Чакам те в Соренто

I

В девет часа на следващата сутрин бях пред хотел „Везувий“ с наетия ролс, както ми беше поръчано.

Италианският печат широко отрази смъртта на Хелън. Всеки вестник помести снимката й; на нея тя бе представена така, както я бях видял за пръв път: с роговите очила, прибраните назад коси и интелигентния, сериозен израз на лицето.

Веднага щом се разделих с Чалмърс вечерта, позвъних на Максуел. Дадох му нареждания да действа — да пусне новината.

— Да не звучи сензационно — казах. — Нека изглежда съвсем обикновено. Била на почивка в Соренто, използвала кинокамера, увлякла се в обекта, който снима, и паднала от скалата.

— Кой според теб ще повярва на такива празни приказки? — попита той с възбуден глас. — Хората ще искат да знаят какво е правила там сама, защо е живяла в такава голяма вила?

— Прав си — отговорих аз, — но версията е такава и ти трябва да се придържаш към нея. Ако е нужно, по-сетне ще дадем по-пълна информация. Но засега желанието на стария е такова и ако искаш да си запазиш работата, отрази по този начин случилото се. — Затворих телефона, преди Максуел да успее да продължи спора.

Отдадох му заслуженото, когато видях сутрешния печат. Беше спазил съвсем точно указанията ми. Печатът следваше споменатата версия и поместваше снимка. Нищо повече. Никой самонадеян журналист не изразяваше мнението си по въпроса. Всички цитираха само известните факти — трезво и без истерика.

Към девет и десет Чалмърс излезе от хотела и се качи отзад в ролса. Стискаше куп вестници под мишница и пура между зъбите. Дори не ми кимна за добро утро.

Знаех къде иска да отиде, затова не губих време с въпроси. Качих се до шофьора и му казах да се насочи към Соренто, но да кара по-живо.

Малко се изненадах, че Джун Чалмърс не е с нас. От мястото си виждах добре Чалмърс в огледалото на колата, както четеше вестниците. Преглеждаше ги бързо и старателно, пускаше ги един след друг на пода на колата, щом привършеше с това, което искаше да прочете.

Докато стигнем в Соренто, той прегледа всички вестници. Седеше, пушеше си пурата, гледаше през прозореца и контактуваше с единствения бог, който признаваше — самия себе си.

Упътих шофьора към моргата. Когато ролсът спря пред малката постройка, Чалмърс слезе от колата, направи ми знак да остана на мястото си и влезе вътре.

Запалих цигара и се опитах да не мисля какво ще види той, но смазаното, контузено лице не ми излизаше от съзнанието, бях го сънувал миналата нощ и то ме преследваше със своята натрапчивост.

Чалмърс престоя вътре двайсет минути.

Излезе със същата енергична походка, с която влезе. Пурата му, от която бяха останали три сантиметра, беше още стисната между зъбите. Реших, че да гледаш мъртвата си дъщеря с пура в устата, е все едно да играеш ролята на „железния човек“ до съвършенство.

Настани се на задната седалка на ролса, преди да успея да изляза и му отворя вратата.

— Окей, Досън, сега да отидем в онази вила.

Никой не проговори по пътя нагоре към вилата. Когато пристигнахме, аз слязох да отворя портата от ковано желязо, качих се отново и запълзяхме по алеята; видях, че линкълнът още стои върху асфалтобетонната настилка пред входната врата на вилата.

Чалмърс слезе от ролса и попита:

— Това ли е нейната кола?

Потвърдих.

Той я погледна, пое по стълбите и влезе вътре. Аз го последвах.

Шофьорът ни наблюдаваше, без да показва интерес. Щом Чалмърс обърна гърба си към него, той посегна да си вземе цигара.

Стоях на почтително разстояние, докато Чалмърс оглеждаше вилата. Остави спалнята за края и се забави известно време там. Обзет от любопитство защо се бави толкова, аз пристъпих до прага и надникнах вътре.

Той седеше на леглото до един от куфарите на Хелън, заровил едрите си, месести ръце в найлоновото бельо на дъщеря си, и гледаше съсредоточено през прозореца.

Изразът на лицето му ме вледени и аз тихо се отдръпнах назад, докато се изгуби от погледа ми, сетне приседнах и запалих цигара.

