяло и девет десети от населението на планетата загине? Ако оцелеят няколкостотин хиляди, нека да са дори милион — но на един-единствен голям остров? Писателите и режисьорите започват радостно да се наслаждават на ужасите на постапокалиптичното съществуване, всички тези банди кръвожадни изроди (желателно е да са напушени, раздърпани и на ръждясали мотори), побъркали се от случилото се военни (в движение е един стар танк без снаряди, командва го откачен майор, войниците тъпо изпълняват заповедите му) и религиозни фанатици (сексуално обремененият предводител на секта и кървавите ритуали, избиващи на канибализъм са задължителни).

Е, добре, всичко това е фантастика. А в действителност? Няма ли да се появи в съзнанието на хората глуха, жестока, подсъзнателна омраза към убийството. Тук, изглежда, се е случило нещо подобно. И не се е отразило добре на съществуващите религии. Случилото се не се е вписало в картината на техния свят. Енориашите са изгубили вярата си, пастирите са изоставали храмовете си. Само будистите са приели всичко за нормално. Най-вероятно и капитан Ван Тао не е възнамерявал да ме отрови — това би било твърде невероятна постъпка за този свят, дори когато става въпрос за безразсъден грабител на руини. Навярно в апетитните пелмени е имало банално сънотворно. И не с цел да ме завържат или оберат, а просто за да не буйства опасният гост през нощта. Андре спря каруцата и ми подаде юздата:

— Подръж… сви ме корема. Той скочи долу и се скри зад близките храсти. Конят мърдаше уши, махаше с опашка и с целия си вид изразяваше готовност да стои така, ако трябва до вечерта. Коларят се върна и промърмори:

— Няма да изпия нито капка бира повече в „Пияния делфин“! Нека напиват с нея делфините… като си делфин е лесно, можеш навсякъде… — Трябва да сварите кора от дъб и да изпиете водата, помага — казах аз със съчувствие.

— Знам, когато се прибера, веднага ще помоля дъщерята да свари… тя ми е умница. А ти какво, да не си лекар?

— Баща ми е лекар.

— А! Значи и ти ще станеш лекар — рече Андре с увереност.

— Я кажи, какво трябва да пият жените, когато са неразположени?

— Защо? — не разбрах аз.

— За да не се нахвърлят на хората.

— А… — свих рамене аз. — Валериан… глог.

— Наистина лекар! — зарадва се Андре.

— Само че не помага. Пак не е на себе си. Тя ми е млада… буйна… Той се замисли.

— А ако сърцето те пробожда?

— Пробожда или дави в гърдите?

— Пробожда. — Валериан. И глог.

— Я виж ти… Останах с впечатлението, че моите препоръки не са нещо ново за него. По-скоро коларят се възползваше от случая, за да провери своя лекар, даващ му толкова прости и следователно предизвикващи недоверие съвети.

— А при Дитриш по лекарски дела ли отиваш? Разбрах, че няма смисъл да се отказвам от чуждата специалност. Каквото и да се е случило в света, хората винаги ще се интересуват как да лекуват своите и чуждите болежки. При това за своите ще питат лекарите, а чуждите ще се опитват да лекуват сами.

— Не съвсем. Казаха ми, че е много умен човек.

— Умен е — потвърди Андре без сянка на ирония.

— Добър и умен човек. Цялото им семейство беше такова. И дядо му, лека му пръст, и баща му също беше златен човек. Сестра му е по-обикновена, вятърничава девойка и празноглава, макар и не пропаднала. А Дитриш е умна глава. Трябва да се жени по-скоро и да му се раждат деца, че всички сме смъртни и хубавият род трябва да се продължи… Това явно му беше болна тема и той нямаше да пропусне да поговори за нея. Но аз се възползвах от случая и попитах:

— Той ерген ли е?

— Аха. Та той е съвсем млад, трябва да ти е връстник. Но е умен! Последната фраза прозвуча оскърбително, макар че Андре едва ли беше вложил такъв умисъл в нея.

— Ясно. — Замислих се. Кой знае защо, бях твърдо убеден, че меценатът и земевладелец Дитриш е възрастен човек, който най-малкото може да ми бъде баща. А изведнъж се оказа връстник. Хубаво ли е това или лошо? Като че ли е хубаво. Ако реша да му се разкрия, колкото по-млад е, колкото по-неразмътен е погледът му, толкова по-лесно ще ми бъде.

