Чакам те в Соренто

I

Слязох долу.

Нямах друг избор. На площадката на стълбите нямаше място за бой, а освен това единственият изход от вилата беше надолу по стълбите и оттам през входната врата или през някой от прозорците на партера.

Слязох бавно.

Не съм съвсем пигмей, но не си правех илюзии, че имам особени шансове срещу такъв бик. Начинът, по който той се беше придвижил от всекидневната до средата на хола, ми подсказа, че ще бъде бърз като светкавица, когато ме нападне.

Като слязох до средата на стълбите, бях осветен напълно от лампите в хола и спрях, за да може той да ме види.

Ухили се широко, оголил едрите си, равни бели зъби.

— Здрасти, Мак — рече той. — Не мисли, че това е изненада. Бях подир теб по целия път от вас дотук. Хайде, слез! Чаках те да си побъбрим.

Отстъпи четири крачки назад, за да не бъде много близо до мен, когато достигна хола. Слязох долу. Ако ми се нахвърли, щях да се опитам да го парирам, но аз нямаше да предприема нищо — поне засега.

— Ела тука и седни — каза той и размаха палец към всекидневната.

Влязох, избрах удобно кресло, обърнато към вратата, и седнах. Вече бях овладял нервите си. Питах се какво ли смята да предприеме. Не бях убеден, че ще извика полицията. Стига да покажа на полицаите моите вещи на горния етаж и той щеше да загази повече от мен.

Последва ме във всекидневната и седна с лице към мен на облегалката на голямо кожено кресло. Продължаваше да се хили. Зигзагообразният белег на лицето му изпъкваше рязко с белотата си на фона на силно мургавата кожа.

— Намери ли си нещата горе? — попита и извади пакетче американски цигари. Измъкна една, лепна я на дебелата си долна устна и я запали с клечка, която драсна о нокътя на палеца си. С тази си постъпка ми напомни кадър от холивудски гангстерски филм.

— Намерих ги — отвърнах. — Какво направи с камерата?

Той избълва дим насреща ми.

— Аз ще питам, а не ти, Мак — рече. — А ти ще слушаш и ще отговаряш. Как се добра дотука?

— Едно момиче беше написало телефонния номер на стената в квартирата си. Не беше трудно да науча адреса.

— Хелън?

— Да.

Той направи кисела физиономия.

— Тъпа кокошка. — Наведе се напред. — Какво искаше от теб онова ченге днес следобед?

Изведнъж престанах да му се плаша. Казах си да върви по дяволите. Нямах намерение да му седя насреща и да отговарям на въпросите му.

— Защо не го попиташ сам? — отвърнах.

— Питам теб. — Усмивката изчезна. В очите му се появи зъл пламък. — Да сме наясно още отсега. Ти не искаш да те претрепя, нали? — Сложи ръце на коленете си, за да мога добре да ги видя как изглеждат, и бавно ги сви в юмруци. Бяха с изпъкнали кокалчета, едри юмруци, които сякаш бяха издялани от махагон. — Чуй какво ще ти кажа. Обичам да бия хората. И удрям, без да си поплювам. Та затова искам да си поприказваме, за да не става нужда да те удрям. Какво ти рече ченгето?

Стегнах се.

— Иди да го питаш.

Бях почти станал от креслото, когато той ме достигна. Постъпих глупаво, като седнах в толкова ниско кресло. Ако бях седнал като него на облегалката, щях да бъда по-подготвен за нападението му. Той премина разстоянието, което ни делеше толкова бързо, че нямах никакъв шанс. Успях да отбия удара с лявата ръка, насочен към стомаха ми, но това беше само встъпление към удара с дясната. Той ме порази изневиделица. Зърнах за миг мургавото му, озъбено лице с лъскави зъби, когато нещо като тежък чук се стовари върху челюстта ми. Стаята избухна в ослепително бяло сияние. Смътно усетих, че падам, после черна забрава заличи всичко.

Свестих се след около пет-шест минути. Намерих се проснат в креслото с изтръпнала челюст и глава, която пулсираше като дихателна торба на зъболекарска газова уредба.

Карло седеше близо до мен. Той удряше топчестия си юмрук в дланта на другата си ръка, сякаш просто го сърбеше да ми нанесе още един съкрушителен удар в челюстта.

