Чакам те в Соренто

I

В краткия миг, преди ръката да стегне гърлото ми, прекъсвайки достъпа на въздух от дробовете, вече знаех, че този човек, навярно въпросният Хари, беше силен колкото мен, ако не и повече. Започнах отчаяна борба за въздух, а дробовете ми като че щяха да се пръснат. Не можех да хвана противника си, защото той ме смъкваше назад, а коленете му стържеха в гърба ми. Имаше само един начин да се отскубна от хватката му; да се отпусна. Краката ми се подвиха и аз рухнах на колене, като едновременно успях да извия гръб и да изведа противника пред себе си.

Чух го да изругава приглушено и хватката на гърлото ми се стегна яростно. Направих отчаяно усилие да го повдигна над главата си, но той беше много тежък. Вместо това промених равновесието и на двама ни. Краката ми се хлъзнаха по мокрите стъпала и двамата се търколихме в морето.

Неочакваното озоваване във водата разхлаби хватката му. Улових го за китката и отлепих ръката му от гърлото ми, а после се извих с лице към него и подпъхнах длан под брадата му, обръщайки го по гръб. Отскубнах се от него и се показах задъхан на повърхността на водата.

Боях се единствено да не извика за помощ. Каквото и да се случи, онези във вилата не биваше да узнаят, че съм бил там горе.

Противникът ми се показа на повърхността на три метра от мен. Видях го, преди да отръскам водата от очите си. Гмурнах се под него, улових единия му крак и го повлякох надълбоко.

Той така отчаяно зарита, че бях принуден да го пусна. Изплувахме и двамата на повърхността. Успях да видя само оцъклените му очи и озъбената уста. Той ме доближи и вдигна над водата дясната си ръка. Блесна стомана. Отскочих встрани. Ножът мина на сантиметри от мен. Гмурнах се, описах тесен кръг, за да го доближа, забелязах, че тъмната маса на тялото му е на достъпно разстояние, сграбчих го за кръста и го дръпнах отново под водата. Лявата ми ръка зашари и напипа дясната му китка.

Той се задърпа като луд и единственото, което можех да направя, беше да се опитам да го задържа. Държах го под водата колкото можех, а после, когато и моите дробове достигнаха предела на възможностите си, го пуснах и се изтласках на повърхността. Той изплува горе четири-пет секунди след мен и немощните му загребвания ми подсказаха, че е крайно изтощен.

Беше изтървал ножа и когато опита отчаяно да се отскубне от мен, нададе дрезгав вик.

Впуснах се след него и като обхванах раменете му, отново го натиках под водата. Гмурнах се след него, но сега той почти не оказваше съпротива и когато пак се озовахме на повърхността, беше свършил. Щеше да потъне, ако не бях го сграбчил за яката и задържал над водата. Главата му безжизнено увисна, не го чувах да диша.

Бях само на няколко метра от привързаната за халката гребна лодка. Довлякох го до нея и го прехвърлих вътре, като едва не преобърнах лодката при това мое изключително усилие. Качих се в лодката и се надвесих над него. Тъй като беше в тежко състояние, аз го обърках по лице, за да може водата, която бе погълнал, да изтече от него, а после отвързах въжето на лодката, поставих веслата в ключовете и загребах с все сила към Соренто.

Трябва да бях изминал към половината път — светлините на вилата вече не се виждаха, — когато Хари се размърда и замърмори нещо. Нямах намерение да му дам възможност да се съвземе. Не можех да допусна бой с него в тази малка лодка. Побързах да прибера веслата, и после, като се покатерих на съседната седалка, го достигнах в момента, в който той бавно се повдигна до седящо положение.

Повдигна глава и брадата му се превърна в отлична мишена. Нанесох десен прав и при удара ожулих кожата на кокалчетата си. Той политна назад, сякаш покосен от куршум, и когато главата му изтрещя о дъното на лодката, отново се отпусна безжизнен. Долазих обратно до мястото си и продължих да греба. Той не помръдна чак до пристанището на Соренто.

Моят лодкар ме чакаше и очите му щяха да изскочат от почуда, когато видя, че не съм с неговата лодка. Направо щеше да падне, когато сграбчих Хари, измъкнах го от лодката и го тръшнах на брега. От сътресението Хари се свести и бавно се изправи на крака. Пристъпих към него и като парирах слабия му замах с лявата ръка, му нанесох още един съкрушителен удар в челюстта, като го проснах по гръб в краката на лодкаря.

— Повикай веднага полиция! — наредих му аз. — Зарежи тая твоя лодка. Доведи ми полицай, бързо!

Появи се един полицай, който, изглежда, се беше потулил сред сенките на паркинга. За щастие не се впусна в спор, както обикновено постъпват полицаите. Изслуша спокойно това, което му казах. Името на Франк Сети, изглежда, му говореше нещо. Обърна се към лодкаря и му каза да си държи езика зад зъбите, сложи белезници на Хари, реквизира една кола и ни откара с Хари в полицейския участък.

Слава Богу, Гранди беше още на дежурство. Той ме изгледа с недоумение, когато влязох в стаята му гол, като изключим плувките. Щом му казах, че съм открил Франк Сети и съм заловил един от неговите хора, веднага се оживи.

Казах му още, че във вилата има пратка наркотик и че ако действа бързо, ще има всички необходими доказателства, за да извърши арест. Свърза се по телефона с Главното управление в Рим и проведе спешен разговор с началника на Отделението за борба с наркотрафика. Получи заповед да нападне вилата.

Като тръгнахме към вилата, аз казах:

— Внимавайте. Там горе са петима, все яки и опасни мъжаги.

Той ми отправи кисела усмивка.

— Аз също мога да бъда як и опасен.

Излезе и го чух да крещи заповедно, след малко довтаса един полицай и ми показа къде мога да взема топъл душ. Даде ми и чифт фланелени панталони и пуловер.

