Белова

20

От киното знаем, че решителната битка винаги се извършва сред съответстващи на случая декори. Фродо хвърля пръстена в гърлото на вулкан, а не го разтапя с горелка на технически напредналите джуджета. Люк Скайуокър вкарва торпедо в изпускателната тръба на Звездата на смъртта, а не прерязва най-важния кабел в реакторния отсек. Терминаторът встъпва в последен бой сред движещата се машинария на завод, а не се бие със съперника си в кокошарник. А между другото, представете си само колко интересно би изглеждало това! Възбудено кудкудякащи кокошки, изплашен, но изпълнен с готовност да защитава приятелките си петел, пръскащи се под краката на роботите пресни яйца, бягащо в панически страх жълтеникаво пухкаво пиленце… Разбира се, писателите също са допринесли за това. Лев Толстой е убил Ана Каренина под гърмящ влак, вместо да позволи на жената тихо да се отрови с оцет в духа на тогавашните времена. Конан Дойл е изпратил Шерлок Холмс при водопад, а не е организирал последната битка из тихите алеи на Хайд парк. За да опише своята политкоректна история за любовта на алтернативно чуващия и изглеждащия Квазимодо към феминофранцузойката от ромски произход Есмералда, на Виктор Юго му е била необходима катедралата „Парижката Света Богородица“.

Е, хората обичат да използват в творчеството си красивите декори! Само че в живота по принцип не стават такива неща. Хитлер и Сталин не се бият с мечове насред разрушения Райхстаг, космическите кораби не излитат от Червения площад и изобщо събитията, променили лицето на света, се вършат в тихи кабинети от скучни хора с безупречни официални костюми. Ние живеем в скучни времена. И точно заради това толкова обичаме красивите картини. Платформата се носеше между етажите, следвайки всички извивки на небостъргача. Покрай нас прелиташе етаж след етаж. Стъклени вериги, шкафове, наклонени табла… мяркаха се и изчезваха скелети на динозаври, чучело на мамонт, тромав парен локомотив… Музей. Наистина музей. Подходящ декор за нещо весело. Но не и за Най-важната битка. Напразно е блуждаел наоколо роботът с човешко съзнание, напразно се стремих да дойда тук. На мен ми е нужно сърцето на функционалите, а един музей изобщо не е подходящ за ролята на генерален щаб или правителствен дворец. Разбира се, това здание е ценно за тях. Ненапразно се намира в родния им свят. Събиране на уникати и чудесии, съхраняване на чуждата, преправена и изкривена история. Но дори и някак да бъде унищожено — това ще бъде само дребно ухапване за тях. Не намерих Сърцето на мрака. Извинявайте, кардинал Рудолф, не се получи. Много се старах, но…

Натискът на въздуха стана още по-силен. Странно, като че ли не се бяхме ускорявали… Вдигнах глава и видях как таванът стремително се приближава. Асансьорът беше прекосил цялото здание и сега щеше да ни размаже. Нима бях дал неправилна заповед, нима механизмите на зданието се бяха възползвали от думите „на самия връх“ като възможност да ни сплескат? Майчице, какви ги забърк… Таванът се разтвори над нас и платформата започна да забавя движението си. Инерцията ме изхвърли нагоре и ме завъртя над платформата, едва я докосвах с крака, почти плувах във въздуха… Една гъвкава металическа ръка ме хвана здраво за рамото, притисна ме към металическото тяло. Платформата спря.

— Благодаря… Анатол… — промърморих аз, придобил отново опора.

— Още веднъж благодаря. Роботът мълчеше, оглеждайки се. Аз се откъснах от топлото му гладко туловище и последвах примера му. Покрив като покрив. Изглежда, с едва забележим наклон към краищата. Имаше леко ограждение, макар и да липсваше всякакво желание за приближаване до ръба. Впрочем височината беше маскирана от облаците — покривът на зданието се подаваше леко над тях. Странно, нереално усещане… Като на палубата на плаващ в небето кораб. Сивкави кълба на вълните, земя в далечината — видях градчето, в плетеницата от улици се мярна дори библиотеката. Малко встрани — планини, превърнали се в равно като маса плато… там, където вървях, опитвайки се да разбера в какъв свят съм попаднал и какво трябва да направя. Наблизо от облаците се подаваха върховете на другите небостъргачи, съставляващи ветрилото — повече от двайсет допиращи се площадки, повече от двайсет свята. Помислих си колко малко всъщност е това в сравнение с безкрайността. Колко малко е и колко странно е да изразходваш сили и знания, за да покориш още един свят, за да се разбереш с упоритата Твърд или да влезеш в битка с родния свят на Анатол. Защо, защо ли правят всичко това? Да се научат да пътешестват от свят в свят, да покорят пространството и времето — и всичко това за такава глупава, първобитна експанзия… Какво ги движи?

