21


Всичко трябва да си има финал. Няма нищо по-ужасно от това да откриеш, че краят все още съвсем не е край. Бегач, скъсал с гърдите си финалната лента и видял как отпред опъват нова; боец, взривил танк и открил зад него още два; дълъг тежък разговор, завършил с думите: „а сега нека да поговорим сериозно…“. Финал трябва да има, дори и само за да може след него да последва ново начало. Когато видях в планината циклопската кула на функционалите, повярвах, че съм намерил тяхното сърце. Не знаех дали ще съумея да ги победя. Но поне повярвах в края на пътя. А той, изглежда, тъкмо е започвал. Чоплех с върха на обувката си каменната настилка. Огледах се. Здравей, малко полско градче Елблонг… Не съм и предполагал, че съдбата отново ще ме доведе тук…

— Кириле? Бях излязъл от портала на площада, до масичките на кафенето. Разбира се, вече беше студено, но до разноцветните чадъри стояха включени газови термофори — високи металически гъби с малки шапчици. Европа, какво има да се говори. Усмихнах се, вглеждайки се в надигналата се от масичката девойка. Вечер, мрак, единственото осветление са свещите на масичките и червеният отблясък на нажежената каталитическа решетка.

— Здравей, Марта. Мъжът, седнал срещу нея, се облещи срещу мен. Взех си свободен стол от съседната масичка и седнах между тях.

— Здравей и ти Кшищоф Пшебижински.

— Ти си се побъркал — рече убедено полицаят.

— Марта, той е откачил!

— Не знам — каза Марта, разглеждайки ме.

— Май животът те е поомачкал тези дни…

— Дни? — учудих се аз.

— А, да, наистина. Поомачка ме. Дойде сервитьорът.

— Proszę pana, chciałbym dostać porcję waszych firmowych flaków, sałatę jakaś, czyżby mięsna, Cesarz może być — казах аз — I Zubrowkę, dwieście gram.*

[* Моля, донесете ми порция от вашите фирмени чревца, някаква салата без месо, може да е „Цезар“. И „Зубровка“, двеста грама, (пол.) — Бел.прев.]

Сервитьорът повтори поръчката и се отдалечи. Погледнах Кшищоф с насмешка. — Ще хванем и твоя съучастник — заплаши ме полицаят. Явно не се чувстваше в свои води.

— Аха. Кажете, пан Кшищоф, а ако не бях от Русия, пак ли щяхте да ме ловите толкова разпалено?

— Разбира се — възмути се Кшищоф.

— Това е моята функция! Макар, естествено, да не обичам руснаци.

— Защо?

— Заради всичко, което е ставало!

— Странно, разбира се — казах аз.

— Из цяла Европа постоянно е ставало по нещо между всички, постоянно са летели искри. А не обичат само нас… Добре, това не е важно. Сервитьорът донесе водка и салата. Гаврътнах чашата и започнах да ям.

— А кое е важно в такъв случай? — попита напрегнато Кшищоф.

— Какво да правя по-нататък. Какво да правя с вас и изобщо… Кшищоф не издържа. Стана, мина зад гърба ми, сложи ръка върху рамото ми и ме натисна към масата. Аз си хапвах салата. Кшищоф пъхтеше зад гърба ми. После мушна свитата си в лакътя ръка под шията ми и се опита да ме души.

— Вкусно е — казах аз. — Макар че са наблъскали салатата с изкуствена подправка, да бяха направили прясна.

— Кшищоф, не се излагай — каза тихо Марта.

— Какво, не виждаш ли? Той е във функцията си. Полицаят ме пусна. Отстъпи крачка назад и рече неуверено:

— Каква функция? Той е убиец, сам е разрушил функцията си…

— Не знам каква — каза Марта.

— Само че бих те посъветвала да го оставиш на мира. Защото ще те сплеска на футболна топка и ще те хвърли под масата.

