Чакам те в Соренто

I

През един горещ юлски следобед дремех в службата си, настроен миролюбиво към всички и без важни задачи за деня, когато звънът на телефона ме стресна и пробуди.

Вдигнах слушалката.

— Да, Джина?

— На телефона е мистър Шъруин Чалмърс — изрече задъханата Джина.

Моят дъх също пресекна.

— Чалмърс? За Бога! Да не е тук, в Рим?

— Обажда се от Ню Йорк.

Възстанових донякъде дишането си, но не напълно.

— Окей, свържи го с мен — казах аз и се наклоних напред в стола, не по-спокоен от стара мома, открила мъж под леглото си.

Вече четири години завеждах римския филиал на „Ню Йорк Уестърн Телеграм“, но това беше първият ми контакт с Чалмърс — собственика на вестника.

Той беше мултимилионер, диктатор в своята област и блестящ журналист. Да ти се обади Шъруин Чалмърс по телефона е все едно Президентът да те покани на чай в Белия дом.

Долепих слушалката до ухо и зачаках. Чуваше се обичайното щракане и пукане, после студен женски глас изрече:

— Мистър Досън ли е насреща?

Потвърдих.

— Изчакайте да ви се обади мистър Чалмърс.

Казах, че ще изчакам и се запитах как ли би реагирала, ако бях казал, че няма да изчакам.

Последваха още щраканици и пукания, след което един глас, който прозвуча като удар на чук върху наковалня, излая:

— Досън?

— Да, мистър Чалмърс.

Настъпи пауза и аз се запитах за какво ли ще получа ритник в задника. Непременно щеше да бъде ритник. Не можех да си представя, че голямото началство ще се обади по друг повод, освен недоволство.

Но по-нататъшните му думи ме гръмнаха.

— Виж какво, Досън — каза той, — дъщеря ми пристига утре в Рим със самолета в единайсет и петдесет. Искам да я посрещнеш и да я откараш в хотел „Екселсиор“. Секретарката ми е уредила резервацията. Ще го направиш ли?

За пръв път чувах, че има дъщеря. Знаех, че се е женил четири пъти, но тази дъщеря бе новост за мен.

— Тя ще учи в университета — продължи той, а думите се отрониха тежко, сякаш тази тема му бе досадна и гледаше да приключи с нея възможно по-бързо. — Ако й е нужно нещо, казал съм й да се обърне към теб. Не искам да й даваш пари. Това е много важно. Ще получава от мен шейсет долара седмично, което е напълно достатъчно за едно младо момиче. Чака я работа и ако я върши така, както аз искам, няма да й са нужни много пари. Но искам да съм сигурен, че край нея ще има човек, към когото да се обърне, в случай че заболее или изникне нещо друго.

— Значи тя няма никакви познати тук? — попитах аз, защото тази перспектива никак не ми беше по вкуса. Нямам високо мнение за себе си като бавачка и болногледачка.

— Дал съм й препоръчителни писма, за да се представи на някои хора, но тя ще бъде в университета, така че ще има възможност да опознае не един и двама души — добави Чалмърс. Долових нетърпеливост в гласа му.

— Окей, мистър Чалмърс. Ще я посрещна и ако има нужда от нещо, ще се погрижа.

— Точно това искам. — Настъпи пауза, после той рече: — Там при вас нещата в ред ли са? — Ала в гласа му не долових особен интерес.

Казах, че нещата вървят малко мудно. Настъпи нова дълга пауза. Чувах как диша тежко. Представих си го: нисък и дебел човек с едра долна челюст като на Мусолини, с очи като остриета на ледокопи и уста като капан за мечки.

— Хамърсток ми говори за теб миналата седмица — изрече ненадейно той. — Изглежда, смята да те върне тук, в Щатите.

Поех си дъх продължително и бавно. Жадувах да чуя тази новина вече десет месеца.

— Хм, ако се уреди въпросът, ще бъда неизказано доволен.

— Ще помисля по въпроса.

Изщракването в ухото ми подсказа, че е затворил телефона. Поставих слушалката на мястото й, оттласнах стола си назад, за да поотдъхна от напрежението, и се загледах в отсрещната стена, като същевременно си мислех колко хубаво ще бъде да се прибера в родината след четири години, прекарани в Италия. Не че Рим не ми харесваше, но знаех, че докато заемам тази длъжност, няма да получа нито увеличение на заплатата, нито имам изгледи за повишение. Ако щях да постигна напредък в службата, това можеше да стане единствено в Ню Йорк.

След като размишлявах напрегнато няколко минути, без да намеря отговор на вълнуващите ме въпроси, отидох в канцеларията на Джина.

