Втора глава

I

Имах пет дни до заминаването ми за Соренто. Работата, която трябваше да свърша в тези пет дни, беше много, а аз трудно се съсредоточавах.

Приличах на хлапак, който очаква с трепет първата си среща. Това ме дразнеше. Бях си въобразявал, че съм достатъчно светски мъж, за да се справя с лекота със създалото се положение, но на практика се оказа съвсем друго. Мисълта, че ще прекарам един месец с това вълнуващо момиче, властно владееше съзнанието ми. В по-трезвите моменти — а те не бяха много — си казвах, че само един безумец може да си позволи подобно нещо, но се утешавах с мисълта, че тя знае какво върши. Беше ми казала, че всичко ще е безопасно, и аз й вярвах. Казвах си, че ще бъда глупак, ако не се възползувам от шанса, който тя ми предоставя.

Два дни преди отпътуването Джак Максуел пристигна в Рим да поеме работата ми, докато отсъствувам.

Бяхме работили заедно в Ню Йорк навремето, през 1949 година. Беше стабилен журналист, но не показваше особени качества, освен в новините. Не ми допадаше особено. Беше твърде хубав, твърде гладък, твърде добре облечен и твърде какво ли не.

Имах чувството, че и неговите симпатии към мен не са по-големи от моите към него, но това не ми попречи да го посрещна крайно радушно. След като прекарахме един-два часа в службата, говорейки по бъдещата работа, аз му предложих да вечеряме заедно.

— Чудесно — каза той. — Да видим какво може да ни предложи този древен град. Предупреждавам те, Ед, че очаквам само най-доброто.

Заведох го в „Алфредо“, един от най-реномираните ресторанти в Рим, и му поръчах „поркета“ — прасе сукалче, печено на шиш, частично обезкостено и с плънка от чер дроб, мляно месо за наденици и подправки — превъзходно ястие.

След като се нахранихме и стигнахме до третата бутилка вино, той се отпусна и стана задушевен.

— Ти си щастливо момче, Ед — каза той, приел цигарата, която му предложих. — Може да не ти е известно, но в родината си си всеобщ любимец. Хамърсток има високо мнение за материалите, които изпращаш. Ще ти кажа неофициално, само че нито дума никому! Хамърсток смята да те върне в Щатите до един-два месеца. А аз да те заместя тук, защото ти ще оглавиш Международния отдел.

— Не вярвам — казах аз и се взрях в него. — Шегуваш се.

— Това е факт. Не бих се шегувал за такова нещо.

Опитах се да не показвам вълнението си, но не мисля, че успях. Да получа Международния отдел в Централата на вестника бе върхът на моите амбиции. Това не само означаваше много повече пари, но беше и най-желаната длъжност в „Уестърн Телеграм“.

— Ще бъде официално известено след ден-два — допълни Максуел. — Старият вече го е одобрил. Голям си късметлия.

Не отрекох.

— Няма ли да съжаляваш за Рим?

— Ще свикна — казах и се ухилих. — Подобна длъжност си заслужава раздялата с Рим.

Максуел сви рамене.

— Не зная. Лично аз не бих я пожелал. Работата е твърде тежка и ще ми бъде убийствено противно да работя толкова близо до стария. — Потъна по-дълбоко в креслото. — Прасенцето не беше лошо. Мисля, че Рим ще ми хареса.

— Друг град не може да се мери с него.

Той сложи цигара в устата си, драсна клечка кибрит и пуфна дима в лицето ми.

— Впрочем, как я кара тук необузданата Хелън?

Въпросът му ме стресна.

— Коя?

— Хелън Чалмърс. Нали си нещо кат гувернантка?

Червеният сигнал засвятка. Максуел имаше усет за скандали. Ако хранеше и най-малкото подозрение за връзка между Хелън и мен, ще човърка, докато изясни нещата докрай.

— Бях й гувернантка един-единствен ден — изрекох с престорено нехайство. — Оттогава почти не съм я виждал. Старият ме помоли да я посрещна на летището и да я отведа до нейния хотел. Доколкото ми е известно, учи в университета.

