Чакам те в Соренто

I

В десет часа на другата сутрин влязох в Пресклуба и попитах стюарда дали някой ме чака.

Стюардът каза, че имало един господин в кафе-бара. По тона, с който произнесе думата „господин“, разбрах, че това е просто проява на учтивост.

Намерих Сарти да седи в един ъгъл, да върти в ръце шапката си и да зяпа разсеяно в отсрещната стена.

Отведох го до по-удобен стол и го настаних на него. Той стискаше кожена папка, която положи върху дебелите си колене. Чесновият му дъх можеше да прогони от кила на някой кораб полепналите рачета.

— Е? Какво открихте? — попитах аз.

— Съобразно вашите инструкции, синьор — започна той и откопча ремъците на папката си, — възложих на най-добрите си хора да издирват данни за синьорина Чалмърс. Очаквам техните сведения, но междувременно успях да получа достатъчно информация от друг източник. — Почеса върха на ухото си, размърда се неспокойно на стола и продължи: — Винаги е възможно, когато се прави такова издирване, да изпъкнат някои неприятни факти. И за да ви подготвя за това, което ще ви съобщя, ще изложа накратко какво съм открил.

Поради фактите, които сам бях установил за Хелън и живота й, никак не се изненадах, че той и хората му са направили подобни открития.

— Говорете — казах аз. — Досещам се донякъде какво ще ми разкриете. Предупредих ви, че това е поверителна работа. Синьорината е дъщеря на много влиятелен човек и трябва да бъдем внимателни.

— Съзнавам това, синьор. — Сега Сарти изглеждаше още по-злочест. — Трябва да имате предвид, че лейтенант Карлоти действа в същата насока и не след дълго ще разполага със същата информация. — Потупа папката с длан. — По-точно казано, той ще получи информацията в тридневен срок.

Втренчих се в него.

— Откъде знаете това?

— Може би ви е известно, че синьорината е била наркоманка — каза Сарти. — Нейният баща й е осигурявал много малка издръжка. А тя се е нуждаела от значителни суми, за да си купува наркотика. Ще изтъкна със съжаление, синьор, че за да си осигури необходимите пари, тя е шантажирала много мъже, с които е била интимна.

Внезапно се запитах дали е установил, че съм бил набелязан за предстояща нейна жертва.

— Досещах се в известна степен за това — отвърнах аз. — Не отговорихте на въпроса ми. Как разбрахте, че Карлоти…

— Ще ме извините, синьор — прекъсна ме Сарти, — но ще пристъпя към това след миг. В тази папка имам списък на имената и адресите на мъжете, от които синьорината е получила пари. Ще ви оставя списъка да го проучите. — Изгледа ме продължително и проницателно, което ме хвърли във внезапна пот. Вече бях сигурен, че името ми е в списъка.

— Как се добрахте до тази информация? — попитах, извадих пакет цигари и му предложих.

— Не, благодаря. Не ми харесват американските цигари — рече Сарти и кимна учтиво. — Ако позволите…

Измъкна италиански цигари и запуши.

— Получих списъка от синьор Верони, частен детектив, работил някога в полицията. Той се занимава със специални случаи и взема много скъпо. Имал съм възможност да му помагам от време на време чрез моята много по-голяма организация. Като знаех, че ви е нужна само спешна информация, се отнесох към него. И той веднага ми осигури тези сведения от своите архиви.

— Как ги е получил? — запитах аз, наведох се напред и се вгледах в Сарти.

— Имал е инструкции да наблюдава синьорината, щом тя пристигне в Рим. Той и двама от неговите хора са я поемали на смени и не са я изпускали от очи по време на престоя й в Рим.

Това направо ме потресе.

— Следили ли са я в Соренто? — попитах аз.

— Не. Не са имали такива нареждания. Казали са на Верони да я следи само докато е в Рим.

— Кой му е наредил да я следи?

Сарти се усмихна тъжно.

— Не мога да ви кажа, синьор. Надявам се, разбирате, че това, което вече споменах, е строго поверително. Само защото Верони ми е много добър приятел, а също и защото му дадох честната си дума да не предавам тази информация, той се съгласи да ми помогне.

— Тъй като вече нарушихте честната си дума — изрекох нетърпеливо, — какво ви пречи да ми кажете и кой му е възложил да следи момичето?

Сарти вдигна рамене.

— Нищо, синьор, само че той не ми каза името на човека.

Облегнах се назад.

— Казахте, че Карлоти щял да получи тази информация след три дни. Откъде знаете това?

