Чакам те в Соренто

I

Полицейският катер взе завоя покрай високата скала. Аз седях на кърмата до Карлоти. Той беше със сини слънчеви очила и пушеше. Стори ми се странно полицай да носи слънчеви очила. Смятах, че трябва да стои над подобни екстравагантности.

Гранди беше в средната част на катера заедно с трима униформени полицаи. Гранди не носеше слънчеви очила: каквото и да вършеше, то винаги се вписваше в полицейския устав на поведение.

Веднага щом преминахме завоя, аз познах заливчето и масивните заоблени камъни, върху които беше паднала Хелън.

Карлоти се взря в горната част на скалата. Леко се смръщи. Разбрах, че в момента мисли какво ли е да паднеш от такава височина. Като погледнах нагоре и аз си помислих същото. Далечният връх на скалата високо над нас ме караше да се чувствам като пигмей.

Катерът запухтя в залива. Щом се изравни със скалите, ние скочихме на брега.

Гранди каза на Карлоти.

— Не сме пипали нищо. Исках, вие да видите пръв. Единственото, което направихме, беше да вдигнем тялото.

Той и Карлоти започнаха систематичен оглед на мястото. Аз и двама от полицаите седнахме встрани на една скала и ги наблюдавахме. Третият полицай остана в катера.

Не след дълго Гранди намери калъфа на камерата, който бях метнал от върха на скалата. Той лежеше полупотопен във водата между две обли скали. Той го извади от водата. Двамата с Карлоти го огледаха грижливо, както професори биха огледали нещо, паднало от Марс.

Забелязах колко щателно Карлоти оглежда калъфа и бях благодарен, че се отървах от всичките си отпечатъци.

Накрая той вдигна поглед към мен.

— Това трябва да е нейно. Интересуваше ли се от фотография?

— Не бих могъл да зная — отвърнах. — Когато посещават Италия, повечето американци носят камери.

Карлоти кимна и подаде калъфа на един от полицаите, който го пусна внимателно в една найлонова торбичка.

Двамата продължиха огледа. След десетина минути и след като се бяха изкатерили на известно разстояние от мястото, където седях, видях, че са направили ново откритие. Гранди се наведе и измъкна нещо измежду отвесната стена на скалата и един камък. Лейтенантите застанаха един до друг с гръб към мен, докато разглеждаха находката.

Аз чаках и пушех, а сърцето ми туптеше силно и устата ми бе суха.

Накрая, след цяла вечност, както ми се стори, Карлоти се упъти към мен. Станах от скалата и тръгнах да го пресрещна. Видях, че държи останките от камерата „Пейар болекс“ на Хелън. Тя очевидно се бе ударила о камък при падането си от върха на скалата. Телеобективът се бе откъснал и на мястото му имаше вдлъбнатина.

— Това може да ни обясни как е станала злополуката — каза Карлоти, показвайки ми камерата. — Навярно е правела снимки, държала е камерата ей така. — Повдигна камерата и погледна през визьора. — Ако е седяла на ръба на пътеката ей там, лесно е могла с това нещо, което й е закривало погледа, да политне в пропастта при една погрешна стъпка.

Взех камерата от него и погледнах в малкото прозорче на гърба й, което показваше колко метра филм са изразходвани. Цифрата беше четири й половина.

— В нея има филм — казах. — По вида на камерата личи, че вода не е проникнала. Проявете филма и ще знаете със сигурност дали покойната е снимала нещо от върха на скалата.

Това, изглежда, му допадна като идея. През цялото време, докато пътувахме с колата за пристанището, а после с катера за мястото, където Хелън бе намерила смъртта си, знаех, че той тайно се тревожи за неприятностите, които Чалмърс може да му създаде.

— Ако не беше се представила като мисис Дъглас Шерард — каза той, като вземаше камерата от мен, — работата щеше да бъде проста и обяснима. Сега да отидем до вилата. Искам да говоря със селянката.

Върнахме се на пристанището на Соренто, като оставихме двама от полицаите да продължат издирването на улики. Те изглеждаха доста унили, задето трябва да останат при скалите. Не ги упреквах. Беше много горещо, без никаква сянка наоколо.