С мъка се надигнах в креслото и опитах да фокусирам погледа си на него. Ударът му бе отнел доста от парата ми.

— Окей, Мак, не казвай, че не съм те предупредил. Сега да почнем отново. Като те ударя следващия път, ще ти строша ченето. Та какво те питаше онова ченге?

Проверих с върха на езика дали са здрави зъбите ми. Никой от тях не се клатеше. Усещах студ, в гърдите ми нарастваше гняв, който ме подтикваше да се нахвърля на този убиец и да го смажа от бой. Но не бях чак толкова откачен. Вярно, че съм едър и горе-долу як, но винаги съм наясно, когато не съм от класата на противника си. Не бих завързал бой с Роки Марчано: не защото ще се уплаша от него, а защото зная, че нямам никакъв шанс да го победя. В момента знаех, че ако започнем да се бием, този бик е далеч по-силен и по-бърз от мен.

Можех да разчитам на успех само ако го изненадам. Нямаше друг начин, а и трябваше да имам тежка сопа в ръка, та като го зашеметя отпърво, да затормозя бързите му рефлекси.

— Искаше да знае имената на приятелите на Хелън — изрекох хрипливо. Болеше ме, като говорех.

Карло се почеса по носа.

— Защо?

— Защото издирва убиеца й.

Надявах се това да го смути, но се излъгах. Вместо да се стресне, той отново включи усмивката си и престана да удря с юмрук дланта си.

— Така ли? Мисли, че е била бутната?

— Сигурен е в това.

— Добре, добре. — Продължи да се хили. — Не го мислех за толкова печен. — Запали цигара. — Вземи си и ти, Мак. Май ти се пуши.

Взех цигарата и кутията кибрит, която той подхвърли в скута ми. Запалих и поех дима с пълни гърди.

— Защо е толкова сигурен, че е била бутната? — попита Карло.

— Ти си отскубнал филма от камерата и си откраднал сниманото от Хелън. Много тъпо от твоя страна.

— Така ли? Аз пък смятам, че е хитро, приятелче. Надушил ли те е вече?

Опитах се да възпра сепването си, но не успях.

— Какво искаш да кажеш?

Усмивката на Карло стана още по-широка.

— Не дрънкай щуротии: прекрасно знаеш какво искам да кажа. Ти си повече от ясен като виновник в тази работа. Аз дори се погрижих да превъртя часовника й, та ченгетата да помислят, че си бил горе, когато е полетяла в пропастта, и вярвай, Мак, никак не ми беше лесно да се добера до нея. Насмалко да си строша врата.

Втренчих се в него.

— Значи ти си я убил.

Той поклати отрицателно глава.

— Уликите сочат, че ти си го направил. Ти си бил горе, когато е паднала. Ти си мъжът на име Дъглас Шерард. — Наведе се напред и насочи дебелия си показалец към мен. Като наблягаше на всяка дума, той добави: — Ти си и онзи глупак, дето й остави бележка, че я чакаш да се срещнете на върха на скалата. Забрави за тази мъничка подробност, нали? Намерих бележката на масата, където беше я оставил, и я прибрах.

II

Чувствах се като лишен от почва под краката. Едва в този момент, като чух това, си спомних за бележката, която бях оставил за Хелън във вилата.

— Тя е тук, у мен — продължи Карло и се потупа по задния си джоб. — Истинска бомба. Тази бележка и часовничето солидно ще те приклещят, Мак. Нямаш никакъв шанс.

Беше прав. Ако Карлоти се добере до тази бележка, с мен е свършено. Видях я така ясно в съзнанието си, сякаш ми беше пред очите.

Бях писал:

Бях дори поставил часа и датата и бях я написал на бланка, взета от вилата. Шокът, че не намирам Хелън във вилата и трябва да я търся другаде, напълно беше заличил до този момент от съзнанието ми бележката.

— Когато ченгетата открият куфарите ти в гардероба за предаден багаж, те ще намерят и камерата заедно с някои филми — продължи Карло. — Ще намерят там и писмо от Хелън до теб, което ще доизясни въпроса, ако до този миг не е бил достатъчно ясен. Тя ти го е писала, преди да полети в пропастта.