— Верони информира лейтенанта. Аз го склоних да изчака три дни.

— Но защо ще дава на Карлоти тази информация?

— Защото подозира, че синьорината е била убита — изрече Сарти със скръбен тон — и смята за свой дълг да предаде информацията на лейтенанта. Само когато частните детективи помагат на полицията, могат и те да разчитат на помощ от нейна страна.

— Защо сте му казали да задържи информацията три дни?

Сарти се размърда притеснено.

— Ако бъдете така любезен да прочетете сведенията, които съм приготвил, ще разберете причината, синьор. Вие сте мой клиент. Може да се наложи да извършите нещо през тези три дни. Да речем, че по този начин съм ви спечелил малко време.

Опитах се да срещна погледа му, но не сполучих. Загасих цигарата и запалих нова. Чувствах се много зле.

— Името ми е в списъка, така ли? — казах аз, като положих усилия гласът ми да звучи спокойно.

Сарти наведе глава.

— Да, синьор. Известно е, че сте посещавали два пъти апартамента на синьорината през нощта. Известно е също така, че тя ви се е обадила в службата и е поискала да й донесете една фотографска принадлежност, когато пристигнете при нея в Соренто, и че е използувала името мисис Дъглас Шерард, когато ви се е обадила. Верони подслушвал телефонната ви линия.

Смразих се.

— И Верони смята да предаде тази информация на Карлоти?

Сарти сякаш щеше да се разплаче в следващия миг.

— Смята, че е негов дълг, синьор. Освен това той знае, че ще си навлече сериозни неприятности, ако задържа информация при случай, свързан с убийство. Защото ще бъде обвинен в съучастничество.

— Но въпреки това приема да ми даде три дни отсрочка?

— Аз го убедих да се съгласи, синьор.

Изгледах го. Чувствах се като заек, видял пор в дупката си. Точно такъв беше случаят. Вече не можех да се измъкна с лъжа. Ако Карлоти узнае, че аз съм Дъглас Шерард, изобщо няма да му трябва бележката, която бях оставил за Хелън. Веднага ще се насочи към мен и рано или късно ще изгърмя. Не се залъгвах, че мога да се отърва, след като Карлоти получи сведенията на Верони.

— Може би ще пожелаете да прегледате сведенията, синьор? — каза Сарти. Стараеше се да не ме гледа. Успя да си придаде съчувстващ и скръбен вид като собственик на погребално бюро. — После навярно ще трябва отново да си поговорим. Може да имате някакви нареждания за мен.

Стори ми се, че думите му крият зловещ намек, но не можех да определя какъв.

— Дайте ги — рекох аз. — Ако не бързате, бихте могли да почакате тук. Ще ми дадете на разположение половин час, нали?

— Разбира се, синьор — отвърна той и измъкна сноп листа от папката си. Подаде ми ги. — Не бързам.

Взех листата, оставих го и се упътих по коридора към бара за коктейли. По това време, а беше и неделя, целият бар беше на мое разположение.

Появи се барманът. С обидената си физиономия ми подсказа, че не е уместно да го безпокоя.

Поръчах двойно уиски, занесох питието до една ъглова маса и седнах. Пиех го чисто. То помогна да притъпя скованите си чувства, но не отне страха ми.

Прочетох грижливо написаните на машина страници — те бяха повече от двайсет. Сред тях имаше и списък от петнайсет имена, повечето от които ми бяха познати. Името на Джузепе Френци стоеше на първо място. Моето беше в средата на списъка. Бяха отбелязани датите, на които Хелън е прекарала нощта с Френци, тези, на които той я е посещавал в апартамента й, през кои нощи е била с други мъже. Прескочих тези подробности. Спрях се внимателно на данните, които засягаха моите контакти с Хелън. Сарти не ме бе излъгал, като ми каза, че Верони и неговите хора не са изпускали Хелън от очи. Всяка среща, която бях имал с нея, беше грижливо описана. Всяка дума, която тя и аз си бяхме разменили по телефона, беше цитирана. Имаше подробности и от телефонни разговори между нея и други мъже и сега, след като прочетох сведенията, пролича съвсем ясно, че аз съм бил поредната й бъдеща жертва на шантаж.

Три дена!

Можех ли при това положение да се надявам, че в този срок ще успея да улича Карло като виновник за смъртта на Хелън? Няма ли да бъде по-умно да отида при Карлоти и да му кажа цялата истина, като го насоча по следите на Карло? Но защо му трябва да тръгва подир Карло? Като изслуша моя разказ, той ще се убеди, че аз съм убил Хелън. Не… трябваше да постъпя по друг начин.

