Осма глава

I

Бях много зает през следващите два часа.

Знаех, че Чалмърс вече се намира в кабинета си в Ню Йорк и очаква с нетърпение да му се обадя. Трябваше този ден да измисля какво ще му поднеса като информация.

Обадих се на Международното бюро за издирване и поисках да ми изпратят най-добрия си служител. Наблегнах, че работата е поверителна и спешна. Отговориха, че ще ми изпратят техния синьор Сарти. После се обадих на Джим Матюс от Асошиейтед прес. Матюс е бил в Рим петнайсет години. Познаваше всеки, достоен да бъде отразен във вестник, а също и не малко хора, които не бяха обект на сензационна новина.

Казах му, че искам да си поговорим, когато е свободен.

— За теб, Ед, съм винаги свободен — отговори той. — Стига да ме почерпиш с един богат и скъп обяд, по време на който ще си поприказваме.

Погледнах часовника. Беше малко след дванайсет.

— Нека се срещнем в бар „Хари“ в един и трийсет — предложих.

— Отлично. Доскоро.

Нахвърлих няколко бележки в един тефтер и се поразмислих, опитвайки се да реша кое да съобщя и кое да премълча за Чалмърс. Безпокоеше ме предупреждението на жена му. Разбирах, че ако му предам цялата история, той няма да реагира благоприятно спрямо мен и все пак нямаше да бъде лесно да скрия доста неща от него. Още размишлявах какво да му кажа, когато отекна звънецът на входната врата.

Отворих и срещу мен изникна нисък, пълен италианец, вече на години, облечен в овехтял сив костюм и стъпил върху изтривалката на прага. Представи ми се като Бруно Сарти от Бюрото.

От пръв поглед Бруно Сарти не правеше впечатление. Не беше се обръснал тази сутрин; костюмът му беше мърляв, а под дясното му око започваше да расте цирей. От него лъхаше ужасно на чесън и миризмата отрови въздуха в стаята.

Поканих го да влезе. Свали опърпаната си велурена шапка, разкри оплешивяваща глава, осеяна с пърхот, и влезе.

Седна на ръба на един стол с твърда облегалка, а през това време аз отидох до отворения прозорец и седнах на перваза. Чувствах необходимост да подишам чист въздух.

— Нужна ми е информация, при това бързо — казах му. — Няма значение колко ще струва. Ще бъда доволен, ако вашето Бюро за издирване включи в работата толкова хора, колкото сметне за необходимо.

Черните му, кръвясали очи се поотвориха и той разкри няколко златни зъба, което според него бе усмивка. На мен това по-скоро ми приличаше на спазма, която се изписва на лицето, когато той внезапно усети болка в стомаха.

— Информацията, която ми е нужна, и фактът, че съм ваш клиент, трябва да се пази в пълна тайна — продължих аз. — Трябва да знаете също, че и полицията разследва случая и да внимавате да не засегнете честолюбието й.

Така наречената му усмивка се стопи и клепачите му се притвориха.

— Ние сме добри приятели с полицията — рече той. — Не бихме искали да вършим нещо, което ще ги раздразни.

— Няма да се наложи — уверих го аз. — Ето какво искам: да откриете кои са били приятелите на една млада американка, пребивавала в Рим през последните четиринайсет седмици. Тя се казва Хелън Чалмърс. Мога да ви дам нейни снимки. Била е в хотел „Екселсиор“ четири дни и после се е преместила в частен апартамент. — Дадох му снимките, които Джина ми беше осигурила от нашите архиви, както и адреса на апартамента на Хелън. — Имала е много приятели мъже. Искам всички техни имена и къде мога да ги намеря. Искам да зная и какво е вършила по време на престоя си в Рим.

— Синьорината почина при нещастен случай в Соренто, нали? — попита Сарти и ме погледна. — Тя е дъщерята на синьор Шъруин Чалмърс, собственик на американски вестник?