На пристанището взехме полицейската кола и потеглихме за вилата.

Пътуването обратно от заливчето и нагоре по шосето за вилата отне малко повече от час и половина.

Оставихме полицейската кола при портата и продължихме пеша по алеята. Линкълнът с подвижен покрив още стоеше на мястото си върху асфалтобетонната настилка.

Карлоти попита:

— Тази кола нейна ли е?

Отговорих, че не зная.

Гранди се намеси припряно и каза, че вече е проверил регистрационните номера на колата. Хелън я била купила преди десет седмици, скоро след пристигането си в Рим.

Запитах се откъде е имала пари, за да я купи. Бях силно озадачен. Казах си, че е възможно да е телеграфирала на баща си и той да й е изпратил парите, но като си спомних какво ми беше споменал той за скромната сума, която ще й отпуска, не ми се стори правдоподобно да й е дал парите.

Влязохме във всекидневната. Карлоти ме попита любезно дали бих седнал да почакам, докато той огледа вилата.

Седнах и зачаках.

Двамата с Гранди се позабавиха в спалнята. След известно време Карлоти се показа с малка кожена кутия в ръка: от онези, които купувате във Флоренция, когато непременно трябва да поднесете на ваш приятел в родината някакво подаръче.

— Най-добре ще е вие да поемете грижата за тези вещи — каза той, като остави кутийката на масата. — Те трябва да бъдат предадени на синьор Чалмърс. Ще ми дадете ли разписка за получаването им?

Повдигна капака. В кутийката имаше бижута. Два пръстена: единият с голям сапфир, другият — с три диаманта. Имаше диамантена огърлица и чифт диамантени обици. Нямам ясна представа за стойността на бижутата, но дори аз разбирах, че те са много скъпи.

— Толкова са красиви — рече Карлоти. Гласът му прозвуча с копнеж, сякаш и той желаеше да притежава такива скъпоценности. — За щастие никой не е влизал, докато вилата не беше охранявана.

Спомних си високия широкоплещест нашественик.

— Къде ги намерихте? — попитах аз.

— Бяха на тоалетната й масичка, готова плячка за всеки крадец.

— Истински ли са? Искам да кажа, да не са фалшиви?

— Разбира се, че са истински. — Погледна ме смръщено. — Бих казал, грубо пресметнато, че струват три милиона лири.

Докато той драскаше набързо разписката, която трябваше да подпиша, аз не откъсвах поглед от кутийката и нейното съдържание. На тоалетната й масичка, готова плячка за всеки крадец! Усетих как по гърба ми полазват тръпки на притеснение. Значи е изключено нашественикът, когото видях, да е бил дребен крадец. Кой е бил тогава? Стресна ме неочакваният звън на телефона.

Карлоти взе слушалката.

— Си4… си… си — каза. После дълго слуша мълчаливо, накрая изсумтя и затвори.

Гранди се присъедини към нас. Лицето му имаше очаквателно изражение.

Преди да се обърне към мен, Карлоти запали цигара и едва след това ми каза:

— Току-що са получили резултата от аутопсията.

Усещах, че нещо го смущава. Очите му издаваха неловкост.

— Е, нали знаете как е починала — казах аз в опита си да скъся някак дългата пауза, която настъпи.

— Да, няма съмнение в това.

Отдръпнах се от телефона. Чувствах неловкостта му осезателно като докосването на ръка в мрака.

— Има ли нещо ново?

Усетих, че гласът ми прозвуча остро. Гранди се обърна и ме изгледа.

— Да, има — добави Карлоти и се смръщи. — Била е бременна.

II

Наближаваше три и трийсет, когато Карлоти завърши огледа на вилата и разпита на жената от селото. Аз не я видях.

Чувах слабите звуци на гласовете им по време на техния разговор в кухнята. Останах във всекидневната и пушех цигара след цигара, а главата ми се пръскаше от страхове.

Значи Хелън е била бременна.

Това щеше да прибави последния черен щрих в картината на моето обвинение, ако се установи кой е така нареченият Дъглас Шерард. Знаех, че нямам вина нито за смъртта й, нито за бременността, но ако фактите излязат налице, никой няма да вярва в невинността ми.