И тогава изведнъж ми хрумна нещо. В сведенията на Верони не се споменаваше нито дума за Карло или Майра Сети. Но Хелън, изглежда, се е обаждала на него или на нея поне веднъж. Фактът, че телефонният номер на Майра бе надраскан на стената в апартамента на Хелън, доказваше това. В такъв случай защо и Карло, и Майра отсъстваха в сведенията?

Имаше вероятност Верони да е включил само разговорите, които Хелън е водила с жертвите на своите шантажи, но положително е предала по телефона нещо на Карло или Майра и си е струвало то да бъде включено в сведенията.

Посветих няколко минути на тези размишления. Сетне поисках от бармана да ми даде телефонния указател на Рим. Той ми го подаде важно, сякаш ми правеше кой знае какво благодеяние, и попита дали ще желая друго питие. Казах, че засега не желая.

Запрелиствах бързо страниците на указателя, за да намеря името на Верони, но такова име не открих. Това не беше странно. Той вероятно бе регистрирал Бюрото си под измислено име.

Прекосих бара, за да отида до телефонната будка, която се намираше до него, и се обадих на Джим Матюс.

Наложи се да почакам малко, докато го събудя и стане от леглото.

— Боже господи! — възкликна той, когато се обади. — Не знаеш ли, че е неделя, смахнат тъпако? Легнах си в четири сутринта!

— Не ми хленчи — рекох аз. — Трябва ми информация. Чувал ли си за някой си Верони, частен детектив, който се занимавал със специални случаи и вземал много скъпо?

— Не съм — каза Матюс. — Схванал си погрешно името. Познавам всички частни детективи в този град. Сред тях няма никакъв Верони.

— Да не би да ти е убегнал от погледа?

— Напълно сигурен съм, че няма такъв. Сгрешил си името.

— Благодаря, Джим. Извинявай, че те вдигнах от леглото — отвърнах аз и затворих, преди да започне да ме ругае.

Казах на бармана, че съм променил решението си за питието, занесох уискито на масата си и продължих да преглеждам сведенията.

От петнайсетте мъже, които Хелън беше шантажирала, аз единствен, както излизаше от тези сведения, имах не само мотива, но и възможността да я убия.

Прекарах още пет минути, премисляйки ситуацията, после довърших питието и, почувствал се по-самоуверен, се върнах в кафе-бара.

Сарти седеше там, където го бях оставил, въртеше в ръце шапката си и изглеждаше тъжен. Стана, когато го доближих, и седна, след като седнах аз.

— Благодаря ви, че ми дадохте възможност да прочета това — казах аз и му подадох снопа листа.

Той се отдръпна от тях, сякаш му бях размахал пред лицето отровна змия.

— Те са за вас, синьор. Не бих искал да ги задържам.

— Да, разбира се. Разсеях се. — Сгънах листата и ги сложих във вътрешния си джоб. — Синьор Верони има ли копия?

Гънките в края на устните на Сарти се извиха надолу.

— За жалост, да.

Запалих цигара и изпънах крака. Престанах да изпитвам страх. Бях осенен от идеята какво се крие зад тази инсценировка.

— Синьор Верони богат ли е? — попитах.

Сарти повдигна черните си, кръвясали очи и ме погледна въпросително.

— Частният детектив никога не е богат, синьор — каза той. — Работиш един месец, а после три месеца стоиш без всякакъв ангажимент. Не бих казал, че синьор Верони е заможен.

— Мислите ли, че бихме могли да се спазарим с него?

Сарти като че се замисли. Почеса се по осеяното си с пърхот теме и се намръщи към бронзовия пепелник, който стоеше до него на масата.

— В какъв смисъл да се спазарим, синьор?

— Да речем, че му предложа да откупя от него сведения — казах аз. — Вие навярно сте ги чели.

— Да, синьор. Четох ги.

— Ако Карлоти се добере до тях, ще направи извода, че аз съм виновен за смъртта на синьорината.

Сарти придоби такава физиономия, сякаш се готвеше да избухне в сълзи.

— Такова беше злополучното впечатление, което придобих и аз, синьор. Това е единствената причина, поради която помолих синьор Верони да не предприема нищо до три дни.

— Допускате ли, че високото чувство за дълг на Верони ще му попречи да се спазари с мен?

Сарти повдигна тлъстите си рамене.