Последните два дни бяха най-лошите в живота ми. Чувствах се хванат в капан, очаквах ловецът да дойде и да ме довърши.

Фактът, че Карлоти е установил движението ми от Соренто до вилата, че знаеше за сивия ми костюм, знаеше точно кога е починала Хелън и че аз, в качеството си на мъжа със сивия костюм, съм бил горе по същото време, ме караше да тръпна от страх.

Бях лежал буден почти цялата нощ, терзан от безпокойство и тревожни мисли, и сега, докато седях и чаках Чалмърс да престане да гледа вещите на дъщеря си, отново ме връхлетя.

Накрая той излезе и бавно се упъти към прозореца на всекидневната.

Наблюдавах го и се питах какви ли мисли витаят в главата му сега. Остана неподвижен няколко минути, а после се обърна, приближи се и седна на един стол недалеч от мен.

— Не си се виждал с Хелън, когато тя беше в Рим, нали? — попита той и ме изгледа с воднистите си очи.

Въпросът беше неочакван и аз усетих как настръхвам.

— Не съм. Обадих й се два пъти, но тя, изглежда, нямаше особено желание да се навъртам около нея. Мисля, че гледаше на мен като на служител на баща й.

Чалмърс кимна.

— И нямаш представа кои са били приятелите й?

— Нямам, за съжаление.

— Очевидно е попаднала в много лоша компания.

Не отговорих.

— Предполагам, че този Шерард й е подарил бижутата и колата — продължи Чалмърс, загледан в луничавите си ръце. — Явно допуснах грешка, като я оставих с толкова малко пари. Трябваше да й давам повече и да пратя някоя жена, която да стои при нея. Когато изникне някой хубавец мръсник, тъпкан с пари, и почне да прави скъпи подаръци, дори порядъчно момиче трудно устоява на изкушението и налапва въдицата. Познавам достатъчно добре човешката природа, за да си правя илюзии. Не биваше да я излагам на опасността от такова изкушение. — Извади пура и започна да бели целофанената й обвивка. — Тя беше порядъчно момиче, Досън — продължи той. — Сериозна студентка. Искаше да учи архитектура. Затова я пуснах тук в Италия. Рим е средище на най-добрите архитекти!

Извадих носната си кърпа и си изтрих лицето. Не казах нищо.

— Имам високо мнение за теб — добави той. — Нямаше да ти възложа Международния отдел, ако не те ценях. Оправих се със съдия-следователя: ще издаде решение за смърт поради нещастен случай. За бременността няма да се споменава. Говорих и с шефа на полицията. Той се съгласи да не засягаме неприятните въпроси. Печатът ще се придържа към същото. Говорих и в тази насока. Така че полето пред нас е чисто. Оставям цялата работа в твои ръце. Вдругиден трябва да си бъда в Ню Йорк. Нямам време сам да се ровя, но за теб е наложително да се заемеш с нещата. Отсега нататък, Досън, единствената ти грижа ще бъде да откриеш Шерард.

Взрях се в него вледенен.

— Да открия Шерард? — повторих глупаво.

Чалмърс кимна.

— Точно така. Шерард е прелъстил дъщеря ми и сега трябва да си плати за това. Но първо трябва да го открием. Такава ще е твоята задача. Ще имаш на разположение необходимите парични средства и всестранна помощ. Можеш да наемеш необходимия брой частни детективи. Ще ти изпратя някой от Ню Йорк, ако тукашните не ги бива. Няма да е лесно. Очевидно той не използва истинското си име, но все някъде по нишката може да е оставил някоя улика и щом откриеш такава, след нея ще откриеш и други, които в крайна сметка ще те отведат при него.

— Можете да разчитате на мен, мистър Чалмърс — намерих сили в себе си да изрека.

— Искам да зная как ще движиш тази работа. Ще ме осведомяваш за всеки ход, който предприемаш. Ако нещо ми хрумне, и аз ще те уведомя. Задачата е да го открием, и то бързо.

— Как ще постъпим, като го открием?

Трябваше да задам този въпрос. Трябваше да зная. Чалмърс ме погледна и в очите му се появи израз, от който устата ми пресъхна.

