Чакам те в Соренто

I

Успях да се отърва от Карлоти и неговата тълпа детективи едва в единайсет и десет — те налетяха върху квартирата ми, посипаха всичко с прах за снемане на отпечатъци от пръсти, тикаха носове във всяко ъгълче и цепнатина, фотографираха разбитата врата и, с две думи, създадоха страхотна суматоха.

Бях слязъл долу при Джина, за да й обясня положението и да й кажа да не ме чака. Тя искаше да остане, но аз не й позволих. Твърде бях напрегнат, за да си позволя нейното присъствие в добавка към полицията.

Тя каза, че ще ми се обади на сутринта, погледна ме загрижено, взе такси и си отиде.

Карлоти изслуша обяснението ми за камерата. Показах му къде я бях оставил и той разгледа разбитата ключалка на чекмеджето.

Не съм сигурен дали повярва на думите ми. Лицето му беше непроницаемо, но имах впечатлението, че с усилие поддържа присъщото си любезно спокойствие.

— Странно стечение на обстоятелствата, синьор Досън — отбеляза. — Камерата е била у вас само няколко часа, след което тук прониква с взлом крадец и я задига.

— Така ли? — изрекох саркастично аз. — Но той не само е задигнал камерата, а е отмъкнал и всичките ми дрехи, цигарите ми, напитките и парите. Аз не наричам такова нещо странно стечение на обстоятелствата.

Един от хората на Карлоти дойде до нас и измърмори, че няма други отпечатъци, освен моите.

Карлоти ме изгледа дълбокомислено, а после повдигна рамене.

— Ще трябва да докладвам на шефа си — каза.

— Ако щете, докладвайте и на самия президент — отвърнах аз. — Но първо ми върнете дрехите.

— Липсата на камерата е сериозно нещо, синьор.

— Не бих се тревожил толкова за камерата. Грешката си е изцяло ваша. Щом чак сега сте проумели колко е важна за вас, едва ли имате някакво основание да ме упреквате, че е открадната. Гранди ми даде камерата, а аз подписах разписка за нея. Той ми каза, че нито вие, нито той се нуждаете повече от нея. Затова не ме гледайте така, сякаш съм инсценирал тази кражба само за да ви вкарам в беля.

Карлоти ме посъветва да не се гневя заради подобна неприятност.

— Окей, но аз не се гневя. Ще ви помоля обаче да отстраните момчетата си оттук, за да мога да почистя и си приготвя вечеря.

Необходим им беше още половин час, за да се убедят, че крадецът не е оставил никакви следи, след което най-после неохотно си тръгнаха.

Карлоти остана малко след тях.

— Ситуацията е затруднителна — каза той, спрял на вратата. — Не е трябвало да ви се дава камерата.

— Зная. Напълно го съзнавам. Сърцето ми се къса от съчувствие към вас, но аз получих камерата и ви дадох разписката за получаването й. Не можете да ме вините за случилото се. Съжалявам, но нямам намерение да прекарвам безсънна нощ заради това.

Той понечи да каже нещо, но премисли, сви рамене и си отиде.

В главата ми възникна смътно мисълта, че той като нищо би могъл да ме обвини, че аз съм инсценирал кражбата, с цел да му попреча да се добере до камерата.

Не се заблуждавах. Бях убеден, че макар повечето ми дрехи, цигари, три бутилки уиски и няколко хиляди лири да липсваха, крадецът бе проникнал с взлом с единствената цел да вземе камерата.

Поразмислих, докато разчиствах набързо бъркотията в спалнята си и във всекидневната. Смътно си спомнях как изглеждаше широкоплещестият нашественик, когото видях да се прокрадва около вилата в Соренто. Бях готов да се обзаложа, че той е идвал тук и е откраднал камерата.

Току-що бях завършил привеждането в ред на всекидневната, когато на входната врата се позвъни.

Отидох да отворя с мисълта, че Карлоти се връща да ми зададе още въпроси. Издърпах резето и отворих. Отвън стоеше Джак Максуел.

— Здравей — поздрави той. — Чух, че си бил обран.

— Да. Влизай.

Погледна с нездраво любопитство разбитата брава и ме последва във всекидневната.