Джина Валети — тъмнокоса, хубава, жизнена, двадесет и три годишна — беше моя секретарка и момиче за всичко, откак заех длъжността си в Римския ни филиал. Винаги съм недоумявал как е възможно едно хубаво момиче с чудесна фигура да бъде и толкова умно.

Тя спря да пише на машината и ме погледна изпитателно.

Казах й за дъщерята на Чалмърс.

— Звучи страхотно, нали? — попитах, седнал на края на бюрото й. — Преливаща от енергия дебела студентка, която се нуждае от съветите и вниманието ми: ето какво ще върша за „Уестърн Телеграм“!

— Може да е красива — изрече Джина с хладен тон. — Много американки са красиви и привлекателни. Може да се влюбите в нея. Ако тя стане ваша съпруга, ще бъдете в много благоприятно положение.

— Все женитби са ви в главата — отбелязах аз. — Всички италианки мислят за едно и също. Не си виждала Чалмърс, но аз съм го виждал. Няма начин да е красива, щом произхожда от неговата конюшня. Освен това той не би ме допуснал за зет. Сто на сто смята да омъжи дъщеря си за човек с положение.

Джина ме изгледа продължително и бавно иззад изящно извитите си черни клепки, после повдигна хубавите си рамене.

— Почакайте, докато я видите — каза.

Джина като никога се излъга, но аз също. Хелън Чалмърс не ми се видя красива, ала не беше и дебела, нито преливаше от енергия. Изглеждаше съвсем различна от моите очаквания. Беше руса, носеше очила с рогови рамки, размъкнато облекло и обувки с нисък ток. Косата й беше прибрана отзад. На вид беше убийствено безинтересна, колкото безинтересна може да бъде всяка прекалено сериозна възпитаничка на колеж.

Посрещнах я на летището и я откарах до хотел „Екселсиор“. Казах й обичайните любезности, които се казват на непознат човек, тя също отговаряше любезно. До момента, в който я оставих в хотела, успя толкова да ми досади, че нямах търпение да се отърва от нея. Казах й да ми се обади в службата, ако има нужда от нещо, дадох й телефонния си номер и й кимнах за сбогом. Бях убеден, че няма да се обади. Стори ми се достатъчно оправна, за да се измъкне без моя помощ или съвет от всяко положение.

Джина й изпрати в хотела цветя от мое име. Беше съчинила и телеграма до Чалмърс, в която го известяваше, че момичето е пристигнало благополучно.

Чувствах, че няма какво повече да върша в тази насока и тъй като по същото време се случиха няколко интересни събития, аз изличих от съзнанието си мис Чалмърс.

След десетина дни Джина ми намекна, че е редно да се обадя на момичето и да разбера как живее. Така и постъпих, но от хотела ми съобщиха, че мис Чалмърс е напуснала „Екселсиор“ преди шест дни и не е оставила адреса си.

Джина ме посъветва да открия къде живее, в случай че шефът поиска да узнае.

— Окей, но ти ще издириш адреса — отвърнах аз. — Нямам време.

Тя получи информацията от Главното полицейско управление. Оказа се, че мис Чалмърс е наела тристаен мебелиран апартамент на една пряка на виа „Кавур“. Джина взе телефонния номер и аз се обадих.

Стори ми се изненадана и трябваше два пъти да повторя името си, преди да падне монетата. Изглежда ме беше забравила напълно, както аз нея, и това неизвестно защо ме подразни. Каза, че всичко е наред, че живее добре и ми благодари за проявеното внимание. В гласа й се долавяше припряност, от която си направих извода, че й е неприятно, задето я разпитвам, и използуваше онзи любезен тон, с който дъщерите на големите богаташи разговарят с подчинените на своите бащи, а това направо ме вбеси.

Претупах разговора, като не пропуснах да повторя, че ако има нещо, което бих могъл да направя за нея, ще го направя, и затворих.

Джина, досетила се какво е положението по израза на лицето ми, каза тактично:

— В края на краищата тя е милионерска щерка.

— Да, зная — отговорих. — Отсега нататък сама да се грижи за себе си. Защото тя фактически ме разкара.

Оставихме въпроса на тази фаза.

През следващите четири седмици не чух нищо повече за нея. Имах доста работа в службата, защото смятах да изляза в отпуск за един-два месеца и исках да оставя всичко в отлично състояние за Джак Максуел, който щеше да дойде от Ню Йорк да ме смени.

Възнамерявах да прекарам една седмица във Венеция, а после да отида на юг, в Иския, за още три седмици. Това бе първият ми по-продължителен отпуск за тези четири години и го очаквах с голямо нетърпение. Смятах да пътувам сам. Обичам самотата, когато мога да си я осигуря, обичам да променям плановете си къде да спра и колко дълго да остана, а ако съм с друг, няма да имам тази свобода на действията.