— Ето как аз виждам въпроса — каза. — Хелън е срещнала този мръсник наскоро след пристигането си в Рим. И не след дълго я е прелъстил. Докторът твърди, че е бременна от осем седмици. А тя пристигна в Рим преди четиринайсет седмици, така че той е действал доста бързо. Тя навярно му е казала за своята бременност и като всички долни типове, той е започнал да я отбягва. Мисля, че Хелън е наела тази вила, за да го привлече отново към себе си. — Извърна глава и огледа всекидневната. — Доста е романтично тук, нали? Сигурно се е надявала обстановката да го размекне. По думите на онзи детектив-жабар Шерард или който и да е човекът под това име, е дошъл тук, но не се е размекнал.

Прехвърлих крак върху крак. Трябваше да направя нещо. Не биваше просто да си седя като треснат от гръм.

— Знаеш ли какво мисля? — продължи Чалмърс, насочил към мен пълната сила на голямата си шефска личност. — Мисля, че смъртта на Хелън не е нещастен случай. Мисля, че имаме две алтернативи: или се е опитала да го заплаши, че ще го принуди да се ожени за нея, иначе ще се самоубие, а когато той е рекъл да върви по дяволите и да скочи, ако ще от скалата, тя наистина е скочила, или, за да й затвори устата, той я е бутнал оттам.

— Нима допускате… — започнах аз и не довърших. Гласът ми сякаш идваше от някакъв тунел.

— Не мисля, че е скочила — отвърна той, наведен напред, с напрегнато лице и заплашителни очи. — Мисля, че той я е убил! Знаел е, че е моя дъщеря. Знаел е, че рано или късно ще науча какво е направил с нея. Знаел е, че ако има работа с мен, няма отърваване за него. Затова я е отвел горе на върха на скалата и я е блъснал оттам.

— Но това е убийство — отбелязах аз.

Той оголи зъби в нерадостна усмивка.

— Разбира се, че е убийство, но това не е твоя грижа. От теб се иска само да го откриеш, а за останалото ще се погрижа аз. Нека всички си мислят, че е нещастен случай. Това е удобно за мен. По този случай няма да давам никаква информация. И никой няма да се киска зад гърба ми, че дъщеря ми е забременяла. Ако негодникът бъде арестуван и осъден за убийство, цялата мръсна история ще излезе наяве, а аз не желая това, но то не означава, че няма да го накарам да си плати за извършеното. Мога да го унищожа по мой специален начин и точно това смятам да направя. — Очите му заблестяха страховито. — Не си мисли, че ще го пречукам. Не съм побъркан, но мога да превърна живота му в такъв ад, че накрая той на драго сърце сам ще си пръсне гадния череп. Имам и власт, и пари, за да осъществя това, и ще го осъществя. Но първо ще проуча основните неща в живота му. Мога да го изхвърля от къщата, апартамента, от всяко жилище, което обитава. Мога да му попреча да кара кола по пътищата. Мога да направя така, че да не го допускат в никой приличен ресторант. Мислиш, че това са дреболии, а? Представи си как на теб биха ти се отразили такива мерки. Освен това мога да вляза в следите на парите и да унищожа ценните му книжа. Мога да го лиша от работата му и да издействам никой никога да не го вземе на служба при себе си. Мога да наема главорези, които да го пердашат от време на време, докато така се наплаши, че да не смее да покаже нос по улиците вечер. Мога да направя и така, че да изгуби паспорта си. А когато животът започне да му опротивява, тогава истински ще се захвана с него. — Издаде челюст към мен, а лицето му стана мораво, с прашен оттенък. — Сегиз-тогиз попадам и на странни, жестоки типове: типове, които са леко откачени. Познавам един, който ще ослепи този мръсник само за сто-двеста долара. Ще му извади проклетите очни ябълки, без да му трепне ръката. — Усмихна се внезапно и тази усмивка ме смрази. — Ще го накарам да си плати, Досън, не се съмнявай в това. — Почука ме по коляното с дебелия си пръст. — Ти само го намери… останалото е моя грижа!

II

В един от шкафовете на бюфета, поставен до една от стените на всекидневната, намерих три бутилки с уиски и две с джин. Отворих една от бутилките уиски, намерих чаша в кухнята и си налях три пръста алкохол.