— В моята професия, синьор, се гледа винаги напред. Добре е да си подготвен за всяка евентуалност. Реших, че е възможно да пожелаете да скриете тези сведения от лейтенант Карлоти. И споменах това на синьор Верони. Той е мъчен човек: чувството му за дълг е прекалено силно, но аз съм негов отдавнашен приятел и е възможно да си разкрия картите пред него. Зная, че мечтата му е да си купи лозе в Тоскана. Така че е възможно да го убедим.

— Наемате ли се да го убедите?

Сарти като че се поколеба.

— Вие сте мой клиент, синьор. Когато поема някой клиент, аз му оказвам цялостна подкрепа. На този принцип почива работата ми. Тя е трудна и опасна. Нося съдебна отговорност, но въпреки това, щом желаете, с готовност ще поема риска, за да бъдете доволен.

— Вашите съображения са не по-малко възвишени от тези на синьор Верони — казах аз.

Той се усмихна печално.

— Задачата ми е да ви бъда в услуга — отвърна той.

— Колко според вас ще струва едно лозе в Тоскана? — изрекох, без да гледам в него. — Смятате ли да го попитате?

Той срещна очите ми без всякакво усилие.

— Засегнах въпроса пред него. Синьор Верони не е напълно лишен от средства, синьор. Като че ли не му достига половината от нужната сума: десет милиона лири.

Десет милиона лири!

Това щеше да ме лиши от всичките пари, с които разполагах. През петнайсетте години като журналист бях успял да спестя точно толкова.

— И срещу тази сума той ще бъде готов да предаде всички екземпляри от тези сведения и няма да каже нищо на полицията?

— Не зная, синьор, но бих могъл да го попитам. Вярвам, че ще успея да го убедя.

— Ще имате ли нужда от известно поощрение за тази цел? Искам да кажа, някакъв хонорар за усилията си? — попитах аз. — Откровено казано, десет милиона лири означават да се лиша от всичките си средства. Ако се налага заплащането на някакъв процент за вас, ще трябва да го получите от Верони.

— В случай на необходимост ще уредим и това, синьор — изрече Сарти скромно. — В края на краищата аз ще получа възнаграждението си за своя труд от синьор Чалмърс. Ако не греша, вие споменахте, че хонорарът ще бъде значителен. Искам да ви бъда в услуга. Само когато си полезен за клиентите си, можеш да ги задържиш.

— Това е златна мисъл — казах. — Да смятам ли, че ще се погрижите за всичко необходимо?

— Веднага, синьор. След няколко часа ще имам новини за вас. Ще бъдете ли в апартамента си в един часа?

Казах, че ще бъда.

— Тогава ще мога да ви съобщя успял ли съм или не.

Стана от стола, кимна ми скръбно и се заклати през салона, след което се изгуби от очи.

Бях убеден, че синьор Верони не съществува и че Сарти е бил нает от някого да следи Хелън. Не се съмнявах и в това, че ако трябва да платя, десетте милиона лири ще влязат направо в джоба на Сарти.

Не бе необходимо да се размишлява дълго как трябва да постъпя в случая. Може да се намери изход, стига малко да помисля. Зависеше от това, дали ще мога да спечеля време.

Върнах се в квартирата си и зачаках.

Сарти не се обади до два часа. А дотогава се разхождах из стаята и се потях.

— Това, за което говорихме, се уреди успешно, синьор — каза той, когато отговорих на позвъняването му. — В сряда сутрин ще бъде ли удобно за вас да изпълните условията?

— Не мога да го направя по-рано от четвъртък — отговорих аз. — Ще се наложи да продам…

— Моля ви, не по телефона, синьор — предупреди ме Сарти с нотка на огорчение в гласа. — Не е разумно да се говори за неща от такъв характер по телефона. Четвъртък е добре. Нашият съдружник ми възложи да уредя сделката с вас. Ще ви се обадя по обяд в четвъртък.

Казах, че ще го очаквам, и затворих телефона.

II

Прекарах следващия час, като пушех цигара след цигара и оглеждах създалата се ситуация от всеки възможен аспект.

Нарочно да се бях забъркал в тази каша, не бих могъл да го направя по-умело. Не само предстоеше да бъда арестуван за убийство, с достатъчно доказателства срещу мен, въз основа на които да бъда признат за виновен и осъден, а и бях подложен на шантаж от двама безскрупулни престъпници.

При тази безнадеждна перспектива направих едно откритие. Установих, че вече не ме е грижа дали аз ще бъда шефът на Международния отдел на „Уестърн Телеграм“ или не, пет пари не давах и за това как ще реагира Чалмърс, ако научи, че аз съм мъжът, с когото дъщеря му е възнамерявала да прекара месец в Соренто.

