Чакам те в Соренто

I

Нямаше начин да не е мъртва.

Не би могла да оцелее при това падане, нито да лежи в съзнание така, както лежеше — водата й покриваше главата, — но не исках да приема мисълта, че е мъртва.

— Хелън!

Гласът ми прозвуча дрезгаво.

— Хелън!

Ехото повтори гласа ми: зловещ звук, от който се разтреперих.

„Не може да е мъртва“ — казах си аз. Трябваше да се убедя в това. Не можех да я оставя там. Може би се давеше сега, докато я гледах.

Проснах се по корем и се придвижих напред, докато главата и раменете ми излязоха извън ръба. Височината ме замая. Да паднеш оттук беше ужасяващо.

Огледах трескаво варовиковата повърхност на склона, за да намеря начин да сляза долу до нея, но беше изключено. Все едно да се опитам да се спусна по огромна гладка стена. Единственият начин беше с въже.

Сърцето ми туптеше лудо, челото ми бе обляно в студена пот, когато се приближих напред с още няколко опасни сантиметра.

Сега можех да я видя по-ясно. Забелязах, че лицето и главата и са напълно потопени в плискащото се море и когато сноп лъчи от залязващото слънце озари водата, видях, че около русите й коси има червен ореол.

Значи няма съмнение — мъртва е.

Изпълзях заднишком обратно на пътеката и приклекнах на пети отмалял и разтреперан. Питах се откога ли лежи тя там долу. Може да е умряла преди часове.

Трябваше да намеря помощ. Нали има телефон във вилата. Оттам ще извикам полицията. Ако побързам, ще успеят да се доберат до нея, преди да е станало прекалено тъмно, за да я намерят.

Изправих се, направих две несигурни, олюляващи се крачки в обратната посока и рязко спрях.

Полицията!

Изведнъж съзнах какво ще означава за мен едно полицейско разследване. Полицията лесно ще открие, че Хелън и аз сме възнамерявали да прекараме един месец заедно във вилата. А малко по-късно новината ще стигне и до Чалмърс. Извикам ли полицията, цялата скандална история ще излезе наяве.

Докато стоях разколебан, видях една рибарска лодка бавно да навлиза в малкия залив под мен. Веднага разбрах, че силуетът ми рязко се откроява на фона на небето. Макар че екипажът на лодката беше твърде далеч, за да различи чертите ми, вълна на ужас ме обля и ме накара да се сниша на ръце и крака, за да не бъда забелязан.

С мен беше свършено. Намирах се в адско затруднение. Не бях забравил нито за миг, че с влюбването си в Хелън ще си навлека неприятности, а сега това бе станало реалност.

Докато клечах така, си представих израза, който ще се появи на грубото, едро лице на Шъруин Чалмърс, когато чуе новината, че дъщеря му и аз сме се уговорили да прекараме един месец в една вила в Соренто и че дъщеря му е паднала от висока скала.

Той ще бъде сигурен, че сме били в любовни отношения. Може дори да допусне, че тя ми е омръзнала и съм я бутнал от скалата.

Тази мисъл ме разтърси.

Има опасност и полицията да помисли същото. По всяка вероятност никой не беше я видял да пада. Не можех да докажа точното време на пристигането си тук. Бях слязъл от претъпкания влак сред още много други пътници. Бях оставил куфара си на гаровия служител, който обслужва гардероба за багажа, но пред очите му минават хиляди лица и надали щеше да си спомни за мен. Друг свидетел нямах. Не можех да се сетя да съм срещнал някого по дългия път нагоре от Соренто. Или поне някой, който би приел да се закълне за точното време, по което съм пристигнал на върха на скалата.

Много зависеше, разбира се, от времето, когато Хелън е умряла. Ако е паднала около един час след пристигането ми и полицията заподозре, че аз съм я бутнал, ще изпадна в много неприятно положение.

Нервите ми вече бяха опънати до скъсване. Единствената ми мисъл беше да се махна колкото може по-далеч оттук, без да бъда забелязан. Когато се обърнах, за да поема надолу по пътеката, се спънах в калъфа от камерата на Хелън, който бях изтървал, щом я зърнах долу край брега.

Взех калъфа, поколебах се, а после реших да го хвърля от скалата, но се възпрях навреме.

Не можех да си позволя нито една грешка повече. Отпечатъците от пръстите ми бяха по него.

Извадих носната си кърпа и изтрих грижливо целия калъф. Минах го четири-пет пъти, преди да се задоволя, че не съм оставил нито следа от отпечатък. Едва тогава го хвърлих от скалата.

Обърнах се и тръгнах бързо надолу по пътеката.