Отнесох питието на балкона и седнах на пейката. Изпих бавно уискито, загледан в прелестната панорама, без да я възприемам. Бях разтреперан, съзнанието ми беше вцепенено от уплаха.

Едва след като погълнах питието, очите ми започнаха отново да виждат. От мястото, на което се намирах, сведох поглед към далечното змиевидно шосе, което водеше надолу към Соренто. Видях големия черен ролс, който отвеждаше Чалмърс обратно в Неапол; той вземаше бързо завоите.

— Всичко е в твоите ръце, Досън — беше ми казал Чалмърс, когато го изпращах до колата. — Дръж връзка с мен. За парите не дръж сметка. Не губи време да ми пишеш. Телефонирай ми. Щом откриеш нещо, веднага се обади; няма значение по кое време ще се случи. Ще уведомя секретарката си къде да ме търси по всяко време. Ще чакам известия. Искам бързо да намерим този мръсник.

Все едно, че ми даваше бръснач и ми казваше да побързам да си прережа гърлото.

В допълнение ми нареди да огледам вилата подробно, докато съм тук, горе, да направя щателна проверка и на мястото, където Хелън е намерила смъртта си.

— Използвай колата й. Когато си свършиш работата с нея, продай я и дай парите за благотворителна цел. Продай и всички вещи на дъщеря ми, които са тук във вилата. Не са ми нужни. Поверявам ги на теб. Уредих тялото й да бъде пренесено със самолет до Ню Йорк. — Стисна ми ръка, а воднистите му очи бяха приковани в лицето ми. — Искам да намериш онзи тип, Досън.

— Ще се опитам — казах аз.

— Виж какво: трябва не да се опиташ, а на всяка цена да го намериш. — Издаде челюст към мен. — Ще държа на твое разположение Международния отдел, докато успееш, да откриеш онзи… разбираш, нали?

Което, иначе казано, означаваше, че ако не го открия, няма да получа Международния отдел.

Уискито ми подейства добре. След второто питие успях да се отърся от страха си и започнах да мисля.

Нито за миг не можех да приема, че Хелън е била убита или се е самоубила. Смъртта й е настъпила случайно. Бях убеден в това.

Не бяхме в любовни отношения. Това беше нещо, което не можех да докажа, но поне го знаех. Чалмърс ми нареди да намеря Шерард, който според него е нейният любовник. Шерард бях аз, но не бях нейният любовник, от което следваше, че е замесен друг мъж. Ако исках да спася от руините перспективите за своето бъдеще, трябваше да намеря този тип и да докажа, че е бил неин любовник.

Запалих цигара, докато размишлявах в тази насока.

Този мъж не беше ли нашественикът, когото забелязах във вилата? Ако не е любовникът й, тогава кой беше този мъж? И какво търсеше във вилата. Положително не кутийката с бижутата. Тя е била върху тоалетната масичка и е нямало начин да не я види. Тогава какво е търсил?

След като обмислях тези неща в продължение на пет минути, без да успея да стигна до някакъв извод, реших да изоставя за момента тази линия и да опитам друг аспект, който би могъл да се окаже плодотворен.

Хелън бе живяла в Рим в продължение на четиринадесет седмици. През това време е срещнала мъжа Х, който евентуално й е станал любовник. Къде го е срещнала?

И тогава ми стана ясно, че не зная нищо за живота на Хелън в Рим през тези седмици. Няколко пъти бях излизал с нея, два пъти бях в квартирата й и веднъж се срещнахме на прием, но извън това нямах никаква представа как е прекарвала времето си.

Беше отседнала в хотел „Екселсиор“, а после наела скъп апартамент близо до виа „Кавур“. Чалмърс навярно бе платил сметката за хотела, осигурявайки й малко разкош, докато тя се устрои в Рим. Вероятно след като е престояла няколко дни в хотела, тя е трябвало да се премести в някое университетско общежитие. Вместо това се е настанила в апартамент, който е изсмуквал почти всичките й шейсет долара за седмица, с които е разполагала.

Означаваше ли това, че е срещнала мъжа Х в „Екселсиор“ и той я е склонил да наеме апартамента и евентуално да плаща наема?

Колкото повече мислех по това, толкова по-ясно ми ставаше, че трябва да тръгна по този път и да издирвам Х в Рим. Знаех, че има една фирма на частни детективи, които се славеха с усърдието си. Без чужда помощ нямаше да успея да навляза в миналото на Хелън. Първата ми стъпка щеше да е консултиране с тях.

