Чакам те в Соренто

I

Едва когато поех с колата към моята квартира, си дадох сметка, че още не зная името на клиента на Сарти, който го е наел да следи Хелън. А трябваше да го зная.

Запитах се дали да не се върна в апартамента на Сарти и да накарам Карло да го принуди да ни даде тази информация, но реших, че не бива да го правя. Не беше уместно да посвещавам Карло повече от необходимото.

Минавах недалеч от офисите на Международното бюро за издирване. Запитах се дали да не опитам сам да се добера до сведенията, които ме интересуваха. Но това означаваше да проникна с взлом в Бюрото. По това време — три часът следобед в неделя — рискът изглеждаше минимален. Реших да опитам.

Оставих колата в една глуха пряка, извадих от багажника лост за сваляне на гуми и отвертка, пъхнах ги в джоба на шлифера си и бързо се отправих към сградата, където се помещаваха офисите на Бюрото.

Главният вход беше затворен и заключен. Заобиколих откъм гърба на сградата до вратата на портиерната и я намерих отворена. Озовах се в преддверие, пълно с кофи за смет и празни бутилки от мляко, спрях да се ослушам, а после, като не чух нищо, тихо се промъкнах по стълбите до първия етаж.

Намерих Международното бюро за издирване в дъното на един коридор. То заемаше шест стаи и през матираните стъклени врати не се процеждаше светлина. Минах от врата на врата, като почуквах на всяка от тях и изчаквах, но не получих отговор на чукането си.

С лудешки разтуптяно сърце извадих лоста за сваляне на гуми, пъхнах го между една от вратите и касата и натиснах леко. Бравата се счупи, без да издаде тревожен шум, и вратата се отвори. Влязох в безлюден офис, затворих след себе си и се огледах.

Беше кабинетът на един от началниците. Минах през междинната врата в съседния офис. Едва в четвъртия открих това, което търсех. Покрай стената имаше редица шкафове с папки. Избрах шкафа, обозначен с буква „Ч“, и с помощта на отвертката и лоста успях да насиля ключалката и да го отворя.

В продължение на десет минути прелиствах купчината папки в шкафа, но не намерих нито една с името на Хелън на корицата. Отстъпих съкрушен. Шкафовете съдържаха толкова много папки, че щеше да е невъзможно да прегледам всички! Тогава ми хрумна, че Сарти може да е отделил папката на Хелън от останалите. Влязох в петия офис.

Тук имаше три бюра, едното от които на Сарти. Разбрах това по входящата поща на негово име.

Седнах на стола му и започнах да проверявам чекмеджетата. Третото отдясно бе заключено. Отново използвах за малко лоста, отворих го и почувствах как ме облива вълна на облекчение. Единственото нещо в чекмеджето беше папката, която търсех.

Извадих я, сложих я на бюрото и я разтворих. Прелистих я за около минута, после оттласнах назад стола, посегнах за цигара и я запалих. Вече знаех кой е инструктирал Сарти да наблюдава Хелън и бях потресен.

Досието, изготвено от Сарти, започваше така:

Джун Чалмърс!

Значи тя е в дъното на тази работа! Прелистих набързо донесенията и попаднах на едно, което носеше моето име. То съдържаше десет страници с описание на връзката ми с Хелън. Най-горе на първата страница пишеше:

Сведението съдържаше всички подробности от плана на Хелън да наеме вила в Соренто, идеята й, споделена с мен, да фигурираме там като мистър и мисис Шерард, уговорката, че тя ще пристигне в Соренто на двайсет и осми, а аз ще се присъединя към нея на двайсет и девети.

Облегнах се назад в стола и усетих челото си оросено в пот. Нямаше съмнение, че по някое време Сарти е поставил микрофон в апартамента на Хелън и затова знае всички тези подробности. Несъмнено беше и друго: Джун Чалмърс е узнала, че съм ходил в Соренто, за да стана любовник на Хелън, когато се видяхме с нея на неаполското летище. Защо тогава не е казала на Чалмърс?