— Добра идея — изхъмках аз. Натрупалият се по време на схватката между робота и не-ангела адреналин кипеше в кръвта ми. Дори функционалите са зависими от физиологията си. Кшищоф се върна на мястото си.

— Аз всъщност не знам защо дойдох при вас — казах.

— Е, тоест знам… благодаря, Марта.

— За какво?

— За разказа за ангела, който с вик е падал от небето върху камъните. Ти ме спаси, благодаря ти.

— Пак заповядай — изсумтя Марта. Случващото се повече я развеселяваше, отколкото плашеше.

— Та кой си ти, Кириле? Може би сега си новият куратор?

— Нее — отвърнах аз и обърнах още една чашка.

— Всичко е много по-смешно. Трябва да избера нещо. И се намирам в процес на избор… така се получи. Марта… а ако стана куратор? Според теб хубаво ли е това?

— Струва ми се, че това не играе никаква роля.

— Умница — казах аз с радост.

— Там е работата. Не играе никаква роля. Ако някой е главен, то той може да се премахне. Да се свали злия тиранин, да се заеме мястото му… и сам да станеш тиранин, нищо друго. Но какво да се направи, ако няма главен? Ако от никого нищо не зависи? Ако цялата система се поддържа сама? Тогава нищо не може да се направи… Да допуснем, че аз съм куратор…

— Ти не си куратор! — каза полицаят раздразнено.

— Марта, какъв куратор е той? Съгласен съм, че с него става нещо странно, и не бива… да се избърза с действията. Още днес ще изпратя отчет.

— На кого?

— На куратора! Истинския!

— По пощенски гълъб до Шамбала? Лицето на Кшищоф се наля с кръв, мустаците му настръхнаха.

— В писмо! Както винаги му пиша! Само че този път не за човек, у когото се наблюдават способности да стане функционал, не за свади и скандали, а за… за теб.

— И ти пишеш на куратора? Нещо в тона ми го накара да отговори, макар пристъпът на откровеност вече да беше приключил. — Откъде да знам? На акушерите, куратора… на някой друг. Да се оправят. Моята работа е лесна — да поддържам реда на територията си.

— Да, разделяне на властите — казах разочаровано.

— За съжаление всичко е точно така. Като при най-елементарните организми… нервните ганглии са разхвърляни из цялото тяло, няма мозък. Много ефективно… И в този момент сякаш ме удариха с чук по главата. Надигнах се и възкликнах:

— Кшищоф! Мой полски приятелю! Дай да те разцелувам! Нервите на полицая се сринаха окончателно. Той изскочи с грохот иззад масата, събаряйки и чинията си с недояден бифтек, и чашата с минерална вода.

— Той е психопат, Марта! Да си тръгваме! Уплашен функционал-полицай — това е рядка гледка. Марта ме погледна с подозрение.

— Откъде изведнъж такава любов към пан Кшищоф? — Подсказа на глупака една мисъл — казах аз, лъчезарно усмихнат.

— Ненапразно наминах през вас, ненапразно! — Може би си прав, Кшищоф — каза Марта и се изправи. Забави се за секунда, попита:

— Имаш ли пари да си платиш?

— Откъде? — отговорих весело.

— Аз съм известен жиголо, момичетата ми плащат сметките в ресторантите. Марта безмълвно сложи на масата няколко едри банкноти и двамата с Кшищоф си тръгнаха. Но дори това не ми развали настроението. Извиних се пред разсърдения сервитьор за несдържаността на приятелите ми и му помогнах да вдигне стола, съборен от полицая. Когато видя парите върху масата, сервитьорът веднага омекна. Все пак ми донесоха чревцата и похапнах. А после поръчах кафе и сладолед. Нали понякога трябва да се сбъдват детските мечти? Да се наядеш със сладолед до пръсване, да се возиш на пожарна, да спасиш света… Интересно, има ли функционали-пожарникари? Едни такива огнеупорни и храбри, спасяващи от огъня особено ценни хора? А после се чу слаб шум на двигател. Към кафенето се приближи и спря кола — малък градски автомобил, на чиято задна седалка, ако изобщо се напъха някой, ще са или две деца, или едро куче. Иззад волана бавно излезе мъж на средна възраст с красивата униформа на полските пощенски служби. Изпиука сигнализацията, той заключи колата и тръгна към мен. Аз си пиех кафето и го гледах. Него, първия, когото видях преди две седмици, когато станах функционал — пощальонът, дошъл с каляска, както е прието в Кимгим…