Дневната светлина вече гаснеше. Слънцето, голямо огнено кълбо, беше просмукало небето и морето с червено зарево. След половин час щеше да настъпи пълен мрак.

Вървях напред и почти не погледнах към самотната бяла вила, която бях зърнал на изкачване, но все пак успях да забележа, че сега в три-четири от нейните прозорци светят лампи.

С бързото ми слизане надолу по пътеката страхът понамаля. Това, че изоставям Хелън, гризеше съвестта ми, но бях сигурен, че тя е мъртва, и си казах, че сега трябва да мисля за себе си.

Когато стигнах градинската вратичка, бях вече превъзмогнал първия шок от смъртта й и главата ми работеше отново.

Знаех, че единственото правилно нещо, което трябва да направя, е да уведомя полицията. Казвах си, че ако си призная чистосърдечно всичко, ако заявя, че съм имал намерение да прекарам един месец с момичето, и обясня как съм се натъкнал на трупа, полицията няма да има основание да не ми повярва. Най-малкото няма да може да ме уличи в лъжа. А ако премълча и някое нещастно обстоятелство насочи полицията по следите ми, тя ще има основание да ме подозира, че съм виновен за смъртта на Хелън.

Тези съображения щяха да бъдат убедителни за мен, ако не беше налице въпросът с новата ми служба: желаех да стана шеф на Международния отдел повече от всичко друго на света. Знаех, че няма да получа тази длъжност, ако Чалмърс научи истината. Само един луд би провалил бъдещето си, като разкаже на полицията истината: по този начин щях да изгубя всичко. А ако си мълча и имам малко късмет, имаше добра възможност да отърва кожата.

Всъщност между нас нямаше нищо, казах си аз. Не бяхме имали интимни отношения. Това бе глупав, безотговорен импулс. Нейната вина бе по-голяма. Беше ме поощрила. Беше уредила всичко. По думите на Максуел тя била обиграна прелъстителка. Прочута с неприятностите, които създавала на мъжете. Глупак ще съм, ако не се опитам да се избавя от тази история.

Това ми подейства разтоварващо и се успокоих.

„Окей — рекох си аз, — трябва да се убедя, че никой не знае за пребиваването ми тук. Трябва да си осигуря алиби.“

Бях стигнал до вратичката, която водеше през градината към вилата. Спрях да си погледна часовника. Беше осем и половина. Максуел и Джина мислеха, че в момента се намирам във Венеция. Нямаше надежда да се прехвърля за една нощ оттук във Венеция. Единствената възможност да си изградя алиби, беше да се върна в Рим. С малко късмет щях да пристигна там около три часа след полунощ. Ще отида рано сутринта в службата, ще обявя, че съм се отказал да ходя във Венеция и вместо това ще остана в Рим, за да завърша една глава от романа, който пиша.

Това не беше кой знае какво алиби, но беше най-доброто, което можех да измисля в момента. Същността му се криеше в следното: полицията лесно ще докаже, че не съм бил във Венеция, но нямаше да може да докаже, че не съм прекарал целия ден в моя апартамент на най-горния етаж на жилищната сграда. Имах отделно стълбище за квартирата и никой не виждаше кога влизам и кога излизам.

Ако си бях взел колата! Щеше да бъде съвсем лесно да се прибера в Рим. Не посмях да взема линкълна с подвижния покрив, който се откри пред погледа ми, щом преминах извивката на градинската пътека.

Селянката, която Хелън е наела да поддържа вилата, положително знае, че е пристигнала с колата. Ако тя изчезне, полицията ще направи извода, че смъртта на Хелън не е случайна.

Ще трябва да отида пеша до Соренто, а оттам да се опитам да взема влак за Неапол. Нямах представа по кое време заминава последният влак от Соренто за Неапол, но смятах, че е повече от вероятно, докато измина петте дълги мили пеша, последният влак да е заминал. Знаех, че има влак в единайсет и петнайсет от Неапол за Рим, но ми предстоеше преди това да стигна до Неапол. Отново погледнах линкълна с подвижен покрив. Надвих изкушението да го взема. Каквото и да правех, не биваше да усложнявам още повече създалото се положение.

Като минавах покрай колата и се насочвах към алеята, погледнах назад към тъмната, потънала в тишина вила и изведнъж се сепнах.

Въобразих ли си, че виждам сноп светлина във всекидневната?

Придвижих се бързо и тихо, а сърцето ми оглушително туптеше. Приклекнах зад колата.