Като размишлявах за начина, по който бях постъпил, си дадох сметка, че съм сглупил, задето не се обадих на полицията, когато намерих тялото на Хелън. Ако бях постъпил така, Карло нямаше да има време да превърти часовника на Хелън, нито да обърне и другите доказателства срещу мен. Ако се бях върнал във вилата да се обадя на полицията, щях да намеря бележката, оставена от мен за Хелън, преди Карло да се вмъкне там.

Казах си, че единствено от мен зависи дали ще се измъкна от тази каша. Бях достатъчно глупав сам да се натикам в нея, сега трябваше да бъда достатъчно умен да бия двамата престъпници със собствените им карти.

Не разполагах с много време. Трябваше да дам на Сарти в четвъртък всичките си спестявания до последния цент, ако дотогава не измислех нещо, с което да го поставя натясно. Трябваше и да потегля в петък за Ница с пратката наркотик, ако не успеех да притисна Карло с доказателства, че той е убиецът на Хелън.

Замислих се за Карло. Имах много малко улики срещу него. Това бяха двете угарки от пурите — едната, която намерих на върха на скалата, а другата в стаята му. То няма да е достатъчно, за да бъде обвинен в убийство. Какво още? Имах телефонния номер, надраскан на стената: от него следваше, че Хелън е познавала Майра Сети, а от това би могло да се заключи, че е познавала и Карло, но то не беше достатъчно солидно доказателство за съдебните заседатели. Френци ще се закълне, че е виждал заедно Хелън и Карло, но тъй като тя се е движила и с много други мъже, докато е била в Рим, това също не доказваше кой знае какво.

Извадих от портфейла си билета от авиокомпания „Трансуърд Еърлайнс“, който намерих в бюрото на Карло, и го разгледах внимателно. Той имаше ли някаква стойност за мен? Карло е бил в Ню Йорк три дни преди Хелън да замине за Рим. Максуел ми бе намекнал, че Хелън е заминала за Рим, защото е била замесена в убийството на Меноти.

Изведнъж изправих гръб в стола. И Максуел, и Матюс, които би трябвало да знаят, бяха казали, че безспорно Сети е наредил Меноти да бъде убит. Дали Карло не е бил изпратен в Ню Йорк да извърши тази работа? Той ли изпълнява присъдите на Сети? Меноти е бил убит през нощта на 29 юни. Според самолетния билет Карло е пристигнал в Ню Йорк на двайсет и шести и е заминал за Рим на трийсети. Датите съвпадаха. Освен това Хелън също е заминала на трийсети и след четири дни явно се е сприятелила с Карло. Учудвах се как е могла така бързо да се сближи с него, ако не го е познавала от Ню Йорк.

Това ли беше уликата, с която Хелън държеше в шах Карло, който се е боял, че тя непрестанно ще го шантажира? Максуел и Матюс бяха споменали и за загадъчната жена, предала Меноти. Максуел каза, че е убеден: тази жена е била Хелън. Това също беше логично. Ако Карло е знаел, че Хелън е наркоманка и при пристигането си в Ню Йорк се е свързал с нея, тогава? Той би могъл да й предложи известна сума или безплатна доставка наркотик, за да предаде Меноти. Тя го е пуснала в апартамента. По-късно, като е размислила, е разбрала колко лесно би било да упражни натиск върху него за още пари или още наркотик. Каква по-добра улика срещу него би могла да има тя от заплахата на електрическия стол? И естествено да я използува за шантаж.

Станах и се заразхождах напред-назад из стаята. Чувствах, че най-сетне съм намерил изход за себе си.

Прехвърлях в съзнанието си разговора с Карло. Той бе признал, че е бил в Соренто, когато Хелън е умряла. Защо се е намирал там? Не можех да приема, че е отишъл с предумисъл да я убие. Ако е искал да я убие, могъл е да го направи в Рим, вместо да бие толкова път до Соренто.

Главата ми бръмчеше като електрически трион, както продължавах да се разхождам из стаята. След няколко минути си спомних снимката, която бях видял във всекидневната на Майра, на която тя беше фотографирана по бял бански костюм и която ми се стори позната. Едва тогава си спомних за самотната, недостъпна вила, построена в самата скала, която забелязах, като се озъртах за Хелън. Спомних си, че тогава видях едно момиче, полузакрито под слънчобрана, което седеше на терасата на вилата. Сега бях сигурен, че това момиче е било Майра Сети.