— Големи ли са загубите?

— Липсват най-обикновени неща. Аз съм застрахован… така че не ме е грижа. — Отидох до шкафчето за спиртни напитки. — Искаш ли да пийнеш?

— Няма да възразя срещу едно бренди. — Отпусна се в един стол. — Доволен ли беше старият от начина, по който отразих случилото се с Хелън?

— Изглежда. Срещна ли сериозни трудности?

— Неколцина от момчетата започнаха да ми задават хитри въпроси, но аз им казах по-добре да се обърнат към Чалмърс. А те ми отговориха, че предпочитат да целунат болен от едра шарка. Нашият, изглежда, е сред най-обичаните хора в света. — Пое брендито, което му подадох. — Той замина ли или още е тук?

— Замина със самолета в три и четирийсет от Неапол. — Направих си хайбол6. — Спри за малко с тези въпроси. Искам да хапна. Не съм слагал залък от обяд.

— Добре. Дай да излезем, ще те черпя.

— Много е късно вече. — Вдигнах слушалката на телефона и се обадих долу на портиера. Казах му да ми вземе един пилешки сандвич и да ми го донесе пронто7.

— Е, разказвай — рече Максуел, като затворих телефона. — Откри ли какво е правила тя на онова място сам-сама? Как е загинала?

Внимавах какво ще му кажа. Споменах, че изглежда има замесен мъж, че полицията не е напълно убедена в случайната смърт на Хелън и че Чалмърс ми е наредил да се навъртам тук и да следя за интересите му. Не споделих с Максуел какво ми беше казала Джун, нито че Хелън е била бременна.

Той седеше заслушан и отпиваше от брендито.

— Значи не заминаваш веднага за Щатите?

— Засега не.

— Казах ти, че старият кучи син ще иска разследване, нали? Е, слава богу, че не съм замесен в това.

Подчертах, че е щастливец.

— Полицията от какво се притеснява? Защо не иска да приеме версията за случайна смърт?

— Карлоти обича загадките. Той винаги прави от мухата слон.

— Чалмърс смята ли, че това е нещастен случай?

— Той е непредубеден.

— А ти?

— Не бих могъл да кажа.

— Това момиче беше обиграна малка кучка. Не мислиш ли, че нейният приятел я е бутнал от скалата?

— Дано не е. Чалмърс би се радвал на такава постановка.

— Сто на сто има замесен мъж, Ед. Тя не би наела вила в Соренто, ако не е възнамерявала да живее там с някой мъж. Имаш ли представа кой би могъл да бъде?

— Никаква, но това е без значение, Джак. Кажи ми нещо друго: коя е Джун Чалмърс?

Той се изненада от въпроса ми, а после се ухили.

— Чудно парче, нали? Но не те съветвам да се опитваш при нея. Няма да те огрее.

— Нямам подобни намерения. Искам да зная коя е. Откъде е? Знаеш ли нещо за нея?

— Не много. Била е изпълнителка на сантиментални песнички за нещастна любов в едно от нощните заведения на Меноти.

Вцепених се. Отново Меноти.

— Оттам ли се познават с Хелън?

— Възможно е. Но те познавали ли са се по онова време?

— Тя ми каза, че познава Хелън от няколко години.

— Така ли? Не знаех. Чух Чалмърс да казва, че се е запознал с жена си на прием, хвърлил й един поглед и се оженил за нея едва ли не още там. За нея това се оказало щастливо обстоятелство. Нощният бар, в който работела, бил затворен, след като очистили Меноти. С тази нейна фигура не й прилича да пее за дребни пари.

Нощният портиер прекъсна разговора ни — донесе сандвича.

Максуел стана.

— Е, храната ти пристигна. Тръгвам. Кога приключва следствието на съдия-следователя?

— В понеделник.

— Ще ходиш долу на юг, нали?

— Предполагам.

— По-добре ти, отколкото аз. Е, довиждане. Ще се отбиеш ли утре сутрин в службата?

— Може. Но те оставям теб да отговаряш за всичко тук. Официално съм все още в отпуск.

— Желая ти весело прекарване — каза Максуел, ухили се и си отиде.