Когато се облякох, Гранди вече беше заминал за пристанището, където трябваше да чака подкрепления от Неапол. Реших, че ще имам време да се обадя на Максуел, преда да започне атаката срещу вилата.

Успях да го хвана. Казах му, че след един час Франк Сети ще бъде арестуван, и го предупредих да чака за подробности. Казах, че тръгвам право за брега, където полицията ще се качи в плавателните съдове, за да потегли към вилата на Сети.

Максуел каза, че ще уведоми Ню Йорк и ще чака да му се обадя отново.

Взех такси за пристанището.

Гранди и трийсет въоръжени до зъби карабинери се товареха в три моторни лодки. Когато намекнах, че и аз трябва да тръгна с тях, Гранди ми отказа.

Потеглиха шумно в мрака и ме оставиха с моя лодкар, който не преставаше да си скубе косите и да се вайка за лодката си.

Казах, че ще му покажа мястото, където съм я оставил, ако намери моторница, която да ни откара дотам. След кратък спор той склони един свой приятел да ни вземе и потеглихме.

Когато прибрахме гребната лодка от брега, където я бях оставил, Гранди и хората му бяха вече на пристана под вилата на Сети. Бях наострил уши да чуя пукота на стрелбата, но не чух нищо.

Успях да убедя лодкаря да поостанем още край пристана на Сети. Луната бе вече изгряла и аз различих трите полицейски моторници на пристана.

След двайсетминутно чакане видях група хора, която се зададе по стената на пристана, след което се качи в моторниците. Сред тях имаше и едно момиче и аз разпознах в него Майра.

Казах на лодкаря да ме върне в Соренто и изчаках на брега слизането на Гранди, хората му и арестуваните. Той ги беше изловил до един.

Изтикаха ги в чакащата закрита полицейска кола, а аз се приближих до Гранди.

— Иззехте ли пратката наркотици?

— Да, благополучно.

— Някакви трудности?

Той поклати глава.

— Не им дадох възможност да ми създават неприятности.

— Бих искал да не се замесвам в тази история. Трябва да се върна веднага в Рим. Нали нямате повече нужда от мен?

— Не. Но ще дойдете в понеделник за следствието, надявам се.

— Ще дойда.

Оставих го, качих се в колата и потеглих обратно към хотела. Обадих се на Максуел и му дадох подробностите за задържането на Сети. Казах му да осигури новината и за Матюс от Асошиейтед Прес. Той обясни, че веднага пуска телеграма за Ню Йорк и след това ще се обади на Матюс.

— Връщам се в Рим тази нощ — рекох аз. — Ще се видим на сутринта.

Той попита дали нямам намерение да остана в Неапол и да отразявам делото, когато Сети застане пред съда.

Беше прав, разбира се, но ме тревожеше Карло. Не знаех как ще реагира, като научи, че Сети е бил арестуван и пратката наркотици, която той очаква, е била заловена. Трябваше да го убедя, че нямам нищо общо с тази работа, иначе щеше да ме очисти.

— Сети няма да се яви пред съда по-рано от два-три дни. Имам неотложна работа в Рим.

— Окей, постъпи както намериш за добре. До скоро виждане.

Отвърнах му със същото пожелание.

II

Пристигнах в Рим около девет часа сутринта. Обадих се на Максуел отново, както си бях в леглото.

Той каза, че му се обадили от Ню Йорк и са му искали повече подробности за живота на Сети в Италия, затова бих ли могъл да направя нещо?

Отвърнах, че няма да е зле да отиде в Неапол вместо мен.

— Да, много ми се иска — отбеляза той, — но Джина не е на разположение днес в службата. Занимава се с вещите в апартамента на Хелън. Не мога да оставя филиала без нито един човек на телефона.

— Тя не е ли там сега?

— Поиска свободен ден. Ще бъде в апартамента на Хелън към десет часа. Каза, че старият искал да бъде разчистен.

— Точно така. Окей. Ще отида там и ще ти я пратя. Тогава ще можеш да се освободиш.

— Аз пък мислех, че ти самият би искал да отразиш събитието — каза Максуел. — Това е най-голямата история от години насам.

— Тъй като ти поемаш филиала в Рим — отговорих аз, — това е вече твоя задача. Ще ти пратя Джина към единайсет и трийсет. В два часа има самолет за Неапол. Добре ще е да си направиш резервация.

Той каза, че ще се погрижи.

Станах от леглото, взех душ, обръснах се и се облякох, а после слязох в гаража. Отидох в апартамента на Хелън и натиснах звънеца. Отвори ми Джина.

— О, здравейте, Ед — каза тя. Усмивката й беше малко плаха.

— Здравей — отвърнах на поздрава й и като я последвах във всекидневната, продължих: — Как се справяш тук?

— Опаковам. Има толкова неща за разчистване. Ще свърша след около половин час.

— Отърва ли се от всички вещи?

— Да. — Седна на облегалката на един фотьойл и ме изгледа. — Какво става, Ед?

Отпуснах се в едно кресло.

— Много работи. — И се залових да й разказвам за залавянето на Сети. — Максуел иска да ходи в Неапол. Чака да го отмениш. Добре е веднага да тръгнеш, Джина. Аз ще се оправя с това, което не си успяла да довършиш тук.

— Той ще трябва да хване самолета в два часа, така че има доста време дотогава — изрече твърдо Джина. — Ед, как узнахте, че Сети е в тази вила?

Погледнах я.

— Защо трябва да се тревожиш как съм узнал?

— Аз питам вас, Ед — каза тя. — Защото е твърде хубаво, за да е вярно. Знаете какво имам предвид. Всеки полицай в Италия издирва Сети. А вие изведнъж го намирате. Откъде разбрахте, че е там? Ако аз не ви попитам, друг ще го стори.

Разбирах колко е разумен въпросът й. След като тя се сети, защо Гранди да не ми го зададе?

— Мисля, че имаш право — казах аз. — Но това е дълга история.