— Имате писмо — каза пощальонът, докато слагаше пред мен плик и сядаше на мястото на Кшищоф.

— Това е той, това е той, нашият функционален пощальон! — казах аз весело.

— Така и си мислех, че ще кажете нещо подобно — усмихна се смутено мъжът. Потърка горната част на носа си.

— Та как го казахте? Ганглии? По цялото тяло? Добро сравнение.

— Може и да няма мозък — казах аз.

— Но виж, нерви трябва да има. Решения може да взема всеки, на когото това му влиза в задълженията. Но някой трябва да отнесе сигнала от рецептора до ефектора. Дори и ако по пътя на обработването на сигнала не се намесва никакъв мозък… от кого е писмото? От пан Пшебижински?

— Какви ги говорите! Той още пише. А и писмото му няма отношение към вас, то е такъв вопъл на душата… насочен към куратора или към службите на Аркан. Честно казано, не знам как ще му се получи.

— Тогава от кого е? — попитах аз тъжно плика. Стар-престар, с марка за пет копейки, надпис „СССР“ на марката и смешен горд надпис „АВИА“. На плика не беше написано нищо. — Много добре знаете, Кириле. Това писмо е от вашия лекомислен и сантиментален приятел Котя. Някакъв доста надут опит да ви призове на дуел. За съжаление всичко са върна към положението от миналата седмица. Вие двамата не можете да се спогодите, както и предупреждаваше пазителят на музея. — Той жив ли е? — Преди половин час беше жив. Отнесох негово писмо до Аркан. Знаете ли, направили сте му добро впечатление. Той е за това да спрат да ви преследват и да станете куратор на Демос.

— Какво неочаквано дружелюбие… — промърморих аз. Разпечатах плика.

— А вас не ви ли е страх от арканците? Щом обикновен куршум от автоматите им поваля пазителя…

— О, не се бойте, Кириле. Първо, работата не е само в куршума, но и в това кой стреля. Второ… Аркан е напълно безопасен. Той се занимава изключително със своите функции. Управлява световете, поддържа реда в тях…

— Защо управлява световете?

— За да има желаещите къде да отидат, Кириле.

— Да отидат? Та ние сме привързани.

— А защо реши, че става въпрос за функционалите?

— Пощальонът намести очилата си.

— Ти през цялото време повтаряш една и съща грешка. Смяташ, че ние сме нещо повече от слуги. Кириле! Първобитните времена, в които най-силният е означавало най-главният, отдавна са отминали. Най-умните търкат панталони в лабораториите. Най-силните напрягат мускули за забавление на публиката. Най-ловките и смелите работят като телохранители, най-точните стрелци и най-безмилостните са наемни убийци. О, да, ако имаш прекрасен глас, ще станеш световноизвестна звезда и концертите ти ще пълнят стадиони. Но ти въпреки това ще пееш на партита на мултимилионери и на преговори между политици, ще дереш гърло заради куп преситени старци и самодоволните им деца. Ще имаш много дълга каишка от коприна или верига от злато. Но така ли иначе ще бъдеш на синджир! Какво искаш, да намериш властта? Та тя е навсякъде наоколо, Кириле! Властта — това са парите, положението, връзките. Когато някой солиден човек е минал през твоята кула, за да отиде на концерт в друг свят, ти какво — не разбра ли, че функцията ти е да си портиер на вратата? Искаш да ни унищожиш? Унищожи цялата власт на света! Само че ще дойде друга власт и пак ще се окаже, че ние сме им нужни… Какво искаш да ми кажеш? Сигурно за Твърд? Нищо особено, същата тази власт, но изолирала се по идейни съображения! Така съветските вождове отиваха да почиват в Сочи, въпреки че им се искаше в Ница! Та и твърдоглавите кардинали вместо функционали-слуги предпочитат да създават свои… биологични функционали. Нищо, ние не бързаме. Ще минат години, ще им стане твърде тясно и ще дойдат при нас. Първо с предложение за мир, после — за сътрудничество. А след това ще открият, че в Библията даже се изказват положително за такова устройство на света, и ще се обединят с всички светове на Веригата… Той свали очилата си и ги потърка. Заговори вече с явно раздразнение:

— Ти сигурно си мислиш: „Сега ще грабна ножа или тази стоманена джунджурия, силите ще ми стигнат и ще наложа гадината пощальон. Пощальонът е виновен за всичко“. Но аз не съм виновен, Кириле. Аз изпълнявам своята функция. И когато умра — а ние всички рано или късно умираме, — някой ще се събуди и жена му и децата няма да го познаят. Той ще излезе на улицата и ще види малка кола с ключ в стартера. Ще седне в нея. И ще разбере, че това е неговата функция. От свят в свят с писма и телеграми, вестници и бележки… Ако той не се справя, ще дойде още един пощальон. Да, според твоите разбирания за ръководството аз съм много по-важно звено, отколкото всеки куратор или увлеклия се в живеене до загуба на човешкия си облик пазител на музея. Но и аз съм само звено. Абсолютно заменимо. Както всички нас. Една личност не означава нищо в мащабите на историята, важна е само функцията. Ако знаеш само колко хора се налага да се прахосат, за да се предотврати една-единствена война! Святото място… не остава незаето. — Аз бих казал иначе. Калта ще намери свинята. Пощальонът изсумтя. Погледна си часовника.

— Какво, ще ме убиваш ли? Не? Тогава чети писмото, трябва да отнеса отговор. Извадих листа, откъснат от обикновена ученическа тетрадка, и изсумтях.

— Да, вие с Константин си приличате — каза пощальонът.

— Ако са ти дали лист с линии, пиши странично… Не го слушах. Четях.


Кириле! За мое огромно съжаление събитията приеха именно онзи обрат, от който аз и, смея да се надявам, ти, се бояхме. В този план на битието няма място за нас двамата. Разбирам твоето нежелание да напуснеш света си. Нещо повече — аз на твое място бих постъпил по същия начин. С настоящото писмо официално те призовавам на дуел. Мястото, времето и допустимото оръжие предлагам да избереш ти. В така създалата се ситуация не мога да ти пожелая успех, но приеми моите уверения в искрено дружеско отношение и т.н. @ Твой приятел Константин. P.S. Илан ти праща поздрав. Мисля, че не си струва да я поставяме в течение на случващото се. Честно казано, доста си поживях на този свят. Извини стария византийски безделник за постоянното лъгане. Но аз така съм свикнал да живея различни животи, че понякога сам на себе си не вярвам. C$


Грижливо сгънах листчето и го прибрах в джоба си.

— Какъв е отговорът? — попита нервно пощальонът.

— Много моля да ми се отговори оперативно. Вече ме чакат трима души в два свята. Между другото, обърни внимание, приятелят ти предлага ти да избереш оръжието. Много благородно! Бих те посъветвал даже да не разглеждаш вариантите с мечове, шпаги и останалите остри режещи предмети, те са му много по-познати.

— Той някога известен човек ли е бил? — казах замислено.