Четири седмици и два дена след разговора ми с Хелън Чалмърс ми се обади Джузепе Френци, мой добър приятел, който работеше в „Д’Италия дел пополо“. Покани ме на един вечерен прием, който Гуидо Лучино, собственик на киностудия, давал в чест на някаква кинозвезда, постигнала голям успех на фестивала във Венеция.

Обичам италианските приеми. Те са приятни и забавни, а храната е винаги чудесна. Казах, че ще го взема към осем часа.

Лучино имаше голямо жилище край Порта Пипчана. Когато пристигнахме на приема, цялата алея за коли бе задръстена от кадилаци, ролс-ройси и бугати, при вида на които моят буик, модел 1954 година, се присви от срам, докато го провирах в най-крайното място на паркинга.

Приемът се оказа на ниво. Познавах повечето от присъстващите. Половината бяха американци, и Лучино, който си падаше по американците, поднасяше силен алкохол. Към десет часа, след като бях изпил внушителен брой чисти уискита, излязох в патиото1 да се полюбувам на луната и да се разхладя.

Там заварих самотна млада жена в бял вечерен тоалет. Голият й гръб и рамене изглеждаха на лунната светлина като изваяни от порцелан. Беше облегнала ръце на каменния парапет и, отметнала глава, се взираше в луната. От лунните лъчи русите й коси изглеждаха като излети от стъкло. Приближих се, спрях до нея. И аз се загледах в луната.

— Много е приятно тук след лудницата вътре — казах.

— Да.

Не се обърна да ме види. Хвърлих й поглед крадешком.

Беше красива. Чертите й бяха дребни, устните блестяха, яркочервени; лунният светлик се отразяваше в очите й.

— Мислех, че познавам цял Рим — обадих се пак. — Как е възможно да не ви познавам?

Тя извърна глава и ме погледна. После се усмихна.

— Би трябвало да ме познавате, мистър Досън — промълви. — Толкова ли съм се променила?

Взрях се в нея и усетих как внезапно пулсът ми се ускори и нещо стегна гърдите ми.

— Не ви познавам — настоях аз, като си мислех, че тя е най-прелестната жена, която съм виждал в Рим, тъй млада и възхитителна.

Красавицата се засмя.

— Напълно ли сте сигурен? Аз съм Хелън Чалмърс.

II

Първата ми реакция беше да й кажа колко се е променила, колко съм изненадан, че я намирам така красива, и други неща от този род, но след като погледнах в озарените й от луната очи, бях обзет от други мисли. Разбрах, че ще сбъркам, ако изтъкна очевидното.

Прекарах половин час с нея в патиото. Тази неочаквана среща ме извади от равновесие. Ясно съзнавах, че е дъщеря на моя шеф. И тя беше предпазлива, но не и скучна. Поддържахме разговора на неутрална плоскост. Говорихме за приема, за присъстващите, за това, че оркестърът свири добре, и за прекрасната нощ.

Тя ме привличаше, както топлийка се привлича от магнит. Не можех да сваля очи от нея. Не можех да повярвам, че това прелестно създание е същото онова момиче, което посрещнах на летището; просто отказвах да го повярвам.

Изведнъж насред непохватния ни разговор тя каза:

— С кола ли сте?

— Ами да. Отвън е на алеята.

— Ще ме откарате ли до апартамента ми?

— Какво… сега ли? — изпитах разочарование. — След малко приемът ще стане по-задушевен. Не бихте ли искали да потанцуваме?

Тя се взря в мен. Сините й очи ме опипваха смущаващо.

— Съжалявам. Не искам да ви откъсвам от приема. Не се безпокойте; мога да взема такси.

— Няма да ме откъснете от приема. Ако наистина искате да си тръгнете, ще бъда щастлив да ви откарам. Мислех обаче, че ви е забавно тук.

Тя повдигна рамене и се усмихна.

— Къде е колата ви?

— На края на редицата… един чер буик.

— Ще ви чакам до колата.

Отдалечи се и когато се опитах да я последвам, вдигна ръка в недвусмислен жест. Този жест говореше, че не бива да ни видят заедно.

Оставих я да набере преднина, запалих цигара. Познанството ни ненадейно се бе превърнало в заговор. Забелязах, че ръцете ми треперят. Изчаках една-две минути, после се върнах в просторния салон, претъпкан с хора, озърнах се за Лучино, но не успях да го открия, и реших да отложа благодарностите си до утре сутринта.

Слязох по стълбите и поех по дългата алея за коли.

Намерих Хелън седнала в буика. Заех мястото до нея.

— Живея на една пряка недалеч от виа „Кавур“.

Поех по виа „Виторио Венето“. По това време тежкият трафик обикновено намалява и ми бяха необходими само десет минути, за да достигна улицата, на която живееше. Докато пътувахме, никой не изрече нищо.

— Спрете тук, моля — обади се тя.