Сгънах набързо папката и я мушнах в джоба си. Не можех да остана тук нито миг повече. Имаше опасност портиерът да реши да предприеме обиколка на служебните помещения и да ме открие.

Прибрах и инструментите в джоба си, а после, като огледах предпазливо дългия коридор, бързо се промъкнах надолу по стълбите и излязох на улицата.

Прибрах се в квартирата си. Съблякох шлифера, седнах и отново запрелиствах папката.

Тя се оказа много по-пълна и съдържателна, отколкото Сарти се опитваше да ми внуши. В нея фигурираха не само телефонните обаждания, но и разговорите ми с Хелън, когато съм бил при нея. Имаше й разговори между нея и други мъже, които представляваха потресаващо четиво: папката изобилстваше с неоспорими сведения, че Хелън е водила неморален живот. Всяко едно от тези сведения е било изпращано на Джун Чалмърс или в Ню Йорк, или в Париж.

Защо не беше се възползвала от тази информация? — неспирно се питах аз. Защо не ме беше издала на Чалмърс? Защо не го беше уведомила за живота, който води дъщеря му?

Нямах отговори на тези въпроси и накрая заключих папката в бюрото си.

Минаваше пет часът. Поисках частен разговор с Джак Мартин и ми казаха, че трябва да почакам половин час, докато ме свържат с Ню Йорк. Поръчах разговора, отидох до прозореца и се загледах в бързия неделен трафик, докато телефонът иззвъня.

— Ти ли си, Ед? — попита Мартин, като се обадих. — За Бога! Кой плаща този разговор?

— Не се безпокой. Какво научи от това, което исках? Успя ли да изровиш нещо за Манкини?

— Абсолютно нищо. Изобщо не съм чувал за такъв човек — отвърна Мартин. — Сигурен ли си, че не грешиш името? Да не би да става дума за Тони Амандо?

— Моят човек нарича себе си Карло Манкини. А този Амандо откъде ти хрумна?

— Отговаря на описанието ти. Едър, як и мургав, с точно такъв зигзагообразен белег на брадата.

— Трябва да е същият. Моят човек има глас като бурия и носи златна обица на дясното ухо.

— Това е същият! — възкликна възбудено Мартин. — Амандо! Двама с подобно описание не може да има.

— Какво знаеш за него, Джак?

— Вече не е тук, слава Богу. Създаваше големи неприятности и е опасен като гърмяща змия. Мисля, че е някъде там, на твоя територия. Напусна Щатите заедно с Франк Сети, когато изгониха Сети от страната.

— Сети? — прокънтя гласът ми.

— Точно така. Амандо беше главорез и заместник на Сети.

Това бе първата истински ценна новина, която получавах досега.

Главорез на Сети!

Най-после някои от елементите в тази картинна мозайка паснаха на своите места.

Мартин продължаваше да ми говори:

— Да не би да си го срещнал в Италия?

— Срещнах го. Мисля, че участва в контрабандата с наркотици. Исках да проверя някои данни за него.

— Сети се занимаваше тук със същото, преди да го изгонят. И той е в Италия, нали?

— Така подочух. Слушай, Джак, мога да докажа, че Амандо е пътувал със самолет от Рим за Ню Йорк два дни преди Меноти да бъде очистен и се е върнал в Рим на следващия ден.

— Е, това е нещо. Ще предам информацията на Колиър, шефа на местната полиция. Може да му е от полза. Не е изключено да издирва точно тази връзка. Той беше убеден, че Сети или Амандо са очистили Меноти, но и двамата имаха желязно алиби за времето, когато Меноти беше убит. Разполагаха с куп свидетели, които твърдяха, че били заедно с тях в някакъв игрален дом в Неапол.

— Амандо се хвали, че бил страшно печен във фабрикуването на алибита. Говори с Колиър, Джак, и благодаря за информацията.