Какъв безумен, безкрайно тъп глупак съм бил да се замеся с това момиче!

Кой ли е бил любовникът на Хелън?

Спомних си отново широкоплещестия, загадъчен нашественик, когото видях предишната нощ. Той ли е мъжът? Възможно. Сега беше ясно, че не е бил крадец. Никой крадец не би пропуснал да задигне бижута за три милиона лири, оставени върху тоалетна масичка.

Замислих се над тази ситуация и не свалях поглед от часовника върху поличката над камината, като знаех, че след още половин час ще трябва да дам на Чалмърс подробностите около смъртта на дъщеря му.

Колкото повече мислех за това, толкова по-остро съзнавах, че само една погрешна стъпка от моя страна ще ме довърши окончателно.

Карлоти влезе във всекидневната, когато стрелките на часовника над камината се придвижиха на три и четирийсет и четири.

— Има усложнения — изрече мрачно той.

— Зная. Казахте го вече.

— Мислите ли, че е била склонна към самоубийство?

Въпросът ме стресна.

— Не зная. Казвам ви, не зная нищо за нея. — Чувствах се задължен да продължа в тази насока, затова добавих: — Чалмърс ме помоли да я посрещна на летището и да я отведа в хотела й. Това беше преди около четиринайсет седмици. Оттогава почти не съм я виждал. И затова не зная нищо за нея.

— Гранди мисли, че е възможно да е била изоставена от любовника си — каза Карлоти. Стори ми се, че той почти не обърна внимание на думите ми. — Гранди е също така на мнение, че от отчаяние се е хвърлила от скалата.

— Американките не вършат такива неща. Те са твърде практични. Трябва да внимавате да не внушавате подобни теории на Чалмърс. Няма да му харесат.

— Не ги внушавам на синьор Чалмърс, а на вас — изрече кротко Карлоти.

Гранди довтаса в този миг при нас и седна. Загледа се в мен със студени, враждебни очи. Поради някаква причина той, изглежда, не ме харесваше.

— Внушавайте ми каквото искате — казах аз и изгледах настойчиво Карлоти. — То така или иначе няма да ви помогне, но внимавайте какво казвате на Чалмърс.

— Да — съгласи се с мен той. — Разбирам това. И разчитам на вас за помощ. Този случай ми прилича на любовна история. Жената ми каза, че момичето пристигнало тук преди два дни. Дошло само. Казало на жената, че очаква съпруга си на следващия ден, тоест вчера. Жената каза също, че без съмнение момичето го е очаквало. Било много весело. — Млъкна и се взря в мен. — Предавам ви думите на селянката. Жените често имат усет.

— Продължавайте — казах. — Както виждате, не ви противореча.

— Този мъж е трябвало да пристигне в Соренто от Неапол в три и трийсет. Синьорината й казала, че се готви да посрещне влака и че тя, жената, трябва да дойде в девет вечерта да разтреби след вечерята. Жената напуснала вилата в единайсет сутринта. Между това време и времето, необходимо на синьорината да излезе, за да посрещне влака, нещо се е случило, което или й е попречило да посрещне влака, или я е накарало да се откаже от намерението си да слезе до гарата.

— Какво е това нещо?

Той повдигна рамене.

— Може да е получила някакво известие. Не е записано да е получавала телефонно позвъняване и водила разговор. Не зная. Мисля, че е много вероятно да е научила по някакъв начин, че любовникът й няма да пристигне.

— Пак правите внушения — казах аз. — Внимавайте да не ги направите пред Чалмърс.

— Дотогава ще разполагаме с някои факти. Проверявам различни теории. — Раздвижи се неспокойно. Виждах, че е смутен и унил поради ситуацията. — Проверявам дали теорията на Гранди е убедителна за в случай, че синьорината е изпаднала в депресия и е посегнала на живота си.

— Има ли значение това? — казах аз. — Тя е мъртва. Не може ли да се представи случаят като злополука? Не е необходимо да се разгласява фактът, че е била бременна, нали?

— Съдия-следователят ще изготви заключението по аутопсията. Няма възможност то да се запази в тайна.

