Белова

8

Как да се направи светът по-добър — това е нещо, което всеки разбира по свой начин. Но всички хора заедно знаят и разбират, че в този по-добър свят няма да им се налага да работят и ще ги обича и пази цялата огромна и щастлива земя. За съжаление всеки вижда различен път към построяването на такова прекрасно общество. И в края на краищата нито старанията на философите, нито усилията на социолозите са спомогнали за изобретяването на нещо по-жизнеспособно от класическата Утопия — в която дори и най-скромният земеделец има поне трима роби. На човечеството просто не му достига двуног добитък. Вече някак не е модерно да се превръщат в роби ближните ни, а още не сме се научили да създаваме роби от зъбни колела или белтъчини. Но веднага щом се научим, ще я имаме. Утопията. Тази, за която човечеството е достойно. Така и не разбрах какви все пак са отношенията на Котя с монасите от будисткия манастир, за какъв го смятаха и защо му прислужваха. Но на сутринта всичките ми дрехи бяха в идеално състояние, чисти и изгладени, а когато излязох от малката стаичка, в която нощувах, в „английската зала“ вече беше сервирана закуска. При това съвсем неотговаряща на миролюбивата религия: омлет, салам, кренвирши…

— Докъде си ги докарал монасите… — промърморих, поглеждайки към Котя. Той вече опустошаваше кренвиршите, като ги обливаше с кетчуп преди всяка хапка. И беше облечен така, сякаш е слязъл на закуска в помпозен хотел — панталони, сако, нова риза. Само дето не си беше сложил вратовръзка…

— Ако знаеш какво ми струваше! — отговори Котя с гордост.

— За обяд ще сварят кокошка!

— Жива? — предположих, докато си сипвах от омлета — изстинал, но изглеждаше вкусен. Котя се изкикоти.

— Илан още спи — каза той, макар че не го бях питал.

— Ще изчакаш ли да стане, или ще тръгваш?

— Ще хапна и тръгвам — казах аз, като погледнах накриво малкото прозорче. Зад него се виждаха сивият студен изгрев и оцветените в розово върхове на планините. Дощя ми се да чета Рьорих и Блаватска.

— Ще те преместя в Москва — каза Котя.

— Става ли? Оттам има три удобни прохода за Оризалтан. Там ще намериш Андрюшка…

— Той сложи един плик пред мен. — Тук има писмо. Можеш да го прочетеш, не съм го залепил. Взех плика — старинен, с марка с надпис „Поща на СССР“ — и го прибрах в джоба си. Котя продължи:

— В писмото моля Андрюша да ти осигури безопасен преход до Твърд и контакт с някой от ръководството им. Неофициално, разбира се. Но каналът е проверен, използван е многократно.

— А аз си мислех, че човек не бива да си има работа с религиозни фанатици…

— Умолявам те, Кириле! — изсумтя Котя.

— Фанатиците тичат и изпълняват заповеди, а ръководството винаги е вменяемо. Сигурен съм, че ако можем да съперничим на Аркан, те бързо ще влязат в преговори.

— Тогава какво да правя? Да моля за помощ? — попитах аз, чоплейки омлета. Не, все пак не беше вкусен.

— Ами да. Така и така… ти си функционал, прекъснал връзка с функцията си. И тъй като си приятел на куратора, убедил си и него, тоест мен, да тръгне против Аркан. Разказал си ми за посещението си там, за злата акушерка Иванова… и аз съм се трогнал. И ето че сме готови да се изправим срещу Аркан. Трябва само да узнаем как да правим хората функционали…

— Или функционалите — хора. Котя се усмихна.

— Именно! И да откриваме пришълците, да затваряме проходите между световете…

Работата е много. Но ние сме готови да приемем тук делегация от Твърд и да й осигурим транспорт и пари.

— Те ще се побъркат в нашия свят — казах аз.

— Не е изключено! — отговори весело Котя.

— Но могат да се напънат, да се помолят и да се адаптират.

— И ще ми дадат отговор? Веднага?

— Едва ли — поклати глава Котя.