Станах и отидох в спалнята на Хелън. Бях само надникнал тук преди, но сега започнах подробен оглед.

Хвърлих поглед към двойното легло и усетих леко угризение на съвестта. Беше го предвидила за двама ни. Беше ми ясно, че любовната й връзка с Х е отшумяла и като си е търсила нов любовник, Хелън се е спряла на мен. Ръководила ли се е от любовни чувства или е търсила баща за детето си? Тази мисъл беше обезпокоителна, но да се разсъждава върху нея беше губене на време. Само Хелън би могла да даде отговор, а тя бе мъртва.

После в главата ми проблесна друга идея. Спомних си какво ми беше казал Максуел за Хелън. Тя търчи подир всичко, обуто в панталони. Тя е истинска опасност за мъжете. Ако допуснем, че Х е бил още влюбен в нея, а тя се е отегчила от него? И ако той е открил, че тя е наела тази вила и възнамерява да живее тук с мен? Навярно е пристигнал да си разчисти сметките. И я е бутнал от скалата.

Чудесна версия за пред Чалмърс, който, вярваше безпрекословно, че Хелън е била порядъчно момиче. Не можех да му я лансирам, без да замеся себе си.

С тази идея в подсъзнанието прекарах цял час, ровейки из трите куфара на Хелън. Губене на време, защото знаех, че и Карлоти, и Чалмърс ги бяха пребъркали преди мен и не бяха открили нищо. Дрехите ухаеха на скъп парфюм, което пробуди много живо в паметта ми спомена за нея. Когато привърших повторното прибиране на вещите в куфарите, за да ги взема в колата на излизане, се чувствах доста потиснат.

Огледах цялата вила, но не намерих нищо, което да ми подскаже какво е вършила Хелън от момента, когато селянката я е оставила да подрежда цветята, до момента на смъртта й.

Свалих куфарите по стълбите и ги натоварих на задната седалка на линкълна. Върнах се във вилата и си налях ново питие.

Казах си, че издирването трябва да започне от Рим. Тук не бях открил нищо и както си мислех за това, ми хрумна нещо. Замислих се за миг, после отидох до телефона и поисках Полицейското управление в Соренто. Когато ме свързаха, потърсих лейтенант Гранди.

— Обажда се Досън — казах аз. — Пропуснах да ви запитам дали проявихте онзи филм? Филмът в кинокамерата на синьорина Чалмърс?

— В камерата нямаше филм — отвърна кратко той.

— Нямаше филм? Сигурен ли сте?

— Сигурен съм.

Взрях се в отсрещната стена.

— Щом не е имало филм в камерата, тя не е снимала малко преди смъртта си — изрекох гласно мислите си.

— Не е логично. Би могла да забрави да сложи филм.

Спомних си, че индикаторът на камерата показваше, че са използвани три и половина метра филм. Разбирам нещо от тези камери и зная, че когато сложиш филм, захващащото устройство отваря процепа, през който се прокарва филма, и когато този процеп се отвори, индикаторът автоматично се установява на нула.

— Да, би могла и да забрави — отговорих аз. — Какво мисли по въпроса лейтенант Карлоти?

— Какво има за мислене? — тросна се Гранди.

— Хм, както и да е. Интересува ме също дали нещо не е взето от вилата. Като изключим бижутата.

— Нищо не сме вземали.

— Приключихте ли с камерата и с калъфа? Защото събирам вещите на синьорина Чалмърс. Ако се отбия при вас, ще мога ли да взема камерата?

— Тя не ни е нужна повече.

— Окей. Тогава ще намина. Довиждане, лейтенанте! — и затворих.

Индикаторът за използваната лента показваше три метра и половина. Това означаваше, че в камерата е имало филм и той е бил изваден от някой, който не е знаел как се борави с този вид камери. Филмът е бил изтръгнат със сила, измъкнат през процепа, без да се освободи ключалката на процепа. Това означаваше и друго: че филмът е бил похабен по този начин, от което следва, че този, който го е извадил, не е имал интерес да го запазва. Единствената цел, за да се извади филмът, е той да бъде унищожен.