Направих усилие и се стегнах. Не бих могъл да изпадна в по-отчаяно положение, и понеже то беше безнадеждно, вля в жилите ми гняв. Единственият начин да се измъкна от ситуацията, беше да взема бележката и да я унищожа. Той каза, че била у него. Трябваше да го изненадам, да го фрасна тежко и да му взема бележката.

— Тя нищо не ми е писала — казах аз.

— О, грешиш, писала ти е. Накарах я да ти пише. Има го черно на бяло. В писмото ти съобщава как е наела вилата и как вие двамата ще живеете в нея като мистър и мисис Шерард. Това окончателно ще те издаде, Мак. Недей да се самозалъгваш. Аз съм опекъл здраво работата.

Беше крайно нагъл. Сигурен бях, че лъже. Нямаше никакво писмо, пък и то не беше съществено. Бележката, написана до Хелън, беше достатъчна, за да бъда уличен.

— Окей, значи си опекъл здраво работата — рекох аз. — И какво смяташ да направиш?

Той стана и се заразхожда из стаята. А докато се разхождаше, нито веднъж не ме доближи.

— От месеци се мъча да намеря такъв като теб — рече. — Когато Хелън ми подсказа, че ти готви номер и кой си, разбрах, че тъкмо ти ми трябваш. Намерил съм ти много сладка работа. Ще вземеш един пакет и ще го прекараш през френската граница. Лесна работа за теб. Ще минеш като по вода през митничарите. С репутацията ти и службата, която заемаш, изобщо няма да надничат в багажа ти, а още по-малко ще прегледат колата. От месеци държа стоката за ей такава възможност, каквато ми се открива с теб.

— Каква стока? — попитах, без да го изпускам от очи.

Той се ухили.

— Няма нужда да знаеш. От теб се иска само да превозиш стоката до Ница. Ще пренощуваш в някой хотел, като оставиш колата в гаража на хотела. Ще сложа пакета в колата ти, преди да заминеш, и моят човек в Ница ще си го прибере през нощта. По-проста работа от тази няма.

— А ако не го направя, Карлоти ще получи бележката ми до Хелън, това ли си ми скроил?

— Бързо загряваш.

— Ако го направя, какво ще стане после?

Той сви рамене.

— Ще си отпочинеш и ще се върнеш. После, след около шест месеца, ще трябва да направиш друго пътуване до Ница. Вестникарите често пътуват. Ти си идеалният човек за пред митничарите. Ето защо се спрях на теб.

— Стига да знам какво върша — отговорих аз. — А Хелън има ли нещо общо с този избор?

— Да, само че тя беше дребна риба. — Смръщи лице. — Искаше да ти пусне въдицата за хиляда долара, ама аз я разкандърдисах. Открехнах я, че можеш да бъдеш далеч по-полезен като куриер.

Изведнъж проумях същността на цялата история.

— Тя е била наркоманка, така ли? — поисках да разбера. — Затова е трябвало да има пари и не се е интересувала как ги придобива, стига да си ги осигури. Ти значи искаш от мен да откарам в Ница пакет наркотик?

— Е, не си мислил, че ще превозиш пудра за лице, нали, Мак? — отвърна той ухилен.

— И ти си я снабдявал с опиати?

— Така е, приятелче. Винаги съм бил готов да помогна на момиче с мангизи.

— Кой от двама ви намисли да се заселим във вилата?

— Какво те е грижа?

— Ти го измисли, нали? Удобна вила и удобна скала за падане. Знаел си, че няма да се включа в играта, ако не ме хванете за гушата. Сложил си капана, хвърлил си я от скалата, а аз съм влязъл в него.

Той се разсмя.

— Много ти е буйна фантазията. Не можеш да докажеш всички тези дрънканици, Мак, но аз мога да докажа моите.

— Тя засне ли те с камерата, когато бяхте двамата там? Затова ли ти така си бързал да се отървеш от филма?

— Няма такова нещо, приятелче. Не се кахъри толкоз за камерата. Това беше номер, за да накарам ченгетата да мислят, че е било убийство. — Запали нова цигара. — Хайде сега да се заловим за работа. Ще ходиш ли до Ница или да изпратя бележката на Карлоти?

— Май нямам кой знае какъв избор.