Гранди изрече припряно:

— Хм, предстои ми работа. Трябва да открия този Шерард.

Имах чувството, че някой докосва врата ми с парче лед.

— А аз трябва да се обадя на синьор Чалмърс — казах аз, като се опитах гласът ми да звучи нехайно. — Той ще иска да знае какво се върши в момента. Какво да му съобщя?

Двамата се спогледаха.

— Ще бъде тактично да му се каже колкото може по-малко на този етап от разследването — отговори Карлоти. — Няма да бъде разумно според мен да му се спомене за този Шерард. Не бихте ли могли да му предадете, че е паднала от скалата, докато е снимала с кинокамерата си, и че ще има дознание и пълно разследване, а дотогава…

Телефонът го накара да замлъкне. Гранди вдигна слушалката, послуша малко, сетне погледна към мен.

— Вас търсят.

Поех слушалката от ръката му.

— Ало?

Джина каза:

— Мистър Чалмърс позвъни преди десет минути. Каза, че отлита незабавно и трябва да го посрещнете утре в 18.00 часа на летището в Неапол.

Поех въздух дълбоко и бавно. Не бях подготвен за такава новина.

— Как звучеше?

— Беше много лаконичен и рязък — отвърна Джина. — Не мога да добавя нищо повече от това.

— Зададе ли въпроси?

— Не. Съобщи ми само времето, по което пристига, и помоли да го посрещнете.

— Окей, ще бъда там.

— Има ли нещо, което мога да направя?

— Не. Върви си вкъщи, Джина. Няма да имам нужда от теб сега.

— В случай на нещо, ще си бъда у дома цяла вечер.

— Окей, но не искам да те безпокоя. Засега довиждане. — И затворих телефона.

Карлоти ме наблюдаваше с намръщени очи.

— Чалмърс пристига в Неапол утре в осемнайсет часа — казах аз. — Дотогава се постарайте да изровите някои факти. Изключено е да му се каже колкото може по-малко. Той ще иска да знае всичко, и то подробно.

Карлоти направи гримаса, като ставаше от стола си.

— Ще можем до утре вечер да открием този Шерард — каза той и погледна към Гранди. — Оставете вашия човек тук. Трябва да остане, докато го сменят. Можете да ни откарате в Соренто. Не забравяйте бижутата, синьор Досън.

Взех кожената кутийка и я пъхнах в джоба си.

Когато поехме по стъпалата и по алеята към полицейската кола, Карлоти рече на Гранди:

— Ще ви оставя в Соренто. Опитайте се да установите дали някой познава Шерард и дали не е бил видян в Соренто. Проверете всички американци, които са пристигнали вчера; особено тези, които са пътували сами.

Въпреки горещината усетих как потта по лицето ми се вледени.

III

Пристигнах на неаполското летище няколко минути преди шест. Казаха ми, че самолетът от Ню Йорк лети по разписание и ще пристигне всеки момент.

Отидох до контролната бариера, запалих цигара и зачаках. Още четирима души чакаха самолета; това бяха две възрастни жени, третият — дебел французин, а четвъртият беше платинена блондинка с бюст, какъвто съм виждал само на страниците на „Ескуайър“. Носеше бял костюм от плътна синтетична тъкан и малка черна шапка с диамантено украшение под формата на китка, което е струвало на някого куп пари.

Погледнах към нея и тя се обърна към мен. Очите ни се срещнаха.

— Извинете, не сте ли мистър Досън? — попита тя.

— Да — отвърнах изненадан. И свалих шапка.

— Аз съм мисис Шъруин Чалмърс.

Вгледах се в нея.

— Така ли? Мистър Чалмърс още не е пристигнал, нали?

— О, не. През последната седмица бях на пазар в Париж — каза тя и тъмно теменужените й очи огледаха лицето ми. Притежаваше натрапчивата хубост на нюйоркска статистка в мюзикъл. Не би могла да бъде на повече от двайсет и три или двайсет и четири години, но излъчваше житейска опитност, която я състаряваше. — Мъжът ми телеграфира да го посрещна. Това е ужасна новина.

— Да.

Въртях шапката си притеснено в ръце.