Той повдигна вежди.

— Тя… какво?

— Учи в университета — повторих аз. — Посещава занятията по архитектура.

— Хелън? — Максуел се наведе напред, изгледа ме, а после избухна в смях. — Нищо по-смешно не съм чувал! Хелън да учи архитектура! — Облегна се назад и се затресе от гръмогласен смях. Присъстващите започнаха да се обръщат към нас и да ни зяпат. Максуел наистина приличаше на човек, който току-що е чул най-смешния виц. А аз не намирах нищо смешно в това. Едва се сдържах да не скоча от стола си и да смажа с юмрук красивото му лице.

Когато се насмя до насита, улови погледа ми. И може би едва сега видя, че не ми е чак толкова забавно, защото си наложи да бъде по-сдържан и махна извинително с ръка.

— Прощавай, Ед. — Извади носна кърпа и изтри очи. — Ако познаваше Хелън, както аз я познавам… — И отново избухна в смях.

— Не разбирам кое е чак толкова смешно — изрекох рязко. — Каква е работата?

— Наистина е смешно. И не ми казвай, че не те е сваляла. Засега единственият в „Телеграм“, който не я е разбрал що за стока е, е старият, баща й. Така че не ми казвай, че още не си минал през ръцете й.

— Не разбирам. За какво намекваш?

— Хм, ти явно не я познаваш. Бях убеден, че ще прояви интерес към теб: тя си пада по едрите, яки мъжаги. Не ми казвай, че се е появила в Рим с нисък ток, очила и опъната назад коса.

— Все още не те разбирам, Джак. Каква е тази история?

— Тази история ли? — Той се ухили. — Май ще се окажеш по-щастлив, отколкото допусках, или по-нещастен: зависи от гледната точка. Всички момчета в Щатите добре познават Хелън. Тя е прочута. Когато научихме, че заминава за Рим и че старият иска ти да я държиш под око, веднага ни стана ясно, че рано или късно с теб е свършено. Тя търчи подир всичко, обуто в панталони. Само не ми казвай, че не се е опитала да те сваля!

Почувствах как ме облива гореща вълна, сетне студена.

— Това е ново за мен — отново се помъчих да звуча равнодушно.

— Тя е направо напаст за мъжете. Добре, признавам, че си има всичко. Има външност, мамещи очи и тяло, което ще съживи и мъртвец, но си ги бива и неприятностите, които може да ти навлече! Ако Чалмърс не беше най-властният във вестникарския бранш, всеки нюйоркски вестник щеше да пише с едри букви за нея поне веднъж седмично. Тя избягва публичност само защото никой вестник не иска да си навлече гнева на стария. Има пръст в почти всяка каша. Разкара се от Ню Йорк само защото се замеси в убийството на Меноти.

Стоях втрещен, впил поглед в него. Меноти беше прочут нюйоркски гангстер, нечувано богат, властен и едновремешен убиец. Беше свързан с профсъюзите, наркотиците и проституцията, та познанството с него беше крайно нездравословно.

— Какво общо е имала с Меноти? — попитах аз.

— Носеха се слухове, че му е била любовница — отвърна Максуел. — Навсякъде се влачеше с него. Едно птиченце ми каза, че са го пречукали в нейната квартира.

Преди около два месеца Меноти бе убит жестоко в тристайното жилище, което бил наел за любовни срещи. Жената, която посещавал там, бе изчезнала и полицията така и не успя да я открие. Убиецът също бе изчезнал. Според общественото мнение Меноти е бил премахнат по нареждане на Франк Сети, съперничещ си с него гангстер, депортиран от страната като трафикант на наркотици, и се предполагаше, че живее в момента някъде в Италия.

— Кое птиченце? — полюбопитствах аз.