Заразхождах се из стаята и премислях новополученото сведение. Излизаше, че теорията ми, според която Карло е убил Меноти, а Хелън се е опитала да шантажира Карло, е основателна. Но засега не разполагах с прашинка доказателство, което да убеди съдебните заседатели. Всичко си оставаше теория, но все пак се движех в правилна посока.

Изкушавах се да отида при Карлоти и да му разкажа цялата история. При своята организираност имаше вероятност той да успее да се добере до истината, подпомогнат от моята теория.

Ала овладях импулса си. Щом Карло научи, че съм ходил при Карлоти, ще извади на показ многобройните си доказателства срещу мен и това ще ме погуби.

Още не бе настъпил моментът да се каже истината на Карлоти. Трябваше да разполагам с истински непоклатими доказателства.

Прекарах останалата част от вечерта отново над сведенията на Сарти и си блъсках главата да открия и други гледни точки. Реших, че единствената ми надежда е да се съсредоточа върху Карло. Като отида в Неапол, ще трябва да отскоча до вилата на Майра и да видя дали ще мога да изровя нещо там.

II

Преди да хвана първия самолет от Рим за Неапол в понеделник сутринта, се обадих на Джина вкъщи.

— Здравейте, Ед — каза тя. — Чаках да се обадите. Какво става?

— Много неща. Не мога да говоря сега. Бързам. След пет минути отлитам за Неапол да присъствам на следствието. Ще се свържем, когато се върна.

— Вие всеки път ми казвате това. Сигурна съм, че нещо не е в ред. Безпокоя се за вас. Защо ме отбягвате?

— Не те отбягвам! Зает съм! Престани с това, чуваш ли? Имам само две-три минути. Ето какво искам да направиш. Полицията е свалила поста от апартамента на Хелън. Ключът е у портиера. Ще опразниш ли апартамента вместо мен?

— Да, разбира се.

— Връщам се по някое време утре и обещавам да ти се обадя. Ще успееш ли да се справиш с апартамента днес?

— Ще се опитам.

— Кажи на Максуел, че старият иска това. Той няма да се противопостави.

— А вие ще ми се обадите ли, като се върнете?

— Да, разбира се. Довиждане засега.

Трябваше да тичам по пистата, за да хвана самолета.

Пристигнах в Неапол малко след десет и половина. Резервирах си стая в хотел „Везувий“, изкъпах се, после взех такси, за да се явя в следствения съд.

Изненадах се, че съм единственият призован свидетел. Гранди и Карлоти бяха там. Гранди ме изгледа продължително и мрачно, после извърна очи. Карлоти кимна, но не дойде да се ръкува с мен.

Съдия-следователят Джузепе Малети, плешив дребен човек със заострен, подобен на човка нос, избягваше да среща погледа ми. Впрочем той гледаше към мен, но винаги успяваше в последния момент да насочи погледа си в една точка малко над главата ми.

Призоваха ме да идентифицирам тялото на Хелън и да обясня защо е била в Соренто.

Тримата журналисти, които присъстваха, очевидно бяха отегчени от процедурата и изражението на лицата им стана още по-унило, когато обясних, че, доколкото ми е известно, Хелън е наела вилата за едномесечна почивка. Нищо не се каза за това, че вилата е била наета на името на мисис Шерард.

Сякаш просто за да каже нещо, Малети ме попита дали според мен Хелън не се е страхувала от височини. Изкуших се да отговоря положително, но в този миг улових язвителния израз в очите на Гранди и реших, че ще е по-безопасно да заявя, че не зная.

След още няколко шаблонни въпроса, които не изясниха никому нищо, Малети ме освободи и призова Карлоти.

Карлоти наелектризира с показанието си тримата журналисти и един скитник, влязъл в залата да се избави за час от горещината навън.

Лейтенантът каза, че не е убеден, че смъртта на Хелън е случайна. Той и неаполската полиция правели издирвания, които навярно щели да докажат, че Хелън е станала жертва на престъпление. Заяви, че и други разследвания щели да завършат успешно до следващия понеделник, затова моли следствието да бъде отложено дотогава.