— Искам да я чуя. Вие нарочно я скрихте от мен. Моля ви, не ми отказвайте. Трябва да ми кажете. Вие сте замесен донякъде в тази работа, нали? Знаехте, че Хелън се подвизава като мисис Дъглас Шерард. Някъде нещо куца. Разтревожена съм. Трябва да ми кажете.

— По-добре да стоиш настрана — посъветвах я аз. — Не ми задавай въпроси. Хелън беше убита. Аз не съм убиецът, но полицията е с друго впечатление. Следователно не мога да ти разкажа всичко, без да те направя съучастница.

Нежните й ръце се свиха в юмруци.

— Мислите ли, че ме е грижа за това? — изрече тя. — Искам да зная. Моля ви, Ед, кажете ми. Каква опасност ви заплашва?

— Много опасности. Но не мога да ти кажа подробностите. Трябва да стоиш настрана от това, Джина.

— Онова момиче значеше ли нещо за вас?

Поколебах се.

— По едно време си мислех, че значи, но не и когато разбрах какво представлява всъщност. Мисля, че съм се държал като…

— Не го казвайте. Знам. Какво се случи, Ед?

— Остави това! — Станах и отидох до прозореца. — Направих една глупост и сега трябва да си понеса последствията.

— Боите ли се, че синьор Чалмърс ще научи?

— Вече не ми пука. Той ми предложи да оглавя Международния отдел. Като научи какви съм ги забъркал, ще ми откаже назначението. А Международният отдел е важен за мен, Джина.

— И ще напуснете Рим?

— Да, такива бяха намеренията ми, но сега по всяка вероятност ще остана без никаква работа.

Настъпи толкова дълбоко мълчание, че се обърнах и я погледнах. Тя бе пребледняла и очите й бяха изпълнени със сълзи.

— Не ме гледай така, Джина. Не е настъпил краят на света.

— Може би не за вас…

За пръв път, откакто я познавах, осъзнах какво означава тя всъщност за мен. Доближих я. Сложих ръце на бедрата й и я притеглих към себе си.

— Добре, признавам. Затънал съм до гуша в калта. Поради моя собствена грешка. Но ти трябва да останеш настрана. Ако си посветена в твърде много неща, непременно ще те обявят за съучастничка.

— За Бога, Ед — изрече тя и се разплака. — Мислите ли, че за мен има някакво значение? Безпокоя се единствено за вас.

Ръцете ми обгърнаха гърба й. Тя повдигна лице, блеснало в сълзи, и устните ми се сляха с нейните. Дълго останахме така, после аз я отблъснах.

— Не това е начинът — казах. — Сега съзнавам, че съм бил наистина луд да се влача подир тази малка уличница. И трябва да си получа заслуженото. Стой настрана от мен, Джина. Трябва да стоиш по-далеч от мен.

Тя зарови пръсти в косата ми и се усмихна.

— Аз мога да ви помогна. Зная, че мога. Искате ли да го направя?

— Искам да стоиш настрана.

— Ед, не ме ли обичате поне малко? Знача ли нещо за вас?

— Мисля, че да. Много време ми трябваше, за да го разбера, нали? — Отново я притеглих към себе си. — Но това няма нищо общо с въпроса, Джина. Ще ми трябва много късмет, за да успея да се справя. Карлоти е повече или по-малко убеден, че аз съм този, когото търси.

— Няма ли да ми кажете какво всъщност се случи? От самото начало?

Седнах и й разказах. Цялата история. Не скрих нищо.

Тя седеше заслушана, пребледняла, с полуразтворени устни и когато завърших, въздъхна бавно и дълбоко.

— О, скъпи, какво си преживял!

— Ужасно беше, но аз сам си го търсих. Ако успея да насоча вината за смъртта на Хелън към Карло, край на неприятностите ми. Но не виждам как да го направя.

— Трябва да разкажеш на Карлоти цялата история така, както я разказа на мен. Звучи правдиво. Той ще разбере. Трябва да му кажеш.

Поклатих глава, че не съм съгласен.

— Има много доказателства срещу мен. Трябваше да му кажа по-рано. Сега той ще си помисли, че нервите ми не са издържали и се опитвам да се измъкна. Ще ме арестува и няма да мога да действам срещу Карло. Трябва сам да се опитам да улича Карло.

— Не, моля те, Ед. Трябва да му кажеш. Сигурна съм, че това е единственият изход.

— Добре, ще помисля. Но още е рано.

— Ед! Хрумна ми нещо! — извика Джина и скочи на крака. — Вчера, докато бях тук, пощальонът донесе един филм, адресиран до Хелън.

Вперих очи в нея.

— Филм?

— Да. Трябва да го е дала за промиване.

Усетих как сърцето ми започва болезнено да чука.

— Ти прие ли го?

Тя отвори чантата си и извади оттам една жълта кутия.

— Може да е филм, който е снимала в Соренто — каза тя и ми я подаде.

Когато посегнах да я взема, вратата ненадейно се разтвори. И двамата извърнахме глави натам.

На прага стоеше Карло, разтворил уста в усмивка.

— Дайте ми филма — каза той. — От няколко дена чакам това проклето нещо да се появи. Дайте го тук!

III

Рефлексите на Джина се оказаха по-бързи от моите. Тя, изглежда, позна Карло по описанието ми още щом го видя. Бързо пъхна кутията в чантата си и скочи на крака, преди Карло да успее да прекоси и половината от стаята.

Тя се завъртя на пети и се втурна стремглаво към вратата на спалнята.

Карло изръмжа и скочи към нея, а дебелите му пръсти посегнаха да я докопат. Когато профучаваше край мен, протегнах крак и го препънах. Той се стовари презглава, успял да сграбчи блузата на Джина. Тя се изви отчаяно. Тънкият плат се скъса от рамото надолу и Джина се освободи. Не предпочете по-дългия път до входната врата, а нахълта стремглаво в спалнята, затръшна вратата и я чух да превърта ключа.