Въпреки непривлекателната си външност, той поне изглеждаше добре осведомен.

— Да — потвърдих аз.

Златните зъби пробляснаха. Очевидно в този момент той си представи колко пари ще спечели и това го изпълни с радост. Извади бележник и късче молив и си записа нещо.

— Ще започна незабавно, синьор — обяви.

— Това е първата ви задача. Искам също да установите кой притежава тъмнозелено рено с този регистрационен номер.

Подадох му късче хартия, на което бях надраскал номера на реното.

— От полицията ме уведомиха, че такъв номер няма регистриран. Единствената ви надежда е да следите за колата и ако я забележите, или да я проследите, или да огледате шофьора.

Той си записа още нещо, а после затвори бележника. Вдигна глава и попита:

— Смъртта на синьорината, изглежда, не е била случайна, синьор?

— Не знаем. Не бива да си блъскате главата за това. Дайте ми бързо исканата информация и оставете полицията да се занимава с останалото. — Станах. — Обадете ми се тук веднага щом имате нещо. Не изчаквайте, за да ми дадете писмен доклад. Искам тази работа да се свърши бързо.

Той каза, че ще положи максимум усилия, намекна, че бих могъл да заплатя обичайния предварителен хонорар от седемнайсет хиляди лири, взе чека, който му попълних и подписах, увери ме, че скоро ще има какво да ми съобщи, кимна за сбогом и напусна апартамента.

Отворих още един прозорец, след което и аз напуснах апартамента, за да отида на срещата си с Матюс.

Заварих го да пие уиски с лед в бар „Хари“. Висок, слаб, с остри черти мъж със сиви, спокойни очи, нос извит като клюн и издадена челюст.

Изпихме по две питиета, след което минахме в ресторанта. Започнахме менюто си с ботарга8, последвано от поло ин падела, което представлява пилешко, нарязано и сготвено с шунка, чесън, майоран, домати и вино. Говорихме за най-различни неща и харесахме храната. Едва когато стигнахме до прочутото римско сирене „рикота“, поръсено с канела, преминах на деловата част.

— Искам от теб някои сведения, Джим — казах.

Той се ухили.

— Не съм чак такъв глупак, та да си мисля, че ме каниш на обяд само от обич към мен — отвърна. — Казвай, какво има?

— Говори ли ти нещо името Майра Сети?

Той незабавно реагира. Доволното, спокойно изражение на лицето му изчезна. Очите станаха напрегнати.

— Охо! — възкликна. — Виж ти интересна работа! Защо питаш?

— Извинявай, Джим, но не мога да ти кажа причината. Коя е тя?

— Дъщерята на Франк Сети, разбира се. Би трябвало да знаеш.

— На онзи гангстер?

— О, стига си се чудил, не си чак толкова зелен.

— Не ми продавай фасони. Зная нещо за Сети, но не много. Къде е той сега?

— Самият аз бих искал да зная. Трябва да е някъде тук, в Италия, но нямам представа къде се е сврял, а и полицията не знае. Напусна преди около три месеца Ню Йорк. Пристигнал е с кораб в Неапол и се е регистрирал в полицията, давайки за свой адрес хотел „Везувий“. А после изчезнал и полицията до днес не е успяла да го открие. Единствено с положителност се знае, че не е напускал Италия, но къде е отишъл, не е известно никому.

— Дори и дъщеря му ли не знае?

— Тя навярно знае, но не говори за това. Имах разговор с нея. Живее в Рим от пет години и твърди, че баща й не поддържа контакти с нея. Дори не й бил писал.

— Кажи ми нещо за Сети, Джим.

Матюс отпусна гръб в стола.

— Би ли ми поръчал едно бренди? Ще бъде жалко, да не завърша този хубав обяд, както подобава.

Дадох знак на сервитьора, поръчах два големи коняка и когато той ги донесе, предложих на Матюс пура, която пазех за такъв случай.

