Чародей

Глава 11

— Името му е Исмаил — обясни Миракъл, — от рода Аназех от Неджд. Като млад се е грижел за конете на владетеля си — тренирал ги е за битки и ги е пазел. Преди много години племето му е било нападнато и най-добрите кобили на господаря му били плячкосани. Според техните обичаи отвеждали коняря заедно с конете, за да бъдат те здрави и щастливи. Исмаил бил принуден да напусне племето и семейството си и да се скита като роб с похитителите си. Накрая станал собственост на руската императрица. Като рядък и благороден жест на приятелство, тя решила да даде на нашия крал един наистина царски подарък — няколко великолепни коня. Но, както вие казахте, корабът изчезнал, преди да стигне Англия. Или поне хората мислят така. Той всъщност се разби. Разби се в ей онези скали, при самия край на Рейс. По време на една страховита буря. Потъна като камък. Целият екипаж загина. Удавиха се в разпененото море или бяха размазани по скалите. Само един се спаси. — Тя замълча за момент и се загледа в птиците, които се плъзгаха по водната повърхност, гмуркаха се, а после се извисяваха към сивото небе. — Джони и аз ги погребахме в параклиса. Единственото подобаващо място, не мислите ли?

Отговор не последва и тя продължи:

— Открих Исмаил, здраво стиснал главната мачта, която все още се вижда да стърчи над морето при отлив. Конете се бяха пръснали по брега. Мокри и зъзнещи, те търпеливо чакаха водача си. Навярно още биха били там, ако не бях отишла с лодката да измъкна Исмаил. Понеже ги спасих, него и конете, и го освободих от плен, той ме прие като изпратена от Аллах, който е пожелал да стана господарка на животните. Разбира се, и негова. Нямам никакво желание да притежавам Исмаил, но не мога да го убедя в това. Както разбирате, не съм откраднала конете. Всъщност…

— Всъщност Аллах ги спусна в скута ви като дар — рече Солтърдън. — А кои сме ние, та да спорим с Аллах?

Смехът на Миракъл стресна птиците и те се разхвърчаха. Тя размаха крака. Вятърът изду кафявата й пола и разголи коленете й. Двамата с Клейтън се бяха настанили на обраслия с трева склон, вдаден навътре в морето. Клейтън бе напрегнат и тих. Нахапаната ябълка лежеше в скута й заедно с коричките хляб, които бе донесла за птиците.

Облегна се на рамото на Солтърдън и се загледа в неподвижния му профил, преди да каже:

— Можете да ме целунете, ако искате.

— Тук ли? — Той вдигна вежди и се огледа.

— Тук — тя посочи устните си. — Цяла нощ не съм мислила за нищо друго. Всички целувки ли са толкова влажни и топли? Езикът винаги ли участва? Защото тази част най-много ми харесва. Досега си мислех, че езикът се използува само за дъвчене и говорене.

— За Бога! — приглушено възкликна той и обърна лице към мразовития вятър.

Влажният въздух къдреше по момчешки косата върху челото и слепоочията му. Беше вдигнал яката на редингота си.

Тя духна в ухото му. Клейтън раздразнено изсумтя и се изправи. Камъчета и пръст полетяха към белите гребени на вълните.

— Предполагам, че една дама не би сторила такова нещо — извика тя след него, опитвайки се да заглуши смеха си.

— Не — потвърди той и продължи нататък.

Миракъл го последва с въздишка, като подтичваше, за да го настигне. Пъхна ръката си в неговата и му предложи ябълката.

— Много е сладка, Ваша Светлост. И вкусна.

— Благодаря ви, Ева. Не искам. Само защото Адам е станал жертва на този номер, не мислете, че и аз ще падна в капана.

— Само една хапка и ви оставям на мрачното настроение. Ако това е вашето желание.

— Не съм в мрачно настроение. Започвате да говорите като Бенджамин.

— Вие наистина сте в лошо настроение, макар че не мога да си обясня защо. Една хапчица, Ваша Светлост. Казват, че ябълката е чудотворна. Нектарът й носел здраве, щастие и богатство.

— Е, добре. Щом това ще ви направи щастлива — той спря и посегна към ябълката.

Тя я грабна и затанцува. Поривът на вятъра разпиля косите й. Много бавно тя повдигна ябълката към собствената си уста, отхапа и задържа хрупкавото червено-бяло късче между зъбите си.