Апартаментът беше на четвъртия етаж. Нямаше как да се измъкне от спалнята, но поне вратата бе солидна. Карло трябваше да употреби гигантска сила, за да я разбие.

Всичко това премина вихрено през съзнанието ми, като се надигнах от стола, в който бях седнал.

Карло още лежеше проснат на пода и ругаеше. Не допуснах грешката да се вчепкам с него. Скочих на другия край на стаята, където бе камината, и сграбчих тежък стоманен ръжен. Когато се обърнах, той беше вече станал на крака.

Изправихме се един срещу друг.

Той раздалечи крака, протегна едрите си лапи напред, извил дебели пръсти. Приличаше на звяр от джунглата.

— Окей, мръсен двуличнико — изрече тихо. — Сега наистина ще си получиш заслуженото.

Изчаках го пръв да действа.

Тръгна бавно напред, като кривна малко вляво, а черните му очи блестяха злобно и напрегнато. Извих се леко встрани, готов да посрещна атаката му, приготвил ръжена за действие. Знаех, че ще мога да го спра, ако го цапардосам по главата.

Ала подцених бързината му. Знаех, че е бърз, но не съобразих колко бърз може да бъде до момента, в който се хвърли внезапно към коленете ми.

Рамото му се тресна в бедрата ми, когато нанесох удар с ръжена, който се стовари върху плещите му, но не върху главата. Стори ми се, че цяла къща се е стоварила отгоре ми. Двамата се строполихме с оглушителен шум, който разтърси стаята.

Пуснах ръжена и забих юмрук в лицето му. Не можех да вложа голяма сила в този удар, но все пак главата му отскочи назад. Прицелих се да го ударя в гърлото, но юмрукът ми мина встрани от главата му, защото той се извъртя. Намери ме с удар отстрани по врата, който ме зашемети, сякаш ме удари с тояга.

Проврях ръка под брадата му и го оттласнах от мен. Той замахна към главата ми. Блокирах удара с дясната ръка, ритнах го в гърдите и го запратих в канапето, което отхвръкна, помете една масичка и събори лампиона.

Изправих се навреме на крака, за да посрещна новото му нападение. Рухнахме като два вчепкали се бика. Нанесох му страхотно дясно кроше, но получих тежък удар в ребрата, от който едва не изгубих съзнание.

Той отстъпи; лицето му беше разкривено от дива ярост. Оголи зъби в зверска гримаса. Стегнах се, готов да го посрещна. Когато налетя, нанесох му ляв прав в лицето, при който главата му отскочи назад. Отбягнах ответния удар със скок встрани и юмрукът му профуча покрай челюстта ми, от което той се наведе напред. Посрещнах го с кроше, но то попадна твърде високо, за да го порази сериозно. Той влезе плътно в мен и ми нанесе близки удари в ребрата, които ми изкараха въздуха. Отблъснах се от него, отскочих зад едно кресло и когато ме доближи, хлъзнах креслото срещу него, което забави устрема му.

Разменяхме си удари, но аз знаех, че той е твърде силен противник за мен. Удряше със силата на парен чук и всеки път успешно ме намираше, което все повече ме обезсилваше.

Започнах да отстъпвам. Той напредваше, а от наранената му устна течеше кръв. Когато дойде на удобно разстояние, нанесох му ляв прав. Улучих носа му, но това не го възпря. Замахна към мен. Юмрукът му мина над рамото ми и се стовари в ухото. Усетих как коленете ми се подкосяват. Вдигнах ръце да запазя челюстта си и получих друг удар в корпуса. Свлякох се на пода.

Очаквах Карло да ме довърши, но главната му цел беше Джина. Остави ме и се завтече през стаята. Ритна в движение вратата на спалнята, кракът му попадна в бравата. Вратата се разцепи, но бравата издържа.

От вътрешността на стаята чух трясъка на счупено стъкло и писъкът на Джина през разбития прозорец.

Успях да се надигна. Усещах краката си като гумени. Залитнах напред, когато той се засили за нов удар върху бравата. Протегнах ръка, обвих с нея врата му и го притеглих назад. Заключих гърлото му в хватка. По все едно да приложиш хватка на дива котка. Той беше много по-силен и ловък. Свали ръката ми от гърлото си, заби лакът в корема ми, извърна се и впи пръсти в гърлото ми. Подпъхнах ръка под брадата му и натиснах здраво. Останахме така неподвижни. Пръстите му стискаха гърлото ми, а ръката ми бавно оттласкваше главата му назад. Моята хватка бе по-болезнена за него и той ме пусна, надигна се заднишком и стъпи на крака, когато аз едва се бях привдигнал на колене.

Налетя и замахна. Видях как ударът ще ме улучи, но не бях в състояние да го предотвратя. Блеснаха звезди пред очите ми и аз се свлякох на земята.

Изгубих съзнание за три-четири секунди. Звукът на разбитата врата на спалнята ме свести. Чух див писък и разбрах, че Карло е докопал Джина.

Повдигнах се с мъка на крака. До мен на пода бе ръженът. Пръстите ми се вкопчиха трескаво в него. Залитайки, поех през стаята и влязох в спалнята.

Карло се беше хвърлил върху Джина, а тя лежеше по гръб напряко на леглото. Една от грамадните му лапи стискаше гърлото й. Наведен над нея, викаше:

— Къде е? Хайде, казвай! Давай го!

Замахнах с ръжена. Той се полуизвърна, но закъсня, което бе фатално. Ръженът се стовари върху темето му. Ръката му се свлече от гърлото на Джина. Търколи се встрани. Ударих го отново. Просна се на пода.

Оставих ръжена, прескочих го и се наведох над Джина.

— Нарани ли те?

Тя погледна нагоре към мен, с пребледняло лице. Опита да се усмихне.

— Не можа да ми го отнеме, Ед — изпъшка тя, а после извърна глава и избухна в сълзи.