Огледах се нехайно наоколо, за да открия някакво подходящо оръжие. Не забелязах нищо достатъчно масивно, с което да го поразя. А нямах намерение да го възпра с голи юмруци.

До вратата имаше декоративна масичка, върху която беше поставена голяма ваза, пълна с карамфили. До вазата беше сложена голяма снимка на Майра Сети в сребърна рамка. Тя беше по бял бански костюм, излегнала се в шезлонг в сянката на грамаден слънчобран. Имаше нещо смътно познато около тази снимка, но аз й хвърлих само бегъл поглед. Очите ми се спряха на солидното стъклено преспапие до снимката. То според мен щеше да свърши работа.

— Да смятам ли, че си съгласен? — каза Карло и ме изгледа изпитателно.

— Мисля, че трябва да приема.

— Браво! — ухили се. — Знаех, че ще се навиеш. Окей, чуй какво трябва да направиш. В четвъртък през нощта оставяш колата си в твоя гараж. Не заключвай гаража. Ще мина по някое време през нощта да оставя пакета. Стани рано в петък сутринта. Преспиваш в Женева, а после, в събота, продължаваш за Ница. Трябва да нагласиш нещата така, че да минеш границата към седем часа вечерта. По това време митничарите си мислят за вечерята и ще гледат да те пропуснат бързо. Отиваш в „Солей д’Ор“. Това е един от разкошните хотели на булевард „Промнад дез англе“. Няма да е зле да си резервираш стая. Оставяш колата в гаража на хотела и забравяш за нея. Загря ли?

Казах, че съм загрял.

— И без шмекерии, Мак. В тази стока имам вложен малък капитал и ако се опиташ да ми играеш двойни игри, ще те очистя като нищо. — Очите му станаха сурови. — Ти си се хванал на въдицата, не го забравяй. И си един вид заложник.

— Какво ще стане, ако Карлоти открие, че аз съм бил във вилата, когато Хелън е умряла?

— Нека го докаже — отговори Карло. — Ако те притисне яко, ще ти изфабрикувам алиби. Майстор съм по тези работи. Няма за какво да се тревожиш, стига да играеш честно с мен. Ние двамата ще си действаме така с години. Можеш да използваш успешно и швейцарската граница.

— Изглежда започвам нова кариера.

— Така е. — Загаси цигарата си. — Е, Мак, сега ми предстои малко работа. Навит ли си да тръгнеш в петък? А?

Станах бавно от стола.

— Мисля, че да.

Заобиколи ме, като спазваше разстояние и не ме изпускаше от очи.

Спрях до масата и се загледах в снимката.

— Това приятелката ти ли е? — попитах.

Той дойде по-близо, но все още бе далеч от мен.

— Не е твоя работа коя е… Изчезвай, Мак. Имам работа.

Вдигнах рамката.

— Сладко маце. И тя ли е наркоманка?

Той се озъби, пристъпи към мен и сграбчи рамката от ръката ми. Това заангажира дясната му ръка. Пернах силно вазата с карамфилите с лявата си ръка и грабнах с дясната преспапието.

Вазата, водата и карамфилите се разбиха в коленете на Карло. За част от секундата той сведе поглед и изруга.

Стисках преспапието в ръката си. Ударих го отстрани по главата с всичката сила, която можех да вложа в удара.

Той се повали на колене. Видях как подбели очи. Нанесох му втори удар в тила. Свлече се напред и се просна в краката ми.

Оставих преспапието и коленичих до него. Това бе грешка. Той беше невероятно здрав. Дясната му ръка посегна пипнешком към гърлото ми и щеше насмалко да ме удуши. Отблъснах ръката му, когато той се надигаше да стане. Очите му блуждаеха. Беше фактически вън от строя, но още представляваше опасност. Мобилизирах се и когато той вдигна глава, му нанесох такъв удар с юмрук в челюстта, който ме разтърси от кокалчетата на ръката до лакътя. Главата му тресна на пода и той се отпусна безжизнен.

Задъхан тежко, аз го сграбчих и го обърнах с лице към пода. Пъхнах ръка в задния му джоб и пръстите ми напипаха кожен портфейл.

Докато измъквах портфейла, вратата се отвори и пред мен застана Майра Сети.

Беше насочила към мен автоматичен пистолет, калибър 38.

