Шеста глава

I

— Вие сте мистър Досън, нали?

Опомних се от кошмара си, едва не изпуснах камерата и вдигнах поглед.

Пред мен стоеше Джун Чалмърс. Беше със сива ленена рокля, подчертана от червен колан и копчета в същия цвят, червени обувки с много тънки токчета и малка червена шапка с бяло гъше перо.

Станах.

— Да, мисис Чалмърс.

— Съпруга ми ли търсите?

— Надявах се да го хвана, преди да е излязъл.

— Ще слезе след малко.

Тя се настани в един шезлонг до този, в който бях седял, преметна крак върху крак и разкри за мен красивите си колене.

— Моля ви, седнете, мистър Досън, искам да поговоря с вас.

— Желаете ли нещо за пиене?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, благодаря, току-що обядвах. Надяваме се да хванем самолета в три и четирийсет. Мистър Чалмърс надзирава прибирането на багажа. Обича сам да върши тази работа.

Седнах и обърнах поглед към нея.

— Мистър Досън, не разполагам с много време — предупреди ме тя. — Моля да не ме разбирате криво, ако ви се сторя коравосърдечна по отношение на Хелън, но трябва да ви кажа нещо за нея. Съпругът ми е суров, бих казала безпощаден човек, ала като повечето такива хора и той има сантиментална струна в характера. Щедро даряваше с топли бащински чувства и обич дъщеря си. Може да ви прозвучи невероятно, но той я обожаваше.

Размърдах се притеснено в шезлонга. Не схващах целта на тези нейни приказки. Помнех думите на Хелън за баща й и колко огорчена бе от него. Беше казала, че не проявява никакъв интерес към нея, че мисли само за себе си и как да си намери нова жена, която да го забавлява. Това, което Джун Чалмърс говореше сега, никак не съвпадаше с казаното от Хелън.

— Чувал съм, че той съвсем не създава такова впечатление — изрекох предпазливо. — Повечето хора мислят, че просто е нямал време за нея.

— Зная. Той наистина създаваше такова впечатление, но всъщност беше абсурдно привързан към нея. Много държеше обаче да не го смятат за снизходителен баща и съвсем глупаво я държеше почти без пари. Мислеше, че многото пари ще я покварят и й даваше само дребни суми за джобни пари.

Потънах по-дълбоко в шезлонга. Не бих казал, че бях особено заинтригуван от този разговор.

— Вярвам, че сте нетърпелив по-скоро да се върнете в Ню Йорк и да получите новото си назначение… Това е Международният отдел, нали? — изрече рязко тя.

Превърнах се в слух.

— Да.

— И тази длъжност означава много за вас?

— Е, да…

— Мъжът ми има много високо мнение за вас — продължи тя. — Той сподели с мен какво ви е възложил да извършите. Във връзка с Хелън. Убеден е, че е убита. От време на време го обземат фикс идеи и каквото и да твърдят другите, не могат да му повлияят да промени мнението си. Полицията и съдия-следователят приемат извода, че това е нещастен случай. Сигурна съм, че вие също мислите така.

И ме погледна изпитателно.

Кой знае защо изведнъж изпитах неловкост от присъствието й. Може би поради усещането, че приветливото й спокойствие е фалшиво. По-скоро долавях, отколкото виждах в нея някаква потискана напрегнатост.

— Не зная — отговорих. — Това е нещо, което тепърва трябва да установя.

— Да, и точно затова искам да говоря с вас, мистър Досън. За да ви предупредя да внимавате колко надълбоко ще задълбаете в тази работа. Съпругът ми е луд за Хелън. Не обичам да хуля хора, които не са в състояние да се защитят, но в този случай нямам избор. Той я смяташе за добро, скромно и трудолюбиво момиче, ала тя не бе такава. Тя би извършила всичко за пари, абсолютно всичко. Живееше само заради парите. А съпругът ми й даваше едва по шейсет долара на седмица. Но зная със сигурност, че е харчила по двеста-триста долара на седмица, когато живееше в Ню Йорк. Нямаше никакви скрупули как ще се сдобие с пари, стига да си ги осигури. Тя бе една от най-светските, най-разюзданите, аморални и противни жени, които познавам.

Злобата в гласа й ме изненада.