Малети имаше вид на човек, внезапно обзет от силен пристъп на зъбобол. Каза, че се надявал лейтенантът да има съществени основания да иска това отлагане, на което Карлоти отговори скромно, че наистина има такива. След дълго колебание Малети разреши отлагането и побърза да се оттегли, сякаш се боеше някой да не оспори правото му на такова решение.

Тримата журналисти наобиколиха Карлоти, но той нямаше какво да им каже. Щом хукнаха към вратата, аз им преградих пътя.

— Помните ли кой съм? — попитах с усмивка.

— Няма да ни придумате да си траем — ми каза репортерът на „Д’Италия дел пополо“. — Това е новина и ние ще я отпечатаме.

— Печатайте факти, а не мнения — отбелязах аз. — После не се оплаквайте, че не съм ви предупредил.

Те се провряха покрай мен и се завтекоха към колите си.

— Синьор Досън…

Обърнах се.

До мен стоеше Гранди. В очите му блестеше хлад.

— Здравейте — казах.

— Синьор Досън, разчитам на отзивчивостта ви. Издирваме американеца, който е бил в Соренто в деня, когато синьорината е починала. Открихме един човек, който отговаря на описанието, дадено ни от очевидци. Ще строим няколко души в редица, за да ги огледа свидетелят. Вашият ръст съвпада с ръста на този човек. Ще имате ли любезността да се съгласите да вземете участие в този показ?

Обля ме ледена вълна, чак ми призля.

— Трябва да пусна спешна телеграма…

— Това ще отнеме само няколко минути, синьор — настоя Гранди. — Моля ви да дойдете.

Двама униформени полицаи пристъпиха усмихнати към мен.

Тръгнах с тях.

Десет души вече бяха се наредили в редица. Двама от тях бяха американци, един немец, а останалите — италианци. Бяха с най-различни фигури и пълнота. Двамата американци имаха приблизително моя ръст.

— Ще ви отнемем само няколко секунди — изрече Гранди като зъболекар, който се готви да вади кътник.

Отвори се една врата и през нея влезе набит италианец. Спря, огледа редицата. Беше небръснат, смутен. Не го познах, но по износеното сако и дългите кожени ръкавици, които държеше в ръка, отгатнах, че е шофьорът на таксито, който ме откара лудешки от Соренто в Неапол, за да успея да хвана влака за Рим.

Заоглежда редицата и очите му се спряха на мен. Усетих как започвам да се потя. Той се взря в мен за около три секунди, които ми се сториха цяла вечност. После се обърна и излезе, шляпайки се по бедрата с ръкавиците.

Искаше ми се да избърша потта от лицето си, но не смеех. Гранди ме следеше с поглед и когато срещнах очите му, ми се усмихна кисело.

Въведен беше друг италианец. Познах го: служителят от багажния гардероб на гарата в Соренто, където бях оставил куфара си, преди да поема за вилата. Очите му се плъзнаха по редицата и стигнаха до мен. Разменихме погледи, след което, като огледа и другите двама американци, той си излезе.

След него минаха още двама мъже и една жена. Нямах представа кои са. Те също огледаха редицата, очите им пробягаха през мен. Спряха се на един от американците в края на редицата. Вгледаха се в него, а той в тях и им се ухили. Завидях му, че няма гузна съвест. Бях доволен, че не се втренчиха в мен, както в него. Видях как Гранди се намръщи. Те също си излязоха.

Гранди даде знак, че показът е приключил.

Десетте мъже се изнизаха.

— Благодаря ви, синьор — каза ми Гранди, когато тръгнах след останалите. — Извинете, че ви задържах.

— Ще го преживея някак — отвърнах аз. Видях, че не изглежда особено доволен, и се досетих, че последните трима свидетели не са оправдали надеждите му.

— Открихте ли мъжа, когото търсехте?

Той впи очи в мен.

— Не съм готов в момента да отговоря на такъв въпрос. — И като кимна рязко, се отдалечи.