III

Изгледахме се продължително. Изражението на очите й ми подсказа, че тя ще стреля, ако й дам най-малък повод, затова останах неподвижен, с ръка наполовина пъхната в джоба на Карло.

— Махни си ръката оттам! — отсече тя.

Бавно измъкнах ръката си от джоба на Карло. Той се раздвижи, извърна се странишком и издаде ръмжащ гърлен звук.

— Махни се от него! — изрече рязко жената.

Изправих се и отстъпих назад.

Карло се привдигна на ръце и колене, разтърси глава и се изправи несигурно на крака. За миг се олюля назад-напред, краката не го държаха, а после равновесието му укрепна, отново разтърси глава и погледна към мен. Очаквах да ми отправи жесток, изпълнен с ярост поглед, но вместо това той се ухили.

— Ти си бил по̀ куражлия, отколкото те смятах, Мак — потърка унило пострадалата страна на главата си. — От години не съм получавал такъв удар. Ти наистина ли си помисли, че съм толкова гламав, та да нося бележката у мен, а?

— Заслужаваше си да опитам — отвърнах.

— Каква е тази работа? — попита нетърпеливо Майра. — Кой е този твой партньор? — Продължаваше да държи пистолета насочен към мен, без да ме изпуска от очи.

— Това е Досън — този, за когото ти разправях. Той ще откара стоката за Ница в петък — поясни Карло.

— Вижте на какво сте обърнали стаята, маймуни такива. — Махайте се оттук! — добави тя. — Хайде, чупка, и двамата!

— О, я стига! — отвърна й Карло. — Вечно опяваш за нещо. Имам да говоря с теб. — Обърна се към мен. — Хайде, Мак, да те няма! И не опитвай друг път. Защото тогава и аз ще удрям здравата.

Самочувствието отново ме напусна.

— Тръгвам — рекох аз и поех унило към вратата.

Майра ми отправи презрителен поглед и ми обърна гръб. Като минавах покрай нея, изтръгнах пистолета от ръката й, блъснах я с рамо, тя отхвръкна и се стовари в един фотьойл. Извих се бързо и насочих оръжието към Карло.

— Окей — казах. — Давай портфейла!

Той остана за миг скован, после отметна глава и избухна в такъв гръмовен смях, че чак стъклата на прозорците зазвънтяха.

— Ще ме умориш! — изрева той и се плесна по бедрото. — Що за нахалство!

— Дай ми портфейла! — повторих аз и нещо в гласа ми го накара да се вкамени.

— Слушай, глупако, бележката не е у мен — изрече Карло и лицето му прие сурово изражение.

— Ако не искаш да получиш едно куршумче в крака, хвърли ми веднага портфейла си!

Измерихме се с очи. Той разбра, че не се шегувам. Внезапно се ухили, извади портфейла от задния си джоб и ми го хвърли в краката.

Продължих да го държа на прицел, наведох се, взех портфейла, отстъпих към стената и започнах да го преглеждам. Той беше натъпкан с банкноти от по десет хиляди лири, но друго нямаше.

Майра ме гледаше свирепо, очите й излъчваха омраза.

— Страхотен е, нали? — рече й Карло. — Буен като мен. Но здравата сме го приклещили. И трябва да направи това, което му наредих. Ще го направиш, нали, приятелче?

Подхвърлих му портфейла.

— Така изглежда — отвърнах аз. — Но внимавай: няма да стане толкова лесно.

Оставих пистолета на масата и си излязох.

Силният смях на Карло отекна по петите ми.

Още валеше, когато заслизах по стъпалата към автомобилната алея. До пътната врата стоеше тъмнозеленото рено. Зад него бе паркиран кадилакът.

Преминах на бегом, достигнах улицата и продължих да тичам до мястото, където бях оставил колата си. Подкарах бързо към апартамента си, оставих колата отвън, изкачих все така бързо стълбите и нахълтах във всекидневната. Без да сваля от гърба си подгизналия шлифер, се обадих в Международното бюро за издирване и потърсих Сарти. Не се надявах да го намеря, защото вече наближаваше десет и половина, но той се обади почти веднага.