Взрях се продължително в прозорците на всекидневната и ето че отново зърнах проблясъка на бяла светлина, който веднага се изгуби. Зачаках, тежко задъхан, като надзъртах иззад капака на мотора. Светлината се появи отново. Този път тя се задържа по-дълго. Някой беше във всекидневната с фенерче в ръка! Кой би могъл да бъде?

Не е жената от селото. Тя нямаше да се прокрадва така в мрака. Щеше да запали осветлението.

Сега уплахата ми бе наистина голяма. Снишил се ниско, аз се отдалечих от колата, прекосих асфалтобетонната настилка и се отдалечих от вилата, докато стигнах успокоителното прикритие на един голям храст хортензия. Спрях зад него и отправих очи към вилата.

Светлината се движеше из всекидневната така, сякаш нахълталият там търсеше нещо.

Изпитах желание да разбера кой е. Блазнеше ме мисълта да припълзя дотам и да изненадам нашественика, който и да е той: навярно е дребен крадец; но знаех, че не бива да издавам присъствието си. Никой не бива да знае, че съм бил във вилата. Дразнещо беше да гледам как светлината шари из стаята, а аз нищо не мога да направя.

След около пет минути светлината угасна. Настъпи дълга пауза, после различих как една висока мъжка фигура минава през входната врата. Мъжът спря за миг на горната площадка. Но беше вече доста тъмно, за да видя нещо повече от призрачния му силует.

Тихо слезе по стъпалата, отиде до автомобила и надникна вътре. Запали пак фенерчето. Беше с гръб към мен. Видях, че носи черна шапка от филц с голяма периферия, а широчината на раменете му бе внушителна. Изпитах задоволство, че не бях влязъл вътре да го изненадам. Изглеждаше така грамаден, че би могъл да се справи спокойно с двама противници.

Светлината изгасна и той се отдръпна от колата. Продължавах да клеча зад храста, очаквах да тръгне към мен и да поеме към изхода на края на алеята. Вместо това той бързо и безшумно прекоси моравата и преди да го погълне тъмнината, едва успях да видя, че тръгна по пътеката към далечната градинска вратичка.

Озадачен и разтревожен, аз продължих да се взирам след него, а после изведнъж се сетих, че времето тече и трябва да се върна в Рим. Напуснах укритието си и забързах надолу по алеята, минах през вратите от ковано желязо и продължих по шосето.

По целия път до Соренто се питах кой ли е този нашественик. Дали е дребен крадец? Или е свързан по някакъв начин с Хелън? Въпросът оставаше без отговор. Единствената ми утеха беше, че не ме забеляза.

Стигнах в Соренто в десет и десет. Бях тичал, ходил и пак тичал и почти залитах от умора, когато влязох в гарата. Последният влак за Неапол беше заминал преди десет минути.

Разполагах само с час и пет минути, за да се добера някак до Неапол. Взех си куфара от гардероба, като внимавах да държа главата си наведена, за да не може служителят да види добре лицето ми, след което се оттеглих към тъмното депо на гарата, където чакаше самотно такси. Шофьорът дремеше и аз влязох в колата, преди той да се събуди.

— Ще ви заплатя двойно над тарифата, плюс пет хиляди лири бакшиш, ако ме закарате до гарата в Неапол преди единайсет и петнайсет — казах на шофьора.

На света няма по-буйни, по-луди и по-опасни шофьори от италианците. Когато някой ги подтикне към това, единственото, което може да направи, е да стои скован, да си затвори очите и да се моли на бога.

Шофьорът на таксито дори не се обърна да ме погледне. Той се стегна съсредоточено, натисна с палец копчето на стартера, натисна амбреажа и отфуча на две колела.

В протежение на двайсет километра шосето от Соренто се вие като змия, навита на кълбо. Има остри завои и опасни места, а два автобуса могат да се разминат само ако спрат, шофьорите надвесят глави от прозорците и карат убийствено бавно.

Моят шофьор обаче премина тази отсечка така, сякаш беше равна и права като чертожна линия. Не сваляше ръка от клаксона и фаровете му даваха предупредителен сигнал, че приближава, защото имаше моменти, в които си мислех, че е настъпил последният ми час. Беше истински късмет, че не срещнахме местния автобус, който минава всеки час — тогава нямаше да избегнем сблъскването.

Щом излязохме на автострадата за Неапол, пътуването продължи спокойно и аз се поотпуснах. По това време нямаше особено движение и моето такси продължи да бучи и ръмжи със сто и трийсет километра в час, като измина разстоянието за малко повече от трийсет минути.