— Какво става тук? — прозвуча глас на прага на апартамента.

Погледнах през рамо. Двама полицаи стояха там, единият от тях държеше пистолет в ръка.

— Нищо особено — отговорих аз и се помъчих да се задържа на крака. — Този тук нахълта вътре и имахме малък боксов мач. Аз съм Ед Досън от „Уестърн Телеграм“. Лейтенант Карлоти ме познава.

При споменаването на Карлоти лицата на полицаите просветнаха.

— Искате ли да арестуваме този човек?

— Много държа на това. Изведете го оттук, веднага. Малко ще почистя и после ще сляза до участъка.

Един от полицаите се наведе над Карло. Улови го за яката и го изправи на крака.

Вече знаех колко е опасно да се приближаваш плътно до Карло и изкрещях предупредително към полицая.

Карло се съживи. Десният му юмрук се стрелна и удари челюстта на полицая, който се стовари с все сила върху другия полицай.

Карло се изправи на крака. Шляпна ме с горната част на ръката си през лицето, от който удар се намерих проснат върху леглото, и побягна от стаята.

Полицаят с пистолета се изправи на крака, изви се, вдигна пистолета и стреля.

Видях как Карло залитна, но стигна входната врата, когато полицаят отново стреля.

Карло падна на ръце и колене. Извърна глава и лицето му напомняше дивашка маска на болка и ярост. Успя да се изправи на крака и направи три несигурни стъпки на площадката, а после застана залитащ до стълбите.

Полицаят бавно го доближи.

Карло гледаше покрай него към мен. Лицето му се сгърчи в ужасяващ опит да се ухили, а после отърколи очи и коленете му се подкосиха. Политна назад по стълбите и падна на долната площадка с трясък, който разтърси цялата сграда.

IV

Четирийсет минути по-късно бях отново у дома и се заех да лекувам контузиите си. Бях оставил Джина в квартирата й и телефонирах на Максуел да задържа всякаква информация, докато намеря време да се свържа повторно с него. Полицията ми беше съобщила, че Карло е още жив, но няма надежда да оцелее. Казаха, че ще умре след около час. Бяха го откарали спешно в болница.

Току-що бях лепнал мушамичка върху кървяща рана над окото си, когато иззвъня звънецът на входната врата. Беше Карлоти.

— Манкини иска да говори с вас — каза той. — Бързо си отива. Колата ми чака отвън. Ще дойдете ли?

Последвах го до мястото, където чакаше полицейската кола. По пътя за болницата Карлоти рече:

— Изглежда сте имали вълнуващо преживяване. Гранди ми телефонира, че сте го насочили към скривалището на Сети.

— Да, твърде вълнуващо беше.

Той ме изгледа замислено.

— След като говорите с Манкини, искам и аз да поговорим.

„Ето, започва“, помислих си аз и отговорих, че съм на негово разположение. Повече нищо не си казахме. Когато стигнахме болницата, Карлоти отново се обади:

— Надявам се да е още жив. Но като го оставих, беше в тежко състояние.

Веднага ни отведоха в едно изолирано отделение, където лежеше Карло, охраняван от двама детективи. Той беше още жив и когато влязохме в стаята, отвори очи и ми се ухили криво.

— Здравей, приятел — изрече той с хриплив шепот. — Тебе чаках да дойдеш.

— За какво се отнася? — попитах и се наведох над него.

— Разкарай тези ченгета оттука. Искам да говорим на четири очи.

— Ще говориш и пред мен или изобщо няма да говориш — отсече Карлоти.

Карло го изгледа.

— Стига глупости, ченге. Ако искаш да знаеш как е умряла Хелън Чалмърс, излез оттук и изведи и тези двама. Искам първо да говоря с моя приятел. После ще остане нещо и за теб.

Карлоти се поколеба, а после сви рамене.

— Давам ти пет минути — рече той и като кимна към двамата детективи, излезе. Те го последваха и затвориха вратата.

Карло ме погледна.

— Ти си мъжко момче, приятел. Харесва ми как се биеш. И искам да си наясно. Ще ти призная, че аз убих Хелън. Вече не могат нищо да ми направят. Не ми остава много. Ако им кажа, че аз съм го направил, ще ми обещаеш ли една услуга?

— Стига да мога.

— Унищожи онзи филм, приятел. — Спазми на болка го пронизаха в този миг и той затвори очи. Когато ги отвори, се ухили диво. — Взех да омеквам — добави. — Ще ми дадеш ли дума да не показваш на никого филма? Защото е важно за мен, приятел.

— Едва ли ще зависи от мен — отговорих аз. — Полицията ще иска да провери дали няма връзка със смъртта на Хелън.

— Ще кажа на ченгетата, че аз съм я убил. И случаят ще приключи — рече Карло. Всяка изречена дума го караше да се поти. — Ти сам прегледай филма. И като го прегледаш, ще разбереш какво съм имал предвид. Той не е доказателство. А след като го видиш, унищожи го. Ще направиш ли, както ти казвам?

— Окей. Ако се убедя, че не е улика, ще го унищожа.

— Даваш ли ми думата си?

— Да, но трябва да съм сигурен, че не е доказателство.

Карло успя да се ухили.

— Окей, вкарай ги сега ония вътре. Ще им се изповядам… от игла до конец.

— Сбогом, Карло — казах аз и му стиснах ръката.

— Сбогом, приятел. Сглупих, че те забърках в това. Не предполагах, че чактисваш така тънко работите. Вкарай ония тука и бягай.

Излязох и казах на Карлоти, че Манкини го вика. Той и двамата детективи влязоха в стаята и затвориха вратата. Тръгнах по коридора към фоайето. Останах там да чакам Карлоти.

След двайсет минути той се появи.

— Манкини свърши — изрече хладнокръвно. — Да отидем ли до вашия апартамент? Искам да говоря с вас.

Е, все пак не ми предложи да отидем в полицейския участък. Потеглихме в мълчание към моята квартира.