— Доста. И се ползваше от услугите на съществуващата по онова време функционалска мрежа. Но стана така, че предпочете да не се преселва в друг свят, а той самият да стане функционал. Доста рядко развитие на събитията. По принцип успешният човек бързо изпълнява всичко, което е искал да промени в света, и вече не става дори за функционал… Та какво да му отговоря?

— Ще му се обадя — казах аз. Пощальонът въздъхна. — Добре. Така и предполагах. Тогава, с ваше позволение, се оттеглям. Разбира се, ако все пак не възнамерявате да ме убиете.

— Не — казах аз. Надигнах се и с всичка сила цапардосах пощальона по лицето. Той се строполи с грохот, а клетата супа падна за втори път през този ден и се разля. Бършейки кръвта от лицето си, пощальонът извика болезнено, докосвайки ченето си. Изправи се. — За какво? — За кардинал Рудолф, за Елиса. За кученцата от Твърд. Мислиш ли, че не разпознах гласа на невидимия?

— Това беше операция на арканците, аз само ги съпровождах. Дори не бях въоръжен!

— Вярвам ти. Затова не те убих. Трима сервитьори бързаха към нас, а вътре в кафенето девойка от персонала звънеше на мобилния си телефон — не беше трудно да се досетя на кого.

— Въпреки това — каза пощальонът, като придържаше челюстта си и леко фъфлеше — лично аз ви пожелавам победа.

Той се обърна и с твърда крачка тръгна към колата си. Обърнах се към сервитьорите. Много ми се искаше да нашамаря някого. Момчетата бяха здравеняци, но нещо в мен ги смути и те се спряха.

— Пане, това е възмутително! — извика един от тях.

— Напълно съм съгласен с вас.

— Взех гарафата и направо от нея допих остатъка от водката на екс. Проклетата тревичка не пропусна да заседне в зъбите ми. Хванал с едната ръка гарафата, започнах да пиша с другата във въздуха. Огнените знаци се изтръгваха от пръстите ми леко и с охота. Единият от сервитьорите се прекръсти, а другите двама застинаха. От далечната маса, където тихо се галеха двама влюбени, се разнесе истеричен писък.

— Чао, момчета — казах аз и пристъпих през портала. И отгоре на всичко им свих гарафата… Така се раждат нездравите сензации. Леко ми се виеше свят. Или скоковете през пространството действаха така, или беше от изпитата водка… Стоях във вход. Обикновен, леко позамърлян вход на не луксозен, но и не съвсем занемарен многоетажен блок. Сложих гарафата върху радиатора и изплюх тревичката. Постоях, гледайки вратите на асансьорите. На едната от тях висеше залепена с тиксо бележка: „Не работи, майсторът ще дойде утре“. Съдейки по вида й, бележката висеше вече три дни. Интересно, колко ли часът е сега? Навън беше нощ. Но се чуваха гласове, кучешки лай. Навярно единайсет часът. Времето на разходките на кучетата в московските дворове… Знаех къде се намирам. В края на краищата в този дом беше преминало детството ми. На площадката на третия етаж двамата със съученика ми Вовка за първи път пушихме и решихме единодушно, че цигарите са гадост, но нали трябваше да сме големи хора. А след осми клас заедно с него и с две момичета изпихме там бутилка долнопробно сладко шампанско, след което за първи път се целувах… първо с Маша, после с Ленка. Беше смешно и, кой знае защо, съвсем не еротично. Приближих се към пощенската кутия, натиснах вратичката и я отворих без ключ. Извадих нов брой на „Комсомолска“ — баща ми упорито се абонираше за вестника, а не го купуваше от лавките, както всички нормални хора, — рекламна листовка на супермаркета „Грошче“ и брошура с предложение за интернет от „Корбина телеком“ при изгодни условия. Потърсих с очи картонения кашон, който обикновено стоеше тук за разни боклуци, но не го намерих. Наложи се да пъхна рекламата в джоба си. Извиках онзи от асансьорите, който работеше, и се качих на осмия етаж. Постоях при вратата, вслушвайки се. После позвъних. Кашу залая жизнерадостно, отработвайки функцията си. Изщрака ключалката. Работата на ключовете е проста. Пъхат го в ключалката, проверяват дали е правилният ключ, завъртат го… Ако беше така и с хората, щеше да е по-лесно.