— Реното, за което ви говорих, е паркирано на автомобилната алея във вила „Палестра“ на виале „Паоло Веронезе“ — казах аз. — Вземете няколко от вашите хора и установете незабавно наблюдение на колата. Искам да знам къде ходи този, който шофира колата. Внимавайте: той ще бъде особено бдителен.

Сарти обеща да се погрижи веднага за необходимото. Чух го да разговаря с някого, да му дава нареждания кои хора да вземе за акцията във вилата на Майра.

Когато приключи разговора, аз го попитах:

— Има ли новини за мен?

— Ще имам нещо за вас утре сутринта, синьор.

— Не искам да идвате тук.

Фактът, че Карло знаеше за посещението на Карлоти в дома ми същия следобед, ми подсказваше, че квартирата ми се следи. Предложих да се срещнем в десет часа в Пресклуба. Обеща да дойде там.

Свалих си шлифера, занесох го в банята, после се върнах във всекидневната и си налях голяма доза уиски. Седнах. Челюстта ме болеше и се чувствувах много угнетен. Бях притиснат до стената и нямаше кой да ме измъкне от критичната ситуация. Налагаше се сам да си помогна.

Следният ден беше неделя. В понеделник трябваше да отлетя за Неапол да присъствувам на следствието. А в петък сутринта трябваше да замина за Ница, ако дотогава не успея да докажа вината на Карло за смъртта на Хелън. Не разполагах с много време.

Бях сигурен, че той я е убил, но не ми бяха ясни подбудите му.

Не можех да приема, че я е убил, за да добие власт над мен. Тази идея му е хрумнала, след като е убил Хелън и навярно след като е намерил бележката, която й оставих.

Тогава защо?

Той е печелел пари от нея. Постигал е всичко, каквото поиска от нея. Доставчикът на наркотици винаги постига желаното от жертвите си… освен, разбира се, ако жертвата успее да открие нещо за доставчика, което й дава по-голяма власт над него от неговата над нея.

Хелън е била шантажистка. Могла ли е да постъпи дотолкова неразумно, че да се опита да шантажира и Карло? Не би опитала, ако откритието й за Карло не е било истински динамит: нещо, в което тя, изглежда, е била сигурна, че е достатъчно опасно за Карло, за да го държи в ръцете си. Дали не се е добрала до някое доказателство, което силно го уличава? Ако е така, тя несъмнено се е погрижила да държи под ключ това доказателство, преди да дръзне да притисне Карло.

Фактът, че той я е убил, доказва, че или е намерил доказателството и го е унищожил, или че тя не е имала време да каже, че го е скрила. Веднага щом му е отправила заплахата си за шантаж, той я е блъснал от скалата.

Така ли е станало?

Тази догадка имаше слаби шансове за успех, но беше правдоподобна. Ако успея да се докопам до това доказателство, ще мога да обезвредя Карло. Ако то съществува, къде ли го е скрила? В апартамента си? В банката? В някой сейф?

По отношение на апартамента не можех да предприема нищо. Карлоти имаше там полицейски пост. Не можех да направя нищо и по отношение на сейфа, с който би могла да разполага, но можех да се обадя на банката й, преди да отлетя на Юг за Неапол в понеделник.

Навярно си губех времето напразно, но трябваше да обмисля всеки възможен аспект. Последният ми се стори обещаващ.

Все още мислех върху него, когато, половин час по-късно, телефонът иззвъня. Като вдигнах слушалката, погледнах часовника на бюрото си. Беше, малко след единайсет и десет.

— Проследих реното, синьор Досън — каза Сарти. — Собственикът се нарича Карло Манкини. Притежава жилище на виа „Брентини“. То е над един винарски магазин.

— Там ли е той сега?

— Влезе да се преоблече. Отиде си преди пет минути, облечен във вечерни дрехи.

— Окей. Стойте там, където сте. Идвам веднага — казах аз и затворих телефона.

Навлякох отново мокрия си шлифер, напуснах апартамента и слязох при колата. За двайсет минути стигнах виа „Брентини“. Оставих колата на ъгъла и бързо поех по тротоара; скоро забелязах дебелата фигура на Сарти, сгушила се, за да се предпази от дъжда, на тъмния праг на един магазин. Пристъпих до него на сушина.

— Не се ли върна?

— Не.

— Ще вляза вътре да огледам.