Защо?

Налях си още една чашка. Внезапно ме обзе вълнение. Тази ли улика Чалмърс имаше предвид, че трябва да открия, а след нея и друга?

Хелън не би изтръгнала филма от камерата. Това бе сигурно. Тогава кой го е направил?

И ето че втората улика се отрони бавно от съзнанието ми, както полита към земята лист, откъснал се от дърво.

Спомних си, че като бях в апартамента й в Рим, тя ми показа десет кутии филми за кинокамера. Спомних си и това, че се пошегувах, задето си е купила толкова много, а тя ми отговори, че смята да използва повечето в Соренто.

Но във вилата нямаше нито една кутия с филми, нямаше и в багажа на Хелън.

Нямало е филм и в самата камера. Полицията не е взела филмите. Гранди каза, че нищо не са вземали от вилата.

Такова ли беше обяснението за присъствието на нашественика, който се прокрадваше из вилата? Той ли ги е намерил и взел? Той ли е изтръгнал филма от камерата и после я е захвърлил от върха на скалата?

За да се убедя напълно, претърсих отново цялата вила за кутиите с филми, но не ги намерих. Доволен, заключих главния вход, пуснах ключовете в джоба си, а после, като оставих линкълна на мястото му, тръгнах по градинската пътека, минах през вратичката и поех към върха на скалата.

Беше вече малко след пладне и слънцето силно печеше. Достигнах недостъпната вила под мен. Този път спрях да я разгледам по-подробно.

На терасата, в сянката на чадъра, излегнала се в шезлонг, видях жена с бял бански костюм. Тя, изглежда, четеше вестник. Чадърът ми пречеше да я видя добре. Различих само дългите й, хубави, загорели крака, част от банския костюм и от ръката със същия загар, която държеше вестника.

Леко се зачудих коя е, но имах твърде много други неща в главата си, за да проявявам интерес към нея, и продължих нагоре до мястото, откъдето Хелън беше паднала.

Грижливо огледах пътеката, острата трева и околните скали в радиус до трийсет метра. Не знаех какво търся, но бях сигурен, че трябва да го направя.

Работата беше досадна, но аз упорствах. Намерих един предмет, който би могъл да означава нещо, но можеше и да не е съществен. Това бе недопушена бирманска пура, отрязана в двата края.

Както стоях на горещото слънце и въртях между пръстите си угарката, усетих внезапно и безпогрешно, че някой ме следи.

Доста се уплаших, но имах благоразумието да не вдигам очи. Продължих да разглеждам угарката с разтуптяно сърце. Това бе зловещо чувство — да бъдеш там, горе, на тази опасна пътека и да знаеш, че някой, скрит наблизо, те следи.

Пъхнах незабелязано пурата в джоба си, изправих се и се отдръпнах от ръба на пропастта.

Все още имах чувството, че ме следят. Озърнах се предпазливо. Непроходимите храсталаци на петдесетина метра от мен, както и гъстата гора ме убедиха, че няма надежда да открия този, който се е скрил и ме следи.

Тръгнах обратно към вилата. По целия път до градинската вратичка усещах впитите в гърба ми очи. С голямо усилие на волята си наложих да не погледна назад през рамо.

Едва когато се качих в линкълна и се понесох по виещото се като змия шосе към Соренто, започнах лека-полека да се успокоявам.

III

Първата ми грижа, като пристигнах в Соренто, беше да връча ключовете от вилата на агента за недвижими имоти. Заплатих наема, който се дължеше, и му дадох адреса си в Рим, в случай че се получи някаква поща за Хелън до вилата. Помолих го да ми я препрати.

Той каза, че е много жалко една толкова красива млада жена да бъде сполетяна от тъй ужасна смърт. Каза, че е писал на собственика на вилата да постави ограда до пътеката в съседство с пропастта. Не бях в настроение да водя леки и безгрижни разговори за огради. Измънках нещо неопределено, ръкувах се за сбогом и се върнах в колата.

Отидох до Полицейското управление, където взех кинокамерата и калъфа. Гранди ме принуди да го чакам четвърт час пред кабинета му и чак тогава изпрати един сержант с камерата. Сержантът поиска да му подпиша разписка, че съм я получил.