— Искате ли нещо за пиене? — попитах, щом се озовахме във всекидневната ми.

— Ще пийна едно кампари — отвърна Карлоти.

Тъй като знаех, че той никога не пие, когато е служебно ангажиран, се поуспокоих. Приготвих му кампарито, а за мен уиски със сода и седнахме.

— Да си дойдем сега на думата — рече той. — Манкини ми направи признание и се подписа, че той е убил синьорина Чалмърс. Имам основание да вярвам, че вие също сте били във вилата, когато е настъпила смъртта й. Бяхте идентифициран от двама свидетели. Бих искал да чуя вашето обяснение.

Не се поколебах. Разказах му цялата история, без да скрия нещо. Единственото, което не му казах, беше, че Джун Чалмърс е наела Сарти да следи Хелън. Казах, че според мен клиентът на Сарти е бил самият Чалмърс.

Карлоти ме изслуша, без да ме прекъсва. Когато най-сетне свърших, той ме изгледа продължително и после каза:

— Мисля, че сте постъпили много глупаво, синьор.

Спадът на напрежението ми беше така главоломен, че се усмихнах.

— Признавам, че наистина постъпих глупаво, но ако вие бяхте на мое място, щяхте да направите същото. Не се съмнявам, че изгубих новата си длъжност. Всичко това ще излезе наяве по време на следствието.

Карлоти се потърка по носа.

— Не е задължително — рече. — Манкини каза, че той е бил човекът, с когото синьорината е смятала да прекара един месец във вилата. Не виждам защо да не приема тази версия. В края на краищата вие ни дадохте сведенията за Сети и винаги сте били полезен досега. Доволен съм, че това, което ми разказахте, е вярно. Не виждам основания за търсене на наказателна отговорност. Манкини каза, че е хванал синьорината да снима вилата на Сети. Очевидно Сети е бил тогава на терасата. Манкини съобразил, че този филм би могъл да се използва за шантаж срещу Сети. Той отнел камерата на синьорината и отскубнал филма. За да я поучи да не върши такива неща, както призна той, й ударил плесница. Тя политнала назад и паднала от скалата. Това обяснение ще задоволи съдия-следователя, ако аз заявя, че полицията го приема. Не мисля, че трябва да пострадате заради такава жена. И ви съветвам да не казвате нищо, което да предизвика разрив между вас и синьор Чалмърс.

— Това не е толкова просто — отговорих аз. — Манкини е мъртъв и сега нищо няма да възпре Сарти да се опита да ме шантажира отново. Той би могъл де съобщи на Чалмърс.

Карлоти се усмихна.

— Не се страхувайте от Сарти. Манкини ми даде достатъчно доказателства, които ще елиминират Сарти за дълги ГОДИНИ. Той вече е арестуван.

Внезапно осъзнах, че съм вън от всякаква опасност. Бях се измъкнал от крайно опасното положение, от което не вярвах, че е възможно да се отърва.

— Благодаря ви, лейтенанте — казах. — Добре. Няма да съобщавам нищо на Чалмърс. Занапред няма да ви създавам тревоги. Ако имам късмет, ще замина за Ню Йорк.

Той стана.

— Не ми създавате никакви тревоги, синьор. Има моменти, в които е добре да се помогне на приятел.

Когато той си отиде, извадих от джоба си кутията с филма и я затъркалях в ръка. Какво ли съдържаше? Недоумявах. Защо Карло толкова държеше да му обещая, че няма да предам филма на полицията? Дълго размишлявах. После, като си спомних, че Джузепе Френци има шестнайсетмилиметров прожекционен апарат, му се обадих и го помолих да ми услужи с него за един час.

— Той е нагласен в апартамента ми, Ед — обясни Джузепе. — Иди в дома ми и го ползвай. Портиерът ще те пусне. Аз съм затънал до гуша в работа и няма да мога да се освободя до късно, но ако се наложи, ще намина да ти покажа как работи апаратът.

— Мога да се справя сам — отвърнах аз. — Благодаря ти, Джузепе. — И затворих телефона.

Половин час по-късно бях в апартамента на Френци и филмът на Хелън беше поставен в прожекционния апарат. Изгасих светлините и го пуснах.

Хелън положително е знаела как се снимат филми. Изгледите от Соренто, които се появиха на екрана, бяха превъзходно заснети. От оживената пиаца кадрите се пренесоха във вилата, а оттам към гледката от върха на скалата. Седях приведен напред, с разтуптяно сърце, впил напрегнат поглед в екрана. После изведнъж започна продължителен кадър от вилата на Сети. Различих двама мъже на терасата. След това сцената се промени — премина в едър план, заснет с мощния телеобектив на Хелън. Ясно видях Сети, който разговаряше с Карло, а миг по-късно към тях се присъедини Майра. Значи Карло бе казал на Карлоти истината. Изглежда е забелязал Хелън горе на скалата, когато е снимала тези кадри, издебнал я е, грабнал е камерата от ръката й и й е ударил плесница, при което тя е паднала от скалата. Но защо тогава Карло толкова държеше да не показвам този филм на никого, след като вече бе разказал на Карлоти какво е станало?

Следващият кадър ми даде отговора. От терасата на вилата сцената отново се пренесе към върха на скалата. Карло стоеше с гръб към камерата и гледаше към морето. Той ненадейно се обърна и мургавото му грубо лице се оживи. Камерата се насочи от него към посоката, накъдето гледаше.

По пътеката приближаваше млада жена. Тя махна на Карло. Той тръгна да я посрещне, прегърна я, притегли я към себе си и я целуна.

Кадърът продължи около двайсет секунди. Бях станал прав, опулен в екрана, и просто не вярвах на очите си.

Жената в обятията на Карло беше Джун Чалмърс!

V

Шъруин Чалмърс и жена му пристигнаха в хотел „Везувий“ в петък следобед преди понеделника, определен за следствието.