— Бюрократите са навсякъде. И при църковниците ги има. Така че, когато изложиш позицията ни, върни се на Оризалтан. Или поживей при Андрюша — той е гостоприемен човек, — или отиди в Москва. Честно казано, не знам как ще ти бъде по-спокойно.

— А как да поддържам връзка с теб? — Когато се появиш в нашия свят, ще го усетя — отговори Котя.

— Но за всеки случай… ако изгубя тези способности… Той измъкна от джоба си черен кожен визитник — абсолютно немислим предмет за предишния Котя. Подаде ми сребрист правоъгълник. Там имаше само номер. Дълъг номер.

— Сателитен — каза той. — Какво да направя? Защо да се отказвам от техниката?

— Аха. — Прибрах визитката.

— Яко. Котя и сателитен телефон — това също беше странно. Доста по-странно от факта, че е куратор на функционалите на планетата Земя…

— Аз също не смятам да безделнича — поясни Котя.

— Сега ще имам разговор с един политик…

— С Дима — блеснах аз с ерудиция. Котя се изкикоти.

— Ти си като човек, който се е сприятелил с един китаец, а после е срещнал друг и казва: „А аз се познавам с господин Сун Вин — знаете ли го?“. Не, Котя. Ще имам по-сериозна среща. С Пьотр Петрович… ако това име ти говори нещо.

— Предай поздрави на Саша, референта му — отвърнах аз. Котя се запъна и ме погледна с явно смайване.

— Охо… И кога успя… впрочем както и да е. Може би и вратовръзки умееш да връзваш? Той извади от джоба на сакото си завита на руло копринена вратовръзка, златиста, с едва забележими виолетови рибки. Явно скъпа.

— Умея — отговорих.

— Завързвах връзките на баща ми. Той все молеше ту мен, ту майка ми да му ги завързваме.

— А аз така и не се научих — рече Котя. Безмълвно премерих вратовръзката на себе си и направих най-елементарен възел.

— Благодаря — каза Котя и си я сложи.

— А ти вземи сакото. Не върви да се разхождаш из Москва само по риза. Във вътрешния джоб има пари… Сакото лежеше на пейката до стената. Не беше за много студено време, пролетно-есенно, от плътна сива тъкан и с копчета, но едва ли щеше да ми се наложи да се мотая много из Москва.

— Така… при кого да те изпратя? — размишляваше на глас Котя.

— Някой, който не знае нищо за теб.

— Функционал? И да не знае нищо? — попитах със съмнение.

— Възможно ли е такова нещо, Котя? Струва ми се, че всички четат „Ежеседмична функция“.

— Не — поклати глава Котя.

— Има такива, които съзнателно странят от живота на функционалите, играят си на „човешки живот“. Има и просто равнодушни, които живеят вече стотици години и са потънали в увлеченията си: събиране на марки с изображения на орхидеи, отглеждане на редки декоративни сомчета или бродиране на портретите на велики писатели… Има и неграмотни функционали.

— Неграмотни? — възхитих се аз.

— Аха. Но те по принцип са в Азия и Африка. А аз ще те изпратя в Оризалтан през Москва…

— Котя се замисли, смръщил чело.

— Данила ще те прехвърли, но ще те познае. Анна може и да не те познае, но… виж, Николенка със сигурност няма да те познае!

— Защо? — попитах кисело.

— Той има алтернативен подход към информацията. — Котя се усмихна хитро, като човек, който не желае преждевременно да разкрива тайната на известен му фокус.

— Всичко е наред, добър митничар е. Ако все още бяхте колеги, щяхте да си другарувате по съседство — той е в Марина горичка… Ето го адреса… Той измъкна от джоба си още една визитка; бързо, без да се замисля, написа нещо на обратната й страна и ми я подаде. Погледнах: „От родилен дом 9 се завива…“ и още три реда указания. Неволно си помислих, че такава добра памет е подозрителна. Изглежда, Котя предварително беше решил всичко — къде и при кого ще ме изпрати. А сега само си придаваше важност. Или пък кураторът познаваше добре всичките си митничари? Или просто Котя обичаше да ходи в други светове и помнеше най-интересните проходи? Не, не е възможно да се хванеш с някого да правиш война на световете, а да не му се доверяваш! Нямах друг изход, освен да се доверя на Котя…

— Само сателитна снимка липсва — отбелязах аз.