Излязох от Управлението и се запътих към колата, преметнал през рамо камерата, прибрана в калъфа. Влязох в колата, включих двигателя и навлязох бавно в задръстеното от превозни средства главно шосе.

Това, което ми се случи на върха на скалата, ме накара да бъда бдителен. Забелязах в огледалото за обратно виждане как едно тъмнозелено рено се отдели иззад друга паркирана кола и ме последва.

Ако не бях сигурен, че някой ме наблюдаваше там, горе, на върха на скалата, нямаше изобщо да се усъмня в поведението на това рено, но сега бях изпълнен с подозрения. Фактът, че горната част на предното му стъкло беше оцветена в тъмно, което не позволяваше да се види шофьорът, усили подозренията ми.

Насочих се към Неапол и карах с умерена скорост, като от време на време поглеждах в огледалото. Реното поддържаше прилична дистанция от стотина метра. Карах с шейсет километра в час, а реното упорито ме следваше със същата скорост.

Преди да се включа в магистралата, реших да проверя дали реното наистина ме следва или по съвпадение се влачи неотстъпно зад мен.

Увеличих скоростта на деветдесет километра в час. Реното запази стометровата дистанция. Натиснах докрай педала за газта. Линкълнът се стрелна напред. Той имаше възможности за висока скорост и пъргавина и само след миг стрелката на скоростомера подскочи на сто и четирийсет.

Реното поизостана, но и то увеличи скоростта. Като погледнах в огледалото, видях, че отново скъсява разстоянието и вече бях напълно сигурен, че ме следва.

Нямаше възможност да се отърва от него по тази равна и права магистрала. Времето за номера щеше да настъпи, когато стигна Неапол.

Намалих скоростта до сто километра в час и продължих така до края на магистралата.

Реното не ме изпускаше и спазваше стоте метра разстояние, но когато намалих, за да връча билета си на служителя при изхода на магистралата, реното приближи плътно зад мен, сякаш водачът му се бе досетил, че щом навляза в неаполския трафик, ще бъде много по-трудно да ме следва. Възползвах се от възможността да запомня регистрационния номер на колата. Когато се влях в гъстия неаполски трафик, между нас имаше само около двайсет метра разстояние.

Направих опит да се отърва, но не успях. Шофьорът маневрираше много по-ловко от мен в гъстия трафик и когато направих опита си, само си навлякох цветистите ругатни на шофьорите от двете ми страни и оглушителното свирене на приближаващите насрещни коли.

Достигнах хотел „Везувий“, вкарах линкълна в единственото налично място за паркиране пред хотела, казах на портиера да не изпуска от око колата и влязох бързо във фоайето.

После спрях да погледна през въртящата се врата дали не се вижда реното, но от него нямаше следа.

Влязох в бара, поръчах си уиски и сода, а след това извадих от калъфа камерата „Пейар болекс“. Отворих я. Ролката на филма и поемащата ролка липсваха. Когато преместих лостчето за отваряне на процепа за филма, в ръката ми изпадна късче от изтръгнатия филм, десетина сантиметра дълго.

Това потвърди предположението ми. Някой е отворил камерата, извадил е двете ролки с филма, навит на тях, и е изтръгнал филма от процепа.

Върнах на мястото му късчето филм и оставих процепа в затворено положение. После прибрах камерата в калъфа.

Запалих цигара и се замислих.

По всяка вероятност мъжът Х беше изтръгнал филма. Единствената причина за това би била, ако Хелън е заснела нещо, което той не е желаел никой да види. Х, изглежда, се е появил, когато тя е била на върха на скалата, а като се е приближил, тя е насочила камерата към него. Бил е наясно каква опасност крие оставянето на такъв материал в апарата. След като се отървал от Хелън, изтръгнал филма и го унищожил.

След като се отървал от нея.

Сега вече знаех, че смъртта на Хелън не е случайна — това показваше изваденият от камерата филм и филмите, взети от вилата. Този извод ми беше крайно неприятен, но трябваше да го приема.

Предположението на Чалмърс се беше потвърдило. Хелън не бе починала при нещастен случай. Нито се беше самоубила.

Оказах се в далеч по-тежко положение, отколкото очаквах. Хелън е била убита и ако не внимавах, суровият пръст на правосъдието неминуемо щеше да се насочи към мен.