Ако вилата е собственост на Майра, Карло би могъл да пребивава там доста често и това навярно обяснява факта, че той е бил там, когато Хелън е пристигнала.

Казах си, че трябва да огледам повторно тази вила, след като присъствам на следствието.

С чувството, че съм разкрил Карло дотолкова дълбоко, доколкото е възможно, насочих вниманието си към Сарти. Имаше само един начин да го възпра и това бе да му вдъхна страх, но не си правех илюзии, че бих могъл да постигна такова нещо. Единственият, който можеше здравата да го уплаши, бе Карло, и тази мисъл ме накара да се усмихна широко. Стори ми се добра идеята да изправя Карло срещу Сарти. Беше в интерес на Карло аз да стоя по-далеч от полицията.

Без да се колебая, набрах номера на Майра. Обади се самият Карло.

— Тук е Досън — казах аз. — Искам да говоря спешно с теб. Къде може да се срещнем?

— За какво става дума? — попита той и в гласа му звучеше подозрение.

— Уговорката ни за петък може да се провали — обясних аз. — Не мога да ти обясня по телефона. Имаме конкуренция.

— Ами? — Той така изръмжа, че бих желал Сарти да го чуе. — Окей. Ще се срещнем в клуб „Паскуале“ след половин час.

Казах, че ще бъда там и затворих телефона. Погледнах през прозореца. Отново валеше и като си обличах шлифера, телефонът иззвъня.

— Търсят ви от Ню Йорк — съобщи телефонистката. — Изчакайте.

Предположих, че това е Чалмърс, и познах.

— Какво, по дяволите, става? — попита той, когато се обади. — Защо мълчиш толкова време?

Нямах настроение точно сега да приемам упреците му. Бях се набутал в това гадно положение само защото той не беше се погрижил да държи изкъсо развратната си дъщеричка.

— Нямам време да ви звъня час по час — озъбих се в отговор. — Но щом ми се обаждате, използвам случая да ви уведомя, че предстои скандал и такава смрад, че дори вие няма да можете да попречите всичко да лъсне на първите страници на всички вестници, освен вашия.

Чух го как рязко си поема дъх. Бях сигурен, че лицето му е станало мораво.

— Даваш ли си сметка какво приказваш? — запита страховито. — Какво, по дяволите…

— Чуйте: имам уговорена среща и много бързам — прекъснах го аз. — Имам неоспоримо доказателство, че дъщеря ви е била наркоманка и шантажистка. Движела се е с пропаднали хора и престъпници и е била любовница на Меноти. Наляво и надясно се говори, че точно тя го е предала и вероятно е била убита, защото е била достатъчно глупава да се опита да шантажира неговия убиец.

— Господи! Ще съжаляваш за това! — изрева Чалмърс. — Сигурно си пиян или побъркан, щом си позволяваш да разговаряш така с мен. Как смееш да плещиш такива лъжи! Дъщеря ми беше добро, скромно момиче…

— Да, чувал съм го вече — прекъснах го нетърпеливо. — Почакайте да видите доказателствата. Имам списък с имената на петнайсет мъже, с които е била интимна и които е шантажирала, защото са й трябвали пари за наркотици. Това не са мои фантазии. Карлоти също знае. Един частен детектив я е следил, откакто е пристигнала в Рим, и е изписал цели страници доказателства с дати и подробности, които не можете да оборите.

Внезапно от другия край на линията настъпи мълчание и за миг помислих, че връзката се е прекъснала, но като нададох ухо, дочух тежкото дишане на Чалмърс.

— Предпочитам да дойда на място — рече той най-сетне, и то с много по-мек тон. — Извинявай, че така те навиках, Досън. Би трябвало да зная, че няма да кажеш нищо против дъщеря ми, без да имаш основание. Това е тежък удар за мен. Дано не е чак толкова лошо, колкото звучи.

— Моментът не е подходящ да се залъгвате — казах аз. — Това е гадна каша, която трябва да изсърбаме.

— Зает съм до четвъртък — добави той, но вече твърдостта в тона му беше напълно изчезнала. — Ще бъда в петък в Неапол. Ще ме посрещнеш ли там?

— Ако мога, ще го направя, но нещата се развиват така бързо, че не мога да обещая за толкова дни напред.

— Не говори ли с Карлоти? Не можем ли да отложим следствието? Трябва ми време да проуча тези неща.

— Касае се за убийство — казах аз. — Никой от двама ни не може нищо да направи.

— Опитай все пак. Разчитам на теб, Досън.