Достигнахме покрайнините на Неапол в единайсет без пет. Настъпи критичният момент от нашето пътуване, защото трафикът в Неапол по всяко време е невероятно претоварен и бавен. Точно сега моят шофьор доказа, че не само е опасен и луд човек, но и че е напълно безразличен към човешкия живот и тяло.

Пробиваше си път през трафика като нагорещен нож през масло. Страхът на другите италиански шофьори от него подчертаваше свирепата му безмилостност. Никой италиански шофьор не отстъпва доброволно на свой колега, но в този случай те като че на драго сърце му правеха път: целият ни маршрут до гарата бе огласен от свирене на гуми, когато другите коли отчаяно натискаха спирачки, от звуци на клаксони и гневни викове.

Изненадан бях, че полицията не се намеси. Може би защото таксито успяваше да се изгуби от погледа, преди полицаите да допрат свирки до устните си.

Пристигнахме на гарата в единайсет и пет и когато шофьорът удари с всичка сила спирачки и спря с поднасяне, едва тогава се обърна към мен и се ухили.

Бях нахлупил шапка ниско над очите си, а вътрешността на таксито беше тъмна. Знаех, че не би ме познал, ако ме срещне повторно.

— Какво ще кажете, синьор? — попита той, видимо възхитен от умението си.

— Страхотно! — отвърнах аз задъхан, като пъхах в ръката му шепа мръсни банкноти от по хиляда лири. — Браво и благодаря.

Грабнах си куфара, напуснах таксито, притичах през тротоара и влязох в гарата. Купих си билет и закрачих по перона, на който влакът чакаше.

След четири минути гледах от мръсен третокласен вагон как светлините на Неапол гаснат в далечината.

Бях на път за Рим!

II

Големите сини очи на Джина се разтвориха широко, когато ме видя да стоя на прага.

— О, Ед!

— Здравей.

Затворих вратата и отидох да седна на края на бюрото й. Какво облекчение да си отново на своя територия. Имаш чувство за сигурност в този спретнат, добре подреден кабинет.

Бях прекарал шест ужасни часа, изстрадани в моя апартамент. Лошо беше да си сам, със смъртта на Хелън в съзнанието.

— Нещо да не би да не е в ред? — попита рязко Джина.

Бих искал да й кажа колко не в ред са нещата.

— А, не, всичко е наред — отвърнах. — Не можах да наема стая във Венеция. Отбих се в Туристическата агенция и там ми казаха, че нямам никакъв шанс да получа стая веднага, затова реших да се откажа от Венеция. Реших да поработя върху романа си. И така се увлякох в собствената си умна идея, че работих до три часа през нощта.

— Но нали излязохте в отпуск? — учуди се Джина. В очите й се появи загрижен, озадачен израз, който ме предупреждаваше за нейното съмнение, че й казвам истината. — Щом няма да бъдете във Венеция, тогава къде ще отидете?

— Не ме притеснявай — отвърнах. Трудно ми беше да си послужа с шеговит тон и осъзнах, че може би е грешка да видя Джина толкова скоро след смъртта на Хелън. Споменах преди, че Джина имаше способността да отгатва до известна степен мислите в главата ми. От погледа й разбрах, че подозира, че нещо е ужасно не в ред. — Паспортът ми е тук, при теб, нали? Не го намерих в квартирата.

В този момент вратата се отвори и влезе Максуел. Той спря на прага и ме изгледа любопитно. Очите му станаха враждебни.

— О, здравей — каза и пристъпи в стаята, като затвори вратата след себе си. — Не можеш ли да стоиш по-далеч от това място и не мислиш ли, че мога да се справя с работата сам?

Не бях настроен да чувам такива реплики от него.

— Ти нямаше да бъдеш тук, ако не мислех, че си годен да се справяш — отговорих рязко. — Отбих се за паспорта си. Опитах да се уредя във Венеция, но всички хотели са пълни.

Той се поотпусна, но виждах, че не му е приятно присъствието ми в службата.

— Имаше достатъчно време да разбереш това. Липсва ти организация. Какво прави вчера целия ден, за бога?

— Работих върху романа си — отвърнах аз, запалих цигара и се усмихнах.

Лицето му придоби суров израз.

— Не ми казвай, че пишеш роман.

— Наистина пиша. Всеки журналист трябва да има в главата си една добра книга. Възнамерявам с нейна помощ да забогатея. Опитай и ти: не се боя от конкуренция.

— Имам предвид по-интересни занимания за през свободното си време — изрече лаконично той. — Е, чака ме работа. — Взе ли си паспорта?

— Което, с други думи, ще рече, че аз ти преча, и ако обичам, да се махна — подхвърлих аз и пак се усмихнах.

— Имам да диктувам писма.