— За Бога! — възкликна Солтърдън, докато Миракъл се приближаваше със светнали очи. — Престанете най-сетне, Миракъл! Какво ви става? Държите се като някаква… Престанете да ме гледате по тоя начин! Сок капе от устата ви! Ето, вече тече по шията ви.

Той измъкна една ленена кърпичка от джоба си, но не я употреби, а отпусна ръка и бродираното бяло каре се развя от вятъра. Коса влезе в очите му. Тя се приближи още.

Когато застана толкова близо, че тялото й докосна неговото, Миракъл се повдигна на пръсти и му предложи късчето ябълка, което все още стискаше със зъби. Усети как тялото му пак става каменно. Той едва дишаше.

Най-сетне проговори с дълбок, сух и дрезгав глас:

— Ухаете на ябълка. И на рози. Косата ви е като пламък и ми се ще да заровя лице в нея. Дявол да ви вземе, Мери Майн, не ме дразнете по този начин, или…

— Или какво, Ваша Светлост?

— Полагам огромни усилия да остана джентълмен.

— Харесвам ви повече, когато не сте. Ябълката, сър.

— Мери…

— Защо ме наричате така? Мери Майн?

Той се вгледа продължително в очите й и раменете му постепенно се отпуснаха. Изражението му се смекчи. Обхвана нежно лицето й с ръце и каза:

— Защото ме развеселявате. Правите ме щастлив. Карате ме да се смея.

Той се наведе и пое с уста парченцето ябълка, разрешавайки на устните си да се помаят един безкраен момент, преди да я целуне. Както и преди, кръвта й забушува. Сърцето й ускори пулса си. Обхвана я познатата омая, която предния ден накара коленете й да омекнат. Главата й се зашемети. И в най-съкровените си мечти не си бе представяла нещо толкова фантастично. Сега вече знаеше какво е любовта.

Той я целуна още по-страстно. Тялото му се скова. Пръстите му се впиха в ръката й. Дръпна я грубо към себе си. Миракъл усети как страстта му се усилва. Така се случи и предишната нощ. И чувството, че толкова лесно може да предизвика желанието му, я направи по-смела. Тя се притисна към него, целуна го не по-малко пламенно и тих стон на удоволствие се изтръгна от гърлото й. Клейтън я отблъсна и се загледа в очите й, бурни като тъмните облаци на хоризонта.

— Вие си играете с мене! — изръмжа той. — Не е много разумно, Мери Майн. Дразненето може да стане опасно, ако не съзнавате какво вършите.

— Научете ме! — предложи тя със сънни клепачи и отпуснато от странна слабост тяло. Слабост, която едва сега започваше да разбира.

— Бих желал. Господи, как бих желал — рече като на себе си той. — Но не съм дошъл тук да ви съблазнявам. Дойдох, за да ви отведа с мене, Миракъл. Да съм сигурен, че вие ще станете бъдещата херцогиня на Солтърдън. Когато се оженим, ще има достатъчно време за всичко това. Послушайте ме! — Той я разтърси. — Съгласете се да се омъжите за мене и аз ще прекарам останалата част от живота си, любейки ви.

Малко смутена от думите му, Миракъл се усмихна несигурно пред непроницаемите му очи и положи ръка върху бузата му.

— Вие май сте твърде почтен, сър. Пък аз си мислех, че мъжете с благородно потекло и пет пари не дават за добродетелността на жената.

Тя отново непринудено затанцува. Страните й пламтяха от желание. Сърцето й туптеше от новите неочаквани емоции, които той породи у нея. След миг пое дъх.

— Непрекъснато ме изненадвате, Ваша Светлост. Вие, който преди се перчехте с безбройните си завоевания сред жените…

— Оставете на мира предишното ми гостуване! Аз не съм същият човек! — за момент той се обърна, за да се успокои. — Ще се омъжите ли за херцога, или не — запита я накрая той, с тон тъй яростен и разстроен, че Миракъл изтрезня.

— Може и да приема. Ако се убедя, че херцогът наистина ме обича — отвърна също тъй разгорещено тя. — Може би, ако успея да разбера защо измежду всички жени, които го желаят и обичат — безспорно сред тях са и някои от най-красивите жени в Англия, чието богатство положително превъзхожда моето, — той избра мене. Защо точно мен, Солтърдън? Отговорете ми, по дяволите! И може би аз ще размисля за женитбата… Сега, когато вече започнах да ви харесвам.