— Зная, че това, което казах, е ужасно — продължи тя, — но то е самата истина. Ако надникнете в миналото й, сам ще се убедите. Тя беше напълно пропаднала. И тази бременност не й е за пръв път: подобно нещо не би я разстроило. Тя знаеше какво да прави и при кого да отиде. Мъжете, с които се е влачила, бяха отрепки и престъпници. Ако някой някога е заслужавал да бъде убит, това беше тя!

Поех дъх бавно и дълбоко.

— И въпреки това не вярвате, че е убита? — казах аз.

— Не зная. — Взря се в мен. — Единственото, което ми е известно, е, че полицията приема версията за нещастен случай. А вие защо не я приемате?

— Съпругът ви ми нареди да направя разследване. Това е заповед.

— Ако разследвате смъртта й като убийство, непременно ще разголите цяла поредица неприятни факти за нея. Сигурна съм, че поведението й в Рим не е било различно от поведението й в Ню Йорк. Ще бъде невъзможно да се скрият тези факти от мъжа ми. Той е твърдо убеден, че Хелън е била порядъчно, непорочно момиче. Фактите, които ще трябва да му съобщите, ще го поразят. Няма да ви прости, задето сте му разрушили илюзиите за дъщеря му, нито ще бъде склонен да назначи на най-важния пост във вестника си човек, който му е разкрил как се е мамил за една отрепка, каквато беше дъщеря му. Сега, надявам се, разбирате защо ви моля да не навлизате дълбоко в тази работа.

Протегнах ръка, взех си чашата и допих уискито.

— Откъде сте така осведомена за Хелън Чалмърс? — попитах.

— Не съм сляпа, нито глупава. Познавам я от няколко години. Виждала съм мъжете, с които се обвързваше. Поведението й беше всеизвестно.

Като добавка към думите й признах пред себе си, че съм сигурен в това, но не го изрекох.

— По този начин изпадам в неприятно, затруднено положение — отбелязах аз. — Мистър Чалмърс ми каза, че ако не разкрия фактите, няма да получа новия пост. А пък вие ми казвате, че ако го направя, няма да получа поста. Какво да правя в такъв случай?

— Не ги разкривайте, мистър Досън. Бавете нещата. След известно време мъжът ми ще превъзмогне шока, в който изпадна при известието за смъртта й. В момента той е бесен и отмъстителен, но като се върне в Ню Йорк и работата отново го погълне, ще се успокои. След някоя и друга седмица ще можете спокойно да му съобщите, че разследването ви не напредва. Мога да ви уверя, че той ще се откаже да го продължи. И ви обещавам, че ако не започнете разследване, ще си получите Международния отдел, а ако го започнете, съм сигурна, че мъжът ми, като научи истината за Хелън, никога няма да ви прости.

— Значи ме съветвате да седя със скръстени ръце, да не предприемам нищо?

За миг усмивката, която не слизаше от устните й, се стопи. Очите й широко се разтвориха, в тях проблесна страх, от който се стреснах. Той се задържа там за част от секундата, а след това усмивката й се възвърна, но вече бях видял страха й.

— Разбира се, ще трябва да давате вид пред мъжа ми, че вършите всичко, което е по силите ви, мистър Досън. Ще трябва да му изпращате съобщения, но никой не би могъл да ви упрекне, задето не сте успели да се доберете до съществена информация. — Наведе се напред и сложи ръка върху ръката ми. — Моля ви, не проверявайте живота на Хелън в Рим. Аз трябва да живея със съпруга си. Зная как ще реагира, ако узнае истината. Не друг, а аз го убедих да я изпрати в Рим и той мен ще вини за това, така че не само заради самия вас ви моля да постъпите така, а и заради мен.

Седях с лице към приемния салон и видях как Чалмърс излиза от асансьора и се упътва към рецепцията. Издърпах ръката си от нейната ръка и станах.

— Мистър Чалмърс е тук.

Тя присви устни и се извърна да махне на Чалмърс, който дойде при нас. Бе преметнал през ръка лека връхна дреха и носеше кожено дипломатическо куфарче.

— Здравей, Досън, искаш да се видиш с мен ли? — попита той и остави куфарчето на земята. — Нямаме много време.

Бях решил да му разкажа за липсващите филми и за реното, което ме беше преследвало, но сега, след като чух какво ми каза Джун Чалмърс, реших, че ми е нужно време, за да премисля думите й, а след това да пристъпя към действие. Изпитах затруднение да обясня защо съм тук.