Джина беше отишла до класьора с папките. Върна се с паспорта ми.

— Ще бъда готов да ви диктувам след пет минути, мис Балети — каза Максуел, упътил се към стаята си. — Довиждане, Ед.

— Довиждане.

Когато влезе във вътрешната стая и затвори вратата, ние с Джина си разменихме погледи и аз й смигнах.

— Е, аз тръгвам. Ще ти се обадя, като си намеря хотел.

— Добре, Ед.

— До един-два дни няма да замина. Ще си бъда в квартирата до четвъртък сутрин. Ако възникне пожарна ситуация, знаеш къде да ме намериш.

Тя ме измери с очи.

— Но нали сте в отпуск? Не би могло нищо да възникне — мистър Максуел ще се справи с всичко.

Усмихнах се пресилено.

— Зная, но въпреки всичко, ако имаш нужда от мен, ще си бъда у дома. Довиждане засега.

Оставих я загледана недоумяващо след мен и слязох до колата си.

Не бях убеден, че съм постъпил умно, когато направих този намек, но знаех, че рано или късно новината за смъртта на Хелън ще се разчуе. Щом установи коя е тя, полицията ще се свърже с моята служба, а аз държах да присъствам на разследването от самото му начало.

Прибрах се в квартирата.

Нямах настроение да работя над романа. Смъртта на Хелън забулваше ума ми като с покривало. Колкото повече мислех за нея, толкова по-ясно съзнавах колко глупаво съм постъпил. Физическата й привлекателност ме беше преизпълнила с възторг. Сега разбирах, че изобщо не съм я обичал. Смъртта й, като изключим тревогите, които ми създаде с отражението си върху живота ми, не бе особено съществена за мен. Разбрах и друго: че не е трябвало да бягам. Трябваше да имам смелостта да се обадя в полицията и да кажа истината. Докато не приключи следствието и не бъде издадено заключение за смърт, настъпила при нещастен случай, знаех, че няма да имам нито един спокоен миг.

Положително ще бъде възбудено следствие относно загадъчния Дъглас Шерард. Хелън бе казала, че е наела вилата на това име. Агентът за недвижими имоти непременно ще даде на полицията това сведение. Ще бъдат задавани въпроси: кой е Дъглас Шерард? Къде е той? Полицията навярно няма особено да се озадачи. Тя ще научи, че Хелън не е мисис Дъглас Шерард. Ще се досети, че се е уговорила с някой мъж, а мъжът не се е появил. Ще се задоволи ли полицията да пренебрегне този аспект на следствието? Бях ли прикрил достатъчно добре следите си, за да остана неразкрит, ако полицията започне да издирва Шерард?

Седях в просторната си всекидневна с изглед към римския Форум и се обливах в пот. Когато към четири часа телефонът иззвъня, с голяма неохота се надигнах от стола да вдигна слушалката.

— Ало? — казах аз, убеден, че гласът ми звучи като крякане на жаба.

— Ти ли си, Ед?

Познах гласа на Максуел.

— Да, аз съм. Кой друг може да бъде?

— Можеш ли да дойдеш тук веднага? — Стори ми се развълнуван и смутен. — Господи! Току-що научих нещо ужасно. Позвъниха от полицията. Твърдят, че са открили Хелън Чалмърс… мъртва!

— Мъртва! Какво се е случило?

— Ела тук, чуваш ли? Полицията ще пристигне всеки миг и искам да си тук.

— Идвам веднага — казах аз и затворих телефона.

Така значи. Започваше малко по-рано, отколкото бях очаквал. Прекосих стаята, налях си два пръста шотландско уиски и го изпих. Забелязах, че ръцете ми треперят, а като се погледнах в огледалото над барчето за спиртните напитки, видях, че лицето ми е бледо и подпухнало, а очите гледат уплашено.

Излязох от квартирата и слязох до подземния гараж. Когато се включих в тежкия трафик, уискито започна да оказва въздействието си. Вече не се чувствах толкова уплашен. Когато спрях пред сградата на „Уестърн Телеграм“, и ръцете ми бяха престанали да треперят.

Намерих Максуел и Джина във външното помещение. Максуел изглеждаше зле. Лицето му беше бяло като прясно навалял сняг. Джина също имаше угрижен вид. Тя ме изгледа смутено, когато влязох, а после отстъпи в дъното на стаята, но чувствах, че продължава да ме наблюдава.

— Много ми е драго да те видя! — възкликна Максуел. Враждебността и самонадеяността му се бяха изпарили. — Какво ще каже старият, като научи? Кой ще му съобщи новината?