— Андрюс, който, както знаеш, има уши и на гърба си. Почти винаги знае какво се шушука наоколо. Може този път да се е излъгал. Единствено знам с положителност, че тя наистина се влачеше с Меноти. И замина за Рим наскоро след убийството му. Портиерът на блока, където беше удушен Меноти, даде на Андрюс много точно описание на жената и то пасна на Хелън Чалмърс като ръкавица. Но нашите хора затвориха устата на портиера, преди полицията да се добере до него, така че всичко се потули.

— Разбирам — казах аз.

— Е, ако нямаш нещо пикантно, което да ми разкажеш за нейния живот в Рим, излиза, че здравата са я наплашили и тя най-сетне се държи прилично. — Ухили се. — Откровено казано, разочарован съм. Признавам, че като чух за преместването си тук на твоето място си рекох, че може и аз да се опитам при нея. Тя си заслужава. Говореше се, че ти ще я наглеждаш, затова се надявах да чуя от теб сега, че сте вече нещо повече от стари приятели.

— За толкова зелен ли ме мислиш, та да се захвана с дъщерята на Чалмърс? — изрекох аз разпалено.

— Защо не? Тя си струва захващането и взема добри мерки старият никога да не научи. Тя се занимава с мъже, откак навърши шестнайсет години, а Чалмърс представа си няма. Ако не си я виждал без очилата и тази нейна отвратителна прическа, значи изобщо не си я виждал. Тя е страхотна и нещо повече: много, много я бивало. Ако реши да си поиграе с мен, няма да й попреча.

Успях някак да го отклоня от темата за Хелън и да го върна към работата. След още един час в компанията му го откарах в хотела му. Каза, че на сутринта ще дойде в службата, за да навлезе в работата, и ми благодари, задето съм го забавлявал тази вечер.

— Ти наистина си голям късметлия, Ед — каза той, когато се разделяхме. — Международният отдел е може би най-добрата служба във вестника. Има момчета, които биха дали да им отсекат лявата ръка, за да се докопат до този пост. Аз лично… не бих го пожелал. Означава твърде много и тежка работа, обаче за теб едва ли… — не се доизказа и се ухили. — Момче, което позволи да му избяга от ръцете маце като Хелън… о, господи! Какво друго му остава, освен да се захване с Международния отдел?

Реши, че е страшно остроумен, и като ме шляпна по гърба, тръгна разсмян към асансьорите.

Аз обаче не оцених шегата му. Влязох в колата си и поех през натоварения трафик към квартирата си. Докато шофирах, се отдадох на мисли. Информацията, която получих от Максуел за Хелън, ме смая. Не се съмнявах, че казаното е самата истина. Знаех също, че Андрюс никога не греши. Значи наистина е била замесена с Меноти. И внезапно започнах да се питам с кого ли е замесена тя тук. Щом има вкус към опасните гангстери в Ню Йорк, би могла да продължи да развива този вкус и тук. Това ли беше обяснението за високия стандарт на нейния живот? Някой мъж ли я финансираше?

Докато се събличах и лягах, непрекъснато се питах дали наистина ще взема онзи влак за Соренто. Наистина ли исках да се замеся с момиче като нея? Ако ще стана шеф на Международния отдел, а бях сигурен, че Максуел нямаше да ми предаде новината, ако не е сигурен във фактите, ще бъде лудост да поема и най-малкия риск, който би провалил назначението ми. Защото, както вече споменах, това беше най-желаната от всички длъжности в нашия вестник. Ако Чалмърс научи, че ние с дъщеря му сме в любовни отношения, край: не само ще си изгубя тази работа, но ще бъда и завинаги изхвърлен от играта.

— Не — казах на глас и загасих лампата. — Да върви сама в Соренто. Без мен. Там ще си намери друга жертва. Отивам в Иския.

Но два дни по-късно бях във влака от Неапол за Соренто. Повтарях наум, че съм глупав и умопобъркан, ала колкото и да се самоупреквах и да твърдях сам на себе си, че няма да отида, беше безполезно. Бях поел на път. И ми се струваше, че влакът едва-едва се влачи.

II

Преди да хвана влака за Неапол, се отбих в службата към десет сутринта за последна проверка и да разбера дали няма писма лично до мен.