Но Джун изобщо не се затрудни.

— Мистър Досън донесе камерата на Хелън — рече тя.

За миг се зачудих как е разбрала, че камерата е на Хелън, но като погледнах калъфа, разбрах, че е забелязала на него инициалите. Въпреки това проявената от нея бърза съобразителност ме увери, че е много по-находчива, отколкото допусках.

Чалмърс се смръщи, погледнал към камерата.

— Не я искам. Не искам нищо от нейните вещи — отсече той. — Гледай да се отървеш от тях.

Обещах да го направя.

— Откри ли нещо горе във вилата?

Улових тревожния поглед на Джун. Поклатих отрицателно глава.

— Нищо, което да е от полза.

Той изсумтя.

— Хм, очаквам резултати. Трябва бързо да намерим онзи мръсник. Ангажирай хора за целта. Очаквам да чуя нещо, като се върна в Ню Йорк… разбираш, нали?

Казах, че разбирам.

Чалмърс извади от джоба си ключ.

— Полицията ми го даде. Това е ключът от апартамента й в Рим. Добре ще е да уредиш нещата й да бъдат събрани и продадени. Оставям това на теб. Не искам нищо да ми се връща обратно в Щатите.

Взех ключа.

— Трябва да тръгваме, Шъруин — каза ненадейно Джун.

Той погледна часовника си.

— Да. Окей. Оставям това на тебе, Досън. Намери ми този мръсник и веднага щом го намериш, ми се обади.

Кимна за сбогом, взе си дипломатическото куфарче и тръгна от бара към приемния салон.

Джун ме изгледа продължително, след което го последва.

Изпратих ги до ролса.

— Искам да зная какъв план ще следваш — каза Чалмърс през отворения прозорец на колата. — Не се страхувай, че ще струва пари. Изразходвай толкова, колкото е нужно. Колкото по-бързо изясниш случая, толкова по-бързо ще станеш шеф на Международния отдел.

Казах, че ще направя максимума, на който съм способен.

Когато ролсът потегляше, Джун Чалмърс се обърна и ми отправи поглед през задното стъкло. Очите й още бяха неспокойни.

II

Достигнах Рим към шест часа.

По пътя се озъртах за реното, но не го видях. Оставих линкълна на паркинга и изкачих отделното стълбище, което водеше пряко към моята квартира.

Отключих входната врата, внесох си куфара в спалнята, върнах се във всекидневната, смесих си уиски със сода и седнах до телефона. Поисках да ме свържат с Карлоти.

След кратко забавяне той се обади.

— Тук е Досън — казах аз. — Току-що се завърнах.

— Да? Синьор Чалмърс прибра ли се в Ню Йорк?

— Прибира се. Съдия-следователят, изглежда, приема, че това е нещастен случай.

— Не бих могъл да зная — отвърна Карлоти. — Резултатът ще бъде известен в понеделник.

— Чалмърс е говорил с него. Говорил е и с вашия шеф — допълних аз, загледан в отсрещната стена.

— И за това не бих могъл да зная — каза Карлоти.

Настъпи пауза, но тъй като той бе решил да се покаже предпазлив, продължих:

— Има едно нещо, което можете да направите за мен, ако желаете. Нужна ми е информация за контролния номер на една кола.

— С удоволствие ще ви услужа. Дайте ми номера и ще ви се обадя с отговора.

Дадох му номера на реното.

— Няма да се наложи да чакате дълго.

Затворих телефона и се настаних по-удобно в стола си. Държах в ръка уискито със содата и гледах надолу към гъмжащия трафик, който се движеше кръгообразно около Форума.

Останах в тази поза десет минути, без да мисля, и по този начин дадох на съзнанието си пълен отдих. После телефонът иззвъня.

— Сигурен ли сте, че не сте сгрешили номера на колата? — запита Карлоти.

Бях сигурен, че не греша.

— Не мисля… Но защо?

— Не е регистриран такъв номер.

Прокарах пръсти през косата си.

— Разбирам. — Не исках да повишавам любопитството му. — Извинете за това, лейтенанте. Възможно е да съм допуснал грешка.

— Сигурно имате причина да запитате. Навярно има връзка със смъртта на синьорина Чалмърс.

Усмихнах се, без да ми е смешно.