— Кажете, Андре, чували ли сте да се говори, че в планината над чифлика на господин Дитриш има някаква сграда? — попитах аз.

— Висока, като кула. Андре се забави с отговора. Извади цигарите и ми предложи още една. Аз запалих, досещайки се, че отговорът ще бъде утвърдителен.

— Чувал съм. Как да не съм чувал. Познавах трима души, които казваха, че са я виждали. Какво виждали са я… и сега да погледнат към планината, ще я видят. Единият даже замина на запад, за да не му се мярка. Погледнах накриво планината. Извитото ветрило безсрамно блещукаше под лъчите на показалото се в пролука между облаците слънце.

— А вие не сте ли я виждали? — Не. Веднъж стоях дълго и гледах, но това е положението. Разправят, че е красива, една такава… — Той неопределено махна с ръце. — Само че не всички могат да я видят. — А ако се отиде да се погледне в планината?

— Не бива да се ходи там — отговори рязко Андре.

— Всички знаят това. Който е отишъл там, не се е върнал.

— Защо? Кое му е опасното?

— Кой знае… — Андре отново стана флегматичен.

— Зверове, пропасти. В планините е опасно.

— Опасно е, но все някой трябва да се е върнал. Какви са тези зверове, от които няма спасение? Коларят сви рамене и каза:

— Може… може да ги е убил железният човек.

— Железният човек?

— А, ти значи не си тукашен?

— Аха. Андре кимна.

— От изток?

— Аха.

— Значи е вярно това, дето го разправят, че вие там сякаш живеете на друг остров… Броди тук един такъв в планините. Двойно по-висок от човек. От желязо. Чупи дърветата в движение. Добре, че никога не слиза долу. — Отдавна ли броди?

— Открай време. — Андре ми подхвърли юздата.

— Пфу, като заговориш за разни страсти, коремът ми почва да се бунтува… Той се втурна в храстите, разкопчавайки колана си в движение, а аз объркано се вторачих в планината. Железен човек? Робот? Изобщо не очаквах да срещна тук нещо подобно! Функционалите не използват техника! Особено такава… научнофантастична. Живи къщи, портали… даже някакви силови полета — в това вярвам. Но в робот, в механичен охранител — не. Приказки, слухове, страхотии…

— Веднъж и аз го видях. — Андре се връщаше от храстите поразвеселен.

— Бях малък, е, не съвсем, но немирник. С приятели отидохме да берем плодове в гората. Е… качихме се по-нависоко, отколкото ни беше разрешено. Намерих малинак. Стоя, бера, повече слагам в устата, отколкото в кошницата. И изведнъж — грохот, някой върви през гората. Застивам на място като стълб. И през дърветата се мярка… нещо като човек, но по-високо. Два пъти. — Той се замисли.

— Не, не два пъти, един път и половина. Все пак тогава бях хлапе, пък и не бях много едър. От желязо, целият лъщи. И очите му едни такива стъклени… — Той безпомощно разпери ръце. — Като на водно конче. Вярваш ли ми?

— Вярвам — рекох тихо.

— Ако очите му са като на водно конче, вярвам. Фасетъчно зрение, доста разумно… — Ти си лекар, по-добре знаеш — кимна Андре.

— Благодаря ти, че не ми се смееш. Не ми повярваха особено. Тоест вярват в железния човек, но на мен не ми повярваха. Наложиха ме с каиша и ми казаха да не ходя където не трябва. Не познавам никой друг, който го е виждал. Тези, които безразсъдно са отишли в планината, сигурно са го видели преди смъртта си. А мен, после си го помислих, не ме докосна, защото все пак бях дете. Децата са много ценни… Кулата — да, някои я виждат. Веднъж казах на господин Дитриш, че всичко това са глупости. Той се засмя, макар и никак да не му беше весело, и каза, че кулата я има. Той самият я вижда, само че не може да я покаже на никого.

— Гледай ти! — Само това успях да кажа. Все пак, изглежда, бях взел правилно решение. Независимо дали ще ме изслуша, независимо дали ще ми повярва, или ще ме изгони — Дитриш е един от малцината тук, който наистина може да ми повярва. Да ми повярва и да ми помогне.


Загрузка...