Максуел беше излязъл, но там беше Джина, която тъкмо подреждаше купчина телеграми.

— Нещо за мен? — попитах и седнах на ръба на бюрото й.

— Няма лични писма. Мистър Максуел ще се погрижи за ей това — каза тя, като прелистваше телеграмите с грижливо маникюрирания си нокът. — Не трябваше ли вече да сте на път? Мислех, че искате рано да заминете.

— Имам време.

Влакът за Неапол тръгваше чак по обед. Бях казал на Джина, че заминавам за Венеция и имах главоболия заради настойчивостта й да ми резервира място в експреса Рим — Венеция.

В този миг телефонът иззвъня и Джина вдигна слушалката. Наведох се напред и се загледах разсеяно в телеграмите.

— Кой се обажда? — попита Джина. — Мисис… коя? Бихте ли почакали? Не знам дали е тук. — Погледна ме намръщена и в очите й се появи учуден израз. — Някоя си мисис Дъглас Шерард ви търси.

Тъкмо се канех да кажа, че за пръв път чувам това име и не желая да говоря с нея, когато нещо прозвъни в главата ми като алармен сигнал. Мисис Дъглас Шерард! Това беше името, под което Хелън каза, че е наела вилата в Соренто. Възможно ли е тя да ме търси по телефона? Възможно ли е да бъде толкова неразумна, че да ми се обажда тук?

Опитвайки се да прикрия вцепенението си, аз се пресегнах напред и взех слушалката от ръката на Джина. Полуизвит гърбом към нея, за да не наблюдава лицето ми, изрекох предпазливо:

— Ало? Кой се обажда?

— Здравей, Ед! — Беше наистина Хелън. — Зная, че не бива да ти се обаждам в службата, но в квартирата те нямаше.

Искаше ми се да й кажа, че е лудост да ме търси тук. Искаше ми се да й затворя телефона, но знаех, че Джина ще се чуди каква е тази работа.

— Какво има? — попитах рязко.

— Слуша ли ни някой?

— Да.

Нещата се усложниха още повече, защото в този миг входната врата се разтвори и вътре се втурна като хала Джак Максуел.

— Хубава работа! Още си тук? — възкликна той, като ме видя. — Мислех, че вече си тръгнал за Венеция.

Махнах му с ръка да мълчи и казах в микрофона:

— Има ли нещо, което да трябва да свърша?

— Да, ако обичаш. Ще имаш ли нещо против да ми донесеш един филтър марка „Ротън“, осми номер? Ще ми трябва, а тук, в Соренто, не се намира.

— Дадено — казах. — Ще го направя.

— Благодаря ти, мили. Нямам търпение да те видя колкото може по-скоро. Гледката тук е разкошна…

Боях се да не би ниският й, но звънък глас да стигне до слуха на Максуел. Той очевидно слушаше. Погрижих се разговорът да приключи.

— Ще уредя въпроса. Довиждане засега. — И затворих телефона.

Максуел ме изгледа изпитателно.

— Винаги ли се държиш така с дамите, които ти се обаждат? — попита, като преглеждаше телеграмите върху бюрото. — Беше малко рязък.

Опитах се да не покажа досадата си, но бях сигурен, че Джина ме наблюдава озадачена, а като се отдръпнах от бюрото, и Максуел взе да ме зяпа.

— Отбих се само да проверя дали няма лични писма за мен — обясних на Джак и запалих цигара в стремежа да прикрия смущението си. — Вече тръгвам.

— Трябва да се научиш да се разтоварваш — посъветва ме той. — Ако не беше толкова стабилен, благовъзпитан журналист, по гузното ти поведение щях да заключа, че ти предстои да извършиш някаква лудория. Така ли е?

— О, не дрънкай щуротии! — възкликнах аз, безсилен да възпра промяната в гласа си.

— Хей! Малко си кисел тази сутрин. Защо? Аз просто се шегувам. — И тъй като не отговорих, той продължи: — Вземаш ли колата си?