— Дадох неправилна заповед — казах.

— Извинявай. Да кажа ли да ни спусне?

— Заповедта беше правилна — някак небрежно махна с ръка роботът.

— Качиха ни на покрива, защото така трябваше.

— На кого му е притрябвало? Роботът мълчеше.

— Там, долу, ми казаха за някакъв пазител — съобщих аз. Предпазливо се отдалечих на няколко крачки от робота. Повърхността на покрива беше твърда, грапава, с едва забележим наклон. И въпреки това си беше страшничко…

— Кой може да е това? Пазител на музея?

— Ангел — каза замислено роботът.

— Ангел пазител? — засмях се аз.

— Добре би било да има такъв. Впрочем аз сигурно имам и не му се налага да скуча…

— Млъкни — рече рязко роботът.

— Ангелът се приближава. Обърнах се и проследих погледа му. И коленете ми започнаха да треперят. По рехавата облачна вата, като по твърда земя, към нас вървеше ангел. Двойно по-висок от човек, с блестящи бели одежди, с пламтящ огнен меч в ръцете. Зад гърба му лениво и ненужно махаха във въздуха две снежнобели криле. Косите на ангела се спускаха на бели къдрици по раменете му, изпод висящите дрехи се подаваха боси крака. От време на време той загребваше с тях късчета от облаците, а понякога крачеше направо по въздуха. Очите му — огромни, мъдри, но при това напълно човешки — гледаха към нас.

— Отдръпни се, човеко — каза роботът. Не се наложи да ме молят — отскочих настрани, забравил за страха си от височината. Устните ми сами се захванаха да шепнат: — Господи… Господи, отче наш… Вярвам, защото не вярвам… Тоест вярвам, вярвам… Боже мой, аз… вярвам. Роботът разпери ръце и чух противно стържене, сякаш се търкаха метални пластини. После той заговори напевно и не разбрах веднага, че това са стихове:

Докато безумно се пилеех, очаквайки последния си час, Господ ми изпрати ангел с движения величави…

Разнесе се тънко цвърчене, сякаш няколко шевни машини са се заели да дупчат плат с иглите си. На гръдта на приближаващия се ангел разцъфнаха кървави точки. От равномерно размахващите се криле полетяха дълги бели пера. Блещукащите дрехи на ангела се късаха на тънки ивици — носени от вятъра, вече окървавени. А роботът продължаваше да декламира.

Той гледаше строго и чуждо, покорен на заповедта. Без да изпита ни болка, ни глад, без да се усъмни дори.

Чуха се два кратки пукота и ангелът беше обгърнат от прозрачен син пламък. Огънят обхвана с лепкави пипала тялото му, кротко пламнаха косите му. Ангелът продължаваше да върви, без да откъсва поглед от безумния поет.

Аз съм човек, жалък на вид, заключен съм в капана на плътта. Но съвършенството не ме влече, ако не е постигнато със труд.

Пламтящият ангел прекрачи ограждението и стъпи върху покрива. От робота сега излизаше ниско тежко бучене, от което всичко наоколо се тресеше. Почувствах как сърцето ми тупти в гърдите, как стомахът ми се опитва да се обърне наопаки. Усетих пробождане в десния хълбок. Ангелът спря за миг и вдигна глава, сякаш вървеше срещу силен вятър.

В работата — страст и ум, в грешките — печал, смирение. По този начин мъката на робството в душата ражда вдъхновение.

Ангелът отново пристъпи напред. Роботът сякаш изстреля напред неимоверно удължените си ръце и хвана ангела за китките. Двамата стояха, олюлявайки се, като всеки се опитваше да надделее над другия.

И са ми по-скъпи и болка, и тлен, и редкият миг на блаженството. Отколкото вечния плен, дарен от съвършенството.