Напуснах залата на следствения съд и се върнах с наетата кола в хотела. Като се качих в стаята си, поисках да ме свържат със службата ми в Рим.

Джина ми съобщи, че се е уговорила с жената, която се занимавала с продажба на употребявани дрехи, да огледа същия следобед съдържанието на апартамента на Хелън.

— До утре ще бъде опразнен — обеща тя.

— Чудесно. Максуел там ли е?

— Да.

— Нека ми се обади.

— Ед, трябва да знаете следното: лейтенант Карлоти дойде тук и задаваше въпроси за вас — каза Джина.

Настръхнах.

— Какви въпроси?

— Попита ме дали сте се познавали с Хелън Чалмърс. Искаше да знае дали ми е познато името мисис Дъглас Шерард.

— Така ли? А ти какво му отговори? — Усетих, че стискам неестествено силно слушалката.

— Казах му, че това име не ми говори нищо и че вие наистина сте се познавали с Хелън Чалмърс.

— Благодаря, Джина.

Настъпи неловка пауза, после тя изрече:

— Той искаше да знае и къде сте били на двайсет и девети. Казах, че сте си били в апартамента и сте работили над романа си.

— Точно това правих.

— Да.

Настъпи нова неловка пауза, после Джина добави:

— Свързвам ви с мистър Максуел.

— Благодаря, Джина.

Почти веднага чух гласа на Максуел.

Предадох му, че съдия-следователят е отложил следствието за идния понеделник.

— Какво го отложи? — попита Максуел.

— Полицията смята, че е убийство.

Той подсвирна.

— И таз добра! Какви са им основанията?

— Засега се пазят в тайна. Телеграфирай на централата в Ню Йорк, съобщи им фактите и поискай указания. От стария зависи дали ще печатат нещо по този въпрос или не. Другите вестници положително ще отразят новината.

— А фактите какви са?

— Следствието се отлага до понеделник, тъй като полицията иска още време за допълнителни издирвания. Имат доказателства, които сочат, че това е престъпление.

— Окей. Нищо друго?

— Това е всичко.

— Ще го предам. Ед, ти случайно да не си светил маслото на момичето?

Почувствах се като боксьор, получил удар под пояса.

— Какви са тези приказки?

— О, не се вживявай. Шегувам се. Този полицай с ястребови очи задаваше въпроси за теб и Хелън. Изглежда, смяташе, че я познаваш по-добре от другите.

— Той е луд.

— Май имаш право. Винаги съм мислил полицаите за луди. Е, след като съвестта ти е спокойна, защо трябва да се тревожиш?

— Прав си. Пусни телеграмата, Джак.

Максуел обеща да я пусне веднага.

— Довиждане — каза ми той. — И гледай да не се навираш между шамарите.

Казах, че ще се постарая.

III

Малко след девет часа напуснах хотел „Везувий“ и отпътувах с колата, която бях наел, за Соренто. Пристигнах на пристанището малко след девет и трийсет.

Паркирах под дърветата и слязох към пристанището.

Пред морската гара все още се мотаеха трима-четирима лодкари и аз се упътих към тях. Попитах единия дали ще ми даде под наем гребна лодка. Казах, че я искам за час-два с цел физическо упражнение, затова ще греба сам.

Лодкарят ме изгледа така, сякаш виждаше пред себе си луд човек, но като разбра, че съм готов да му заплатя за лодката, стана делови. След десетминутен пазарлък успях най-сетне да я наема за три часа срещу пет хиляди лири. Дадох му парите, той ме заведе при лодката и ме оттласна от брега.

Нощта бе тиха, тъмна и звездна, морето беше гладко като езеро. Гребах, докато брегът се изгуби от очите ми; после прибрах веслата и свалих дрехите си. Бях си сложил плувки, преди да напусна хотела, и така, по плувки, продължих да греба към вилата на Майра Сети.

След около час усилено гребане видях в далечината червената светлина на пристанищната стена.