— Успокой се — казах рязко. — Какво е станало? Казвай! Искам да го чуя!

— Не ми дадоха подробности. Казаха само, че са я намерили мъртва. Паднала от една скала в Соренто.

— Паднала от скала? — Започнах усърдно да играя ролята си. — Какво е правила в Соренто?

— Не зная. — Максуел запали нервно цигара. — Какъв късмет извадих: още в самото начало да ми се случи такова нещо! Виж какво, Ед, ти ще трябва да съобщиш на Чалмърс. Има да ругае!

— Не се безпокой. Аз ще му кажа. Не мога да разбера обаче какво е търсила в Соренто.

— Може би полицията знае. Господи! Точно на мен да ми се случи! — Удари юмрук с дланта си. — Ти трябва да се заемеш с тази работа, Ед. Знаеш какъв е Чалмърс. Ще иска следствие. Непременно ще поиска следствие. Защото ще очаква…

— Я млъкни! — извиках аз. — Стига си се самонавивал. Това не е наша вина. Като иска следствие, голяма работа.

Джак направи усилие да се стегне.

— Лесно ти е на теб да приказваш. Ти си му любимецът. Но от мен той няма особена полза…

В този миг вратата се отвори и влезе лейтенант Итола Карлоти от Криминалния отдел на римската полиция.

Карлоти беше нисък, чернокос мъж, със загоряло от слънцето сбръчкано лице и бледосини, проницателни очи. Беше към четирийсет и пет годишен, но изглеждаше на трийсет. Познавах го от две-три години и добре се разбирахме. Беше енергичен и добросъвестен полицай, но не и гений в професията си. Получаваше резултати след грижливо и мъчително упорство в работата.

— Мислех, че сте в отпуск — каза той, като се ръкувахме.

— Тъкмо се готвех да излизам, когато се чу това — отвърнах аз. — Познавате ли синьорина Балети? А това е синьор Максуел. Той ще ме замества, докато отсъствам.

Карлоти се ръкува с Максуел и кимна на Джина.

— Да пристъпим към работа — казах аз, като се настаних върху бюрото на Джина и му направих знак да седне. — Сигурен ли сте, че това е Хелън Чалмърс?

— Не мисля, че има основание за съмнение — отговори той, като се изправи срещу мен, а не седна в стола, който му бях предложил. — Преди три часа получих доклад от полицейското управление в Неапол, че е било намерено тялото на млада жена в подножието на една скала, на пет мили от Соренто. Предполагаше се, че е паднала, както е вървяла по една пътека, която минава по ръба на скалата. Преди половин час ми предадоха, че е била идентифицирана като синьорина Хелън Чалмърс. Оказва се, че е била наела вила близо до мястото, откъдето е паднала. Когато претърсили вилата, установили по съдържанието на багажа й коя е. Искам някой от вашата служба да дойде с мен до Соренто за идентифициране на тялото.

Не бях очаквал това. При мисълта да вляза в моргата да разпозная останките на прелестната Хелън ми се догади.

Максуел побърза да се обади:

— Ти си я посрещал, Ед. Ще трябва да отидеш там. Аз съм виждал само нейни снимки.

Карлоти каза, като ме погледна:

— Тръгвам за там веднага. Можете ли да дойдете с мен?

— Ще дойда — отвърнах аз и се изхлузих от бюрото. Обърнах се към Максуел и добавих: — Задръж нещата, докато ти се обадя. Може да не е тя. Ще ти се обадя веднага щом разбера. Бъди на разположение дотогава.

— Ами Чалмърс?

— Аз ще имам грижата — отвърнах, обърнах се към Карлоти и добавих: — Окей, да вървим.

Потупах Джина по рамото и последвах Карлоти към изхода. Не проговорихме нищо, докато не се понесохме с колата към римското летище. После казах:

— Имате ли идея как е станало?

Карлоти ме изгледа безстрастно.

— Нали ви казах: паднала е от една скала.

— Помня какво ми казахте. Има ли нещо друго?

Той повдигна рамене, както само един италианец може да го направи.

— Не зная. Наела е вилата под името мисис Дъглас Шерард. Не беше омъжена, нали?

— Доколкото ми е известно, не.

Карлоти запали една от онези ужасни италиански цигари и издуха дима от прозореца на колата.

— Има някои усложнения — каза след продължително мълчание. — Синьор Чалмърс е влиятелен човек. Не искам неприятности.

— Аз също. Той е не само влиятелен, а и мой шеф. — Отпуснах се на седалката. — Освен че се е представила за мисис Дъглас Шерард… какви други усложнения има?