— Тя нямаше да ти помогне с нищо — махна с ръка Котя.

— На нея щеше да има осветяване или някакъв друг дефект на изображението. Охо! Не знаех за тези работи… Впрочем сигурно не бях успял да науча много за живота на функционалите…

— Надявам се, че този Николай няма да ме познае… — промърморих аз.

— Залагам си главата. Делата на функционалите изобщо не го вълнуват.

— А ще видя ли кулата? Или пак… осветяване? — Доколкото знам — да. Но на теб са ти останали някои способности. Та нали намери дома на Василиса! Кимнах. Хем не ми се тръгваше, хем безумно ми се искаше да видя нормалния, обикновен свят. — Значи намирам Николай…

— Аха. Показваш му визитката, в края на краищата. Ако се наложи, нека звънне, ще му дам указания. — Котя се усмихна. — Николай ще ти обясни как да намериш Андрюша в Оризалтан. А там ще му връчиш писмото и ще го помолиш да осигури преговорите с властите на Твърд. Кимнах отново — като порцелановия китаец от приказката на Андерсен*. Ох, неслучайно той си нямаше име — този, който през цялото време кима, не е достоен да има име.

[* „Овчарката и коминочистачът“ — Бел.прев.]

— Само да не си насадим на главите упоритите попове вместо арканците… — казах аз по-скоро по инерция, отколкото за да споря с Котя. Но сега в главата ми се въртеше само едно — Москва! Как успяха да ми омръзнат Харков, Нирвана, Янус, Полша, и колкото и да е удивително, дори Тибет! Профучах по този странен маршрут между три страни и три свята, хвърляйки бегли погледи наляво-надясно, и почувствах единствено раздразнение. Интересно защо? Твърде бързо ли беше? Не, случвало ми се е да получавам удоволствие и от много кратки пътувания. Твърде много? Едва ли. С Ана пътувахме из Европа с автобус, беше хубаво, останахме доволни. Нима пътешествието трябва да има правилни начало и край? И не трябва да е нетърсено и нечакано? Навярно е така. Ето че и Тибет не ми носи никаква радост, и в Полша някак не се получи (шестото чувство ми подсказваше, че ако полицаите не ни бяха попречили, вечерта ни с Марта щеше да си я бива!). Може би сега, тръгвайки към Твърд по определен и съгласуван маршрут, ще мога да получа от пътешествието поне някакво удоволствие?

— Пращай ме, Котя — казах аз.

— И… когато се върна от твоя Арасултан — веднага ме тегли при себе си. Разбрахме ли се? Котя кимна. Стана и избърса устни със салфетка. — Разбрахме се. Ще те оставя съвсем наблизо, до родилния дом… Ръката му започна да шари из въздуха, сякаш изписваше руни. Към пръстите му посегнаха синкави пламъчета и аз неволно си помислих, че от Котя би излязла ходеща реклама на „Газпром“. А ако живееше в Америка — герой от някакъв комикс. „Човекът-горелка.“ Изкикотих се и Котя ме погледна с подозрение. Забавно. Все пак не му се доверявах докрай… Както и той на мен…

— Готово — каза Котя, отстъпвайки. Надписът пламтеше бледо във въздуха. Пристъпих напред и си помислих, че ако Котя иска да ме унищожи, има прекрасна възможност. Сега ще изляза във вътрешността на доменна пещ, на дъното на езерото Байкал или в дълбините на планината Урал — и край… В последния момент се досетих да отворя уста и да си поема дъх — като в стремително излитащ самолет. Ако наоколо имаше вода или кипящ метал, това така или иначе нямаше да промени нищо… Напразно заподозрях Котя в коварство. Вдишах дълбоко свежия московски въздух, закашлях се и си помислих, че с водата нямаше да е много по-зле. Как го дишаме това? Цял живот? Започнаха да ми сълзят очите, но не от въздуха — право в лицето ми биеше ярката светлина от лампата до портата. Наоколо беше още тъмно — естествено, в Москва времето навярно изоставаше с три-четири часа. Ранно утро, късна есен… Падаше снежец, дребен като грис. Даже не беше студено, а хладничко. Стоях до решетъчна порта с табела „Родилен дом №9“. В малката будка на охраната светеше, а на две крачки пред решетката от крак на крак пристъпваше млад мъж, облечен също не според сезона, като мен. Когато се обърна и ме погледна, мъжът ни най-малко не се учуди. — Жена? Погледнах табелата и неуместно изтърсих:

— Мъж. В смисъл — аз съм мъж. А там… да, жена ми. Мъжът като че ли беше готов да слуша всякакви; дрънканици в момента.

— Първи?

— Аха — казах напосоки. — А на мен втори. Или втора.

— Той се изкикоти.

— Нямам вяра на докторите, един път вече чакахме дъщеря… Измръзна ли? Свих неопределено рамене и получих метална манерка с оловна капачка.

— Пийни си. Все така ошашавен, послушно отпих. Конякът потече по гърлото ми тежко и горещо. Мамка му, не още от сутринта!

— Пушиш ли?

— Аха… — Почерпи се. Цигарата от кутията силно „Марлборо“ с бандерол вече взех напълно съзнателно. Трябваше да притъпя с нещо гадния вкус в устата си. Никога не бях пил коняк сутрин — и правилно съм постъпвал!

— Дъщеря е добре, двама сина също е страхотно — разсъждаваше мъжът.

— Ех, бих отишъл на раждането, честна дума, не ме е страх! Но жена ми не искаше. „А ако изведнъж вземеш, че ме разлюбиш? — каза.

— Случвали са се такива неща…“ Тя ми е умничка, всичко изчете за раждането… Той отпи от коняка и добави непоследователно:

— Всички жени са глупачки! Как ли пък няма да я разлюбя… Дръпнах си няколко пъти от цигарата и се огледах крадешком. Така… трябва да тръгна покрай оградата на родилния дом…

— Успех — казах му.

— Аз май ще тръгвам. На мен такова… казаха ми, че още е рано. Да съм дойдел следобед.

— Да, на мен също — призна мъжът.

— Но аз ще постоя да попуша. После ще надникна да видя какво става. Току-виж са сбъркали. А? Нямам им никаква вяра на докторите… Стиснахме ръце за довиждане и аз тръгнах покрай оградата, оставяйки словоохотливия татко да дочака новини от ненадеждните лекари. Колкото и да е странно, тази среща ме развесели. Вървях и се усмихвах. Хората изобщо не подозираха за съществуването на функционалите. Живееха и се радваха. Работеха и раждаха деца, излизаха в отпуски и спестяваха за нови коли, печаха на вилите си шишчета и играеха с приятелите си на преферанс. Функционалите за тях бяха същата глупост, както Човека-паяк или трансформърите. И изобщо не беше сигурно, че биха сменили живота си за нашите чудеса… Макар че не. Биха го сменили. Има една чудесна награда — много, много дългият живот. И тази награда ще натежи над всичко останало. Виж, ако го имаше и едното, и другото. И способностите, и свободата… Но всъщност ние с Котя точно с това сме се заели. Нали? Замислен, допуших цигарата и я хвърлих в една локва поради липсата на кошче в полезрението ми. Интересно защо човек, ако реши да направи боклук, все пак ще запрати угарката си или смачкан пакет от чипс някъде във вече съществуваща купчина боклук? В краен случай в яма или локва, край пътя или в канавката. А онзи, който прави боклук посред пътя или на тротоара, предизвиква всеобщо възмущение. Навярно в дълбината на душата си всички, даже най-немарливите, разбират, че да се прави боклук не е хубаво!