Усмихнах се тъжно на отсрещната стена. Питах се колко ли още ще продължава да разчита на мен. Питах се и какво ли ще каже и направи, ако му открия, че съм един от петнайсетте мъже, с които е имала вземане-даване скъпоценната му дъщеря.

— Ще говоря с него — обещах, — но не мисля, че ще се вслуша в думите ми.

— Кой я уби, Досън?

— Един тип на име Карло Манкини. Засега не мога да го докажа, но смятам да опитам. Обзалагам се, че той е убил Меноти, а дъщеря ви е предала Меноти на него.

— Това е невероятно! — Чалмърс звучеше като цапнат с мокър парцал. — Мога ли да направя нещо в тази насока?

— Хм. Ако успеете да накарате момчетата да се поровят из живота на Меноти — казах, — биха могли да открият нещо полезно. Вижте дали могат да намерят нещо за Манкини и Сети. Интересува ме връзката помежду им. Нека опитат да се доберат до наркотика, който си е доставяла Хелън, и да научат дали тя е посещавала апартамента на Меноти.

— И дума да не става! — почти изкрещя той. — Не искам никой да знае за това! То трябва да се потули, Досън!

Изсмях се.

— Шансовете ви да запазите това в тайна са равностойни на предотвратяването на експлозията на водородна бомба — казах аз и затворих телефона.

Изчаках малко, после се обадих в Главното полицейско управление. Попитах дали лейтенант Карлоти е на смяна. Дежурният сержант отговори, че според него лейтенант Карлоти е в кабинета си. Каза ми да почакам. След около минута Карлоти се обади.

— Да, синьор Досън? — Звучеше спокойно. — Какво мога да изправя за вас?

— Искам да се уточня за следствието. Определено е за единайсет и половина. Така ли е? — попитах аз.

— Да. Нощес заминавам за там. Желаете ли да пътувате с мен?

— Не нощес. Ще взема ранния сутрешен самолет. Как се развива разследването?

— Задоволително.

— Няма ли вече арести?

— Засега не, това изисква време.

— Разбирам. — Запитах се дали да не му кажа, че Чалмърс ми е крещял за отлагане, но реших, че това няма да донесе нищо добро. — Как стои работата с апартамента на синьорина Чалмърс? Привършихте ли вече с него?

— Да. Смятах да ви го кажа. Ключа оставихме на портиера. Снех тази сутрин полицейския пост.

— Окей, тогава ще се заловя да го почистя. Забелязахте ли телефонния номер, надраскан на стената в гостната?

— О, да — потвърди Карлоти. Не ми се стори много заинтригуван. — Проверихме го. Това е номерът на синьорина Сети, приятелка на синьорина Чалмърс.

— Знаехте ли, че Майра Сети е дъщеря на Франк Сети, когото полицията издирва?

Настъпи пауза, сетне Карлоти изрече хладно:

— Да, знам.

— Просто си помислих, че ви е убегнало от вниманието — казах аз и затворих телефона.

III

Карло ме чакаше в клуб „Паскуале“. Пиеше вино и пушеше пура. Махна ми с ръка, когато влязох в празния салон.

— Какво си се натопорчил? — попита той. — Ще пиеш ли нещо?

Поклатих глава.

— Ти каза, че ако играя с теб, и ти ще играеш с мен. Ето че дойде твоят ред.

Той наклони стола си назад, избълва дим към тавана и заслуша с притворени очи моето обяснение за Сарти.

— Старият Чалмърс ми нареди да намеря частно ченге, което да се порови из живота на дъщеря му — казах аз на Карло. — Не допусках, че Сарти ще проникне толкова дълбоко. Той ме изрови напълно.

Карло ме изгледа с безизразно лице.

— И какво от това?

— Сега ме изнудва за десет милиона лири. Ако не ги платя, ще предаде на полицията информацията, която е събрал.

— Доколко е опасна тази информация? — попита Карло и още повече наклони стола си назад, като се почеса по брадата с мръсния нокът на показалеца си.

— Крайно опасна. Ако полицията получи тази информация от него, свършено е с мен. Нямам десет милиона лири — далеч съм от тази цифра. Ако искаш да предприема за теб това пътуване до Ница, трябва бързо да направиш нещо.

— Като какво например?

— Ти ще решиш. Не очаквам все пак да му изръсиш десет милиона лири.

Той отметна глава и в салона гръмна оглушителният му смях.

— Правиш си майтап, а? — Пусна стола си на пода с трясък, който разтърси помещението, стана и приведе рамене. — Хайде, приятел. Дай да го видим този гадняр. Аз ще го оправя.