— Страшно нещо… Тя беше толкова млада.

— Лошо — допълних аз.

Нещо в начина, по който ме гледаше, ме караше да се чувствам неудобно.

— Познавахте ли я добре, мистър Досън?

— Почти никак.

— Не мога да разбера как е могла да падне.

— Полицията смята, че е снимала с камерата и не е внимавала къде стъпва.

Звукът на приближаващия самолет прекъсна този неприятен разговор.

— Мисля, че самолетът вече пристига — казах аз.

Стояхме един до друг и наблюдавахме как се приземява. След няколко минути пътниците започнаха да слизат. Чалмърс беше пръв. Мина бързо през бариерата. Отдръпнах се назад и му дадох възможност да поздрави жена си. Те поговориха няколко мига, сетне той се приближи и се ръкувахме. Взря се в мен, а после каза, че искат да се приберат в хотела, колкото може по-бързо и не желае да разисква за Хелън в този момент. Аз да уредя среща с полицията в хотела му в седем часа.

Двамата се качиха на задната седалка в ролс-ройса, който бях наел за тях, и тъй като не ми бе подсказано нищо друго, седнах отпред при шофьора.

Като пристигнахме в хотела, Чалмърс ме освободи с краткото: „Ще се видим в седем, Досън“, и тези думи, от които дъхът ми пресекна, бяха погълнати от потеглилия за четвъртия етаж асансьор.

Бях виждал снимки на Чалмърс, но на живо той беше много по-внушителен. Макар да беше нисък, пълен и кръгъл като варел, излъчваше нещо, което караше мен и хората около него да се чувстваме пигмеи. Най-доброто описание, което бих могъл да дам за него, е, че приличаше на Мусолини от дните на най-голямата му слава. Имаше същата жестока, издадена челюст, същото мургаво лице и очи, пронизващи като ледокопи. Изглеждаше невъзможно да е родител на момиче като Хелън, чиято крехка, нежна красота се бе оказала тъй фатално привлекателна за мен.

Когато в седем часа Карлоти, Гранди и аз влязохме в изискания салон, който хотел „Везувий“ беше осигурил за него, Чалмърс се беше преоблякъл, обръснал и взел душ, и сега седеше начело на голяма маса в средата на салона, с пура между зъбите и гневен, застрашителен израз на суровото лице.

До прозореца бе седнала жена му Джун. Тя бе с небесносиня копринена рокля, която прилягаше безупречно на тялото й, кръстосала дългите си, добре оформени крака, чиито красиви колене привлякоха погледа на Гранди и станаха причина обикновено мрачното му, мургаво лице забележимо да се оживи.

Представих него и Карлоти и седнахме.

Чалмърс дълго се вглежда напрегнато в Карлоти. После изрече с лаещия си глас:

— Окей, нека чуем фактите.

Познавах Карлоти доста отблизо вече три години. До този миг не бях имал особено добро мнение за него като полицай. Знаех, че разчепква всичко до дъно и се справя с поверените му случаи, но никога не ме бе поразявал като особено талантлив криминалист. Сега обаче, като съдя от начина, по който той се изправи решително срещу Чалмърс през следващите двайсет минути, аз си промених мнението за него.

— Фактите, синьор Чалмърс — каза спокойно той, — ще бъдат мъчителни за вас, но тъй като сам ги желаете, ще трябва да ви ги изложа.

Чалмърс седеше неподвижен, луничавите му, тлъсти ръце бяха сключени на масата, а пурата, която бълваше бавно плаващ дим пред суровото му лице, бе здраво стисната между зъбите. Малките му воднисти очички, остри като шило, се бяха впили в Карлоти.

— Няма значение колко ще са мъчителни — отвърна той. — Изложете ги!

— Преди десет дни дъщеря ви напуснала Рим и отлетяла за Неапол. Взела местния влак от Неапол за Соренто, където посетила един агент за недвижими имоти — изрече Карлоти така убедително и гладко, сякаш бе репетирал тези свои думи най-усърдно. — Представила му се като мисис Дъглас Шерард, съпруга на американски бизнесмен на почивка в Рим.