— И къде е тук кулата? — промърморих, озъртайки се под светлината на редките улични лампи. Жилищна кооперация, трансформаторна подстанция, още една кооперация… О! Това не беше кооперация. Тясна триетажна сграда — един вход, по три прозореца на всеки етаж — това изобщо не беше жилищна кооперация. Това беше още един вариант на митническа кула! Разбира се, след къщурката на Василиса в Харков можех и да не се учудвам. По-скоро моето обиталище изглеждаше необичайно стилно, дори гледано откъм Москва — истинска кула, макар и водонапорна. Но в къщичката на Василиса се усещаше мирисът на друг свят. Чувстваше се _функцията_. Пък и нейното увлечение по ковачеството беше налице. А това тук беше най-обикновена сграда. Само че доста занемарена, както се казва, „пролетарска“ сграда. На прозорците имаше мръсни завеси и саксии с повехнали цветя. На покрива се виждаше някаква крива антена. Вратата на входа беше дървена, стара, обкована с желязо, боядисвана неотдавна, но с калпава кафява боя, вече започнала да се лющи, разкривайки син цвят отдолу. Бравата — евтина, механична. Впрочем вратата така или иначе беше отворена. И отвътре се носеше нечий скърцащ глас:

— Между другото, това е вече втори случай за тази година. Седях без интернет три часа! А вие отказвахте да дойдете!

— Но защо ви е интернет посред но… — започна и веднага млъкна нечий уморен глас.

Предпазливо влязох във входа. Вонеше на котки. Те едва ли живееха тук реално, това беше само имитация, мимикрия. Качих се по нащърбените стъпала до площадката на първия етаж. Тук имаше само една врата — също полуотворена. През протрития дерматин стърчаха снопчета синтепон. Табелката с надпис „1“ висеше на един винт. Отвътре струеше светлина. Надзърнах и тихичко влязох. Влизаше се направо в стаята, без никакво антре. Тя беше много голяма, отрупана с вехтории, но удивително чиста. Изглеждаше като въплътен рай за побъркан на тема компютри тийнейджър.

В единия ъгъл имаше голямо незастлано легло. Нямаше да е зле да поизгладят възглавниците и да изпънат одеялото… изглежда, на това легло падаха и веднага потъваха в сън. В другия ъгъл — модерна готварска печка. Неизползвана. На искрящата стъклокерамика стоеше обикновена микровълнова фурна с отворена вратичка. Направо на стъклената поставка лежеше четвъртинка пица. В третия ъгъл имаше як шкаф с книги. Разноцветни разрошени томчета фантастика съжителстваха с някакви технически упътвания с меки обложки и сериозни тъмнозелени томове с академичен вид. В четвъртия ъгъл — е, там беше крайъгълният камък на помещението. Огромна компютърна маса. Системен блок с такъв размер, че в него можеше да се помести нелош сървър. Два грамадански монитора. Принтер и скенер. Кафеварка — стори ми се, че е свързана с USB кабел към компютъра, но предпочетох да реша, че ми се е привидяло. Но поставката под чашката за кафе вече без никакво съмнение беше свързана с компютъра. Виждали сме такива джаджи, продаваха ги със стотици преди Нова година и двайсет и трети февруари, най-добрият подарък за младия сисадмин и неговата млада сисадминица… И всичко това беше разположено съвсем леко и незабележимо на масата. Нали ви казвам — това беше истинският център на стаята, нищо че беше в ъгъла. А пред масата имаше Кресло. Именно Кресло, с главна буква. Нещо ми подсказваше, че тази исполинска конструкция от тъмна кожа, издигаща се над лекомислени колелца, не може да се купи просто ей така. Сигурно може да се поръча някъде в Италия срещу много големи пари. Това беше не просто място за седене, върху което да си отпуснеш задника, а нещо като пашкул с извънредно висока облегалка, издадени напред „ушички“ в района на главата и страшно широки подлакътници. Общо взето, намерете снимка на Рокфелер или Чърчил зад работното писалище и ще разберете какво имам предвид. Но в шедьовъра на мебелното изкуство седеше съвсем не тийнейджър, който би изглеждал уместно в тази стая, и не шкембест началник, който би бил в хармония с креслото. В коженото чудовище се беше вместил като изсъхнал орех в корубата си мършав белокос старец с увиснали на коленете панталони и захабена риза с къси ръкави. Пред него стояха двама младежи, мои връстници, в униформи с надписи „Корбина телеком“ на гърбовете. На ъгъла на бюрото, между стареца и младежите, лежеше някакъв документ.