— Не. Пътувам с влак.

— Няма да бъдеш сам, нали? — попита той и ме изгледа хитро. — Дано си си намерил някоя руса красавица, която ще те утешава, когато времето е лошо.

— Пътувам сам — казах аз, като се мъчех да не изглеждам толкова разгорещен, колкото се чувствах.

— Виж ти! За разлика от теб аз зная как да постъпя, когато ми предстои едномесечен отпуск!

— Излиза, че двамата не разсъждаваме еднакво — отбелязах аз и отидох при Джина. — Наглеждай това момче. Не му позволявай да прави твърде много грешки, а ти самата не се преуморявай — казах. — Ще се видим с вас на двайсет и девети.

— Приятно прекарване, Ед — изрече тихо тя. Не се усмихна. Това ме обезпокои. Нещо я беше разстроило. — Не се тревожи за нас — допълни. — Всичко ще е наред.

— Не се съмнявам. — Обърнах се към Максуел. — Довиждане и наслука!

— По-добра слука за тебе, братко — отвърна той, докато си стискахме ръце за сбогом.

Оставих ги, слязох до партера с асансьора, извиках такси и казах на шофьора да ме откара до Барберини. Там купих фото филтъра, за който ме помоли Хелън, и отидох с друго такси до квартирата. Довърших прибирането на багажа, проверих дали всичко е заключено и взех такси за гарата.

Не съжалявах, че не тръгвам с колата, защото Хелън щеше да вземе нейната и нямаше смисъл от две коли в Соренто. Не очаквах с нетърпение пътуването от Рим до Неапол. След като платих таксито, отказах с жест на един носач, който искаше да ми грабне куфара, и побързах да се потуля сред голямата гара.

Взех си билет до Неапол, проверих дали влакът не е вече композиран и отидох да си купя много вестници и списания. През цялото време си отварях очите на четири, да не ме изненада появата на някое познато лице.

Болезнено съзнавах, че имам твърде много приятели в Рим, за да си позволя да бъда спокоен. Всеки миг някой познат можеше да цъфне отнякъде. А после до Максуел ще стигнат приказки, че вместо да взема влака в единайсет за Венеция, са ме видели да се качвам на обедния влак за Неапол.

Тъй като имах още десет минути чакане, отидох до една закътана пейка и седнах. Зачетох един вестник, като се прикривах зад разтворените му страници. Тези десет минути бяха изпълнени с нервно очакване. Когато най-сетне се запровирах към моя перон, още не бях срещнал някой познат. Трудно си намерих място във влака и отново се прикрих зад вестника.

Взех да дишам спокойно едва когато влакът потегли от гарата.

„Засега всичко върви благополучно“, казах си аз. Можех вече да смятам, че отпускът ми започва без премеждия.

Но още изпитвах безпокойство. Хелън не биваше да се обажда в службата. Дано Джина не е запомнила името мисис Дъглас Шерард. Съжалявах, че нямам по-силна воля — тогава нямаше да се влюбя така безумно в това русо, вълнуващо момиче. Сега, след като знаех малко за миналото й, съзнах, че Хелън не би могла да бъде моят тип. Едно момиче, което е ходило с мъж като Меноти, не би могло да бъде моят тип. Казах си, че привличането в случая е чисто физическо. Показах се като сластолюбив глупак и безумно се влюбих в Хелън.

Но тези разсъждения с нищо не ми помогнаха. Защото ми беше повече от ясно: това, което желая най-много от всичко на света, е да прекарам един месец с нея.

Или, казано с други думи, бях страхотно хлътнал!

III

Местният влак пристигна на гарата в Соренто с двайсет минути закъснение. Беше много претъпкан и ми бе необходимо още време, докато си пробия път през контролната бариера и се озова на площада оттатък гарата, където наредените таксита и файтони чакаха клиенти.

Спрях на жаркото слънце и се заозъртах за Хелън, но от нея нямаше и следа. Оставих багажа си на земята и отпъдих един нахален просяк, който искаше да ми отнесе куфара до едно такси, след което си запалих цигара.