Спрях и слязох от колата. Заобиколих отпред и отворих нейната врата. Тя слезе, озърна се нагоре-надолу по безлюдната улица.

— Ще се качите ли? Сигурна съм, че има за какво да си поговорим — рече.

Помислих си отново, че е дъщеря на шефа ми.

— Бих искал, но може би не трябва — отвърнах аз. — Късно е. Не искам никого да безпокоя.

— Няма да ме безпокоите.

Тя тръгна по улицата, аз изгасих фаровете и я последвах.

Обяснявам това подробно, защото не искам да създам погрешна представа за първите ми отношения с Хелън. Може да изглежда трудно за вярване, но ако знаех, че няма никой в апартамента й — нито приятелка, нито прислужница, никой, и дяволите нямаше да успеят да ме вкарат там. Не знаех. Предполагах, че има поне прислужница.

И въпреки това се чувствах притеснен, задето влизах в жилището й в този късен час. Не преставах да се питам какво ще си помисли Шъруин Чалмърс, ако някой му каже, че са ме видели да влизам в апартамента на дъщеря му в десет и четирийсет и пет вечерта.

Бъдещето и всичко, което то означаваше за мен, беше в ръцете на Чалмърс. Само една негова дума и можех да бъда изхвърлен завинаги от журналистическата професия. Да играя игри с дъщеря му щеше да е не по-малко опасно от заиграване с гърмяща змия.

Като си мислех за това по-късно, разбрах, че Хелън също не желаеше да рискува. Беше ми забранила да я придружа от патиото на Лучино до колата, а после поиска да спра на двеста метра от входа на блока, в който живееше, за да не би някой от досетливите ми приятели да види колата и да сметне колко прави две и две.

Качихме се с автоматичния асансьор, без да срещнем жива душа във фоайето. Влязохме в апартамента, без никой да ни види.

Когато тя затвори входната врата и ме въведе в голямата си, приятна всекидневна, осветена от лампа с плътни абажури и украсена с цветя в ниски вази, изведнъж почувствах, че сме сами в жилището й. Тя смъкна коженото си наметало на един стол и отиде до изисканото си коктейлно барче.

— Какво ще пиете: уиски или джин?

— Не сте тук сама, нали? — попитах аз.

Тя се обърна и ме изгледа. На светлината на засенчените лампи ми се стори, че въпросът ми я слиса.

— Защо, сама съм… това да не е престъпление?

Усетих как дланите ми овлажняха.

— Не мога да остана. Трябваше да знаете това.

Тя продължи да ме фиксира, повдигнала вежди.

— Толкова ли се боите от баща ми?

— Не става дума за страх от баща ви — отговорих, подразнен от ловкия начин, по който беше сложила пръст на болното място. — Не мога да остана тук насаме с вас, трябва да го знаете.

— О, не бъдете глупав — изрече раздразнено. — Нима не можете да се държите като зрял човек? Това, че един мъж и една жена са сами в квартира, означава ли, че не могат да се държат цивилизовано?

— Въпросът не е там. Важното е какво ще помислят другите.

— Кои другите?

Тук отново ме постави натясно. Знаех, че никой не беше ни видял на влизане в апартамента.

— Може да ме видят на излизане. Освен това въпросът е принципен…

Тя изведнъж избухна в смях.

— О, за бога! Престанете да се държите като викторианец2 и седнете.

Трябваше да си грабна шапката и да изляза. Ако бях постъпил така, щях да си спестя много неприятности, при това меко казано. Но имам в характера си склонност към безразсъдни и безотговорни постъпки, което понякога пречи на иначе обмислените ми и трезви преценки; точно това се случи тогава.

Седнах, взех чашата с уиски и натрошен лед, която тя ми даде, и я загледах, докато си приготвяше джин с тоник.

Бях изръшкал цял Рим през тези четири години и не бях водил монашески живот. Италианките са хубави и интересни жени. Бях имал красиви мигове с тях, но сега, както седях тук, загледан в Хелън с бялата рокля, знаех, че това ще бъде най-красивият момент от всички: нещо по-особено, от което замираше дъхът ми и ми се замайваше главата.

Хелън отиде до камината и се облегна на поличката над нея. Наблюдаваше ме с полуусмивка.

Знаех, че този поглед е опасен и няма да ми трябва голямо поощрение, за да прекрача в опасността, затова казах:

— Е, как преуспявате в университета?

— О, това беше просто шега — изрече тя нехайно. — Трябваше да измисля за пред баща ми някаква история, иначе нямаше да ме пусне да дойда тук сама.

— Искате да кажете, че не ходите в университета?

— Разбира се, че не ходя.

— А ако той открие?