— Сигурно е излязъл. — Не горях от желание да се забърквам в това. — Защо не наминеш утре към службата му? Аз бих дошъл с теб, но утре трябва да съм в Неапол за следствието.

Той сложи грамадната си длан на ръката ми. Пръстите му се впиха в мускулите ми.

— Ще си бъде у дома. Сега е време за кльопане. Хайде, приятел. Сам си я сготвил тази манджа. Двамата ще идем да го оправим.

Изведе ме навън и прекосихме тротоара до мястото, където беше спрял реното си. Влязохме в колата и той светкавично я отлепи от бордюра.

— Кантората му сигурно е затворена — казах аз и се сепнах, когато Карло насмалко не прегази една двойка, която пресичаше улицата.

Карло подаде глава от прозореца на колата да ги изругае, а когато вмъкна обратно глава, ме дари с широката си животинска усмивка.

— Зная къде живее мръсникът — каза той. — Двамата с него сме вършили съвместни работи. Той има слабост към мен. Готов е всичко да направи в името на нашето приятелство.

Предадох се и не проговорих повече, докато траеше лудото шофиране на Карло.

Спряхме пред жилищен блок на една пряка на виа „Фламиниа Нуова“. Карло слезе, прекоси тротоара, бутна входната врата и заизкачва стълбите, като вземаше по три стъпала наведнъж. Спря пред една олющена врата, на която беше залепена визитната картичка на Сарти. Натисна здраво с палец копчето на звънеца и не махна пръста си оттам.

След шест секунди вратата предпазливо се открехна. Зърнах тлъстото небръснато лице на Сарти, преди той да се опита да затръшне вратата.

Карло беше подготвен за такъв опит. Удари коляно в плота на вратата и тя се бухна в Сарти, който се озова на земята и изскимтя от страх и болка. Приседна на пода в коридора. Карло влезе, пусна ме да мина и затвори вратата с ритник.

Присегна се и като улови Сарти за вратовръзката, го вдигна на крака. Връзката се стегна около дебелия врат на Сарти и лицето му стана мораво. Той удари немощно Карло в лицето и дребните му месести ръце оказаха същото въздействие върху Карло както гумен чук върху камък.

Внезапно Карло пусна връзката и тласна с все сила Сарти. Детективът прелетя заднишком през една врата и се намери в малката си гостна. Стовари се тежко върху масата, приготвена за обяда, преобърна я и се озова заедно с нея на пода.

Стоях настрана и гледах.

Карло пристъпи в гостната, пъхнал ръце в джобовете на панталоните си, и тихо си подсвиркваше.

Сарти седеше сред развалините на обяда си; лицето му имаше цвета на зряло сирене камамбер, а кръвясалите му очи бяха оцъклени от страх.

Карло отиде до прозореца и седна на перваза. Усмихна се на Сарти.

— Слушай, шкембо, този тук е мой приятел. — И размаха палец към мен. — Ако някой ще го дои, това съм аз. Няма да ти го повтарям два пъти. Чактисваш ли?

Сарти кимна утвърдително. Облиза устни, опита се да каже нещо, но езикът му се беше вързал.

— Имал си доста изписани листа за него, а? — продължи Карло. — Донеси ми ги утре сутринта у дома, ама всичките. Загря ли?

Сарти отново кимна.

— Ако някое от тези листчета попадне в ръцете на полицията, тогава някой пък ще й подшушне за онази работа, дето ти я свърши във Флоренция. Ясно ли е? — заключи Карло.

Сарти кимна. По лицето му се стичаше пот.

Карло ме погледна.

— Така добре ли е, приятел? Този нещастник няма да те закача повече. Гарантирам ти.

Казах, че съм напълно удовлетворен.

Карло се ухили.

— Добре. Какво ли не правя за приятел. Ти играеш за мен, аз играя за теб. Върви сега да се позабавляваш. Пък ние с шишкото ще си поприказваме.

Очите на Сарти така се изцъклиха, че очаквах в следващия миг да изхвръкнат от орбитите си. Той размаха дебелите си мръсни ръце към мен.

— Не ме оставяйте с него, синьор — замоли ме нещастникът с глас, който ме смрази. — Не ме оставяйте с него!

Не можех да го съжаля.

— Довиждане — казах на Карло. — Ще ти се обадя.

Като слизах по стълбите, чух звук, който напомняше писък на уплашен заек.

Когато се озовах на улицата, аз също бях плувнал в пот.