Бях изненадан, че Хелън не е дошла да ме посрещне, но като имах предвид закъснението на влака, реших, че е отишла да позяпа магазините, за да убие времето. Облегнах се на стената на гарата и зачаках.

Тълпата, която се изсипа от влака, бавно се стопи. Едни бяха посрещнати от свои приятели, други се отдалечиха сами, трети си наеха таксита и файтони, докато накрая останах само аз. След около петнайсет минути без никаква следа от Хелън, започнах да се притеснявам.

Може би е седнала в някое кафене на площада, реших аз. Взех куфара и го отнесох до багажния гардероб, където го предадох на съхранение. После, облекчен от тежестта му, поех по улицата към центъра на града.

Вървях и се озъртах за нея, но никъде не можах да я зърна. Надникнах и на паркинга, но не видях кола като нейната. Отбих се в едно от кафенетата и си поръчах еспресо.

От мястото си можех да наблюдавам кой приближава гарата и да видя всяка кола, която пристига на площада.

Наближаваше четири и трийсет. Изпих си кафето, изпуших три цигари, а после, отегчен от чакането, попитах сервитьора дали мога да ползвам телефона. Малко трудничко получих номера на вилата, но след известно бавене телефонистката от централата го намери и след ново бавене ми съобщи, че постът не отговаря.

Разочарованието ми бе голямо.

Възможно беше Хелън да е забравила по кое време пристига влакът, току-що да е излязла от вилата и сега да е на път за гарата. Като се мъчех да сдържам нетърпението си, поръчах още едно еспресо и седнах да чакам, но към пет и десет вече бях не само нервен, а и обезпокоен.

Какво й се е случило? Знаех, че се е настанила във вилата. Тогава защо не слезе на гарата да ме посрещне, както се бяхме уговорили?

Благодарение на картата, която ми беше показала, знаех горе-долу къде се намира вилата. Грубо пресметнато, дотам имаше пет мили нагоре по хълма от Соренто. Казах си, че ще бъда по-спокоен, ако върша нещо, вместо да седя в кафенето, затова реших да тръгна пеша към вилата с надеждата да я пресрещна.

Тъй като само един път водеше към вилата, нямаше опасност да се разминем. Единственото, което се изискваше от мен, бе да следвам пътя и рано или късно трябваше да се срещнем.

Без да бързам, поех по дългия път за вилата. През първата миля трябваше да се провирам през тълпи туристи, които зяпаха по витрините, чакаха автобуси и, общо взето, задръстваха пейзажа, но щом излязох извън града и поех по змиевидния път, който навярно водеше за Амалфи, единствен мой съперник останаха превозните средства.

След две мили стигнах до едно разклонение, което водеше встрани от главния път нагоре към хълмовете. Беше вече шест и двайсет, а още нямаше следа от Хелън.

Усилих крачка и започнах продължително, криволичещо изкачване сред хълмовете. Като изминах една миля, все още без да видя някаква следа от Хелън, бях вече потен и угрижен.

Зърнах вилата, кацнала на един висок хълм, с изглед към залива на Соренто — до нея имаше най-малко още половин час път. Беше наистина прекрасна, както Хелън ми я бе описала, но точно в този момент не бях настроен да се възхищавам от красотата й. Единствената ми мисъл беше да намеря Хелън.

Право ми беше казала, че вилата е уединена, но „уединена“ е било меко казано. Докъдето стигаше погледът, не се виждаше никаква друга къща.

Разтворих портата от ковано желязо и тръгнах по широката алея, оградена от двете си страни с гергини, високи по два метра, с глави по двайсет сантиметра в диаметър и най-различни цветове.

Алеята преминаваше в настилка от асфалтобетон, където беше паркиран линкълнът на Хелън с подвижен покрив. „Е, поне не сме се разминали“ — рекох си аз, щом съзрях колата.

Изкачих стъпалата към вилата. Входната врата беше открехната и аз я бутнах леко, за да се доотвори.

— Хелън! Тук ли си?