— Знаете ли нещо за нея? — Студените му сини очи се спряха изпитателно върху лицето ми. — Засега никой, освен вас, мен и неаполитанската полиция не знае за случилото се, но няма да е възможно то да се запази дълго в тайна. Изглежда е имала любовник.

Смръщих лице.

— Хубава новина за Чалмърс, ако научи! Трябва да внимавате какво говорите за печата, лейтенанте.

Той кимна.

— Давам си сметка. Според това, което чух, тя е наела вилата на имената на мистър и мисис Дъглас Шерард. Мислите ли, че е била тайно омъжена?

— Би могла, но не ми изглежда вероятно.

— Аз също не допускам. Но може да е била на неофициален меден месец в Соренто. — Пак повдигна изразително рамене. — Случва се. Познавате ли човек на име Дъглас Шерард?

— Не.

Карлоти изтръска пепелта от цигарата си.

— Гранди, който се занимава със случая, е склонен да приеме, че това е неволно падане. Поиска от мен помощ, само защото синьор Чалмърс е доста влиятелен. Неблагоприятно обстоятелство е, че в случая е замесен любовник. Ако нямаше такъв, всичко щеше да е съвсем просто и обяснимо.

— Може би не е необходимо да споменаваме за него — казах аз, поглеждайки от прозореца на колата.

— Възможно е. Знаете ли със сигурност дали е имала любовник?

— Не зная почти нищо за нея. — Усетих как дланите на ръцете ми се изпотяват. — Не бива да правим прибързани заключения. Докато не сме видели тялото, не можем да бъдем сигурни, че е тя.

— Боя се, че наистина е тя. Всичките й дрехи и багаж носят името й. Имаше и писма в багажа. Описанието съвпада. Не мисля, че може да има съмнения.

Повече нищо не казахме до качването си в самолета за Неапол, после неочаквано той рече:

— Ще трябва да обясните положението на синьор Чалмърс. Фактът, че е наела вилата под фалшиво име, ще се разкрие при следствието. Надявам се, разбирате, че не можем да направим нищо, за да прикрием това.

Личеше, че се безпокои да не си създаде неприятности с Чалмърс.

— Разбирам — отвърнах. — В края на краищата това не е нито вашето, нито моето погребение.

Карлоти ме изгледа косо.

— Синьор Чалмърс има голямо влияние.

— Да, има, но е трябвало да повлияе на дъщеря си, преди тя да попадне в това положение.

Карлоти запали нова ужасна цигара, отпусна се на седалката и изпадна в кома на размисъл. Аз се унесох в своите мисли.

Бях изненадан, че Карлоти не спомена нищо повече за Дъглас Шерард. Това ми създаваше известно безпокойство. Познавах Карлоти. Той действаше бавно, но из основи.

Пристигнахме в Неапол около пладне. Очакваше ни полицейска кола. До нея стоеше лейтенант Гранди от неаполската полиция.

Беше среден на ръст, с продълговато, с остри черти лице, тъмни, сериозни очи и мургав тен. Ръкува се с мен, загледан над дясното ми рамо. Имах впечатлението, че не е във възторг от включването ми в групата. Упъти Карлоти към задната седалка, а мен настани отпред до шофьора. След това седна до Карлоти.

По време на дългото и бързо пътуване до Соренто долавях едва-едва бързата му италианска реч — говореше безспир, с глас, малко по-висок от шепот.

Опитах се да доловя какво казва, но шумът на вятъра и ревът на мотора правеха това невъзможно. Отказах се, запалих цигара и се загледах през предното стъкло в разгъващото се шосе, което непрестанно бягаше насреща ни. Мислех си за моето пътуване с таксито миналата нощ, което беше много по-бързо и много по-опасно.

Пристигнахме в Соренто. Шофьорът зави зад гарата към малка тухлена постройка, която изпълняваше функциите на градска морга.

Слязохме от колата. Карлоти ми каза:

— Това посещение няма да ви е приятно, но се налага. Трябва да бъде идентифицирана.

— Няма нищо — отговорих.

Но не беше нищо. Плувнах в пот и сигурно страшно съм пребледнял. Ала не биваше да се тревожа за външния си вид. Всеки на мое място би изглеждал така при такива обстоятелства.

Последвах Карлоти през вратата по облицован с плочки коридор, който водеше към малка, гола стая.

В средата на стаята имаше плот, поставен на дървени магарета, върху който лежеше тяло, покрито с чаршаф.

Пристъпихме към плота. Сърцето ми биеше едва-едва. Чувствах се зле, имах усещането, че ще припадна. Видях как Карлоти се пресегна и отметна чаршафа.