Той я разгледа със съмнение, отхапа края и я запали. Загледахме я с вълнение как гори. Като се убеди, че не съм му пробутал някакъв боклук, Матюс каза:

— Не зная много повече от това, което ти знаеш за Сети. Беше шеф на профсъюза на пекарите и сервитьорите. Той е опасен и жесток убиец, който не се спира пред нищо за постигането на целта си. Двамата с Меноти бяха заклети врагове, всеки от тях искаше да е начело. Навярно знаеш, че Меноти държеше товар хероин, укрит в апартамента на Сети. После уведоми полицейския отдел за борба с наркотрафика, който нахълта там, иззе товара и арестува Сети. Но работата се оказа ялова и адвокатът на Сети без особени усилия обори аргументите по обвинението, предявено от федералния прокурор на окръга. Сети бе обявен за невинен, обаче в печата се вдигна такъв вой срещу него, че той впоследствие бе обявен за нежелан чужденец и депортиран. Не се е отказвал от италианското си гражданство, затова италианските власти не можеха да му попречат да се установи тук. Напрягаха мозъци как да се отърват от него под благовиден предлог, но ето че той изчезна.

— Чувал съм, че според полицията той е организирал убийството на Меноти.

— Това е в известна степен основателно. Преди да напусне Щатите, той предупреди Меноти, че ще го очисти. Два месеца по-късно Меноти бе убит. Можеш да бъдеш напълно сигурен, че това е работа на Сети.

— Как е могло да стане? Меноти не е ли погледнал сериозно на заплахата?

— Съвсем сериозно е погледнал. Не е правил крачка, без да го придружава група от неговите гангстери, но убиецът на Сети накрая го спипал. Меноти допуснал фатална грешка. Ходел всяка седмица в един апартамент и оставал да преспи при приятелката си. Смятал, че там е в безопасност. Отивал с охрана от своите момчета, те претърсвали апартамента. Изчаквали да дойде момичето, после Меноти ги освобождавал и се заключвал вътре, а те си отивали. На сутринта идвали и съпровождали Меноти до дома му. През фаталната нощ пак извършили обичайната процедура, но когато на следващата сутрин отишли да приберат Меноти, намерили вратата отворена, а Меноти — мъртъв.

— А момичето? Кое е било то?

Матюс повдигна рамене.

— Никой не знае. Когато момчетата на Меноти го намерили убит, от момичето нямало и следа и никой не го е виждал оттогава. Приятелката на Меноти не живеела в този апартамент. Тя само чакала там Меноти да дойде с момчетата си. Никой от охраната му не я бил виждал в лице. Когато претърсвали апартамента, тя стояла с гръб към тях и гледала през прозореца. Единствено знаели за нея, че е руса и с хубава фигура. Полицията не успя да я открие. Наложи се мнението, че е пуснала убиеца вътре, защото вратата не била разбита. Смятам, че е съвсем ясно: тя е продала Меноти.

Замислих се за миг над думите му, после попитах:

— Познаваш ли един едър, широкоплещест италианец с бял, зигзагообразен белег на лицето, чието собствено име е Карло.

Матюс поклати отрицателно глава.

— За пръв път чувам за него. Каква е ролята му?

— Не зная, но искам да установя. Ако попаднеш на нещо Джим, ще ме уведомиш ли?

— Разбира се. — Отръска пепелта от пурата. — Какъв е този твой внезапен интерес към Сети?

— Точно сега не мога да ти отговоря, но ако се добера до нещо, което да можеш да използуваш, ще те уведомя. Съжалявам, но повече не мога да си позволя да кажа на този етап.

Матюс направи кисела физиономия.

— Не ми допадат хората, които имат тайни от мен — рече той и повдигна рамене. — Е, окей, в края на краищата обядът не беше лош. — Отдръпна стола си. — Ако ти нямаш работа днес следобед, аз имам. Нещо друго искаш ли да знаеш, преди да съм тръгнал за моята каторга?