Разкъсаните криле на ангела се разпериха и се стовариха върху робота, претеглиха го. Двамата се сляха в прегръдка. Ангелът стоеше неподвижно, роботът беше скрит под планина от окървавени, трепкащи пера. Свалих автомата от гърдите си. Прицелих се в ангела и закрещях разгневено: — Остави го! Пусни го! Чуваш ли? Ангелът бавно събра криле зад гърба си. Роботът се изплъзна от тях и се строполи върху покрива като мъртва купчина метал. — Срокът на съществуването му изтече — каза тихо ангелът. По него вече нямаше рани, само дрехата му все така висеше на кървави парцали и крилата си оставаха черни. — Оставаха му два месеца и шест дни! — Това беше преди да започне да стреля. Линейните ускорители изгарят месеците за броени секунди.

— Ти не си ангел — казах аз и сведох автомата. Ангелът кимна.

— Не съм. Аз съм пазителят на музея. Опитите на киборга да влезе в зданието ми бяха безразлични и щях да изчакам естествения завършек на странния му живот. Но ти принуди музея да пусне и него, и теб.

— Що за музей е това? Не-ангелът бавно тръгна към мен. Отново вдигнах автомата. Той се усмихна и се спря. — Мислиш си, че това е по-ефикасно от хиперзвуковите игли, колоидния напалм и инфразвука?

— Не мисля — казах честно.

— Но нали все нещо трябва да направя? Не-ангелът кимна.

— Да, прав си. Добре те разбирам… Това е просто музей, младежо. Тук са събрани най-удивителните експонати на света. Тук има зверове, които отдавна са умрели, и зверове, които никога не са се появявали на света. Тук могат да се прочетат стихове на престарелия Пушкин и приключенските романи на Шекспир. Тук има летателни апарати, построени от Леонардо, предаватели на енергия, създадени от Тесла, генератори на силовото поле на Айнщайн. Тук даже се съхраняват киборги, подобни на онзи, който стреля в мен. — Доста неща могат да се съберат, ако се ограбват цели светове… — Никой не ги е ограбвал. Всичко това е възникнало, защото световете са се променяли. Дантес е станал функционал-лекар и не е застрелял Пушкин. Поетът е улегнал и започнал да живее мирно и спокойно, съчинявайки поемите си. Наполеон е намерил себе си в пътешествията, Хитлер — във вегетарианската кулинария, Ленин — във философията. Ако ти можеше да промениш историята на твоя свят, нямаше ли да поискаш да се избавиш от историческите грешки? — Но този свят би станал друг. — Не веднага. Далеч не веднага. Не можеш да си представиш колко тромава машина е времето. Изчезва от историята страшна кървава война, а хората, които е трябвало да умрат, така или иначе умират; и онези, които е трябвало да се родят, пак си се раждат. Трябва много да се постараеш, за да влезе историята в други релси. Рано или късно това се случва и се разкрива нов свят. Той вече е съвсем различен, но дори в него плуват отломки от предишния — терзаещи се, търсещи странното хора, осъзнаващи, че живеят чужд живот, спомнящи си неща, които не са се случили с тях… Гласът на не-ангела омайваше като музика. В очите му сияеха чужди слънца. — Но защо? — попитах аз. — Ако всичко е така, защо? За да направиш чуждия свят по-добър? За да поправиш своя? Не-ангелът се усмихна. — Без причина, момче. Още ли не си разбрал? Промените нямат никаква цел, освен самите промени. Ако от дете си мечтал да прочетеш третата поема на Омир…

— Каква трета? — промърморих аз.

— „Телемахиада“. За теб това не е важно. Но да допуснем, че си искал да знаеш как Едгар По би довършил „Ледения сфинкс“. Защо да не направиш така, че това да се случи? Или те огорчава резултатът от битката при Грюнвалд. Преиграй я. Помогни на Валенрод, спаси Великия магистър. Виж какво ще стане със света.

— Защо? — възкликнах отново.

— Но защо? Защо да се карат мъртъвците отново да влизат в бой? Защо да се прекроява миналото, когато може да се твори бъдеще?

— Без причина — отговори раздразнено не-ангелът.

— Москва не е на море и това е обидно. Какво пък, трябва да попаднеш там, където земната кора е още жива и еластична. Не можеш да си представиш какъв ефект върху бъдещето може да окаже само една малка бомба на нужното място… и най-важното, в точния момент. И ето, че излизаш от малкия си апартамент и отиваш пеша на плаж, размахвайки кърпата си…

— Не разбирам — казах аз.