Седнах и задъвках сандвича. И както дъвчех, мислех напрегнато. Бях се надявал да намеря списък на телефонни номера или бележник с адреси сред книжата на Хелън, което би могло да ме насочи към нейните приятели. Ако е имала такъв списък, той е бил взет от някого. Единствената улика, открита от мен досега, беше телефонният номер на Карло. Познавах едно момиче, което работеше в римската телефонна централа. Беше спечелило веднъж конкурс за красота и аз писах за него. Едно нещо води към друго и за месец-два станахме повече от добри приятели. После го изгубих от очи. Реших да го потърся на сутринта и да го убедя да ми даде адреса на Карло.

Освен Карло кого още можех да имам предвид?

Зарових се в паметта си да си спомня нещо, което Хелън ми е казала по време на нашите срещи и което би могло да ме насочи. Едва когато бях вече решил да се откажа и да си легна, изведнъж си спомних, че тя веднъж спомена името на Джузепе Френци, политически коментатор на „Д’Италия дел пополо“, който беше и мой добър приятел.

Когато Френци не бе зает с коментарите си, се занимаваше с жени. Твърдеше, че само връзката с хубава жена има истински смисъл в живота. Като познавах Френци, бях почти сигурен, че двамата с Хелън са били много повече от обикновени приятели. Той имаше подход и ако трябваше да вярвам на Максуел, Хелън не е била момиче, което ще откаже на Френци.

Реших, че Френци би могъл да ме насочи нанякъде.

Погледнах ръчния си часовник. Показваше двайсет минути преди полунощ: началото на деня за Френци, който никога не ставаше по-рано от единайсет сутринта и никога не си лягаше преди четири през нощта.

Вдигнах слушалката на телефона и набрах номера в жилището му. Имаше съвсем слаб шанс да го заваря вкъщи.

Но той веднага отговори.

— Ед? О, това е нещо — каза той. Гордееше се с американските си изрази. — Канех се да ти се обадя. Току-що прочетох новината за Хелън. Вярно ли е? Наистина ли е мъртва?

— Няма никакво съмнение. Искам да говоря с теб, Джузепе. Мога ли да намина?

— Разбира се. Ще те чакам.

— Идвам веднага — казах аз и затворих телефона.

Излязох от квартирата си и се втурнах по стълбите към мястото, където бях оставил линкълна.

Валеше дъжд, което се случва изведнъж, съвсем неочаквано в Рим. Пъхнах се в колата, пуснах чистачките и двигателя и дадох заден ход, за да изляза от паркинга.

Квартирата на Френци беше на виа „Клаудиа“, в сянката на Колизея. От моето жилище до неговото нямаше повече от шест минути път с кола.

Трафикът не беше интензивен и докато давах газ, зърнах с крайчеца на окото си как една кола, паркирана наблизо, изведнъж запали фарове, излезе на платното и пое след мен.

Когато мина през светлия кръг на една улична лампа, видях, че това е реното.

II

Аз рядко излизам от кожата си, но когато ми се случи, направо побеснявам. Като видях реното да тръгва подир мен, кръвта нахлу стремително в главата ми.

Реших да разбера кой е шофьорът и каква игра ми играе. Докато караше зад мен, идеята ми беше почти неосъществима. Трябва някак да го принудя да мине пред мен, после да го притисна до бордюра, да го принудя да спре и да го огледам. А ако се опита да грубиянства, бях в подходящо настроение да му фрасна един. Заобиколих Колизея с реното на петдесет метра след мен. Като достигнах един тъмен участък от пътя, ударих внезапно спирачки, възвих колата към бордюра и спрях.

Изненадан, шофьорът на реното нямаше възможност да спре. Колата профуча край мен. Беше много тъмно, за да видя дали кара мъж или жена. Веднага щом колата ме отмина, включих амбреажа и тръгнах след реното, като натиснах докрай педала на газта.

Шофьорът на реното, изглежда, се досети какви са намеренията ми. Реакцията му беше по-бърза, отколкото, очаквах. Той също даде газ и реното се понесе напред. То полетя като куршум по „Виа деи Фори империали“.

За миг ми се стори, че ще мога да го настигна. Предната ми броня беше само на педя от задната му броня и бях готов да завъртя волана и го ударя, но то започна да се откъсва от мен.