— Не се сещам, но ако ми хрумне нещо, ще ти звънна.

— Добра идея. Не се плаши да присвояваш моите идеи. — Стана от стола. — Случайно да знаеш къде се крие Сети?

— Ако знаех, щях да ти кажа.

Той поклати тъжно глава.

— Ясно. Колкото аз ще кажа на жена си, че секретарката ми има гърди като на Джейн Ръсел. Е, довиждане, щедри човече! Ако не те видя дотогава, ще дойда на погребението ти.

Изпратих го с поглед, а през следващите десет минути прехвърлях в ума си това, което той ми каза. Не бях научил много, но сведенията си струваха парите, пожертвани за обяда.

II

Докато се прибрах в квартирата, успях да набележа мислено какво ще съобщя на Чалмърс. Най-добрият ми план, казах си аз, поне за момента, е уклончивостта, и то колкото може по-пълна. Защото тази история имаше аспекти, които трябваше да разследвам, преди да мога изобщо да помисля да дам на Чалмърс какъвто и да било проблясък на истината.

Оставих линкълна пред къщата и бързо изкачих стълбището към апартамента си. Като прекосявах коридора, видях някакъв мъж да се навърта пред входната ми врата.

Сърцето ми замря, когато разпознах ниската, широкоплещеста фигура на лейтенант Карлоти.

Дочул стъпките ми, той ми отправи дълъг, изпитателен поглед, който трябваше да ме смути, и наистина успя.

— Здравейте, лейтенанте, дано не ме чакате отдавна — изрекох аз, опитвайки се да изглеждам жизнерадостен.

— Току-що дойдох — отговори той. — Искам да ви питам за нещо.

Извадих ключа си, отворих вратата и се отстраних.

— Заповядайте.

Той влезе във всекидневната така, както собственик на погребално бюро пристъпва в стаята на мъртвец. Застана с гръб към прозореца, така че, ако съм с лице към него, светлината да пада върху лицето ми.

Не ми се искаше да му давам тази възможност, затова отидох при бюрото, поставено в един тъмен ъгъл, и седнах върху него, с което принудих лейтенанта да се обърне с лице към мен.

— Какво ви смущава, лейтенанте? — попитах аз, като запалих цигара и се опитах да изглеждам спокоен.

Той се озърна наоколо, намери стол в една линия с мен и седна.

— Съжалявам, но вече не е възможно да внушаваме на съдия-следователя от Неапол, че смъртта на синьорина Чалмърс е била случайна — каза той. — Има няколко подозрителни пункта. Възнамеряваме да направим пълно разследване.

Запазих на лицето си маска на безизразност.

— И какво следва от това? — рекох аз, като срещнах хладния му, проницателен поглед.

— Синьорината е имала много приятели — каза той. — Установихме, че е раздавала свободно и щедро ласките си.

— Много тактично се изразихте, лейтенанте. Искате да кажете, че е водила неморален живот?

Той кимна.

— Така излиза.

— Но Чалмърс няма да хареса този извод. Сигурен ли сте във вашите факти?

Той се раздвижи притеснено.

— Естествено. За нас е повече от вероятно, че е убита от някой свой приятел. Сега ще има разследване на убийство. Вече събрах имената на мъже, с които тя се е познавала. И вашето име е сред тях.

— Намеквате ли с това, че съм имал неморални отношения с нея? — попитах аз и си наложих да срещна погледа му. — Защото в такъв случай ще имам изключителното удоволствие да заведа дело срещу вас.

— Не правя никакви намеци, синьор. Вие сте я познавали. Опитвам се да изясня положението. Драговолно приемате факта, че мъж, с когото тя се е познавала, я е убил. И може би ще бъдете така добър да ми помогнете. Ще имате ли любезността да ми кажете къде сте били в деня на смъртта й?