— Някакъв човек ме следваше по пътя доста плътно. Смятах да доложа за него.

След кратка пауза Карлоти каза:

— Никога не се колебайте да поискате помощта ми, когато ви е нужна. Нали такава ми е работата.

Благодарих му и затворих телефона.

Запалих цигара и продължих да зяпам през прозореца. Нещата се усложняваха.

Въпреки че Джун Чалмърс смяташе, че Чалмърс ще се настрои против мен, ако му разкрия каква е била всъщност любимата му дъщеря, в което имаше известна доза разум, знаех, че тя не мисли за мен, като ме моли да се откажа от разследването: боеше се, че нещо, свързано с нея, може да излезе наяве.

Знаех също, че ако бездействам, Чалмърс ще разбере, ще се отърве от мен и ще назначи друг на поста, който желаех да получа.

От друга страна, ако Карлоти заподозре, че Хелън е била убита, никой, като изключим Чалмърс, не би го спрял в стремежа му да открие убиеца.

Надигнах се от стола и отидох до телефона.

Потърсих Максуел.

Телефонистката ми каза, че номерът в службата не отговаря, та я помолих да ме свърже с хотела на Максуел. Служителят ме уведоми, че Максуел е излязъл. Казах, че ще позвъня отново, и затворих.

Запалих нова цигара и се запитах каква трябва да бъде следващата ми стъпка. Струваше ми се, че трябва да продължа с издирването. Реших да намина към апартамента на Хелън. Там можех да открия нещо, което да ме ориентира в ситуацията.

Заключих камерата в едно от чекмеджетата на бюрото си и слязох долу до мястото, където бях оставил линкълна. Тъй като не ми се искаше да изкарвам колата си от гаража, използвах линкълна. За двайсет минути стигнах до блока, в който беше апартаментът на Хелън. Внесох куфарите в автоматичния асансьор и се изкачих с тях до апартамента й.

Като извадих ключа, който ми даде Чалмърс, погледнах часовника си. Беше осем без двайсет. Отворих входната врата и влязох в коридора.

Едва доловимият мирис на нейния парфюм, докато прекосявах коридора и влизах във всекидневната, ме остави с чувството, че наоколо витае призрак. Сякаш само преди няколко часа двамата с нея сме разговаряли за замисленото пребиваване в Соренто, сякаш само преди няколко часа съм я целунал за пръв и единствен път.

Застанах на прага и погледнах към другия край на стаята, където бе бюрото, а на него десетте кутии с филми, които сега не бяха там. Защото имаше малка вероятност да е забравила да ги вземе със себе си в Соренто. Това, че ги нямаше на бюрото, подчертаваше факта, че някой ги е откраднал от вилата. Пристъпих в стаята и се озърнах.

След минутно колебание отидох до бюрото и започнах да отварям чекмеджетата едно след друго. В тях имаше обичайните неща: хартия за писма, попивателна, мастило, гуми и така нататък. Намерих всичко това, но нито едно лично писмо, нито една сметка или дневник. Няколко мига ми бяха необходими, за да разбера, че някой явно е бил тук преди мен и е опразнил бюрото от всеки изписан лист хартия. Полицията ли го е направила или същият човек, който е откраднал и филмите?

Обзет от ново безпокойство, минах в спалнята. След като надникнах в разните шкафове и в чекмеджетата на скрина, се убедих какво огромно количество скъпи дрехи е притежавала Хелън. Чалмърс ми беше казал да се отърва от всички нейни вещи, но като гледах дузините рокли, палта, обувки, три чекмеджета, пълни с бельо и друго едно, натъпкано с допълнения към облеклото, разбрах, че задачата е непосилна за сам човек. Реших да прибягна до помощта на Джина.

Върнах се във всекидневната и я потърсих по телефона. Имах късмета да я намеря. Каза, че тъкмо се е готвела да отиде на вечеря.

— Можеш ли да дойдеш тук? — Дадох й адреса. — Имам една мъжка работа за теб. Вземи такси. Като я свършим, ще те заведа на вечеря.

Тя каза, че идва веднага.

Като затворих телефона, забелязах на стената до него един номер, надраскан с молив. Наведох се да го разгледам по-отблизо. Той едва се различаваше и бях успял да го забележа само благодарение на запалената настолна лампа. Беше номер на римски телефон.