— Защо му трябва? Прекалено е зает, за да се интересува от мен — отвърна тя и долових огорчение в гласа й. — Баща ми се вълнува единствено от себе си и от последната си жена. Чувствах, че съм му пречка, затова казах, че искам да уча архитектура в Римския университет. И тъй като Рим е далеч от Ню Йорк, не мога ненадейно да нахълтам в стаята му, където се опитва да убеди някоя малка златотърсачка, че е по-млад, отколкото изглежда. Затова побърза да ме изпрати в Рим.

— Значи роговите очила, обувките с нисък ток и прибраните назад коси са част от играта? — казах аз, съзнавайки, че като ми отговори утвърдително, тя ще ме превърне в съучастник, а ако Чалмърс открие измамата, сатърът ще се стовари не само върху нейния врат, а и върху моя.

— Разбира се. У дома винаги се обличам така. Това убеждава баща ми, че съм сериозна в науката. Ако ме види както съм сега, ще наеме някоя почтена стара дама за моя постоянна придружителка.

— Не намирате ли, че сте доста хладнокръвна?

— Защо не? — Отдели се от камината и се отпусна в един фотьойл. — Майка ми почина, когато бях десетгодишна. Баща ми е имал три други съпруги: две от тях бяха само с две години по-възрастни, отколкото съм аз сега, а другата беше по-млада. Радваха ми се като на епидемия от детски паралич. А аз обичам да съм самостоятелна, обичам да се забавлявам.

Като я погледнах, повярвах, че наистина доста се е забавлявала: навярно повече, отколкото й е било полезно.

— Вие сте още дете и не бива да живеете по този начин — казах.

Тя се разсмя.

— Аз съм на двайсет и четири години и съвсем не съм дете, а точно този е начинът, по който искам да живея.

— Защо ми казвате всичко това? Какво ми пречи да изпратя тревожна телеграма на баща ви, която да му разкрие какво става тук?

Хелън поклати глава, че не ми вярва.

— Няма да го направите. Говорих с Джузепе Френци за вас. Мнението му за вас е отлично. Щях ли да ви доведа в апартамента си, ако не бях сигурна във вас?

— Но защо все пак ме доведохте?

Тя се вгледа в мен; изражението на очите й ме накара да изгубя дъх. Изключено бе да се заблудя какво е това изражение: тя ме приканваше да продължа смело и да я ухажвам.

— Харесвате ми — каза. — Италианците убийствено досаждат. Те са прекалено темпераментни и непосредствени. Помолих Джузепе да ви доведе на приема, и ето че сме заедно.

Не мислете, че не се изкуших. Знаех, че единственото, което трябва да направя, е да я взема в обятията си — тя нямаше да се противи. Но всичко беше малко по-вулгарно, отколкото бе нужно, малко по-хладнокръвно, отколкото беше необходимо, и това нейно отношение ме отблъскваше. А съществуваше и проблем със службата ми. Бях по-заинтересуван да си запазя мястото, отколкото да се забърквам с Хелън. Станах.

— Разбирам. Но вече е късно. Имам работа, която трябва да свърша, преди да си легна. Най-добре да си тръгна.

Тя се вгледа в мен, присвила устни.

— Не можете да си отидете сега. Едва дойдохте, а вече ще си ходите.

— Съжалявам. Трябва да си вървя.

— Искате да кажете, че не желаете да останете?

— Въпросът не е какво желая, а какво ще направя.

Тя вдигна ръце и прокара пръсти през косите си. Това е може би най-предизвикателният жест, който може да си позволи една жена. Ако фигурата й е достатъчно съблазнителна, за нея няма по-изразително движение от това да вдигне ръце и да погледне мъжа така, както Хелън гледаше сега мен. Почти се предадох, но не съвсем.

— Искам да останете.

Поклатих отрицателно глава.

— Наистина трябва да си вървя.

Изгледа ме изпитателно и дълго, с безизразни очи. После присви рамене в недоумение, свали ръцете си и стана.

— Добре, щом такова е желанието ви. — Отиде до вратата, отвори я и излезе в коридора. Последвах я и си взех шапката, оставена на един стол в коридора.

Тя отвори входната врата, огледа площадката и се отстрани да мина.

Не ми се искаше да си тръгна. Насилих се и пристъпих навън.

— Навярно бихте пожелали да отидем на вечеря някой ден или да ви заведа на кино.

— Би било чудесно — отвърна тя учтиво. — Лека нощ.

Усмихна ми се отчуждено и затвори вратата под носа ми.

III

Разбира се, нещата не останаха така. Бих искал да останат, но отношенията между мъж като мен и момиче като Хелън рано или късно неизбежно се усложняват.