— Кириле? — Баща ми стоеше на вратата само по гащета и потник.

— Защо без да се обадиш? Влизай, сине… Кашу излетя на площадката, заподскача в краката ми. Подхванах го и влязох.

— Попременил си се, виждам.

— Баща ми внимателно ме огледа. — От Хохландия* ли си купи дънките?

[* Подигравателно наименование на Украйна. — Бел.прев.]

— Аха, там се оказаха по-евтини — съгласих се аз, събувайки обувките си. Кашу ближеше лицето ми и от време на време недоволно сумтеше. Баща ми демонстративно ме подуши.

— Какво, пил ли си?

— Мъничко. Във влака. Майка ми излезе по халат и веднага се изказа:

— Много си блед. Отслабнал си. Ще хапнеш ли?

— Ял съм.

— Продължавах да стоя, гледайки замислено родителите си.

— Май ще си тръгвам. Дойдох за Кашу. Ще ми дадете ли малко пари назаем за такси? Че не успях да обменя, а бюрата са затворени.

— Ти какво, Кира, и чай ли няма да пийнеш? — възмути се мама.

— Защо не преспиш у нас? Миришеш на водка.

— Добре съм, мамо — запротестирах аз. — Хубаво, ще пийна един чай. Само че набързо. Майка ми отиде в кухнята, мърморейки недоволно. Баща ми внимателно ме разглеждаше.

— Някак си се изменил, Кириле. — Кое не е наред? — Сякаш си възмъжал. — Татко, закъде повече, не съм на десет години! Може би съм поостарял?

— Очите ти са станали сериозни.

— Баща ми въздъхна, взе от ръцете ми вестника.

— Да ходим да пием чай. Минаваш веднъж на три дни…

— На три дни? — попитах тъпо аз.

— Ами кога тръгна за твоя Харков? Преди три… не, четири дни. Още по-зле. Ако знаеш на майка ти как й е мъчно…

— Четири дни — казах аз замислено.

— По влаковете… времето тече по друг начин. Струваше ми се, че не съм ви виждал от много отдавна… Чаят беше вкусен, свеж. Майка никога не го прави с пакетчета, само в чайник. Казва, че пакетчетата миришат на хартия… Послушно си пиех чая, хапвах си от някаква твърде сладка торта. Кашу легна в краката ми, пъхна нос в чорапите ми и кихна недоволно, но все пак не напусна поста си.

— Ти какво, да нямаш приятелка в Харков? — мимоходом се поинтересува баща ми. Явно бяха обсъждали този въпрос, след като аз ни в клин, ни в ръкав (според техните разбирания) се изнесох от Москва, оставяйки им кучето.

— Не, не приятелка, по-скоро боен другар — усмихнах се аз. Майка ми, която ме следеше бдително — не съм ли твърде пиян, дали да не ме настани на дивана в гостната — потрепна:

— Какъв „боен другар“? Ти какво, да не си се свързал с някакви неформални организации? Задавих се с чая. В известен смисъл майка ми беше уцелила.

— Не, майко. Това е просто израз… — Остави го на мира — каза баща ми.

— Синът ни не е глупак, не страда от стаден инстинкт. Ако пожелае, ще разкаже. Негова си работа. Допих чая, изправих се и жално попитах:

— Е, какво? Ще ми дадете ли за такси?

— Ще ти дадем — каза татко.