Известно време той остана с гръб към нея. Вятърът, който ту се извиваше, ту стихваше, рошеше тъмната му коса. Стройният му силует се очертаваше на фона на морето и небето. Най-сетне, уморена от мълчанието му, разстроена от странното му поведение, Миракъл се завъртя на пети и хукна.

Отдавна Миракъл не беше посещавала Алъм Бей. Язденето по неравния бряг беше дълго, но спокойният и уверен ход на Напитов правеше пътуването приятно.

Стигна до залива по една дълбока и неравна клисура. Пред нея морето яростно се блъскаше в скалите. Водните капчици пръскаха чак до варовиковата скала, ослепително чиста и бяла под лъчите на следобедното слънце.

Известно време Миракъл остана върху Напитов. Наблюдаваше как селяните с кошчета на кръста се спускат по въжета към гнездата на морските птици и събират яйца и пера. Много птици гнездяха по тия места, буквално във всяка издатина и вдлъбнатина. После девойката и търпеливият й и послушен жребец продължиха по една тясна скалиста пътека, почти скрита от гъстата папрат и морски копър, които преливаха като зелен водопад.

— По-кротко — успокои тя неочаквано раздразнилия се кон.

Напитов заподскача, запръхтя и заклати глава, отказвайки да продължи във влажния сумрак. Навремето и Миракъл беше изпитвала същото. Тогава за пръв и последен път майка й я бе довела тук, за да се срещне със Серидвен. Това място й се стори омагьосано и страшно.

Назъбените скали бяха оцветени в толкова разнообразни и ярки цветове, че изглеждаха почти неестествени. Тъмнолилаво, мрачносиньо, яркожълто, сиво и черно се редуваха като шарки върху коприна. От време на време по-смелите деца, които живееха близко до Алън Бей, се спускаха тук да събират цветни камъчета, които подреждаха с много въображение в стъкленички и шишенца или правеха мънички мозайки за туристите. Но децата не идваха често — родителите не им позволяваха… не и докато Серидвен живееше в старата каменна къщичка.

За да се стигне до нея, трябваше да се прегази през широка ивица плитка прозрачна вода. С наведена глава Напитов неохотно носеше Миракъл. Странни екзотични риби във всякакви цветове се стрелкаха около копитата му. Накрая стигнаха до синкавата плитчина. Там тя слезе от коня, потупа го успокоително и го възнагради с един морков. После влезе в бърлогата на Серидвен, като отметна гъстата завеса от растения пред входа.

Както винаги вратата беше отворена. Миракъл поспря на прага, докато очите й привикнат със сумрака. Усети странни миризми на подправки и благоухания.

— Влезте, лейди Кавендиш — чу се отвътре дрезгав глас. — Очаквах ви.

Миракъл се усмихна учудено както винаги. Като малко момиче се бе прокрадвала тихо като котка, с надеждата да надхитри старата си приятелка, но никога не бе успяла, защото сляпата по рождение сто и пет годишна Серидвен имаше прекалено остър слух. А може би изострените й сетива нямаха нищо общо със слепотата, а с магическите й способности, както твърдяха подозрителните селяни.

Серидвен бе седнала в люлеещия се стол с отпуснати рамене. Сивата й копринена коса се спускаше на плитки до пода. Незрящите й очи бяха обърнати към прозореца. Миракъл седна на ниското столче пред нея. Известно време двете останаха мълчаливи и единствено скърцането на люлеещия се стол нарушаваше тишината.

— Изминаха три месеца и седем дни от последния път, когато дойдохте да ме видите — каза накрая Серидвен. — Тогава вие бяхте объркана заради един мъж — един натрапник, както го нарекохте. Искахте да ви кажа как да го изгоните от дома си. Не го харесвахте особено, доколкото си спомням. Обясних ви тогава, че той има две лица и че може би ще покаже и добрата си страна…

— Херцогът иска да се ожени за мен — обяви Миракъл.

Серидвен кимна и продължи да се люлее.

Миракъл се изправи и закрачи из стаята, като от време на време спираше да изучава любопитната сбирка от изсушени билки и цветя, различни камъни, пера, кости на животни и стрити на прах черупки. Всички те се съхраняваха в малки тръстикови кошчета, които Серидвен бе изплела сама.

— Проклет колеблив мъж. В един момент се опитва да ме съблазнява, а в следващия е студен като скалата на проклетия Ъндърклиф! Отрича, че ме обича. Просто се нуждаел от мене, но все пак желае да се оженим. Един ден ме целува страстно, на следващия ми се кара, че го целувам. Непостоянен е като времето.