Спрях и оставих лодката на дрейф. Над пристанището виждах силуета на вилата. Една от стаите на долния етаж светеше.

Отново хванах веслата и накрая достигнах скалите само на неколкостотин метра от мястото, където бе намерена Хелън. Оттатък скалата, на още триста метра разстояние, трябваше да бъде вилата на Майра.

Достигнах брега и изтеглих лодката на мекия пясък, но достатъчно навътре, за да не я поеме приливът. Сетне нагазих в морето и заплувах към вилата.

Водата беше топла и напредвах бързо, като внимавах да не вдигам шум. Доплувах тихо до пристана, като гледах да не попадна в кръга червена светлина, която се отразяваше върху спокойните води. Две мощни моторници бяха привързани към пристана, имаше и малка гребна лодка. Насочих се към стъпалата, които водеха нагоре към вилата. Плувах предпазливо и не изпусках от поглед цялата стена на пристана, наострил уши за всеки подозрителен звук. Това, че бях нащрек, се оказа полезно, защото внезапно забелязах как малка червена искра описа кръг във въздуха и падна в морето, като пръсна малки водни струйки и изсъска. Някой, когото не виждах поради мрака, бе хвърлил угарка от цигара.

Стъпих на дъното и безшумно запристъпях във водата. Бях вече съвсем близо до стената. Точно над главата ми висеше халка за привързване на лодки. Протегнах ръце и се хванах за нея. Увиснах на халката, като продължавах да гледам натам, откъдето беше излетяла цигарената угарка.

След миг забелязах смътната фигура на някакъв мъж, седнал на един кнехт10. Той като че гледаше към морето. Намираше се на другото рамо на пристана, на около сто фута от мен и на приблизително трийсет метра от стъпалата. Зачаках. След около пет минути той стана и се отдалечи бавно към далечния край на пристана. Навлезе в кръга червена светлина и сега го видях ясно. Беше висок здравеняк. Облечен беше с бяла фланелка и черен панталон; на тила му беше килната шапка на яхтсмен. Олюля се над стената, с гръб към мен, после го видях да пали друга цигара.

Отново се сниших във водата и като заплувах бруст, тихо се отдалечих към стъпалата. Положил ръка на най-долното от тях, хвърлих поглед през рамо. Мъжът още гледаше към светлините на Соренто, с гръб към мен. Измъкнах се от водата и безшумно поех по стъпалата, като внимавах да не излизам от сенките на надвисналите дървета. Погледнах назад, но мъжът бе все така неподвижен и гледаше встрани от мен.

Стъпалата ме изведоха на една тераса, разположена над пристана. Тук спрях и се загледах във вилата, която беше на петнайсет метра над мен.

Видях голям, осветен прозорец с отдръпнати завеси. Там горе нямаше признаци на живот, но дочух едва доловими звуци на танцова музика, която идваше от радио или грамофонна плоча.

Като се стремях да бъда винаги в сянка, изкачих тихо и бавно други стъпала, които ме отведоха до втората тераса.

Там имаше ивица гъста сянка, хвърляна от едно портокалово дърво, което се намираше срещу осветения прозорец. Останах в сянката, сигурен, че никой не може да ме види, и надникнах в стаята, която се оказа просторна, луксозно обзаведена всекидневна.

Четирима мъже седяха около маса в средата на стаята. Играеха покер. Зад тях, изтегната в един диван, беше Майра Сети. Четеше списание и пушеше; до нея имаше радиограмофон, който лееше тихи звуци танцова музика.

Огледах мъжете. Трима от тях бяха груби типове, като излезли от гангстерски филм. Дрехите им бяха ярки, връзките крещящи, лицата, опалени от слънцето — сурови, изпити и жестоки. Четвъртият привлече по-силно вниманието ми. Беше към петдесетгодишен, едър, много пълен и с тъмна кожа. Бях виждал доста негови снимки по вестниците, за да не го позная сега. Почувствувах как в мен нахлува лека вълна на тържество. Бях успял в нещо, в което се беше провалила цялата полиция, на Италия! Трябваше отдавна да се досетя, че тази вила е тайното убежище на Франк Сети, но кой знае защо, не можех да допусна, че е точно тук.