— Няма да подпиша приемателния протокол — казваше старецът с явно удоволствие.

— Имаме договор за денонощно обслужване. А аз бях без интернет три часа!

— Два часа и двайсет минути…

— Няма значение! Дойдохте късно, оправяхте го дълго!

— Господин Цербиков, къщата ви е стара, всички комуникации са изгнили…

— Тази къща ще ви надживее, младежи! — възкликна весело старецът и аз си помислих, че прогнилият заядлив дръвник е напълно прав: къщата щеше да издържи дълго, много дълго… В този момент погледът на стареца се плъзна към мен. Изглежда, възрастта ми даде повод да зачисли и мен към интернет провайдърите.

— А вие какво можете да кажете? — възкликна пламенно дъртакът.

— Аз съм по друг повод, Николенка — казах, като потрепнах от така братското обръщение към стария скандалджия.

— Само трябва да вляза през една врата и да изляза от друга. Старецът примигна. После безмълвно подписа документа. Единият от младежите го взе, като не успя да сдържи въздишката на облекчение, и двамата корбинци хукнаха към вратата. Намигнах на страдалците. В отговор младежът, сграбчил приемателния протокол, измъчено завъртя очи. Така е. Да отговаряш за техническата поддръжка е най-ужасната работа. А ако се намери някакъв такъв инатлив скандалджия, става съвсем зле… Вратата хлопна след интернетаджиите, стъпките им затропаха по стълбите. Явно бързаха да се ометат оттук.

— Нещо не те помня. — Старецът присви очи към мен.

— Досега… не сме ли се виждали?

— Не.

— Ех…

— Той ме гледаше и все не можеше да достигне до определен извод.

— Ти… функционал ли си? — Бивш. — Реших да не го лъжа.

— А… омръзна ти да стоиш на синджир? — Господин Цербиков намигна. — Ех… младост. А да не мислиш, че на мен ми е било весело? През хиляда осемстотин шейсет и шеста. Застаряващ човек, обрулен от живота, но любознателен и получил обидно къс синджир — три хиляди и седем метра!

— Ох… — въздъхнах аз.

— Мога да стигна до стените на Кремъл, но вътре — нито крачка — каза старецът с такава обида, сякаш бе свикнал да ходи на работа в Кремъл. А може би наистина беше свикнал? Кой знае какъв е бил… — Макар и възрастен човек, по природа съм буен и свободолюбив, лесно ли ми е било? Но издържах! Дочаках телефона, радиото, телевизията. Сега наистина е лесно. Целият свят е на ръка разстояние, какво като съм на синджир! Изчаках търпеливо, докато спре да се кикоти, и неволно поглеждах над рамото му към монитора. Да, забавно. Доколкото можах да разбера, и на двата екрана беше отворен един и същи блог — електронен дневник, популярното развлечение на младите безделници и старите лентяи. На единия монитор старецът участваше от името на девойка, а на другия — от името на младеж. Двамата персонажи разпалено се ругаеха. Цяла тълпа, вероятно истински хора, коментираше случващото се. — Забавления, забавления…

— Старецът проследи погледа ми.

— Осъждате ли ме? Напразно си пилея времето, а?

— Не е моя работа — отвърнах.

— Разумен подход! Разбирате ли, младежо, от висотата на преживените си години лесно виждам, че всяко човешко действие е суета на суетите. Любовта, омразата, дружбата, вярата, презрението, ревността, яростта, патриотизмът, вдъхновението — всичките ни чувства изгарят и стават на нищо. И има ли значение дали наистина обичаш…

— Той се запъна и уточни: — Поради възрастта си съм принуден да изключа плътския компонент на любовта… Или само имитираш любов, заставяйки и себе си, и околните да повярват, че изпитваш неземни страсти?

— Не знам. Навярно все пак е важно.

— Вие сте млад — изрече старецът с топла бащинска интонация.