Имах двучасов разговор с шефа. Разказах му историята за миналото на Хелън и живота й в Рим. Дадох му да прочете някои от сведенията на Сарти, но бях извадил предварително материала, отнасящ се за мен. Казах му, че Карло Манкини е човекът, известен като Дъглас Шерард.

Чалмърс ме изслуша, прочете и сведенията, през всичкото време с пура между зъбите и безизразно лице. Когато свърших, метна папката на Сарти върху масата, стана и отиде до прозореца.

— Добра работа си свършил, Досън. Това беше голям удар за мен, както можеш да си представиш. Не можех да допусна, че дъщеря ми е имала подобно поведение. Получила е неизбежната участ за такива като нея. Необходимо е обаче да се опитаме да скрием всичко това от вестниците.

Знаех, че подобна задача е неизпълнима, но не го разубедих.

— Ще отида да поговоря с онзи съдия. Може да се съгласи да смекчи малко картината. Ще говоря и с шефа на полицията. Изгори тези сведения. Ти приключи вече със задълженията си тук. Готов ли си да дойдеш с мен в Ню Йорк, когато приключи следствието?

— Преди това трябва да уредя някои неща, мистър Чалмърс — отговорих аз. — Ще мога да дойда в Ню Йорк по-идущия понеделник.

— Така да бъде. — Отдръпна се от прозореца. — Доволен съм от теб, Досън. Добре е, че онзи мръсник умря. Сега отивам при съдията.

Не му предложих да го придружа. Само слязох долу до ролса, който го чакаше, и останах, докато той потегли, а после отидох на рецепцията и помолих дежурния администратор да уведоми мисис Чалмърс, че я чакам за разговор. Той се обади и ми предаде да се кача в стаята й.

Джун Чалмърс седеше до прозореца и гледаше към пристанището. Обърна глава към мен, когато влязох в малката дневна, и ме изгледа продължително.

— Мистър Чалмърс току-що ми каза, че е доволен от мен — започнах аз, като затворих вратата и отидох при нея. — Той иска да се върна в Ню Йорк и там да поема колкото може по-скоро Международния отдел.

— Моите поздравления, мистър Досън — отвърна тя. — Но защо ми съобщавате това?

— Защото ми е нужно вашето одобрение.

Тя повдигна вежди.

— Защо аз трябва да ви одобрявам?

— Поради явната причина, че ако не ме одобрявате, можете да попречите да заема новата си длъжност.

Тя извърна очи, отвори чантата си, извади цигара и преди да успея да й поднеса запалката си, вече беше щракнала своята.

— Не ви разбирам, мистър Досън. Никога не се меся в работата на моя съпруг.

— Тъй като знаете, че аз съм Дъглас Шерард, нетърпелив съм да узная дали възнамерявате да ме издадете на мистър Чалмърс.

Видях как ръцете й се свиха в юмруци.

— Аз си гледам своята работа, мистър Досън. Хелън не означаваше нищо за мен. Не се интересувам от любовниците й.

— Аз не съм бил неин любовник. Това означава ли, че няма да ме издадете?

— Да.

Извадих кутията с филма от джоба си.

— Ще искате да се унищожи това.

Тя се извърна бързо. Лицето й изгуби цвят.

— Какво искате да кажете? Защо ще искам да го унищожа?

— Ако вие не го унищожите, аз ще го сторя. Карло ме помоли да се отърва от този филм, но аз реших, че ще бъдете по-доволна, ако сама го направите.

Тя пое дълбоко дъх.

— Значи малката кучка е направила друг филм. — Стана и се заразхожда из стаята. — Видяхте ли какво е заснето?

— Да. Карло ми заръча да го гледам.

Джун Чалмърс обърна отново лицето си към мен — то беше с цвета на слонова кост, но тя все пак успя да се усмихне.

— Ето че всеки от нас двамата знае по нещичко за другия, мистър Досън. Аз няма да ви издам. А вие как смятате да постъпите спрямо мен?

Отново й предложих филма.

— Трудно ще успеете да го унищожите. Той е мъчно запалим. На ваше място бих го нарязал на парченца, които после ще хвърля в някой канал.

Тя взе кутията.

— Благодаря. Много съм ви признателна. — Отново седна. — Чух от моя мъж, че Карло е признал, че той е убил Хелън.

— Така е.

— Никой не я е убил. Той е казал това само за да спре по-нататъшното разследване на полицията. Предполагам, вие се досещате, че аз и Карло бяхме в любовни отношения. — Тя ме погледна. — Искам да знаете това. Той беше единственият на света, който се отнасяше към мен по̀ човешки. Познавахме се още от Ню Йорк, когато пеех в клуб „Палм Гроув“. Много преди да се запозная със съпруга си. Зная, че Карло беше груб, жесток и опасен, но имаше и добрите си страни. Той значеше много за мен. Бях луда по него. Пишех му глупави писма, които той пазеше. Помните ли как Меноти се отърва от Сети? Карло ми каза, че трябва да се върне в Рим със Сети. Не вярвах, че ще се видим пак с него. Тогава Шъруин Чалмърс се влюби в мен. Омъжих се за него, защото ми бе омръзнало до гуша да пея в долнопробен нощен бар и вечно да не ми стигат парите. Оттогава съжалявам за постъпката си, но това си е моя грижа и то няма никаква връзка със случая. — Усмихна се горчиво. — Както казват: „Работата е гадна, но парите са добри“. Аз съм от онези слаби, нещастни хора, които не могат да бъдат щастливи, ако не разполагат с много пари, затова в момента съпругът ми е от голямо значение за мен. — Млъкна, сетне додаде. — Надявам се, че това не ви отвращава. Защото мен често ме отвращава.

Нищо не казах.