Очаквах да ми зададат този въпрос, както ми изглеждаше, много, много отдавна.

— Смятате, че аз съм я убил? — попитах с глас, който едва ли приличаше на моя.

— Не, не смятам. Правя списък на мъжете, които са я познавали. Срещу името на всеки от тях отбелязвам местонахождението на този мъж по време на смъртта й. По този начин ще си спестя много време. Ще трябва да разследвам само онези от тях, които не могат да докажат къде са се намирали по времето, когато е била убита.

— Разбирам — поех дълбоко и бавно дъх. — Искате да знаете къде съм бил преди четири дни?

— Ако обичате, кажете.

— Няма да е трудно. То беше денят, в който започна отпуската ми. Възнамерявах да отида във Венеция. Пропуснах да си резервирам стая и като разбрах, че съм много закъснял да го направя, останах тук да работя върху романа си. На другата сутрин…

— Не се интересувам какво сте правили на другата сутрин — отбеляза Карлоти. — Искам само да зная какво сте правили на двайсет и девети.

— Окей. Бях си тук, в Рим, и работех над романа си. Работих целия следобед и вечерта до три часа след полунощ. Не съм излизал от квартирата си.

Той погледна към лъснатите си до блясък обувки.

— Някой да ви се е обаждал през това време? — попита с надежда.

— Никой. Всички смятаха, че съм във Венеция.

— А някой да ви е телефонирал?

— Никой, поради същата причина.

— Разбирам.

Настъпи дълга, неловка пауза, по време на която той гледаше в обувките си. После изведнъж вдигна глава. Срещата с очите му напомняше горелка, насочена в лицето ми.

— Е, благодаря, синьор — каза той и стана. — Случаят е сложен. Единствено чрез събиране на сведения и отговори ще можем евентуално да достигнем до истината. Извинете, ако съм ви отнел твърде много време.

— Няма нищо — отговорих аз и усетих, че ръцете ми са лепкави, а устата ми суха.

— Ако реша, че можете да ми помогнете с нещо, отново ще ви се обадя. — И тръгна към вратата. После се спря и ме погледна. — Има ли нещо, което бихте искали да добавите? Нещо, убегнало от паметта ви, което би могло да ми бъде в помощ?

— Паметта ми не е толкова несигурна.

Той се взря в мен.

— Не мисля, че трябва да се отнасяте към тази работа лекомислено, синьор. Това е в края на краищата разследване на убийство. Понапрегнете паметта си. Може да се сетите за нещо.

— Непременно. Ако изровя нещо, ще ви се обадя.

— Ще се радвам в такъв случай.

Кимна и като отвори вратата, мина в коридора. Чувствах се така разстроен, че не се реших да го съпроводя до входната врата. Той сам се озова до нея. Когато чух тя да се затваря зад него, загасих цигарата, станах и отидох до прозореца.

Загледах се в колите, които кръжаха около Форума. Няколко тъмни облака бавно припълзяваха иззад строгия силует на Колизея: сигурен признак, че нощта ще бъде дъждовна. Видях как Карлоти се качи в полицейската кола и замина.

Останах неподвижен, изпълнен с тревога. Би трябвало да зная, че на Карлоти няма да му убегне значението на липсващите филми. Това обстоятелство не бих могъл да скрия и от Чалмърс.

Изпълних се с решителност да действувам бързо. Трябваше да открия този тайнствен мъж Х, преди Карлоти да е открил мен. Аз не го подценявах. Той вече беше стигнал твърде близо до мен, за да си позволя да бъда спокоен.

Телефонът ме откъсна от напрегнатите мисли. Вдигнах слушалката. Беше Джина.

— Каза, че ще ми се обадиш вчера — рече тя. — Чаках те цял ден. Какво става, Ед?

Умът ми заработи трескаво. Вече не можех да споделя тревогите си с нея, след като Карлоти ме уведоми, че става дума за убийство. Ще трябва да се съгласи да стане съучастница, ако знае, че аз съм Дъглас Шерард.