— Защо не останеш? Имам коняк, ще изпием още по чашка…

— Данила! — в гласа на майка проличаха металически нотки. — Какъв е този среднощен алкохолизъм? — Като лекар твърдя, че от чашка коняк преди лягане…

— Той вече си е изпил чашката! Кириле, сега ще ти донеса парите. Дали да не те изпратим? Или да ти повикаме такси?

— Мамо, нали с мен е Кашу, кой ще нападне човек с такъв свиреп охранител! — помолих се аз.

— А за повикването… ще си спра на улицата, ще ми излезе двойно по-евтино… Колкото и да е странно, позоваването на Кашу ги успокои. Макар че, разбира се, основният начин, по който Кашу, би могъл да защити стопанина си, е като лиже лицето на врага до смърт. Тръгнах си със старото си яке, което майка ми намери, тъй като според нея другото беше „много леко“. Наложи се и да изслушам лекция на тема колко крехко нещо е здравето и колко е важно да си го пазя. Според мен якето на Дитриш щеше напълно да ми свърши работа, докато изтичам до улицата и си хвана такси, но не спорих. Кашу, съобразявайки, че се прибираме вкъщи, радостно дърпаше каишката. Аз стоях в кръга светлина от улична лампа, вдигнал ръка. Нещо не ми вървеше — колите ме отминаваха, никой не искаше да заработи. Най-накрая, изсвирвайки със спирачки, спря раздрънкана жигула. Отворих вратата и се разкикотих.

— О, редовен клиент! — каза весело шофьорът кавказец. — Сядай! — С кучето съм, нали няма проблем? — Няма, и кучето е човек. Сядай. Седнах в уютната топлина, миришеща на цигари, пуснах Кашу на задната седалка и строго му наредих да легне.

— Там има парцал, избърши му лапите — каза таксиджията. — Хубаво куче. Породисто ли е?

— Аха… Наведен назад, бършех лапите на Кашу. Колата вече беше тръгнала. — В Медведково беше, нали? Как си, разреши ли проблемите си? Помня, че се мотаеше из целия град, беше ти се случила някаква беда, нали?

— Имаше нещо такова — съгласих се аз.

— А и не съм разрешил нищо, честно казано. Но ги решавам… — Всички проблеми не могат да се решат — каза философски шофьорът. Извадих кутията с цигари. На дъното лежаха два броя.

— Искате ли? — попитах.

— Тютюнът не е нещо особено, но го нося отдалеч. При нас не се намират такива.

— Почерпи, щом не ти се свиди. Кашу отзад кимна, изказвайки си мнението и за пушенето изобщо, и за пушенето в колата.

— Хубав тютюн — каза учтиво шофьорът.

— Силен.

— Да, спокойно може да се каже, без човек да си криви душата… — съгласих се аз.

— А при вас как вървят работите?

— Смених си гумите — похвали се таксиджията.

— Исках да си оставя зимните, а после реших да сложа универсални. Че сега какви са зимите, някакви топли… Въртя кормилото и това е положението.

— Всеки с функцията си — рекох аз замислено.

— Ъъъ, нима това ми е функцията? Мислиш ли, че щом човек е от Кавказ, трябва или да търгува на сергия, или да върти волана? Аз съм инженер хидромелиоратор. Успях да завърша института. Но нещата така се стекоха…

— Той помълча.

— Не беше мое решение, повярвай. Вместо мен го решиха големите дебели чичковци. Какво пък, ще въртя геврека. И това е работа.

— И това е работа — съгласих се аз.

— Даването на заповеди също е работа… — Всичко това не е най-важното. Най-важното е да се живее. Ти си младо момче, мислиш, че пред теб е вечността. А най-важното е все пак да се живее. Живото магаре е по-важно от мъртвия лъв. Мълчах. Кашу се въртеше на задната седалка. Колко тежко ще му бъде, ако умра. Да не говорим колко зле ще бъде за родителите ми. А Котя си има само Илан, пък и… той винаги си е сменял приятелките като носни кърпички.


Загрузка...