Сега се движехме с около сто и двайсет километра в час. Чух пронизителния, гневен писък на полицейска свирка, който отекна някъде зад мен. Видях отвъд препускащото рено да се мярка пиаца „Венеция“. Виждах бавния трафик напред и смелостта ми бе разколебана. Знаех, че не мога да нахълтам в площада с тази скорост, без да ударя някоя кола или да убия някого. Кракът ми натисна педала на спирачката и намалих.

Реното ми избяга надалеч. Клаксонът му нададе дълги, предупредителни сигнали и след това колата, фучейки, навлезе на площада, като за броени сантиметри не се удари в други две коли, и принуди трета да поднесе и да спре. Само леко намалило бясната си скорост, реното с ревящ клаксон прелетя като вихър през площада и изчезна в мрака към река Тибър.

Чух отново писъка на полицейската свирка. Не ми се искаше да влизам в пререкания с представителите на закона и тъй като бях убеден, че се движа достатъчно бързо, за да не може никой полицай да запише контролния ми номер при тази оскъдна светлина, завих по виа „Кавур“, намалих и поех по обиколен път обратно към Колизея.

Бях недоволен, че реното ми се изплъзна, но предпочитах то да ми избяга, отколкото да се опитвам да му съпернича в една такава луда надпревара. Имах поне утехата, че положително съм го стреснал.

Пристигнах пред партерното жилище на Френци, паркирах линкълна отпред и поех по стълбите към входната врата.

Френци отвори веднага при позвъняването.

— Влез — каза. — Радвам се отново да те видя.

Последвах го в елегантния му салон.

— Ще пиеш ли нещо? — попита той.

— Не, благодаря.

Седнах на облегалката на едно кресло и го погледнах.

Френци беше човек с крехко телосложение, под среден ръст, красив брюнет с интелигентни, проницателни очи. Неизменно умното му лице сега бе сериозно и смръщено.

— Трябва да пиеш нещо, за да ми правиш компания — настоя той. — Пийни бренди.

— Добре.

Докато наливаше, добави:

— Лоша работа, Ед. В съобщението се казва само, че е паднала от скала. Знаеш ли някакви подробности? Какво е правила в Соренто?

— Била е там на почивка.

Той донесе напитките и като ми подаде моята, започна да се разхожда неспокойно из стаята.

— Достоверно ли е съобщението? — попита, без да поглежда към мен. — Искам да кажа, наистина ли е нещастен случай?

Това ме сепна.

— Откровено казано, има известни съмнения — казах. — Чалмърс мисли, че е убита.

Френци приведе рамене и се смръщи още повече.

— А полицията… какво мисли тя?

— Тя не е далеч от същата идея. Карлоти е натоварен със случая. Отпърво беше убеден, че е нещастен случай; сега променя убеждението си.

Френци ме погледна.

— Готов съм да се обзаложа, че е убийство — изрече тихо.

Запалих цигара и се отпуснах в един стол.

— Какво те кара да мислиш така, Джузепе?

— Рано или късно някой щеше да реши да се отърве от нея. Тя просто си търсеше белята.

— Какво знаеш за нея?

Той се поколеба, сетне се приближи и седна срещу мен.

— Ние с теб сме добри приятели, Ед. Нуждая се от съвета ти. Сам се готвех да ти се обадя, когато ти ме потърси. Можем ли да поговорим неофициално?

— Разбира се. Казвай.

— Срещнах я на един прием около пет дни след пристигането й в Рим. Бях достатъчно глупав да се сближа с нея за четири-пет дни… по-точно нощи. — Той ме изгледа и сви рамене. — Знаеш как стават тези работи при мен. Тя беше красива, вълнуваща и притежаваше всичко, което би могъл да пожелае един мъж. Беше при това сама. Направих предложението си и тя го прие, но… — Той млъкна и смръщи лице.

— Но… какво?

— След като прекарахме четири нощи заедно, тя ми поиска пари.

Облещих се насреща му.

— Искаш да кажеш, че ти е поискала пари назаем?

— А, не. Искаше пари за някакви услуги, които й били вършени. Но най-печалното е, че сумата беше много голяма.

— Колко?

— Четири милиона лири.