— Не, разбирам, това е яко, и тази „телемахия“, и живият Пушкин, и морето пред вратата. Но за какво сме ние, функционалите? На Дантес е можело просто да му се сипе разхлабително в кафето… Неангелът се засмя.

— Как за какво? За какво можем да бъдем ние, функционалите? За да изпълняваме функцията си. Ти регулираше използването на порталите, теглеше тихомълком енергия от пустотата и ги държеше отворени. Хората пътешестваха от свят в свят. А аз наглеждам музея, пазя експонатите, провеждам екскурзии… Искаш ли да ти уредя една обиколка? Това е интересно.

— През първите години — сигурно да — казах аз. Неангелът кимна.

— Все пак разбираш нещичко… Може би просто не си уцелил правилната функция? Ти си млад, с младите често възникват проблеми. Може би да станеш куратор на вашия свят? Заседя се приятелят ти Котя стотици години на една работа…

— Какви стотици? Той каза… Неангелът се затресе от смях. Облегна се на блестящия си меч, по който пробягваха бели пламъчета. — Той какво ли не ти е казал… Не го съди строго, изплашен е. Разбира, че такива ситуации се разрешават само по един начин. А не може да те убие. По принцип в твоя свят нито един функционал не би рискувал да те пипне. Цялата реалност на света ще се сгромоляса.

— Защо? — попитах аз. — Няма да ми отговориш, нали?

— Ще ти отговоря. Защо не? Ти имаше вектор на развитие, опасен за пътя, по който вървеше твоя свят. И автоматично стана кандидат за функционал… е, или просто за унищожение. Понякога постъпват и така, уви… Но твоят приятел, блестящият куратор и умел манипулатор, все пак се оказа сантиментален. Лично пое опеката над теб, подбра ти такава функция, която да се окаже максимално интересна. Но му се объркаха сметките. Ти се развихри. А когато той в паника беше готов да те унищожи — ангелът разпери ръце, — беше станало късно. Ти вече функционираше. Ти беше част от всички Кириловци на всички светове. И в тези светове ти все пак играеше някаква важна роля, всеки опит да бъдеш унищожен ти възвръщаше способностите, даже стократно… А ако все пак бъдеш убит, можеш да потопиш след себе си целия свят. В небитието. Или… — Не-ангелът помълча.

— Или така, както при нас. Частично потопяване. В което също няма нищо хубаво.

— А сега какво?

— Сега… — Не-ангелът въздъхна. — Можеш да убиеш Константин. Е, ако се постараеш, просто ще го изместиш, ще го отървеш от функцията куратор. Нека живее хубав обикновен живот, ще му бъде от полза. Все пак може и самият ти да загинеш. Но се боя, че на твоя свят няма да му е лесно…

— Винаги има трети избор.

— Разбира се. Можеш да напуснеш своя свят.

— Вече го напусках. Пратиха ми спецчасти от Аркан…

— О, тогава го беше напуснал, за да се върнеш. А и се бяхте наговорили с твоя изплашен куратор. Ако си отидеш напълно — в Твърд, тук, във Вероз, — ще те оставят на мира. Аркан е специализиран свят, това е службата за държавна сигурност на функционалите. Обикновени сурови момчета. Но аз ще поговоря с тях, ще им напиша обосновано за твоето решение. Гарантирам, че няма да те пипнат. Във всеки случай това би струвало скъпо на всички. Той млъкна. А аз стоях, отпуснал оръжието си, и мислех за Вероз. За тихото уютно градче с гъгнивото име Кимгим. За странния Орисултан. За хилядите доволни от живота градчета, напълно подходящи за живот. Или Твърд. Не ми допадат тези религиозни диктатури, но привличаше твърдото им желание да вървят по свой път. А и те не се подчиняваха на функционалите. А и, като се замисли човек, този безстопанствен свят също беше интересен. Тук имаше музеи, които можеха да се разглеждат с десетилетия. Тук имаше земи, които бяха безлюдни, но запазили останките на цивилизацията, създала функционалите — и загинала заради това.

— Какво избираш? — попита не-ангелът. — Имай предвид, че никой не иска да те приковава към един свят. Само остави своята Земя на мира. И ще можеш да се ползваш от услугите на другите функционали — това е велико благо.

— Ти си главният тук, нали?

— Ние нямаме главен — отвърна раздразнено не-ангелът.

— Аз съм пазител на музея. Различавам се от хората, защото човек, дори функционал, не може да оцелее на континента. Но нямаме главен, просто нямаме!