Миракъл застана до Серидвен, хвана крехката й ръка, коленичи и се загледа в лицето й.

— Това ли е любовта? Най-напред те залива, а после се отдръпва? Ако е така, тогава не ми харесва много и не мога да разбера защо всички копнеят да изживеят това чувство. Ако наистина това е любовта, Серидвен, значи тя е враг на всички нас.

Серидвен отново не каза нищо, просто гледаше през прозореца с невиждащите си очи.

— Точно в такива моменти най-остро чувствам липсата на мама. Може би тя би съумяла да ми обясни как е могла да обича мъж, който очевидно не е давал и пет пари за двете ни.

— Бихте ли се съгласили да изживеете живота на майка си? — попита Серидвен.

— Не.

— Тогава вярвам, че ще направите верния избор. Ще се омъжите за онзи, който наистина ви обича, милейди.

— Обича ли ме той? — попита Миракъл, изненадана от настойчивостта в собствения си глас.

— Не ми е работа аз да ти го кажа, мое дете. Сама трябва да откриете съдбата си…

— Но аз трябва да зная, Серидвен. Бих предпочела да изживея остатъка от живота си сама, отколкото да го прахосам, обичайки мъж, който не дава пет пари за мене… Както стори мама.

Серидвен мълчеше. Миракъл се изправи. Не беше изненадана, че приятелката й отказва да отговори. Колко пъти майка й бе идвала тук за помощ. Серидвен все караше Лорейна да пресреща лице в лице демоните си и сама да намира решенията. Старата жена се отнасяше към Миракъл по същия начин. Дори когато девойката я беше молила да й помогне да открие майка си.

Най-сетне Миракъл тръгна към вратата. Но се спря, тъй като старицата заговори.

— Бъдете внимателна, милейди, и вярвайте на инстинкта си. Той рядко ви е подвеждал досега.

— Точно инстинктът ми ме провали, мадам. Част от мене все още не забравя предишния мъж. Докато другата част вече се е влюбила в мъжа, в който той се превърна.

— Доверете се на инстинкта си — повтори Серидвен и отново се залюля.

Миракъл изтича по коридора до стаята на Солтърдън. Пантофите й не вдигаха почти никакъв шум по студения каменен под. От време на време подскачаше като развълнувано дете и преглъщаше кикота, който бълбукаше в гърлото й. Хвърли неодобрителен поглед към мизерните свещи, които пращяха в сянката. Утре цял ден ще лее свещи. Тази вечер ще празнува.

Бенджамин се изненада, когато тя влетя в стаята. Притискайки купчина дрехи към гърдите си, той я изгледа с кучешките си очи и присви уста.

— Къде е Негова Светлост? — попита тя и затанцува.

— Мисля, че си попийва с мистър Хойт — отвърна прислужникът и сепнато затвори уста.

Миракъл се изсмя.

— Спокойно, Бенджамин. Много добре ми е известно, че от време на време Джони си попийва. Дори знам точно къде си крие запасите — тя огледа акуратно сгънатото бельо в ръцете му, приближи се и прокара пръсти по безупречно белите ризи. — Откъде ги взе?

— Купихме ги в Найтън, госпожице. Въпреки че не мога да си представя защо, след като у дома си има стотици. Бейсингст… ъ… а Негова Светлост обикновено не се конти много, не и при неговата склонност към физически труд.

— Така ли? — замислено рече Миракъл, докато Бенджамин със замах затваряше долапа. Дяволита усмивка пробяга по устните й. — Можеш да кажеш на Негова Светлост, че не биваше да прави заради мене такава скъпа жертва. Няма значение всъщност. Смятам да му го кажа сама.

Завъртайки се на пръсти, тя изфуча от стаята и се понесе от коридор към коридор, докато стигна до апартамента на Джони. Джонатан седеше в креслото пред огъня. Болният му крак бе опрян на табуретка с възглавничка. Солтърдън стоеше изправен до камината с питие в едната ръка. Другата беше мушнал в джоба на сакото си. Носеше риза от онези, които тя беше ушила. Изненадано осъзна, че в друг случай би се ядосала и би му наговорила, че не се нуждае и не търси неговата благотворителност.

Но сега можеше само да го гледа — стегнат и елегантен, с нещо хищническо в израза. Тези сиви очи, тъмни, топли като разпалените пред краката му въглени, я оставиха за момент безмълвна и тя забрави защо търси него и Джони.