— За бога! Трябва да е била луда! А ти какво направи? Присмя ли й се?

— Тя говореше сериозно. Трудно успях да я убедя, че нямам такава сума. Последва много неприятна сцена. Тя ме заплаши, че ако каже на баща си, той ще ме съсипе. Ще ме уволни от вестника.

Усетих как мравки полазват по гърба ми.

— Чакай малко. Да не се опитваш да ми кажеш, че е опитала да те шантажира?

— Това е техническият термин, ако не се лъжа.

— Е, и какво стана?

— Направих компромис. Дадох й комплект диамантени обици.

— Нали не се поддаде на шантажа, Джузепе?

Той повдигна рамене.

— Лесно е да критикуваш, но аз бях изпаднал в много затруднено положение. Чалмърс е достатъчно могъщ, за да ме отстрани от моя вестник. А аз си обичам работата. За нищо друго не ме бива. Зависеше какво ще каже тя за мен. Аз не се ползвам с особено добра слава по отношение на жените. Бях сигурен, че тя блъфира, но не бих могъл да си позволя да поема риска. Обиците ми струват трийсет и четири хиляди лири, затова предполагам, че доста евтино съм се отървал: много по-леко, отколкото един твой колега.

Бях се навел напред в стола и впил поглед в него.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не съм бил единственият, разбира се. Имаше и друг журналист — американец, когото тя измами по същия начин. Няма значение кой е. По-късно си изяснихме кой какво е дал. Той се е простил с диамантена огърлица, за която бил похарчил повечето от спестяванията си. Тя явно се е била специализирала за работа с журналисти. Влиянието на баща й се чувства най-добре в тази област.

Усетих как ми прилошава. Ако това, което Френци ми казваше, бе вярно, ставаше очевидно, че Хелън ми е била приготвила капан и че ако не беше паднала от скалата, аз също щях да бъда подложен на шантаж.

Разбрах и друго: че ако тези неща, които Френци ми довери, излязат наяве и полицията открие, че аз съм загадъчният мистър Шерард, щеше да лъсне и очевидният мотив за убийството й. Полицията ще поддържа тезата, че Хелън се е опитала да ме шантажира; аз не съм бил в състояние да платя и за да запазя новата си служба, съм я бутнал от скалата.

Сега беше мой ред да тръгна да се разхождам из стаята. За щастие Френци не ме следеше с поглед. Остана си в стола, забил очи в тавана.

— Разбираш ли сега защо мисля, че би могла да бъде убита — продължи Френци. — Сигурно твърде често е прилагала този номер. Не мога да повярвам, че е била сама в Соренто. Сигурен съм, че е имало и мъж с нея. Ако е била убита, единственото, което трябва да направи полицията, е да го открие.

Не казах нищо.

— Как мислиш, че трябва да постъпя? Откак прочетох съобщението за смъртта й, непрестанно си блъскам главата какво да правя. Да отида ли в полицията и да разкажа как се е опитала да ме шантажира? Ако полицията наистина е убедена, че Хелън е убита, това ще им даде мотив.

Вече бях превъзмогнал първия си шок. Върнах се до стола си и седнах.

— Трябва да бъдеш предпазлив — казах. — Ако Карлоти предаде думите ти на Чалмърс, опасността за теб си остава.

— Да, съзнавам го. — Допи брендито, стана и отново си напълни чашата. — Но мислиш ли, че трябва да го направя?

Поклатих отрицателно глава.

— Не мисля. Според мен трябва да изчакаш полицията да се убеди, че това е убийство. Не бива да се пъхаш сам в тази работа. Не е разумно. Трябва да изчакаш и да видиш как ще се развият нещата.

— Но да допуснем, че полицията установи, че сме били любовници. Ами ако си внуши, че понеже имам мотив, аз съм убил Хелън?

— О, не говори глупости, Джузепе! Можеш да докажеш, че не си бил изобщо в Соренто, когато е умряла, нали?

— Е, да. Бях си тук в Рим.

— Тогава, за бога, не ставай мелодраматичен.

Той сви рамене.

— Прав си. Значи според теб не трябва да казвам нищо на полицията?