— Ах, колко сте млад… А знаете ли, че по време на войната с Бонапарт бях по-млад от вас, бях съвсем дете, но все така буен и разпален. Избягах от татковия чифлик на война и служих цяла година като барабанчик. И бих застрелял на място всеки, който иронизира любовта ми, вярата ми или патриотизма ми! Но за щастие времената се променят. Сега дуелите не са на мода. И изобщо, всичко стана „лайт“. Любовта е лайт, вярата е лайт, патриотизмът е лайт. Но аз изобщо не се оплаквам! Навън е лято, децата тичат, птичките пеят, няма войни и епидемии. Всичко си следва своя ход! Всичко върви към по-добро в този най-добър от световете, както казваше мъдрецът Волтер…

— Навън е зима — казах аз.

— И нощ. Децата спят, птиците са отлетели в топлите страни. Но войни и епидемии като че ли няма. Затова пък ги има терористите и СПИН.

— Накъде сте? — попита рязко старецът.

— Към Оризалтан.

— В Орисултан, младежо. За вас…

— Той смръщи чело.

— Наистина не знам! Функционалите минават безплатно, а вие сте бивш функционал… Ще ви взема половин цена. — Добре.

— Четиристотин и осемдесет рубли. Извадих от якето пет стотачки и му ги дадох. — Няма нужда от ресто. Благодаря.

— Няма защо да ме обиждате с бакшиш, не съм ви лакей! — рече строго старецът. Извади от чекмеджето на масата кутия „Ред Бул“, пълна с дребни, и тържествено ми връчи четири петачки. Наложи се да ги взема. След това господин Николенка Цебриков стана неохотно. В името „Николенка“ имаше нещо ужасно фалшиво, като при съвременен новобогаташ, решил да си играе на староруска аристокрация. Но в същото време именно той имаше право и на сладникаво според днешните разбирания име, и дори на перченето си пред техниците. Ако наистина е избягал от къщи, за да воюва с Наполеон… Виж ти, вече не се учудвам дори от такива неща! С всичко се свиква…

— Последвайте ме — изрече тържествено старецът.

— Нужен ни е втори етаж, четвърти апартамент… Излязохме. Заизкачвах се по мръсното стълбище подир Цебриков. На втория етаж светеше слаба крушка без плафон. Имаше и две врати — с цифри „3“ и „4“.

— А тройката накъде води? — попитах аз.

— Антик.

— О! — казах с разбиращ вид.

— Смешно място.

— Изостанал, нелеп, примитивен свят! Как може доброволно да се спира научно-техническият прогрес. — А социалният?

— Социалният прогрес изобщо не съществува, младежо — изсумтя Цебриков.

— Ето, ще ви приведа един такъв пример: през хиляда деветстотин двайсет и пета година отидох в Санкт Петербург, за да посетя една прелестна девойка, да обсъдя с нея „Северни цветя“*, първия брой, и да се наям и напия с приятелите ми — за колкото ми стигнат парите… А пред Манежа — тълпа. Познати офицери. Извадили саби, тичат нанякъде… Викам им: „Накъде сте се понесли, карбонари?“. Бягам подире им, убеждавам ги… Навярно знаеш какво се случи след това? Та така, на разследването някакъв глупак казал, че съм крещял:

[* Известен петербургски литературен алманах от началото на XIX век. — Бел.прев.]

„За възмездие — против кавалерията!“. Явно ушите му отдавна са били обрасли с козина… Колкото и да се оправдавах, колкото и да се възмущавах — изгърмях заедно с декабристите. Разжалваха ме до обикновен войник, воювах в Кавказ с планинците… Та така, драги младежо! Кажете ми — с какво се различават тези събития с двестагодишна давност от днешните? Глупава власт; въставащ против себе си народ; честолюбиви заговорници, на които не им пука за този народ; страхливи караулни, готови да наклеветят някого, само и само да оправдаят себе си; бърз и несправедлив съд; вълнения и жестокости в Кавказ… Кажете ми, съществува ли такова нещо като социален прогрес, като развитие на обществото — от лошо към по-добро, от жестоко към хуманно? Аз мълчах.

— Не, не и не! — каза Цебриков прочувствено.