Четиримата се бяха увлекли в играта. Ясно личеше кой печели. Пред Сети стърчаха шест купчинки чипове. Останалите трима едва имаха по някой чип пред себе си. Както ги наблюдавах, един висок и слаб мъж с вид на отявлен негодник хвърли картите с жест на възмущение. Каза нещо на Сети, който му се изхили хищнически, оттласна стола си и стана. Другите двама също хвърлиха картите и се облегнаха намръщени в столовете си.

Сети погледна към Майра и й каза нещо. Тя вдигна очи с лице, което изразяваше дълбоко отегчение, кимна и пак се вглъби в списанието.

Високият отиде до прозореца и го разтвори. Приклекнах до ниската стена. Танцовата музика сега звучеше по-високо през отворения прозорец.

— Джери закъснява — каза високият през рамо към Сети.

Сети стана от масата, протегна едрите си крайници и се приближи до прозореца.

— Ще дойде — рече. — Джери е добро момче. Идва отдалеч. — Погледна към Майра. — Спри това проклето кречетало! Не мога да си чуя приказката.

Без да откъсва поглед от списанието, Майра се пресегна и изключи радиограмофона.

Сети и високият останаха до прозореца заслушани. Аз също се ослушвах. Стори ми се, че чувам едва доловимото пърпорене на моторна лодка някъде в морето.

— Ето го, че идва — каза високият. — Хари нали е там долу?

— Само да има късмета да не е — изръмжа Сети. Отдръпна се от прозореца и излезе от стаята. Миг по-късно се появи на терасата.

Обля ме пот. Знаех, че ако ме намерят тук, животът ми няма да струва пукнат грош. Ще ми прережат гърлото и ще ме хвърлят в морето. Укритието ми съвсем не беше сигурно. Ако някой от тях дойде до портокаловото дърво, няма да пропусне да ме забележи. Беше твърде късно да се опитвам да се преместя другаде. Останах ниско приведен, затаил дъх, долепен до стената на терасата.

Сети седна до една от масите на около петнайсет метра от мен. Високият също излезе на терасата и се спря, загледан към морето.

— Ето го — каза.

Майра излезе на терасата и се присъедини към него. Той й посочи нещо в мрака.

— Виждаш ли го?

— Виждам — потвърди тя. Опря ръце о ръба на стената и се наведе напред. Беше толкова близо до мен, че усещах аромата на парфюма й.

Червената светлина на пристана изчезна, сетне се появи отново. Настъпи дълга пауза. Сети запали пура. Майра и високият продължиха да се взират надолу към пристана. Бях толкова неподвижен, че един гущер, взел ме за част от мъртвата природа, пробяга по голия ми гръб.

После чух бързи стъпки нагоре по стъпалата. Изникна мъж по червена фланелка, черен панталон и еспадрили. Беше млад и привлекателен, с подчертано здравеняшки вид. Усмихна се широко на Майра, щом се появи на терасата.

— Здравей, кукло! — изрече.

Скуката на Майра се изпари веднага. Тя го дари с омайна усмивка.

— Здравей, Джери!

Той отиде до мястото, където седеше Сети, и стовари на масата пакет, увит в мушама.

— Здрасти, шефе. Ето стоката.

Сети се облегна назад и се усмихна на новодошлия.

— Чудесно. Седни, момче. Хей, Джейк, донеси му питие!

Джейк влезе във всекидневната. Майра дойде при двамата и Джери взе ръката й.

— Мога ли да целуна дъщеря ти, шефе? — попита с усмивка.

— Давай! — отвърна Сети и повдигна рамене. — Щом тя го иска, защо аз да имам нещо против? Имаше ли неприятности по пътя за насам?

— Никакви.

Майра и Джери се целунаха, после той я притегли на коленете си и я прегърна.