Хрумна ми, че Хелън не би надраскала този номер на стената, ако не е бил важен за нея, и че често го е набирала. Когато претърсвах бюрото й, очаквах да намеря там някакъв списък на телефонни номера, но очакванията ми останаха напразни. Фактът, че нямаше други номера, написани на стената, ми се стори съществен.

Вдигнах импулсивно слушалката и набрах този номер, но съжалих за необмислената постъпка още щом чух сигналите. Осъзнах, че това може да е номерът на Х, а аз не исках той да заподозре, че съм му влязъл в дирите още в началото на играта. Понечих да затворя телефона, когато чух изщракване в слушалката. И тъпанчето ми бе почти оглушено от мощен глас, който изрева на италиански:

— КАКВО ИСКАШ?

Това беше най-свирепият и грубиянски глас, който бях чувал или бих желал да чуя по телефона.

Отдръпнах слушалката от ухото си и напрегнах слух. Чувах слабо звуците на музика: някакъв гърлест тенор пееше навярно по радиото „Там звездите блестяха“5.

Мъжът изкрещя:

— АЛО? КОЙ Е?

Гръмовитият му глас бе свръхчовешки. Почуках с нокът по микрофона на апарата, за да привлека вниманието му.

После чух една жена да казва:

— Кой се обажда, Карло? Трябва ли така да викаш? — Говореше със силен американски акцент.

— Никой не отговаря — отвърна той на английски, леко понижил гласа си.

Отекна силно изщракване, когато той затръшна слушалката върху вилката.

Затворих много внимателно. Загледах се през прозореца. Карло… и американка. Това би могло да означава нещо. Хелън навярно е създала много приятелства по време на престоя си в Рим. Карло би могъл да бъде просто някакъв приятел, но телефонният му номер на стената озадачаваше. Ако е бил обикновен приятел, защо номерът му е записан на стената? Може, разбира се, да й го е продиктувал по телефона и като е нямала подръка бележник, го е надраскала на стената. Допустимо беше и такова обяснение, но някак си не го приемах. Ако е било така, тя щеше да си запише номера в телефонната книга и след това да го изтрие от стената.

Нахвърлих номера на гърба на един плик и докато прибирах плика в портфейла си, на вратата се позвъни. Отворих на Джина.

— Преди да поговорим — казах аз, — влез и огледай всички вещи. Чалмърс ми възложи да се отърва от тях. Каза ми да ги продам и да дам парите за благотворителна цел. Но тази работа е огромна. С тези неща може да се напълни цял магазин.

Въведох я в спалнята и се отстраних, а тя започна да преглежда шкафовете и чекмеджетата.

— Няма да е трудно да се отървете от това, Ед — каза. — Познавам една жена, която се занимава с продажбата на запазени дрехи. Ще ни предложи цена за всичко и изцяло ще го изкупи.

Въздъхнах с облекчение.

— Чудесно. Бях сигурен, че ще намериш решение. Не ме вълнува въпросът за цената, щом ще ни изкупят всичко и ще можем да освободим този апартамент.

— Синьорина Чалмърс навярно е похарчила много пари — каза Джина, както разглеждаше някои от роклите. — Сред тях има и изобщо необличани, и до една са купувани от най-скъпите модни къщи в Рим.

— Парите не са от Чалмърс — поясних аз. — Предполагам, че някой друг я е финансирал.

Джина повдигна рамене и затвори вратичката на един шкаф.

— Не е получила всичко това даром — допълни тя. — И все пак не й завиждам.

— Ела в другата стая. Искам да поговорим.

Тя ме последва във всекидневната и се отпусна в един стол.

— Ед, защо се е наричала мисис Дъглас Шерард?

Ако стените на стаята се бяха срутили, нямаше да бъда толкова потресен.

— Какво? Какво каза? — замънках аз, опулил се в нея.

Тя ме измери с поглед.

— Питах ви защо се е наричала мисис Дъглас Шерард. Очевидно не трябваше да задавам този въпрос. Извинете.

— Откъде знаеш, че се е наричала така?

— Познах гласа й, когато се обади малко преди да заминете в отпуск.

Трябваше да очаквам, че Джина ще познае гласа на Хелън. Тя бе говорила два пъти с нея по телефона през първите дни след пристигането на Хелън в Рим и имаше необикновена памет за гласове.