Хвърлих скришом бърз поглед към Чалмърс. Той седеше безстрастен, пурата му гореше, ръцете бяха отпуснати на масата. Преместих поглед към платиненорусата му жена. Тя гледаше през прозореца и не даваше признаци, че слуша.

— Дъщеря ви поискала да наеме вила за един месец — продължи Карлоти със спокойния си, чудесен английски. — Настояла да й се предложи уединена къща, цената била без значение. Случило се така, че агентът разполагал с такава. Откарал синьорината до тази вила и тя се съгласила да я наеме. Пожелала някой да идва и да се грижи за домакинството, докато тя е там със съпруга си. Агентът се уговорил с една жена от съседно село. Тази жена, Мария Кандало, ми съобщи, че на двайсет и осми август отишла във вилата и там заварила синьорината, която била пристигнала няколко часа преди нея със своя спортен линкълн.

— Колата беше ли регистрирана на нейно име? — попита Чалмърс.

— Да — отговори Карлоти.

Чалмърс отръска бързо пепелта от пурата си, кимна и рече:

— Продължавайте.

— Синьорината казала на Мария, че съпругът й ще пристигне на следващия ден. Според жената нямало съмнение, че синьорината е много влюбена в този мъж, когото наричала Дъглас Шерард.

Тук Чалмърс за пръв път загатна за чувствата си. Приведе широките си рамене и луничавите му ръце се свиха в юмруци.

Карлоти продължи:

— Мария отишла във вилата в осем и четирийсет и пет сутринта на двайсет и девети. Почистила след закуската, забърсала праха и помела. Синьорината й казала, че ще ходи в Соренто да посрещне влака в три и трийсет от Неапол. Казала, че мъжът й пристига от Рим с този влак. Към единайсет часа Мария си отишла. По това време синьорината подреждала цветя във всекидневната. Според жената това било последният път, в който някой е видял синьорината жива.

Джун Чалмърс кръстоса отново краката си. Извърна красивата си глава и се взря в лицето ми. Обиграните й теменужени очи ме измериха замислено: смущаващ поглед, който ме накара бързо да се извърна.

— Случилото се от този момент до осем и петнайсет вечерта е въпрос на предположения — каза Карлоти. — Това е нещо, което навярно няма да успеем да узнаем.

Чалмърс отпусна тежко клепачи и се наведе напред.

— Защо осем и петнайсет? — попита той.

— Това е времето, когато е починала — отвърна Карлоти. — Не може да има съмнения. Ръчният й часовник се е разбил при падането. Той показваше точно осем и петнайсет.

Цял се бях превърнал в слух. Това бе ново за мен. То означаваше, че съм бил във вилата и съм търсел Хелън, а тя е била вече паднала от скалата. Никой — в това число съдия или съдебен заседател — не би повярвал, че нямам нищо общо със смъртта й, ако стане известно, че съм бил там, горе, по онова време.

— Бих желал да ви кажа — продължи Карлоти, — че смъртта на дъщеря ви се дължи на нещастен случай, но в момента не съм в състояние да направя това. Признавам, че всичко сочи към такъв извод. Несъмнено е носела със себе си кинокамера, когато е била на върха на скалата. Възможно е, когато се използва камера от този вид, така да се увлечеш, че да стъпиш съвсем в края на пътеката и да паднеш от ръба в пропастта.

Чалмърс извади пурата от уста и я остави в пепелника. Взря се напрегнато в Карлоти.

— Опитвате се да ме убедите, че това не е било нещастен случай? — изрече той със стоманен глас, който ставаше за рязане на твърд хляб.

Джун Чалмърс престана да ме гледа и наклони глава встрани: за пръв път тя като че ли прояви интерес към това, което се говореше.

— Въпросът е от компетентност на съдия-следователя — отговори Карлоти. Той никак не се смути и срещна, без да трепне, погледа на острите като ледокопи очи на Чалмърс. — Има усложнения и някои подробности, които се нуждаят от уточнение. Очертават се две алтернативни обяснения на смъртта на дъщеря ви: едното е, че тя случайно е пристъпила и паднала от върха на скалата, докато е използвала камерата; а другото, е, че е извършила самоубийство.