Опитах се да я забравя, но не успях. Пред мен беше постоянно изразът в очите й в момента на раздялата и не ме оставяше на мира. Знаех, че си навличам сериозна неприятност, ала непреодолимото привличане, което Хелън излъчваше за мен, правеше всяка неприятност нереална. В по-трезви моменти си казвах, че за мен тя е истинска отрова, но в по-малко трезвите си казвах: „Кой го е грижа?“

Цели шест-седем дни тя не ми излизаше от главата. Не казах на Джина, че съм срещнал Хелън на приема, но Джина има странното умение да отгатва до известна степен какво става в главата ми и на няколко пъти забелязах, че ме наблюдава озадачено и изпитателно.

На шестия ден бях парцал. Така дълбоко беше влязло в главата ми това русо, хубаво момиче, че просто не можех да се съсредоточа в работата си. Реших да намаля напрежението и като се прибрах в квартирата си, позвъних на Хелън.

Никой не отговори. Звъних й три пъти същата вечер. При четвъртия опит, около два часа през нощта, чух как слушалката се вдига и гласът й казва:

— Ало?

— Обажда се Ед Досън — отвърнах аз.

— Кой?

Усмихнах се в микрофона. Очевидно преиграваше. Това ми подсказа, че тя се интересува от мен, както и аз от нея.

— Позволете да ви припомня. Аз съм човекът, който отговаря за римския филиал на „Уестърн Телеграм“.

Тогава тя се разсмя.

— Здравейте, Ед.

Това звучеше по-добре.

— Страдам от самота — казах. — Има ли възможност да излезете с мен утре вечер? Ако нямате по-добра идея, бихме могли да вечеряме в „Алфредо“.

— Почакайте един момент. Трябва да погледна в бележника си.

Почаках, като знаех, че това е номер, но нехаех. След двеминутна пауза гласът й прозвуча отново в слушалката:

— Не мога утре вечер. Имам среща.

Трябваше да кажа, че много съжалявам, и да затворя, но бях отишъл твърде далеч.

— В такъв случай кога ще можете?

— Хм, свободна съм в петък.

След цели три дни!

— Окей, значи петък вечер.

— Бих предпочела да не съм в „Алфредо“. Няма ли друго по-спокойно място?

Тази забележка ме сепна. Ако аз не мислех за опасността да ни видят заедно, тя мислеше.

— Да, добре. Какво ще кажете за онова ресторантче срещу фонтана „Треви“?

— С удоволствие. Да, би било чудесно!

— Ще ви чакам там. По кое време?

— Осем и половина.

— Окей; довиждане засега.

До петък животът ми беше безвкусен. Виждах как Джина се тревожи за мен. За пръв път от четири години бях сприхав с нея. Не можех да се съсредоточа, нито да се изпълня с ентусиазъм за работата, която вършех. В ума ми беше само Хелън.

Вечеряхме в ресторантчето. Вечерята не беше лоша, но не мога да кажа какво ядохме. Разговорът не ми спореше. Единствено исках да я съзерцавам. Тя се държеше хладно, сдържано, но и предизвикателно. Ако ме беше поканила в апартамента си, щях да отида и да върви по дяволите Шъруин Чалмърс, но тя не ме покани. Каза, че ще се прибере с такси. Когато й намекнах, че мога да отида с нея, тя елегантно ми отказа. Застанах на входа на ресторантчето, загледан в таксито, което с мъка си пробиваше път по тясната улица, докато го изгубих от очи. После се прибрах, а умът ми вреше и кипеше. Срещата не ми помогна: напротив, нещата се влошиха.

Три дни по-късно отново се обадих.

— Много съм заета — каза тя, когато й предложих да я заведа на кино. — Мисля, че няма да имам възможност.

— Надявах се да можете. Излизам в отпуск след една седмица. Няма да ви виждам цял месец.

— Наистина ли цял месец ще отсъствувате? — В гласа й прозвучаха остри нотки, сякаш изведнъж бе проявила интерес.

— Да. Отивам във Венеция, а оттам в Иския. Смятам да остана за около три седмици.

— С кого отивате?

— Сам. Но както и да е? Какво ще кажете за киното?

— Добре, съгласна съм. Но не мога да кажа кога. Ще ви се обадя. А сега трябва да изляза. Чакат ме на вратата. — И тя затвори.

Не ми се обади цели пет дни. Сетне, тъкмо когато се готвех аз да я потърся, тя ми позвъни.

— Смятах да ви се обадя по-рано — отекна гласът й по жицата, — но все нямах време. Зает ли сте с нещо в момента?

Беше двайсет минути след полунощ. Тъкмо се готвех да си лягам.

— В този момент ли?

— Да.

— С нищо по-специално. Смятах да си лягам.

— Бихте ли дошли у дома? Не оставяйте колата си пред блока.

Нямаше място за колебания.

— Естествено. Идвам веднага.

Вмъкнах се в жилищната сграда като същински крадец, взел предпазни мерки никой да не ме види. Входната врата на апартамента й беше открехната и единственото, което трябваше да сторя, беше да прекося площадката от асансьора до коридора на апартамента.