— Съблазнително предложение — казах замислено.

— Но много сложен избор…

— И ти какво избираш?

— Нещо четвърто. Засега не знам. Но ако са ти дали лист с редове, пиши странично.

— Боя се, че мнозина ще ме осъдят — каза тъжно не-ангелът.

— Особено ако твоят свят изчезне напълно. Но в така създалата се ситуация… четвъртият избор ще бъде смъртта ти. Той бавно тръгна от мястото си. Аз вдигнах глупавия си автомат и не-ангелът спря. Нима се боеше от такова несериозно оръжие?

— Знаеш ли… а аз пък си помислих… ако Аркан е вашата служба за държавна сигурност… те за всеки случай трябва да се опасяват и от теб — казах тихо.

— Може би оръжието им е опасно за теб? А, пернати? Очите на не-ангела припламнаха яростно.

— Ти, нищожна твар, грешка на сантиментален идиот… Ще те разкъсам на парчета, момченце! Стреляй колкото искаш, надявай се на чудо, но чудеса няма! Той вървеше към мен, без да отмества огромните си очи с вертикално издължени зеници. Те си оставаха мъдри, но вече не изглеждаха човешки. Черните криле се бяха разперили зад гърба му. Пръстът ми се допря до спусъка. Изведнъж си спомних за девойката Марта. Интересно какво е онова нещо, което тя е трябвало да извърши, но никога вече няма да има този шанс?

— Кажи ми — прошепнах, — ти ли си този, който лети над изпепелената земя и пада с викове от небесата? Толкова страшно и самотно ли ти е тук, не-ангеле? Само за миг погледът му се разфокусира, очите се засуетиха, кракът му потрепна, нарушавайки ритъма. Сякаш ехидният поглед на телевизионната камера е хванал солиден възрастен човек, някакъв депутат или министър, да си бърка в носа по време на заседание на Думата. Топлината сякаш се върна към пръстите ми. Натиснах спусъка. Четиринайсет патрона. Един дълъг откос. Автоматът заграка в ръцете ми, цевта се разтанцува. Изумително — от разстояние три метра успях да похабя почти всички куршуми. Само един влезе в гърдите на не-ангела. Там, където при хората е сърцето. Изглежда, много го болеше. Не-ангелът наведе глава и притисна длан към гърдите си. После отдръпна ръка и замислено погледна кръвта. Бавно, сякаш гравитацията не беше подвластна над него, се спусна на колене. Пристъпих към него, хвърляйки автомата с изпразнения пълнител.

— Може би искаш да станеш… пазител на музея? — попита тихо не-ангелът. Покривът под краката ми потрепна. През зданието премина спазъм.

— Умираш ли? — попитах. Гласът ми неволно трепна.

— Не знам. Може и да се получи…

— Не-ангелът шумно си пое въздух. Сега, когато стоеше на колене, беше малко по-висок от мен.

— Искаш ли да заемеш моето място? Тогава ме доубий. Поклатих глава. В гласа му имаше увереност, че ще съумея да го „доубия“. Но аз не исках. Сега, когато тази нелепа пародия на ангел стоеше пред мен на колене… продължавайки да стиска пламтящия меч… Аз изведнъж разбрах, че той просто не може да пусне оръжието. Мечът беше продължение на ръката му! И аз поклатих глава още по-енергично. Зданието под краката ми потрепваше. Какво толкова имаше в тези куршуми, че и функционалът, и неговата функция се гърчеха, извличайки немислими количества енергия в опит да запазят живота на не-ангела? — Нямаш избор — каза не-ангелът. — Или ме убиваш и ставаш… мен, или аз убивам теб. — Това вече е избор — казах аз. Вдигнах ръка и я прекарах през въздуха, сякаш изписвайки в пустотата думи на непознат език. От върховете на пръстите ми със свистене капеше син пламък. —

Ще намеря онзи, който е главният ви — казах. — Ще го намеря…

— Ние нямаме главен… — Не-ангелът потрепери и падна на една страна. За последен път се огледах наоколо. Малък остров, смъртното ложе на човечеството… В мен нямаше нито гняв, нито страх. Само умора. Огнените букви на портала пламтяха пред мен и аз пристъпих напред. Не-ангелът пазител на музея можеше да умре, а можеше и да се отърве. Нямах за какво да му отмъщавам, нямах и основания да му помагам. Тръгнах си от този свят, без да знам къде отивам.