Чалмърс приведе рамене и лицето му почервеня от притока на кръв.

— И имате основание да твърдите такова нещо?

Той искаше да разбере дали Карлоти има сериозни основания за това твърдение.

Карлоти му изложи съображението си без всякаква деликатност.

— Дъщеря ви е била бременна от осем седмици.

Настъпи дълга, тягостна тишина. Не смеех да погледна Чалмърс. Бях впил очи в моите потящи се ръце, стиснати между бедрата.

Джун наруши тишината, като възкликна:

— О, Шъруин, не мога да повярвам, че…

Хвърлих бърз поглед към Чалмърс. Лицето му беше свирепо и кръвожадно като на слаб киноактьор, който изпълнява ролята на гангстер, изпаднал в критична ситуация.

— Сдържай си езика! — изръмжа той на Джун с глас, който трепереше от ярост. После, когато тя се обърна да погледне през прозореца, запита Карлоти: — Това ли каза докторът?

— Имам екземпляр от заключението по аутопсията — отвърна Карлоти. — Можете да го видите, ако желаете.

— Бременна? Хелън?

Отдръпна стола и стана. Още изглеждаше страховит, суров и безжалостен, но някак си не пораждаше в мен чувството, че съм жалък пигмей; атмосферата на властност, която той пораждаше с присъствието си, се беше изпарила.

Тръгна бавно из салона, докато Карлоти, Гранди и аз си гледахме в краката, а Джун зяпаше през прозореца.

— Тя не би се самоубила — рече ненадейно Чалмърс. — Прекалено силен е характерът й, за да го направи.

Тези думи ми се сториха напълно безпочвени: неочаквани думи от устата на човек като Чалмърс. Запитах се каква ли възможност е имал да установи дали Хелън изобщо е имала някакъв характер.

Никой не каза нищо.

Чалмърс продължи да се разхожда из салона, с ръце в джобовете, с напрегнато и смръщено лице.

След няколко неловки минути изведнъж се спря и зададе стария като света въпрос:

— Кой е мъжът?

— Не знаем — отговори Карлоти. — Дъщеря ви навярно умишлено е подвела агента за недвижими имоти и селянката, като им е казала, че той е американец. Няма американец в Италия с това име.

Чалмърс се върна на мястото си и седна отново.

— Изглежда, не е използвала истинското си име — рече той.

— Възможно е — потвърди Карлоти. — Разпитахме в Соренто. Имало е един американец, който е пътувал сам, с влака в три и трийсет от Неапол.

Почувствах как сърцето ми се сви: това бе ужасно чувство. Задъхвах се.

— Оставил е куфар на гарата — продължи Карлоти. — За съжаление очевидците дават различни описания на външността му. Никой не му е обърнал достатъчно внимание. Един минаващ шофьор го е видял да крачи по шосето от Соренто за Амалфи. Единственото, в което съвпадат мненията на очевидците, е, че е бил със светлосив костюм. Служителят от гарата твърди, че е висок. Шофьорът казва, че бил среден на ръст. Едно момче от съседното село го описа като нисък и набит. Не разполагаме с ясно описание. Към десет часа вечерта си прибрал куфара и взел такси за Неапол. Много бързал. Предложил на шофьора пет хиляди лири бакшиш, ако го докара на гарата навреме за влака в единайсет и петнайсет за Рим.

Чалмърс бе седнал напред в стола, гледаше с напрегнати очи. Приличаше на хищник.

— Пътят за Амалфи съвпада ли с пътя за тази вила?

— Да. Има отклонение за там.

— Дъщеря ми е починала в осем и петнайсет?

— Да.

— И онзи човек е бързал да вземе такси към десет часа?

— Да.

— Колко време е необходимо, за да се стигне от тази вила до Соренто?

— Около половин час с кола, а пеша — доста повече от час и половина.

Чалмърс се замисли за миг.

Седях и дишах с полуотворени уста, чувствах се много зле. Очаквах Чалмърс да направи някакво съкрушително откритие след тези въпроси, но се излъгах. Вместо това той неочаквано сви рамене и каза:

— Тя не би се самоубила. Зная го. Изхвърлете от главата си тази история, лейтенанте. Защото е очевидно: паднала е от скалата, докато е използвала тази камера.