Намерих я във всекидневната да подрежда купчина дългосвирещи плочи. Носеше бял копринен халат и русите й коси бяха разпилени по раменете. Изглеждаше добре, и тя го знаеше.

— Лесно ли се ориентирахте за етажа? — попита тя, остави плочите настрана и ми се усмихна.

— Не беше особено трудно. — Затворих вратата. — Знаете ли, не бива да правим това, само ще си навлечем големи неприятности.

Тя сви рамене.

— Не е нужно да оставате.

Приближих се до нея.

— Нямам намерение да оставам. Защо ме повикахте?

— За бога, Ед! — възкликна, изгубила търпение. — Не можете ли да се отпуснете поне за миг?

Сега, насаме с нея, предпазливостта отново се възцари в съзнанието ми. Едно беше да си представям, че съм насаме с нея, но при положение, че служебният ми пост зависеше от това дали ще бъда открит, истинското присъствие тук беше нещо съвсем различно. Съжалявах, задето съм дошъл.

— Мога да се отпусна — отвърнах. — Но вижте, трябва да мисля и за работата си. Ако баща ви открие, че се навъртам около вас, свършено е с мен! Сериозно го говоря. Той ще се погрижи да не получа никъде журналистическа работа, докато съм жив.

— Наистина ли се навъртате около мен? — попита тя, разтвори широко очи и придоби учуден израз.

— Знаете какво имам предвид.

— Той няма да открие… защо му трябва?

— Може да го узнае. Ако ме видят на идване или докато се измъквам, непременно ще научи.

— Тогава внимавайте да не ви видят. Не е толкоз трудно.

— Тази работа означава всичко за мен, Хелън. Това е моят живот.

— Не бих казала, че сте романтичен тип — изрече тя и се разсмя. — Моите италианци не мислят за работата си, те мислят за мен.

— Нямам предвид вашите италианци.

— О, Ед, моля ви да седнете и се отпуснете. Нали сте тук сега, защо трябва така да се вълнувате?

Седнах, но си казах, че съм се побъркал, щом съм тук.

Хелън отиде до шкафчето с напитки.

— Шотландско или ръжено?

— Предпочитам шотландско.

Наблюдавах я и се питах защо ли ме повика посред нощ. Защото не се държеше предизвикателно.

— Ед, докато не съм забравила: бихте ли погледнали тази кинокамера? Вчера я купих, но не работи устройството за освобождаване. Разбирате ли от кинокамери?

Махна с ръка към камерата в скъп кожен калъф, окачена на един стол. Станах, отворих калъфа и извадих шестнайсет милиметрова камера „Пейар болекс“ с троен обектив.

— Хей! Това е великолепна вещ! — възкликнах. — Какво, за бога, възнамерявате да правите с нея, Хелън? Трябва да е безумно скъпа?

Хелън се разсмя.

— Наистина се оказа скъпа, но винаги съм искала да имам кинокамера. Всяко момиче трябва да си има поне едно хоби, не мислите ли? — Пусна бучки лед в две чаши. — Искам да си осигуря спомени от Рим за стари години.

Заобръщах камерата в ръце. Изведнъж ми хрумна, че Хелън, както по всичко личеше, живее доста нашироко за средствата, които й осигуряваше баща й. Беше ми казал, че ще й изпраща по шейсет долара седмично. И беше подчертал, че не желае тя да разполага с повече. Като знаех цената на квартирите в Рим, наемът за тази би бил около четирийсет долара седмично. Погледнах към барчето, натъпкано с какви ли не напитки. Как можеше да живее така нашироко? И после тази скъпа камера, която неочаквано е купила…

— Да не би някой да ви е завещал богатство?

Очите й премигнаха и за миг тя като че ли се обърка, но само за миг.

— Де да беше така. Защо питате?

— Не че ми влиза в работата, но всичко това струва доста пари — махнах с ръка, оглеждайки апартамента.

Тя сви рамене.

— Сигурно. Баща ми ми отпусна щедра издръжка. Държи да живея по този начин.

Не ме погледна, докато говореше. Дори да не знаех колко точно й дава, лъжата беше съвсем очевидна. Макар да се озадачих, всичко това не ми влизаше в работата, затова промених темата.

— Какво й има на камерата?

— Устройството за освобождаване не работи.

Докато ми посочваше, пръстът й докосна ръката ми.

— Ключалката на предпазителя е разтворена — казах аз и й показах. — Ей това тук. Натискате го и освобождаването ще задейства. Поставена е, за да не тръгне ненадейно моторът.

— Господи! Днес насмалко да я върна в магазина. Добре ще е да прочета инструкцията. — Взе камерата от мен. — Не ме бива с техниката. Вижте колко филми си купих! — И ми посочи към бюрото, където стояха десет големи кутии шестнайсетмилиметрови филми.