— Както знаете, Хелън беше любовница на Меноти — продължи Джун Чалмърс. — Карло разбрал, че е наркоманка. Казал на Сети, че може да се добере до Меноти чрез Хелън. Сети го пратил обратно в Ню Йорк. От чиста глупост не можах да скъсам с него. Хелън ни видя заедно. Когато Карло й предложил да предаде Меноти, Хелън приела. Отишла в апартамента на Карло, за да се спазарят за цената. Не зная как е успяла, но четири от моите писма до него се озоваха у нея. Установихме това много по-късно. За две хиляди долара пуснала Карло в апартамента на Меноти. Искам да ми вярвате, че не знаех нищо за това до деня, в който срещнах Карло седмици по-късно на върха на скалата, откъдето Хелън падна и умря. Самата тя ми каза.

— Не беше нужно да ми разказвате всичко това, мисис Чалмърс. Единственото, което исках да зная, беше как Хелън е намерила смъртта си.

— То си губи смисъла без мръсните подробности — отвърна тя. — Хелън започна да ме шантажира. Каза, че притежава четири мои писма до Карло, и ако не й плащам по сто долара на седмица, ще ги даде на баща си. Можех да си позволя този седмичен разход, затова се съгласих. Бях сигурна, че Хелън води неморален живот, и ми хрумна, че ако успея и аз да я улича в нещо, ще мога да я принудя да ми върне писмата. Когато отиде в Рим, аз възложих на едно Бюро за издирване да я следи и да праща съобщенията си до мен. Като научих, че е наела вила на името на мисис Дъглас Шерард и се готви да живее там с някакъв мъж, реших, че това е моят шанс. Намислих да отида там, да се изправя лице в лице с нея и да я заплаша, че ще кажа на баща й, ако тя не ми върне писмата. А на мъжа си казах, че искам да пазарувам в Париж. Той мрази да обикаля магазините, а и беше много зает. Каза, че ще се присъедини към мен по-късно. Отидох в Париж, оттам в Соренто и във вилата, но Хелън я нямаше. Докато я чаках, тръгнах на разходка покрай върха на скалата и попаднах на Карло. Хелън трябва да е била също горе, без да я забележа, с нейната камера. Сигурно е заснела нашата среща. Това ли показва този филм?

— Има двайсетсекунден кадър от вашата среща — отговорих аз. — И тъй като е заснет на последните няколко метра от филма, предполагам, че тя е отишла до вилата, сложила е нов филм и е пуснала завършения в пощенската кутия пред вилата. После се е върнала на върха на скалата с надеждата да заснеме нови кадри с вас двамата.

— Да, навярно така е станало. Карло чу, че моторът на камерата работи. И хвана Хелън. Започна ужасна сцена. Тя ми каза, че Карло е убил Меноти. Заплаши, че ще съобщи на полицията. Каза, че е заснела Сети на терасата на вилата под върха на скалата и че той ще трябва да плати за филма, ако не иска той да попадне в ръцете на полицията. Приличаше на малоумна, крещеше и буйстваше. Карло я удари през лицето. Опитваше се да я накара да млъкне. Тя изпусна камерата. Обърна се и побягна. Беше ужасно. Продължи да тича и тогава падна от скалата. Не искаше да се самоубие. Просто не гледаше къде стъпва. Както казах, приличаше на малоумна. Карло не я уби. Трябва да ми вярвате.

Прокарах пръсти през косата си.

— Да, вярвам ви. Карло е извадил филма от камерата, но не се е сетил да погледне в пощенската кутия.

— И двамата не помислихме за това. Като се върнах в Неапол, не ми излизаше от главата мисълта, че тя може да е заснела и други филми с нас двамата и да ги е скрила някъде. Когато Карло ми се обади по телефона по-късно вечерта, аз му казах да отиде до вилата и да унищожи всички филми, които намери, за да не би да ни е снимала и друг път. Смятам, че точно тогава вие сте били там. Той е бил и в апартамента й. Намерил четирите писма, които бях му писала, и ги унищожил. Искам да ми вярвате, че не съм допускала, че Карло ще се опита да хвърли върху вас вината за смъртта на Хелън, мистър Досън. Искам да ми вярвате. Той беше винаги добър към мен, но зная, че беше престъпник. Не можех да го избавя от тази му наклонност. Лош късмет, че го обичах.

Млъкна и се загледа през прозореца. Настъпи дълга пауза.

— Благодаря, задето ми разказахте всичко това — рекох аз. — Разбирам, че сте били в ужасно положение. Зная как сте се чувствали. Хелън също ме постави в ужасно положение. — Станах от стола. — Унищожете този филм. Не зная какво ще се разкрие на следствието. Съпругът ви се опитва да уреди благоприятно въпроса. Като познавам характера му, навярно ще успее. По отношение на мен обаче не бива да се тревожите, аз няма да ви злепоставя.

Чалмърс наистина успя. Решението на съдия-следователя беше:

Журналистите бяха предупредени да не задълбават много-много в случая. Карлоти беше приветлив и уклончив. Всичко около тази афера се превърна в облак илюзорен дим.

Не видях повече Джун Чалмърс, докато беше в Неапол. Двамата с Чалмърс заминаха веднага след приключване на следствието, а аз се върнах в Рим. Отидох право в службата. Джина беше сама.

— Всичко приключи и аз съм вън от всяка опасност — казах й аз. — Отлитам за Ню Йорк в неделя.

Тя се насили да се усмихне.

— Точно това искаше, нали? — попита.

— Да, но при условие, че няма да замина сам — отвърнах аз. — Искам да отнеса частица от Рим със себе си.

Очите й заискриха.

— Какво по-точно? — полюбопитства тя.

— Нещо младо, красиво и умно — отговорих аз. — Ще дойдеш ли с мен?

Тя скочи на крака.

— О, да, любими! Да… да… да!

Хвърли се в обятията ми и тъкмо се целувахме, когато влезе Максуел.

— Защо ли не се сетих аз да го сторя? — изрече кисело.

Махнах му да върви в кабинета си.

— Не виждаш ли, че сме заети? — казах аз и придърпах Джина по-плътно към себе си.