Карлоти не каза нищо. Гранди се размърда неспокойно и прикова поглед в ноктите си.

— Това е решението, което очаквам да чуя — изрече непоколебимо Чалмърс.

Карлоти отвърна спокойно:

— Мое задължение е да представя фактите на съдия-следователя, синьор Чалмърс. А неговото задължение е да издаде решението.

Чалмърс се втренчи в него.

— Да. Кой е съдия-следователят?

— Синьор Джузепе Малети.

— Тук — в Неапол?

— Да.

Чалмърс кимна.

— Къде е тялото на дъщеря ми?

— В моргата в Соренто.

— Искам да я видя.

— Разбира се. Няма да представлява трудност. Ако ме уведомите кога желаете да отидете, ще ви заведа.

— Не е необходимо. Не обичам да вървят подире ми. Досън ще ме заведе.

— Както искате, синьор.

— Достатъчно е да го уредите с този, от когото зависи, за да мога да видя дъщеря си. — Чалмърс извади нова пура и започна да бели лентичката. За пръв път, откак бе влязъл в салона, погледна към мен. — Италианският печат отразява ли това произшествие?

— Още не. Задържахме информацията до вашето пристигане.

Той ме изгледа изпитателно, после кимна.

— Правилно. — След това се обърна към Карлоти. — Благодаря за фактите, лейтенанте. Ако има нещо друго, искам да го зная до започване на следствието и ще поддържам връзка с вас.

Карлоти и Гранди станаха.

— На вашите услуги, синьор — каза Карлоти.

Когато си отидоха, Чалмърс остана известно време мълчалив, загледан в ръцете си, а после каза тихо, но с ярост:

— Проклети жабари!

Реших, че сега е моментът да извадя кутийката с бижута, която ми беше поверил Карлоти. Сложих я на масата пред Чалмърс.

— Тези неща са на дъщеря ви — казах аз. — Бяха намерени във вилата.

Той се намръщи, отвори кутийката и се взря в съдържанието й. Обърна я с дъното нагоре и бижутата се разпиляха по масата.

Джун скочи на крака и дойде да надзърне през рамото му.

— Не са от теб, нали Шъруин? — попита.

— Разбира се, че не! — отсече той, побутвайки диамантената огърлица с дебелия си пръст. — Не бих подарявал на едно дете такива неща.

Жена му посегна през рамото му да вземе диамантената огърлица, но той грубо отблъсна ръката й.

— Не я пипай! — Резкият му глас ме стресна. — Върви си седни на мястото!

Присвила мълчаливо рамене, тя се върна на мястото си до прозореца и седна.

Чалмърс загреба бижутата, върна ги в кутийката и затвори капака. Докосваше я така предпазливо, сякаш бе направена от яйчени черупки.

Остана неподвижен известно време, загледан в кутийката. Наблюдавах го и се питах какъв ли ще бъде следващият му ход. Знаех, че ще предприеме нещо. Беше възвърнал властното си излъчване. Жена му гледаше навън, а аз в ръцете си; и двамата се чувствахме отново пигмеи.

— Свържи се с този Джузепе — какво му беше там презимето… по телефона — нареди ми Чалмърс, без да ме погледне. — Онзи… съдия-следователя.

Намерих номера на Малети в указателя и позвъних. Докато чаках да се свържа, Чалмърс продължи:

— Предай новината за печата без подробности. Кажи, че Хелън е паднала по време на ваканцията си от една скала и се е убила.

— Да — отговорих аз.

— Бъди тук утре сутринта в девет часа с кола. Искам да отида в моргата.

Един глас по телефона ме уведоми, че това е кабинетът на съдия-следователя. Помолих да ме свържат с Малети. Когато се обади, казах на Чалмърс:

— Съдия-следователят.

Той стана.

— Окей, Досън, действай — каза шефът ми, като поемаше слушалката. — Помни: никакви подробности.

Като излизах от салона, го чух да казва:

— Шъруин Чалмърс на телефона…

Изрече името си така, че то да прозвучи като най-влиятелното и най-внушителното на света.