— Нали няма да използвате всичко това за Рим? Ще ви стигне за цяла Италия.

Хелън ми отправи странен поглед, който ми се стори малко лукав.

— Ще запазя повечето за Соренто.

— Соренто ли? — изненадах се аз. — Ще ходите в Соренто?

Тя се усмихна.

— Не сте единственият, който излиза в почивка. Били ли сте в Соренто?

— Не. Не съм ходил толкова далеч на юг.

— Наех една вила в покрайнините на Соренто. Прекрасна е и много, много уединена. Преди ден-два ходих до Неапол със самолет и уредих всичко. Дори наех жена от съседното село да идва да ми помага.

Внезапно усетих, че тя не ми казва това току-така. Изгледах я проницателно.

— Звучи прекрасно — казах. — Кога заминавате?

— По същото време, когато и вие отпътувате за Иския. — Остави камерата на масата, върна се и седна до мен на канапето. — И също като вас отивам сама.

Погледна ме. Поканата в очите й накара сърцето ми да задумка. Наведе се към мен с леко разтворени, плътни червени устни. Преди да разбера какво правя, тя бе в обятията ми и аз я целувах.

Тази целувка продължи около двайсет секунди и вече губех контрол над себе си, но изведнъж усетих, че Хелън отблъсква гърдите ми, и този упорит, настойчив натиск ме накара да се опомня. Пуснах я и се изправих.

— Това е безумие, не бива така — казах аз, задъхан като старец, тичал по стълбите. Изтрих червилото от устата си.

— Не бива така в Рим — отвърна тя, отпусна се назад и усмихната додаде, — но не и в Соренто.

— Вижте какво… — започнах аз, но тя вдигна ръка в знак, че трябва да замълча.

— Зная какво чувстваш към мен. Не съм дете. И аз чувствувам същото към теб — каза. — Ела с мен в Соренто. Всичко е уредено. Зная колко са важни за теб отношенията с баща ми и работата ти, но обещавам, че всичко ще бъде напълно безопасно. Наех вилата на името на мистър и мисис Дъглас Шерард. Ти ще бъдеш мистър Шерард, американски бизнесмен, пристигнал на почивка. Там никой не ни познава. Не искаш ли да прекараш един месец с мен… да бъдем само двамата?

— Но ние не бива в никой случай… — казах аз, макар да знаех, че няма причина, която да ни попречи, а и горях от желание да го направя. — Не може така главоломно да се впуснем в такова нещо…

— Стига си бил толкова предпазлив, мили. Няма да се впуснем в нищо. Най-старателно съм обмислила всичко. Ще отида дотам с колата. Ти ще пристигнеш на другия ден с влак. Мястото е чудесно. Разположено е на висок хълм, с изглед към морето. Няма друга вила поне на половин километър разстояние. — Скочи и грабна едромащабната карта, която лежеше на масата. — Ще ти покажа точно къде е. Виж, отбелязано е. Нарича се Бела Виста3 — не е ли чудно? От терасата се виждат заливът и Капри. Има и градина с портокалови и лимонови дръвчета и лози. Наоколо няма жива душа. Ще ти хареса.

— Надявам се, Хелън — отвърнах аз. — Признавам, че много ми се иска да дойда. Няма да съм нормален, ако не искам, но какво ще стане с нас след края на този месец.

Тя се засмя.

— Ако те е страх, че ще очаквам от теб да се ожениш за мен, успокой се. Смятам още дълго да си остана неомъжена. Това е заложено в природата ми. Не зная дори дали те обичам, Ед, но знам, че искам да бъда сама с теб един месец.

— Не бива да го правим, Хелън. Не е редно…

Тя докосна лицето ми с пръсти.

— Сега ще бъдеш ли така мил да си тръгнеш? — Потупа ме по лицето и се отдръпна. — Току-що се върнах от Неапол и съм много уморена. Няма за какво повече да говорим. Уверявам те, че няма нищо опасно. Зависи само от твоето желание да прекараш месец с мен. Обещавам ти, че няма да има никакви последствия. Помисли си. И нека не се срещаме до двайсет и девети. Ще бъда на гарата в Соренто да те посрещна от влака в три и половина от Неапол. Ако те няма, ще разбера и няма да се сърдя.

Прекоси хола и открехна входната врата.

Последвах я.

— Виж какво, Хелън…

— Моля те, Ед. Нека не казваме нищо повече. Ти или ще бъдеш във влака, или не. С това се изчерпва целият проблем. — Устните й погалиха моите. — Лека нощ, мили.

Погледнах я, погледна ме и тя.

Когато пристъпих на площадката, вече знаех, че ще бъда в този влак.