— В момента съм затънал до гуша в работа — обясних й аз. — Готвя се да излизам. Дай ми два-три дена време и непременно ще ти се обадя.

— Но, Ед… какво беше онова, което искаше да ми кажеш? Не можем ли да се срещнем тази вечер?

— Съжалявам, Джина, но тази вечер не може. Не мога да отложа работата. Ще ти се обадя след някой и друг ден. Засега довиждане. — И затворих телефона.

Изчаках един миг, сетне поръчах разговор с Ню Йорк. Телефонистката ми каза, че ще трябва да чакам два часа.

Не ми оставаше друго, освен да седя и премисля сведенията, които получих от Матюс, и да осъзная трезво заплахата, която се очертаваше за мен от страна на Карлоти. След малко се отегчих от своето самозаплашване и включих радиото. Мария Менегини Калас изнасяше рецитал от арии на Пучини. Дълбокият й, вълнуващ глас ме отвлече от неприятностите за цял час. Тя бе достигнала средата на „Сола пердута, абандоната“9, която ме накара да настръхна, когато телефонът иззвъня и трябваше да изключа радиото.

Само след две минути прозвуча гласът на Чалмърс.

— Какво научи?

Дори от това разстояние усетих стоманата в гласа му.

— При мен току-що беше Карлоти — казах аз. — Решил е, че случаят прилича на убийство, и щял да каже същото на съдия-следователя.

Настъпи пауза, после Чалмърс рече:

— Как е стигнал до този извод?

Казах му за камерата и за липсващите филми. Казах му и как съм получил камерата, как съм намерил в нея късчето филм и как тя ми бе открадната, преди да успея да я върна на полицията.

Новината като че ли го смая, защото, когато заговори отново, изглеждаше разколебан.

— Какво смяташ да предприемеш, Досън?

— Опитвам се да съставя списък на приятелите на Хелън — отговорих аз и му съобщих, че съм ангажирал участието на едно бюро за издирване. — Карлоти действа в същата насока. Той, изглежда, мисли, че дъщеря ви е имала много приятели мъже.

— Ако се опитва да забърка скандал около момичето, ще го отуча завинаги от навика му! — изръмжа Чалмърс. — Дръж връзка с мен. Искам да зная какво вършиш… разбираш ли?

Казах, че разбирам.

— И говори с онзи съдия-следовател. Той ми обеща да уреди въпроса с бременността. Не искам да излезе наяве. Дръж се строго с него, Досън. Заплаши го дори!

— Ако това се окаже убийство, мистър Чалмърс — казах аз, — не можем нищо да направим срещу решението на съдия-следователя.

— Не ми казвай какво не можем да направим! — изкрещя той. — Говори с онзи мръсник съдията. Обади ми се утре пак по същото време.

Казах, че ще се обадя и затворих телефона.

Поисках да ме свържат със съдия-следователя Малети. Когато той се обади, му казах, че съм говорил с Чалмърс, който е проявил голямо нетърпение да се убеди, че въпросите, по които е говорил с него, ще бъдат уредени. Малети беше мазен и мек като памук. Ако не се очертаят нови доказателства, синьор Чалмърс не бивало да се безпокои.

— Ще се безпокоите вие, ако решението ви е неприемливо за него! — казах аз и тръшнах слушалката върху вилката.

Беше се мръкнало и дъждът струеше по прозорците.

„Време е“ — реших аз, когато влязох в спалнята, за да си взема мушамата за дъжд и отида да посетя вила „Палестра“.

III

Оставих колата си на паркинга при стадиона и тръгнах пеша по виале „Паоло Веронезе“, докато достигнах двойна порта от ковано желязо, вградена във висока два метра и половина каменна стена, която ограждаше градината с площ около половин декар, сред която се намираше вила „Палестра“.