Сарти леко се смръщи.

— Това е противозаконно, синьор — изрече някак отчаяно.

— Благодаря за информацията. Имате ли идея как бих могъл да вляза?

Гледах към отсрещния винарски магазин. Той имаше страничен вход, който очевидно водеше към жилището над магазина.

— Ключалката не е сложна — каза Сарти, започна да рови из джоба си и тикна в ръката ми връзка шперцове.

— И те са противозаконни — казах аз и му се усмихнах.

Той изглеждаше притеснен.

— Да, синьор. Не всеки би пожелал да има моята професия.

Прекосих улицата, спрях да се озърна и като извадих фенерчето си, огледах внимателно ключалката. Тя наистина не беше сложна, както отбеляза Сарти. Опитах три от шперцовете и при четвъртия бравата се отключи. Отворих широко вратата. Пристъпих в мрака, затворих вратата, пак включих фенерчето и бързо изкачих стръмните, тесни стълби.

Като достигнах площадката, ме лъхна застояла миризма на вино и на пот, а също и на дим от пури. Три врати очакваха да ги огледам.

Отворих едната и надникнах в малка, мръсна кухня. На мивката беше струпана грамада мръсни тенджери и два тигана, около които бръмчеше рояк мухи. Върху омазнена хартия на масата стояха остатъци от хляб и салам. Излязох в коридора и надзърнах в малка спалня, в която имаше двойно легло, неоправено, с мръсни чаршафи и възглавница. По пода бяха разхвърляни дрехи. Кирлива риза беше окачена на конзолата на една електрическа лампа. Подът беше осеян с тютюнева пепел и миризмата в тази спалня почти ме задуши.

Отстъпих навън и влязох в гостната. Тук също сякаш бе вилняла свиня. Под прозореца имаше голямо канапе и две кресла до камината. И трите бяха мръсни, потъмнели от нечистотия. На една масичка стояха шест бутилки вино, три от които празни. Върху прашната поличка на камината имаше ваза с увехнали карамфили. Стените бяха изпъстрени с мазни петна, а подът тънеше в пепел от цигари.

На една от облегалките на креслата беше поставен голям пепелник, препълнен с фасове и три угарки от пури. Взех една от угарките и я разгледах. Стори ми се, че тя е точно като онази, която бях намерил на върха на скалата. Прибрах я в джоба си, като оставих другите две.

До една от стените имаше очукано бюро, на което бяха натрупани стари, пожълтели вестници, киносписания и снимки на хубави момичета.

Отворих едно след друго чекмеджетата на бюрото. Повечето от тях бяха натъпкани с толкова боклуци, колкото човек би могъл да натрупа само ако никога не е разтребвал бюрото си, но в едно от долните чекмеджета открих нова пътническа чанта от американската авиотранспортна компания „Трансуърд Еърлайнс“. Извадих я от чекмеджето, отворих ципа и погледнах вътре.

Беше празна, ако не смятаме една смачкана топка хартия. Изгладих я и това се оказа копие на билет за отиване и връщане от Рим до Ню Йорк, с дата отпреди четири месеца, издаден на името на Карло Манкини.

Стоях загледан в билета няколко секунди, а умът ми трескаво работеше.

Ето доказателството, че Карло е бил в Ню Йорк, преди Хелън да отпътува за Рим. Това означаваше ли нещо? Те срещнали ли са се в Ню Йорк?

Пъхнах билета в портфейла си и върнах чантата в чекмеджето.

Макар че останах още половин час в жилището, не намерих нищо друго от интерес за мен, нито бележката, която бях написал до Хелън.

С облекчение се озовах отново на дъжда и на чист въздух.

Сарти беше много неспокоен, когато отидох при него.

— Доста се притесних — каза той. — Забавихте се прекалено дълго.

Имах доста по-големи главоболия, за да се тревожа за неговите нерви. Напомних му, че ще бъда в Пресклуба в десет на другия ден, и се разделихме.

Като се прибрах в квартирата си, подадох следната телеграма до Джак Мартин, водещ рубриката „Произшествия“ на „Уестърн Телеграм“, Ню Йорк:

Мартин беше великолепен в работата си. Ако имаше нещо важно във връзка с посещението на Карло в Ню Йорк, той щеше да го научи.