— Засега недей. Чалмърс подозира, че има замесен мъж. В момента прилича на разярен бик. Ако излезеш наяве, той ще направи прибързания извод, че ти си мъжът и ще се нахвърли върху теб. Трябва да знаеш и фактите: Хелън е била бременна!

Чашата с бренди се изхлузи от ръката на Френци и падна на пода. Брендито направи малка локва върху килима. Френци ме беше зяпнал с оцъклени очи.

— Така ли? Кълна се, че не е от мен — каза той. — Господи! Сега съм безкрайно щастлив, че не отидох в полицията, преди да съм говорил с теб. — Вдигна чашата. — Виж какво направих! — Отиде в кухнята да вземе кърпа. Използвах отсъствието му да поразмисля. Ако Карлоти е убеден и успее да докаже, че Хелън е убита, знаех, че няма да пожали сили, за да открие митичния Шерард. Добре ли бях прикрил следите си?

Френци се върна и попи разлятото бренди. Приклекнал на пети, той всъщност гласно изрази мислите си, като каза:

— Карлоти е упорит като булдог. Не ми е известно досега да се е провалял, когато става дума за убийство. Той ще ме надуши, Ед!

Но можеше да надуши и мен.

— Ти имаш алиби, което той не може да пренебрегне, така че бъди спокоен — посъветвах го аз. — Чалмърс ми постави задачата да открия мъжа, който би могъл да е убиецът. Навярно можеш да ми помогнеш. Да не би да е онзи журналист американец, за когото ми разказа?

Френци поклати отрицателно глава.

— В никакъв случай. Говорих с него следобеда, когато тя е намерила смъртта си.

— Тогава кой друг би могъл да бъде? Имаш ли някаква идея?

— Не. Страхувам се, че не.

— Има един неин познат, чието собствено име е Карло. Познаваш ли човек с такова име?

Той помисли за миг, сетне поклати глава.

— Мисля, че не.

— Виждал ли си я с някой мъж?

Френци потърка челюстта си, като ме гледаше напрегнато.

— Видях я с теб.

Смразих се.

— Така ли? Къде?

— Излизахте заедно от едно кино.

— Чалмърс искаше да поддържам контакти с нея — обясних аз. — Излизали сме един-два пъти. Като изключиш мен, има ли някой друг, за когото можеш да си спомниш?

Знаех, че е много прозорлив, за да се подведе, че съм напълно нехаен в случая, но ми беше и много добър приятел, за да продължи да ме притеснява.

— Веднъж я срещнах в „Луиджи“ с един едър, тъмен мъж. Не знам кой беше.

— Колко едър?

— Направо грамаден: телосложението му беше на професионален боксьор.

Припомних си светкавично нашественика, когото бях видял във вилата. Той също беше внушително едър: и неговите рамене бяха като на професионален боксьор.

— Можеш ли да ми го опишеш?

— Почти съм сигурен, че беше италианец. Бих казал, че изглеждаше на около двайсет и пет, двайсет и шест години, тъмен, с груби черти, привлекателен, но някак животински, ако разбираш какво имам предвид. Имаше белег на дясната си буза: бяла, зигзагообразна ивица, която би могла да бъде от рана с нож.

— И нямаш представа кой е?

— Никаква, но може лесно да бъде разпознат от пръв поглед.

— Ясно. Друга идея?

Френци повдигна рамене.

— Това не е идея, Ед. Този е единственият мъж, като изключа теб, с когото съм я виждал, но можеш да бъдеш сигурен, че винаги се е движела с мъже. Бих искал да ти бъда по-полезен, но не мога.

Станах.

— Беше ми полезен — казах. — Виж сега какво: успокой се, не върши нищо и не казвай нищо. Ще се опитам да намеря този тип. Той може да е същият, когото търся. Ще те държа в течение. Ако Карлоти наистина се насочи към теб, знай, че имаш непоклатимо алиби. Помни това и престани да се тревожиш.

Френци се усмихна.

— Да, прав си. Разчитам на твоята преценка, Ед.

Отговорих, че съм длъжен да я направя, ръкувахме се за сбогом и се упътих към мястото, където бях паркирал линкълна.