В момента валеше силно и дългата улица бе пуста. Отворих една от вратите и навлязох в тъмна алея за коли, заслонена от кипариси и разцъфнали храсти.

Пристъпвах тихо по алеята, присвил рамене под дъжда. Като изминах петдесет метра по алеята, стигнах до един завой, зад който зърнах самата вила — малка двуетажна сграда с надвиснал флорентински покрив, с бяла мазилка на външните стени и големи прозорци.

Вилата тънеше в мрак, с изключение на една от стаите на долния етаж, където светеше.

Грижливо поддържаните морави около вилата не ми предлагаха прикритие. Придвижих се по края на градината, като се придържах близо до храстите, докато се озовах срещу прозореца на осветената стая. Завесите не бяха придърпани, така че можех да надникна в нея — стаята беше само на около двайсет метра от мястото, където се намирах.

Мебелировката беше модерна, стаята — просторна. Виждах някаква млада жена, застанала до маса, да рови усърдно в черна вечерна чанта.

Реших, че това е Майра Сети, и се вгледах внимателно в нея. Тя си заслужаваше да бъде гледана. Около двайсет и пет, двайсет и шест годишна, височка, с кестеняви коси, които стигаха до раменете й. Беше с бяла вечерна рокля, която прилепваше безупречно към тялото й, а малко под ханша се раздипляше във водопад от тюл и лъскави пайети.

След като си подреди чантата, взе наметалото от норка и го метна небрежно върху раменете си. После се спря да си запали цигара, прекоси стаята, угаси светлините и ме остави да гледам в пространството зад тъмното стъкло, в което се отразяваха бързите дъждовни облаци и заострените върхове на кипарисите.

Зачаках.

След минута и нещо видях входната врата да се отваря и младата жена излезе, сгушила се под голям чадър.

Изтича по пътеката към гаража. Лумна светлина, когато тя отвори двукрилата му врата. Там съзрях двуцветен кадилак в бяло и бутилково зелено, голям почти колкото трамвай. Непознатата се качи в колата, като остави чадъра опрян на стената. Чух как двигателят заработи и колата потегли, като мина на десет метра от мястото, където бях приклекнал. Фаровете на кадилака озариха в бяло дъжда, тревата и храстите.

Останах на мястото си заслушан. Чух как кадилакът спря на края на алеята, настъпи дълга пауза, докато жената отваряше пътните врати, после отекна затръшването на вратата на автомобила, а звукът от форсирането на двигателя ми подсказа, че тя вече е потеглила.

Стоях неподвижен, загледан в тъмната вила. Не шавнах в продължение на няколко минути. Не се появи светлина. Реших, че е безопасно да опитам. Вдигнах яката си да ме запази от дъжда. Обиколих вилата. В никоя от стаите не се виждаше светлина. Намерих един незатворен прозорец на партерния етаж. Бутнах го да се разтвори по-широко, извадих фенерчето, което бях взел, и огледах обстановката вътре. Оказа се, че е малка, луксозно обзаведена кухня. Приплъзнах се над двойния умивалник и безшумно стъпих на пода, покрит с плочки. Затворих прозореца, тихо излязох от кухнята и по един коридор се озовах в преддверието.

Вита стълба вляво водеше към стаите на горния етаж. Изкачих я до площадката и огледах четирите врати срещу мен. Натиснах дръжката на най-дясната, отворих и надникнах вътре. Това беше очевидно стаята на Майра. Имаше легло-диван с кървавочервена кувертюра. Стените бяха облечени в сив сатен на баклави. Мебелировката бе сребриста. Килимът — отново в кървавочервено. Страхотна стая.

Колкото и да душех, не успях да открия нищо интересно за мен. На тоалетната масичка имаше кутия с бижута. Съдържанието й би изпълнило със слюнка устата и на най-хладнокръвния крадец, но аз останах невъзмутим при вида й. Тази кутия обаче ми подсказа, че притежателката й разполага с много пари за харчене или че разполага с цяла армия безумно влюбени в нея поклонници, които я засипват с подобни дрънкулки.