Отидох до барчето.

— Искаш ли нещо за пиене, Джина? — попитах, докато се опитвах да успокоя гласа си.

— Едно кампари.

Извадих бутилка кампари и друга с шотландско уиски. Налях си го чисто, а за Джина приготвих кампари със сода.

Познавах Джина от четири години. Имаше моменти, в които си мислех, че съм влюбен в нея. Съвместната ни работа в продължение на много дни и в повечето случаи без други около нас беше предлагала съблазни. Поради тази именно опасност внимавах нашите отношения да си останат повече или по-малко делови.

Знаех много случаи с журналисти, работещи в Рим, които се бяха сближили твърде много със секретарките си. Рано или късно момичетата или ставаха недисциплинирани, или дошлият на посещение голям шеф разбираше какво е станало и провинилите се си изпащаха. Затова строго се придържах към решението си да не прекрачвам границата с Джина. Никога не й се натрапвах като мъж и все пак между нас имаше някаква близост, мълчалива и неогласена, която ме убеждаваше, че какъвто и спешен проблем да възникнеше, мога изцяло да разчитам на нея.

Докато приготвях питиетата, реших да й разкажа цялата история, без да скрия нищо. Имах пълно доверие в правилността на оценките й и като знаех в каква каша съм се забъркал, чувствах, че е крайно време да чуя едно безпристрастно мнение на друг човек.

— Ще ти стане ли неприятно, ако ти се изповядам? — попитах аз, като сядах срещу нея. — Има много неща, които бих искал да споделя с някого.

— Ако бих могла с нещо да помогна…

Звънецът на входната врата прекъсна думите й. Дълго се взирахме един в друг.

— Кой би могъл да бъде? — казах аз, като се изправях на крака.

— Може би портиерът иска да разбере кой е в апартамента — предположи Джина.

— Може.

Прекосих стаята и минах в коридора. Когато посегнах към топката на вратата, звънецът иззвъня повторно.

Отворих вратата.

На площадката стоеше лейтенант Карлоти, а зад него — и друг детектив.

— Добър вечер — поздрави Карлоти. — Мога ли да вляза?

III

В момента, в който видях Карлоти на вратата, разбрах за пръв път как се чувства един престъпник, когато пред него ненадейно се появи полицията. Секунда и нещо останах неподвижен, загледан в лейтенанта. Сърцето ми сякаш пропусна няколко удара, а после запрепуска така бясно, че едва си поемах дъх. Дали Карлоти бе дошъл да ме арестува? Дали не беше открил по някакъв начин, че аз съм Шерард?

Джина се появи на прага на всекидневната.

— Добър вечер, лейтенанте — поздрави го тя. Спокойният й, тих глас ми подейства успокояващо.

Карлоти й кимна.

Отдръпнах се.

— Влезте, лейтенанте.

Карлоти пристъпи напред.

— Това е сержант Анони — каза той и кимна към колегата си, който го последва в коридора.

Въведох ги във всекидневната. Бях вече превъзмогнал първоначалния си шок, но все още бях доста неспокоен.

— Не очаквах да ме посетите, лейтенанте — казах аз. — Знаехте ли, че съм тук?

— Случайно минавах насам. Видях, че свети. Бях любопитен да узная кой може да е тук. И имах късмет. Защото исках да говоря с вас.

Анони, нисък и набит мъж, с плоско, безизразно лице, се облегна на стената до вратата. Като че ли не проявяваше интерес към това, което ставаше.

— Заповядайте, седнете — казах аз и посочих на Карлоти един стол. — Току-що пийнахме по чашка. Желаете ли и вие нещо?

— Не, благодаря.

Закрачи из стаята, пъхнал ръце в джобовете на дрехата си. Отиде до прозореца, погледна навън, после се обърна и ме приближи, след което седна до мен. Аз също седнах. Джина се настани върху облегалката на канапето.

— Научих, че сте взели тази сутрин от лейтенант Гранди камерата на синьорина Чалмърс — каза Карлоти.

Изненадан, аз отвърнах:

— Да, така е. Гранди ми каза, че тя повече не ви е нужна.

— Така мислех и аз, но като размислих, промених решението си. — Извади пакетче цигари и запали. Знаеше, че не бива да предлага на Джина и на мен от тези, които пушеше. — Реших, че съм проявил прибързаност с преценката, че камерата няма да ни трябва. Ще имате ли нещо против да ни я върнете?