— Двамата сте направо забележителна двойка — Миракъл целуна Джон по бузата. После направи пред Негова Светлост един бърз кникс. Клейтън го посрещна с шеговита усмивка, повдигна едната си вежда и иронично положи ръка на сърцето си, да изрази колко е трогнат. Двамата се спогледаха и размениха развеселени погледи.

— Милейди е в добро настроение тази вечер — отбеляза Джон.

— Имам чудесни новини — обяви тя. — Трябваше да ги споделя с вас двамата.

Миракъл измъкна от джоба си едно писмо и го развя във въздуха.

— Писмо от мама!

— А — рече само Джон, смъкна очилата от носа си и ги сгъна внимателно.

— Изглежда е прекарала последните осем месеца в Рим. Описва подробно катедралите, селцата и хората. Цял месец е живяла с една графиня в замъка й на брега на Тибър. Представете си да прекарваш дните си, наслаждавайки се на слънцето на някоя веранда с изглед към реката. После да танцуваш до зори в прегръдките на някой очарователен граф.

Тя направи пирует, при което полата й се завъртя около глезените. После задъхано се разсмя.

— Явно е безумно щастлива, макар и понякога малко объркана. Почеркът й е вече някак несигурен. Но това са дреболии, нали? Важното е, че ми писа. След почти една година, най-сетне се обади.

Миракъл падна на колене пред Джон, който продължаваше да се взира в огъня, и внимателно постави писмото в скута му. Зачака да я погледне.

— Писмото е изпратено от Версай само преди три седмици. Виж клеймото. Можем да отидем там, Джон…

— Не!

Тя стисна ръката му. Мъчеше се да запази усмивката си.

— Имам пари. Спестила съм достатъчно…

— Зарежете тая мисъл, Мира. Няма да ви разреша да се влачите Бог знае къде, за да търсите някакъв си призрак. Нищо не би докарало Лорейна обратно при тази мизерна купчина стари камъни.

Изправяйки се с усилие от креслото, Джон взе бастуна си и добави:

— Откажете се от тая мисъл, момиче. Бъдете доволна от това, което имате тук…

— Получих само една изписана хартия. Как бих могла да се задоволя с нея?

— Тя ви обича достатъчно, за да ви пише…

— Но не ме обича достатъчно, за да се завърне у дома. Или да си направи труда да ми обясни къде бих могла да я намеря.

Миракъл се изправи, оставяйки писмото да полети като есенно листо към под. После отиде до прозореца и се опита да съсредоточи мислите си върху нещо различно от чувството, което стягаше гърлото й. Смрачаваше се. Селският пейзаж се обагри в студено, безцветно сиво. Светкавица проряза далечните облаци, а надигащите се ветрове заплющяха по морските вълни и ги разпениха.

— Е, добре — девойката се мъчеше да не признае болката и гнева, които я задушаваха. — Май пак ще има буря. Ще накарам Исмаил да ми доведе Хасан. Трябва да ида до фара възможно най-бързо.

— Миракъл! — Извика Джон, докато тя се отправяше към вратата. — Моля ви, момиче, не отивайте. Там няма да намерите утеха за мъката си. Оставете това окаяно място на проклетия вятър и на вълните, Мира!

Все още изправен до камината с питието в ръка, Клейтън гледаше как Миракъл излиза от стаята с гордо вирната брадичка, въпреки опитите на Хойт да я спре. Когато Джонатан я последва в коридора, Клейтън се наведе и вдигна писмото. Все още го разглеждаше внимателно, когато Хойт се върна в стаята с изпотено чело и изкривено от болка лице. Той закуцука несигурно към креслото и се отпусна в него. Скърцаше със зъби и разтриваше крака си. После започна яростно да ругае. Когато вдигна поглед към Клей, очите му потъмняха и той се сви на мястото си.

Клейтън сгъна писмото и го хвърли в огъня. Наблюдаваше как за момент то трепна от надигащата го топлина, преди да избухне в ярък пламък. Едва когато догоря, младият мъж се обърна пак към Джон.

— Кога, дявол да го вземе, възнамерявате да й признаете, че вие сте го написали? — попита с тих, но суров глас той.

— Не разбирам какво имате предвид — отряза го Джон.

— Мисля, че разбирате. Кога, по дяволите, възнамерявате да й признаете? — Гласът му беше като стомана.

Победен, Джон изпусна една въздишка и затвори очи.

— Скоро. Когато му дойде времето.