Едва когато дойде ред на последната стая, която приличаше на спалня за гости, попаднах на онова, за което смътно се питах дали няма да открия тук.

До стената имаше два куфара. Единият лежеше на широката си страна, отворен. В него бяха трите мои най-хубави костюми, три бутилки от любимото ми уиски и сребърната ми табакера за цигари. Дълго стоях и се взирах в куфара, а лъчът на фенерчето играеше несигурно в ръката ми. После коленичих и отворих и другия куфар. Той също беше пълен с вещи, откраднати от апартамента ми: всичко, с изключение на камерата на Хелън.

Преди да успея да осъзная значението на това откритие, дочух отдолу звук, който ме накара да подскоча от уплаха.

Такъв звук чува ловец сред африканската джунгла, дебнещ някое кротко животинче, когато внезапно усети приближаването на разбеснял се слон.

Настъпилият смут в тази тиха, тъмна вила се равняваше на земетресение.

Отекна трясък: някой отключи входната врата и я разтвори така буйно, че тя се удари с все сила о стената.

После мъжки глас изрева:

— МАЙРА!

Преди години, като дете, в САЩ, ме бяха завели на състезание по надвикване. Бях страшно впечатлен от огромната сила на звука, която излизаше от мощните гърла на състезателите. Този звук, който долетя откъм стълбите и прокънтя в тъмната, тиха стая, беше също тъй гръмовен. Той ме вледени, от него космите на врата ми настръхнаха и сърцето ми замря.

Отекна нов трясък, който разтърси къщата, когато мъжът на долния етаж затръшна входната врата. После ужасният, първобитен глас изрева отново:

— МАЙРА!

Познах гласа. Бях го чул по телефона. Беше дошъл Карло!

Като се придвижих тихо, напуснах спалнята. Лампите в преддверието бяха запалени. Приближих до горния край на стълбищния парапет и предпазливо надникнах надолу. Не успях да видя никого, но сега светеше и в хола.

После грубият глас започна да пее.

Това беше глас на хулиган: немелодичен, цинично силен, безкрайно вулгарен. Това не можеше да се нарече песен: беше нещо, долетяло от джунглата, звук, от който плувнах в пот.

Изчаках горе, защото единственият изход от тази вила беше по стълбите надолу. А докато Карло е долу, нямах никакъв шанс да се покажа.

Останах в полумрака, на половин метър от парапета, където не можех да бъда забелязан. И слава Богу, защото изведнъж зърнах фигурата на мъж, застанал на осветения праг на хола.

Оттеглих се сред по-гъстия полумрак. Това беше същата фигура с широки рамене, която бях видял да се прокрадва около вилата в Соренто. Бях сигурен, че не греша.

Настъпи дълга пауза, пропита с нервно напрежение, по време на която Карло остана неподвижен, извил глава встрани, сякаш заслушан.

Затаих дъх, а сърцето ми туптеше оглушително в гърдите, и продължих да изчаквам.

Карло се приближи бавно до средата на хола. После спря, с ръце на бедрата, разтворил дългите си крака и загледан към стълбите.

Светлината от лампата над главата му го озаряваше обилно. Той изглеждаше така, както ми го бе описал Френци: бичи врат и груби черти, животинска красота. Облечен беше с чер пуловер и черни панталони, краищата на които бяха затъкнати в чифт ослепително лъснати мексикански ботуши. На дясното си ухо имаше златна обица и изглеждаше едър и силен като бик за корида.

Карло дълго се взира точно към мястото, където се укривах. Бях сигурен, че не ме вижда. Не смеех да мръдна, за да не би движението да привлече вниманието му към мен.

После той изведнъж изрева:

— Слез долу или ще се кача горе да те смъкна насила!

Загрузка...