III

Това несъмнено бе Хелън и тя бе мъртва.

Макар че някой с опитна ръка я бе почистил и я бе привел, доколкото е възможно, в някакъв ред, лицето й все още носеше следите на страхотното падане от скалата.

Беше жестоко изпитание за нервите да стоиш там и да гледаш мъртвото, разбито лице. Извърнах се, чувствах се ужасно. Гранди, застанал зад мен, ме улови за ръката, за да не падна, когато Карлоти покри отново с чаршаф мъртвата.

Изтръгнах се от Гранди и излязох в коридора. Свежият полъх, който струеше през отворената врата, доста ми помогна да се съвзема.

Двамата детективи излязоха тихо и тримата поехме бавно към колата.

— Да, това е тя — потвърдих аз, когато достигнахме колата. — Няма съмнение.

Карлоти повдигна рамене.

— Надявах се, че може да е и грешка. Сега ни чакат неприятности. Ще има широка публичност.

Виждах, че продължава да е силно обезпокоен за реакцията на Чалмърс. Знаеше, че старият има достатъчно влияние веднага да го отстрани от поста му, ако направи някоя погрешна стъпка.

— Да — отговорих. Не съжалявах за него. В момента главата ми гъмжеше от опасения за самия мен, за да мога да се тревожа и за друг човек. — Ще трябва да му изпратя телеграма.

Карлоти запали нова ужасна цигара. Докато захвърляше горящата клечка, каза:

— Сега ще отидем в Управлението. Може да използвате телефона там.

Качихме се в колата: Карлоти и Гранди отзад, а аз — до шофьора. Никой нищо не каза, докато се движехме по задръстената главна улица към Полицейското управление. Когато пристигнахме, вече се чувствах донякъде, както преди да ми се случат неприятностите, макар още да изпитвах силно безпокойство. Оставиха ме в една канцелария, а те отидоха в друга стая да се съвещават.

Обадих се по телефона на Максуел.

— Няма съмнение — казах, когато чух гласа му. — Това е Хелън.

— Сега я оплескахме! Какво ще правим?

— Смятам да изпратя телеграма на Чалмърс. Ще му дам три часа, през които да се опомни от удара, а след това ще му се обадя по телефона.

Чувах го как диша като астматичен старец.

— Мисля, че друго не можеш да направиш — изрече след дълга пауза. — Окей, ако има нещо, което бих могъл…

— Гледай си твоята работа — казах. — Не бива работата ни да спре, защото дъщерята на Чалмърс е паднала от скала.

— Ще си я гледам, ако ти се заемеш с Чалмърс — добави той. — Не е необходимо аз да се намесвам, Ед. Ти си за тази работа. Шефът те обича. Смята те за добър в работата. От мен той почти не се нуждае. Ще се грижа за делата тук, а ти имай грижата за Чалмърс.

— Окей. Дай ми сега мис Валети.

— Дадено. Един момент.

Облекчението в гласа му беше почти комично. След миг по жицата прозвуча спокойният глас на Джина.

— Значи е мъртва, Ед?

— Да. Извън всякакво съмнение. Взе ли си бележника? Искам да изпратиш телеграма на Чалмърс.

— Диктувайте.

Винаги съм се възхищавал от това качество на Джина. Колкото и спешна да е някоя задача, тя никога не изпада в смут.

Продиктувах телеграмата до Чалмърс. Съобщих му, че дъщеря му е претърпяла злополука. Изразих съболезнованието си. Споменах, че ще му съобщя подробностите по телефона вкъщи в 16.00 часа средноевропейско време. Това ми даваше три часа на разположение, през които да получа нужните сведения и да разбера докъде е стигнала полицията в разкритията си. Щях да имам време и да скалъпя моята версия за случая, ако се окаже необходимо.

Джина каза, че ще пусне телеграмата веднага.

— Действай — казах. — Има вероятност Чалмърс да се обади, преди аз да съм му позвънил. В такъв случай ти нищо не знаеш — ясно ли е? Не се забърквай в това, Джина. Ще твърдиш, че нищо не знаеш. Кажи му, че ще му се обадя точно в четири.

— Добре, Ед.

Приятно ми бе да чувам спокойния й, делови глас. Поставих слушалката на място и оттласнах стола си. В този момент при мен влезе Карлоти.

— Смятам да направя оглед на мястото на злополуката — каза той. — Искате ли да дойдете?

Станах от стола.

— Да, ще дойда.

Когато го последвах навън от стаята, видях, че Гранди чака в коридора. Може би страдах от гузна съвест, но имах притесняващото чувство, че погледът, който ми отправи, е изпълнен с подозрения.