— О, не. Ще ви я донеса утре сутринта. Това устройва ли ви?

— Тя не е ли тук?

— В моята квартира е.

— Удобно ли е да я вземем още сега?

— Ами, добре. — Запалих цигара и отпих глътка от питието си. Имах нужда от алкохол. — Какъв е този внезапен интерес към камерата, лейтенанте?

— Като размислих, реших, че е странно да няма филм в нея.

— Доста късничко сте стигнали до този извод, не мислите ли?

Той сви рамене.

— Отначало реших, че е възможно синьорината да е забравила да сложи филм в камерата, но после разговарях с един експерт. Като се има предвид, че индикаторът за изразходвания филм показваше три и половина метра, може да се заключи, че в нея е имало филм и че той е бил изваден. Не съм запознат с устройството на кинокамерите. А сега разбирам, че не е трябвало да я освобождавам толкова скоро.

— Е, не е пострадала от това. Ще я имате още тази вечер.

— Нямате ли идея кой би могъл да извади филма?

— Не, освен ако това не е направила самата синьорина.

— Филмът очевидно е бил изваден, без да се отвори филмовият процеп. А това означава, че той е бил изложен на светлината при изваждането му, с което фактически е бил унищожен. Синьорината едва ли би постъпила така.

— Предполагам, че сте прав. — Облегнах се назад в стола си. — Мислех, че с тази работа вече е приключено, лейтенанте. А сега, изглежда, имате съмнения.

— Съмненията ми бяха наложени от други — бе отговорът на Карлоти. — Синьорината е купила десет кутии с филми. Те липсват. Филмът в камерата също липсва. Огледах днес сутринта този апартамент. Няма никакви лични книжа. Като се знае, че синьорината е престояла тук близо тринайсет седмици, изглежда странно да не е получавала, нито написала поне едно писмо, да не получи никакви сметки, да няма календар-бележник и записани телефонни номера. Освен, разбира се, ако някой вече е бил тук и е отнесъл всички тези нейни неща.

— Аз също забелязах — казах, като оставих чашата си на масата. — Разбира се, самата Хелън Чалмърс би могла да изхвърли някои неща преди заминаването си.

— Възможно, но малко вероятно. Дошли сте тук сигурно, за да приключите с апартамента?

— Да. Чалмърс ми каза да се освободим от всички нейни вещи.

Карлоти се загледа в безупречно поддържаните си нокти, после ме погледна.

— Съжалявам, че ще наруша нарежданията, които са ви дадени, но трябва да ви помоля засега да оставите всичко както си е. Възнамерявам да запечатам апартамента до приключване на следствието.

Трябваше да се противопоставя на това, макар че бях съвсем наясно какво си мисли.

— Мога ли да зная съображенията за тази мярка, лейтенанте?

— Нека ги назовем рутинна практика — изрече кротко Карлоти. — Възможно е след следствието да има и разследване.

— Но аз разбрах от Чалмърс, че съдия-следователят се е съгласил да издаде решение за смърт при злополука.

Карлоти се усмихна.

— Вярвам, че такова е било намерението му въз основа на съществуващите доказателства, но тъй като следствието няма да приключи по-рано от понеделник, възможно е да възникне нов доказателствен материал, който да промени положението.

— Чалмърс няма да е доволен.

— Жалко.

От тази констатация личеше, че вече не се бои от Чалмърс.

— Говорихте ли с шефа си? — попитах. — Ако не се лъжа, Чалмърс е разговарял и с него.

Карлоти отрони пепелта от цигарата в ръката си, после тръсна пепелта върху килима.

— Шефът ми е съгласен с мен. Все още е възможно смъртта на синьорината да е случайна, но липсващите филми, този американец, когото са видели в Соренто, и фактът, че в апартамента, в който се намираме сега, няма никакви лични документи, ме принуждава да заключа, че има основания за образуването на следствие. — Издуха дразнещия дробовете дим в лицето ми. — Има и нещо друго, което ме озадачава. Научих от банковия директор на синьорината, че е получавала седмична издръжка в размер на шейсет долара. При пристигането си в Рим тя е носела малък сандък и куфар. Навярно сте видели какво съдържат шкафовете и чекмеджетата в другата й стая. Питам се откъде са дошли парите за закупуването на всичко това.