— Тук мястото е много подходящо за трафика — продължи той, — но как ще откарате пакета до Ница, шефе?

— Карло е уредил въпроса — каза Сети. — Много отракано момче е нашият Карло.

Лицето на Джери помрачня.

— Да не излезе прекалено отракано. — Погледна Майра. — Виждала ли си го напоследък, бебче?

Майра отвори широко очи с невинно изражение.

— Карло? Я не превъртай! За какво ми е тази маймуна, когато имам теб?

— Мисля, че си права — каза Джери и се смръщи. Като че ли не беше убеден. — Ама ти внимавай, все пак. Стой по-далеч от него!

Сети седеше все така облегнал гръб на стола, усмихнат и внимателно заслушан.

— Ти си ревнив — каза Майра и го погали по лицето. — Нямаш основания.

Джери я потупа по бедрото, после обърна поглед към Сети.

— Какво по-точно е уредил Карло?

— Хванал е един журналист да закара стоката в Ница — Ед Досън от „Уестърн Телеграм“ — поясни Сети и се ухили от ухо до ухо.

— Досън! — Джери се наведе напред. — Зная го тоя боклук! Виждал съм го да се мотае из Рим. Той ли ще свърши работата.

— Такова е намерението ни. Карло го е хванал здраво в ръцете си. Няма начин да допуснем грешка, щом човек като Досън ще бъде нашият куриер. Това е най-умното, което Карло някога е правил.

— Хм, Бога ми! Това наистина ми изглежда хитро!

Джейк се появи с чаша уиски и сода и я поднесе на Джери.

— Ела вътре, момче. Приготвил съм ти мангизите — каза Сети и стана. — Ще останеш ли за малко?

— Не се налага да се върна преди утре вечер.

Майра слезе от коленете на Джери и го хвана под ръка.

— Недей да се занимаваш сега с парите, мили — каза му тя. — Ела да идем в моята стая. Искам да ти кажа нещо.

Джери погледна към Сети.

— Имаш ли нещо против, шефе?

Сети се усмихна.

— Майра е вече голямо момиче. Прави каквото си иска. Мангизите са ти готови за, когато ги поискаш. Кога е следващата пратка?

— След три седмици. Всичко е уговорено.

Взел питието си, Джери последва Майра към вилата. Джейк, намръщен, ги проследи с очи.

— Някой ден Карло ще забие ножа си в тоя приятел, и то много скоро — рече той.

Сети се засмя.

— Зарежи това! Нека Майра се забавлява както си ще. Ако иска да има двама приятели, нека си има. — Хвърли от терасата остатъка от пурата си. — Прибери стоката в сейфа, Джейк. Карло ще я вземе чак в четвъртък. Ти ще я откараш в сряда през нощта за Рим… ясно ли е?

Джейк измърмори, че е разбрал. Взе пакета, увит в мушама, и двамата със Сети се прибраха във вилата.

Веднага щом се изгубиха от погледа ми, аз се изправих. Ето щастливия изход за мен! Ако пакетът не попадне в ръцете на Карло до четвъртък, аз няма да го откарам в Ница. А начинът да се предотврати това бе само един. Трябваше бързо да се върна в Соренто и да алармирам Гранди.

Поех по стъпалата към пристана, като внимавах да се движа безшумно. Достигнах последните няколко стъпала. Виждах червената светлина на стената и се спрях в гъстия мрак, търсейки мъжа, когото бяха назовали Хари.

Нямаше и следа от него. Поколебах се. Къде ли е? Не смеех да се гмурна във водата, преди да разбера точно къде се намира. Очите ми затърсиха Хари из гъстите сенки наоколо. Огледах и двете рамена на пристана. И там не го видях.

После изведнъж усетих леко дишане зад себе си. Студен и лепкав мраз полази по гърба ми. Полуизвърнах се и в този миг една мускулеста космата ръка се обви около врата ми и стегна гърлото ми в стоманени клещи, а в гърба ми се вряза кораво и костеливо коляно.