Като се върнах в квартирата си, реших, че не съм изгубил напразно времето си. Имах чувството, че вече ми е известна причината за смъртта на Хелън в подножието на скалата. Тя не беше подходяща за пред Чалмърс, но поне ми даваше улика: някой, както изтъкна Френци, не се е поддал на шантажа и Хелън е намерила смъртта си.

Следващата крачка очевидно бе да открия Карло.

III

Успях да се свържа с бившата си приятелка от римската телефонна централа едва в четири часа следобед на следващия ден.

Тя ми създаде обичайните спънки, които създава всяко изоставено момиче, когато проявиш наново интерес към него, и трябваше да вложа много търпение и такт, за да достигна до въпроса, който трябваше да й задам.

Като разбра, че искам името и адреса на римски телефонен абонат, тя веднага каза, че това е в рязко противоречие с правилника, и ако ми направи такава услуга, ще си изгуби работата. След много излишни приказки, които почти ме влудиха, тя накрая намекна, че бихме могли да обсъдим въпроса, ако отидем на вечеря.

Казах, че ще я чакам в „Алфредо“ в осем часа, и затворих телефона. Знаех, че работата няма да се свърши само с гола вечеря, затова купих пудриера за седемнайсет хиляди лири, която изглеждаше много внушителна и би могла да струва три пъти повече. Щеше да послужи за добавка към вечерята, ако сътрапезничката ми реши да създава нови главоболия.

Не бях я виждал три години и не можах да я позная, когато влезе в „Алфредо“. Зачудих се как е възможно да е спечелила награда в конкурс за красота. Три години е срок, който може да накърни сериозно фигурата и размерите на всяка италианка, ако не пази диета, а това момиче явно не бе свикнало да контролира храната си, откакто бяхме престанали да се срещаме. Представляваше любопитна гледка.

След като побъбрихме, със заобикалки и препирни, и не преди да й пъхна в ръцете пудриерата, тя накрая се съгласи да ми даде името и адреса на абоната на телефонния номер, който видях надраскан на стената във всекидневната на Хелън.

Обеща да ми се обади на другия ден сутринта.

Наложи се да чакам до единайсет и половина. Едва тогава ми позвъни. Но вече бях готов да я удуша.

В гласа й прозвуча язвителна нотка, когато ми каза, че абонатът на този пост е жена.

— Окей, нека е жена — отвърнах аз. — Това не бива да те вълнува. Щеше неизбежно да бъде мъж или жена, нали? Едва ли ще е куче, надявам се.

— Няма нужда да ми крещиш — възрази ми тя. — Не съм длъжна да давам такава информация.

Преброих наум до пет, преди да се доверя отново на гласа си, след което казах:

— Виж какво, хайде дай ми номера. Нужен ми е по работа. Колко пъти трябва да ти го повтарям?

Тя каза, че абонатката живее във вила „Палестра“, виале „Паоло Веронезе“, и се казвала Майра Сети.

Записах името и адреса.

— Много благодаря — казах аз, загледан в надрасканото в бележника. — Сети. С-е-т-и? Така ли е?

Тя потвърди.

Щракна ми в главата.

Сети!

Спомних си, че нюйоркската полиция беше убедена, че Франк Сети, гангстер съперник на Меноти, беше отговорен за смъртта на Меноти. Тази Майра Сети беше ли свързана по някакъв начин с него — да е негова съпруга, сестра или дори дъщеря? Има ли някаква връзка между тази жена, убийството на Меноти, Франк Сети и Хелън?

Едва сега осъзнах, че бившата ми приятелка говори. Пискливият й глас дразнеше болезнено тъпанчето на ухото ми, но аз изобщо не си давах труд да слушам какво ми казва.

Поставих слушалката върху вилката, а сърцето ми бумтеше от вълнение.

Сети!

Това навярно е уликата, която търсех. Спомних си думите на Максуел, който ми каза, че Хелън вероятно е била замесена в убийството на Меноти и че това е причината тя да дойде в Рим.

Ако Сети наистина е организирал убийството…

Реших, че си заслужава да хвърля едно око на вала „Палестра“.

Телефонът иззвъня. Бившата ми приятелка навярно искаше да знае защо съм й затворил телефона.

Настаних се по-удобно в стола си и оставих телефона да звъни.