Личеше недвусмислено, че Карлоти вече е започнал да се рови в живота на Хелън, и си спомних уплашения поглед на Джун, когато ме помоли да не се ровя самият аз.

— Виждам, че сте изправен пред някои проблеми — изрекох колкото може по-нехайно.

— Няма да е зле да тръгнем за вашия апартамент и да приберем камерата — каза Карлоти и стана. — След което няма да се наложи отново да ви безпокоя.

— Окей. — Аз също станах. — Ела с нас, Джина. Ще вечеряме, като предадем камерата на лейтенанта.

— Ще бъдете ли така любезен да ми предоставите ключа от този апартамент? — попита Карлоти. — Ще ви го върна след няколко дни.

Дадох му ключа, а той го връчи на Анони.

Излязохме на площадката. Анони не дойде с нас. Остана в апартамента.

Когато тримата потеглихме с асансьора, Карлоти каза:

— Относно контролния номер на колата, за която питахте. Има ли нещо общо със синьорината?

— Казах ви: този човек едва не се блъсна в мен. Не искаше да спре. Мислех, че съм запомнил номера, но явно не съм успял.

Усетих погледа му, впит в лицето ми. Не казахме нищо повече, докато се качвахме в моята кола, после той рече:

— Може ли да ми дадете имената на някои приятели на синьорината?

— Съжалявам, не мога. Мисля, че вече ви казах: почти не се познавахме с нея.

— Но сте разговаряли?

Благият му тон ме накара да бъда нащрек.

— Естествено, обаче тя не ми каза нищо за живота си в Рим. В края на краищата е дъщеря на шефа и през ум не ми мина да я разпитвам.

— Водили ли сте я на вечеря в ресторанта при „Треви“ преди около четири седмици?

Сякаш някой ме удари жестоко под сърцето. Доколко бе осведомен този Карлоти? Някой трябва да ни е видял. Знаех, че не бива да си позволявам да го лъжа.

— Да, спомням си. Случайно я срещнах и тъй като отивах да вечерям, й предложих да отидем заедно.

Настъпи пауза, след която Карлоти каза:

— Разбирам.

Навлязох с колата в улицата, на която живеех, и спрях пред отделния си вход.

В колата цареше напрегната атмосфера. Сърцето ми туптеше така оглушително, че се боях полицаят да не го чуе.

— И само този път ли сте излизали с нея?

Умът ми заработи трескаво. Бяхме ходили и два пъти на кино; бяхме и вечеряли два-три пъти заедно. За да спечеля време, казах:

— Какъв е този разпит?

Отворих вратата на колата и слязох. Карлоти ме последва и се озова на тротоара.

Търпеливо, но някак неуверено, той повтори въпроса си.

— Доколкото си спомням, друго няма. — Проврях глава в колата. — Няма да се бавя — казах на Джина. — Чакай ме тук, после ще вечеряме.

Карлоти ме последва по спираловидното стълбище. Тананикаше си тихо и усещах как очите му са впити в тила ми. Поех по коридора, който водеше право към входната врата на моя апартамент. Бях го преполовил, когато видях, че вратата е открехната. Спрях като закован.

— Ха… и таз добра! — възкликнах.

— Затворихте ли вратата на излизане? — попита Карлоти, минавайки пред мен.

— Разбира се.

Достигнахме едновременно вратата.

— О, по дяволите! Прилича ми на взлом — казах аз и посочих разбитата брава на входната врата. Влязох в коридора на апартамента, но Карлоти ме дръпна назад.

— Ако обичате… нека аз вляза пръв — изрече кратко той и като пристъпи тихо, влезе в коридора, премина го с две бързи крачки и разтвори вратата на всекидневната. Следвах го по петите.

Всички лампи бяха запалени. Застанали на прага, ние се взирахме из стаята, из която сякаш беше вилнял ураган.

Всичко беше в безпорядък. Шкафовете зееха разтворени, два-три стола бяха преобърнати, всички чекмеджета на бюрото бяха извадени, а книжата ми се валяха разпръснати по пода.

Карлоти влезе бързо в спалнята ми. После чух как се втурна по коридора към банята.

Отидох до бюрото. Надникнах в най-долното чекмедже, където бях заключил камерата. Ключалката беше насилена и, разбира се, камерата липсваше.

Загрузка...