Тишината, която лъхаше от къщата, упражни върху мен потискащо въздействие. Пристъпих в обширно преддверие, застлано с мраморни плочи.

— Хелън!

Поех бавно от стая в стая. Попаднах на голяма всекидневна с ниша за столова, кухня и голямо патио с изглед към морето, което беше на около петдесет метра под вилата. Горе имаше три спални и две бани. Вилата беше модерна, добре обзаведена и идеално място за почивка. Щеше да ми подейства много вълнуващо, ако Хелън бе тук да ме посрещне. Но при създалото се положение намерих време само да се убедя, че тя не е във вилата, преди да изляза в градината и да започна да я търся там.

Нямаше отговор на многократните ми викове и вече се чувствах силно смутен.

Открих в дъното на една от градинските алеи вратичка, която стоеше притворена. Отвъд вратичката имаше тясна пътека; тя водеше към билото на хълма, което се възвишаваше над вилата. Би ли могла да отиде натам? Колебаех се. Реших да не я чакам тук с надеждата, че тя ще се появи отнякъде. Тази пътека беше единственият изход от вилата, като изключим главния. Знаех, че не съм я пропуснал по пътя от Соренто. Имаше вероятност да е отишла на разходка по тази пътека и да е забравила по кое време ще пристигна, а може и да й се е случило нещо непредвидено.

Втурнах се към вилата да оставя бележка за в случай, че Хелън е още в Соренто и съм я пропуснал там. Не исках, като се върне, да полети обратно за Соренто, защото не ме е намерила във вилата.

Намерих няколко печатни бланки в едно от чекмеджетата на бюрото и й надрасках кратка бележка, която оставих на масата във всекидневната; после излязох и закрачих бързо към вратичката.

Бях изминал може би половин километър и започнах да си мисля, че Хелън не би могла да дойде насам, когато видях под мен, врязана в самия склон на хълма, голяма бяла вила. Тя се намираше на най-недостъпното място, на което съм виждал построена къща. Единственият достъп до нея бяха стръмните стъпала, които водеха от върха на една скала надолу към вилата. Единственият по-удобен начин да се достигне до нея беше откъм морето. Тази вила не ме интересуваше и дори не спрях да я разгледам, но все пак й хвърлих бегъл поглед, като вървях по криволичещата пътека. Видях голяма тераса с маса, шезлонги и голям червен чадър. Долу, по други стълби, се достигаше до пристан, към който бяха привързани две моторни лодки. Вървях и си мислех на кой ли милионер е това разкошно място. Едва ли бях изминал триста метра и напълно бях заличил от съзнанието си мислите за вилата, когато на пътеката пред себе си съзрях калъфа от камерата на Хелън.

Веднага го познах и спрях като закован, със замряло сърце.

Дълго се взирах в него; сетне пристъпих напред и се наведох да го взема. Нямаше съмнение, че това е нейният калъф. Освен формата и лъскавата, нова свинска кожа върху капака бяха изписани със златни букви инициалите на Хелън. Калъфът беше празен.

Втурнах се напред с калъфа в ръка. Сред още петдесет метра пътеката изведнъж зави под прав ъгъл и рязко се насочи към вътрешността, към гъста гора, през която минаваше останалият половин километър разстояние до билото на хълма.

Острият завой на пътеката се намираше в опасна близост с надвисналия ръб на пропастта и като спрях там, надникнах по самия отвесен склон към морето, което се плискаше о масивните заоблени скали на петдесет метра под мен.

Рязко затаих дъх, когато забелязах нещо бяло; то лежеше полупотопено в морето и беше проснато като счупена кукла върху скалите.

Стоях поразен, взрян напрегнат надолу, с разтуптяно сърце, с пресъхнала уста.

Ясно виждах как дългите руси коси леко се носят по водата. Полите на бялата рокля се полюшваха при въртеливото движение на морските вълни около смазаното тяло.

Нямаше нужда да се правят смели догадки. Знаех, че мъртвата жена там долу е Хелън.

Загрузка...