— Ето защо съм доволен от настоящата си участ. Не ми тежи веригата, към която съм прикован. Чудесата на техниката, възможността за глобално общуване, чудната свобода на нравите — във всичко това намирам истинските успехи на човешкия род. А съвсем не в социалните институти, които служат само за успокояване нравите на тълпата и самозаблуждаване на управляващата върхушка.

— Значи интернет? — попитах аз.

— Да — отговори предизвикателно Цебриков.

— Интернет. Телевизорът. Телефонът. Компютърът. Ето в кое е величието на човешкия дух! А зад тази врата е вашият Вероз. Всичко хубаво!

— А как да намеря митничаря Андрюша? — попитах.

— А, вие само минавате през нашите татари? — кимна Цебриков.

— Сега ще ви обясня всичко. Той известно време рови в джоба си, после извади ключ — старинен и масивен. Изглежда, обиталището му постепенно се осъвременяваше, мимикрираше под влияние на околната обстановка, но такива дреболии като ключа не се променяха. А може би ключовете не можеха да се променят? Той отключи врата и тържествено протегна ръка.

— Гледайте! Започнах да мигам от светлината — тук утрото вече беше настъпило. Кулата (или както изглеждаше от тази страна) стоеше, както си е редно, уединено, насред някакви ниски постройки, явно нежилищни. Или гаражи (макар че какви гаражи във Визим?), или хамбари. Повечето с малки куполи, високи колкото човешки ръст, и с ниски огради. Интересно… Това, което ме радваше, беше, че кулата беше на нисък хълм и местността бе удобна за наблюдение. Градът започваше на двеста метра разстояние. Беше напълно непознат, не приличаше на Москва, с начесто разположени кули със смътно познати очертания…

— Какво, минарета ли? — възкликнах аз.

— Разбира се. Тук Русия изобщо я няма, младежо. Тук са татари, там са финландци, тук вятичи, там — кривичи*… Московия, ако може да я наречем така, заема малко място и е населена предимно с мюсюлмани. Добре поне, че тук мюсюлманите не са толкова буйни, колкото при нас.

— Старецът изсумтя.

— Ето там, напред, виждате ли светлосиния купол?

[* Вятичи, кривичи — древни славянски племена. — Бел.прев.]

— Аха…

— Това е храмът на пророк Иса.

— Христос Спасителя? — досетих се аз.

— Именно. Мястото се почита, красиво е. Вървете към храма, невъзможно е да се изгубите. Спрете пред портата. Погледнете на десет-единайсет часа. И ще видите чудна купичка с часовник, птичка и малко магазинче долу. Погледнах Цебриков. Изглежда, неволният герой от въстанието на декабристите го усукваше. Или по-точно — разиграваше ме. Нещо не беше наред.

— А там… безопасно ли е за мен? — кимнах към града.

— Ако се държите нормално — да. Най-обикновен град. Не е по-лош или по-добър от нашата Москва… А, да! Имате ли нужда от тяхната валута? Кимнах.

— Мъничко. Да похапна. Да си купя някой сувенир…

— А, сувенирите… — Старецът кимна сериозно.

— Мисля, че ако смените хиляда рубли, ще ви стигнат. Нали не е твърде обременителна сума? Сумата, която Котя ми беше оставил в якето, едва ли надхвърляше петнайсет-двайсет хиляди. Хем не бяха малко, хем никак не бяха много… Дадох на Николенка хиляда. Старецът изведнъж изсумтя, почеса се по тила и бавно заслиза надолу, явно съжалил за предложението си. Аз търпеливо изчаках връщането му и получих няколко синкавозелени банкноти и шепа дребни сребристи монети.

— Малко над деветстотин тенге — каза Цебриков. — Колкото и да е странно, настоящите курсове на рублата и тенге са много близки.

— А езикът?

— Да, вие сте изгубили лингвистичните си способности — изкикоти се старецът.

— Нищо, ще ви разберат, и вие ще разберете всички! Та нали минавате през митница.

— Той се сгуши от порива на вятъра, внезапно вмъкнал се през вратата.

— Е, ще тръгвате ли, или не?

— Тръгвам — казах бързо.