Чародей

Глава 17

Миракъл прекара цялата сутрин пред прозореца на спалнята си. Опряла чело на рамката му, тя наблюдаваше трескавото оживление долу на улицата, докато топлото слънце грееше в лицето й. От време на време вдигаше прясно откъснатата роза, която бе намерила върху възглавницата си, когато се събуди, и я помирисваше. Венчето беше бледожълто, а листата — восъчнозелени. Ухаеше божествено.

Усмихна се сънливо. Колко красив изглеждаше тая сутрин светът! Искрящо оживен. За пръв път от пристигането си в Лондон закопня да се включи в гъмжилото около нея. В крайна сметка това бе неговият свят. И тя възнамеряваше да го приеме изцяло. Да го покори. Това бе най-малкото, което можеше да стори за мъжа, когото обичаше. О, как го обичаше! Сърцето й се разтуптяваше при спомена как се бяха любили тази нощ тук, на прозореца. На пода. На стола. И накрая, но не по-малко страстно — на леглото. Бяха се любили, докато първите златисточервени слънчеви лъчи започнаха да озаряват сивото небе. След това от изнемога и щастие тя потъна в дълбок сън. Размърда се само когато той леко я целуна по бузата и прошепна: „Ще се върна, любов моя, обещавам“.

Да, но кога, запита се тя, загледана в улицата, и се засмя. Доволна от себе си, Миракъл се отдръпна от прозореца и затанцува из стаята. Точно тогава Гертруд влезе. Прислужницата я изгледа учудено и с присвити устни, което накара девойката да се разсмее още по-силно.

Като продължи да валсира, тя грабна изненаданата камериерка в здрава прегръдка и каза:

— Възхитителна сутрин, Герти! Не си ли съгласна?

— Да, милейди, но…

— Разбира се, не може да се сравнява с ездата на Напитов по брега, когато морските пръски и мъглата целуват лицето ми. Не, не бива да мисля за Напитов сега. Отказвам да сантименталнича през една тъй чудесна утрин. Негова Светлост съобщи ли кога възнамерява да се върне? Трябва да се изкъпя, да си изчеткам косата, може би да сменя роклята си. Искам да изглеждам безупречно, когато го видя отново. Етел! — повика тя от вратата, — ще ми напълниш ли ваната? И сложи малко розова вода. Бих могла да вплета няколко рози и в косата си. Вярвам, че това би му харесало. Скъпа моя Гертруд, защо стоиш като статуя? Нямаш ли какво да кажеш?

Прислужницата закърши ръце и започна да усуква престилката си. Гънка на безпокойство помрачи челото й.

— Милейди… Момиче… Чудех се… От колко време точно познавате Негова Светлост?

Докато четкаше косите си, Миракъл гледаше свежия цвят на страните си, отразени в огледалото, и свенливо се усмихна.

— От четири месеца, струва ми се. През три от тях не го одобрявах. Можеш ли да си представиш, Гертруд? Когато за пръв път срещнах херцога и неговите приятели, го помислих за неприличен. Арогантен. Със сърце от камък и душа, черна като катран. Беше груб, и студен и… Но вече не е! — Тя говореше на образа на Гертруд в огледалото. — Веднъж мама ми каза, че истинската любов може да промени и най-дивия и прост мъж. Оказа се, че е права. Да! Мъжът, който неотдавна се върна при мене, вече има съвсем друг характер, скъпа моя Гертруд. Не си ли съгласна?

— О, да, милейди — отвърна прислужницата някак под нос. — Той съвсем сигурно е друг човек. Хъм! Говорил ли ви е Негова Светлост някога за семейството си, госпожице?

Като завърза високо косата си заради къпането, Миракъл кимна и грабна един фуркет от тоалетката.

— Случвало ли се е да спомене, че има брат?

— Земеделец, който живее в конюшня, представяш ли си, Гертруд? Къде е Етел с горещата вода? Страхувам се, че ще се върне, преди да съм се облякла.

— Братята бяха много близки, милейди. Нали знаете — кръвта вода не става. Вероятно няма нищо, което не биха сторили един за друг.

Миракъл притича до отворения прозорец и се вгледа в движението по улицата, в пешеходците, сновящи нагоре-надолу, в жените с чадъри, в мъжете с цилиндри и бастуни. Все още нямаше и следа от Солтърдън. Тя пак се обърна към Гертруд и се намръщи.

— О, Герти, побеля като платно. Нещо не е наред ли?

— Ами, аз… Милейди, аз не зная как да го кажа… Сигурно ще изгубя мястото си, но… — Жената хапеше устната си, а разтревожените й очи изпитателно наблюдаваха Миракъл. — Вие наистина ли сте влюбена в този мъж, милейди?

Младото момиче кимна.

— Страхувам се, че сърцето ви ще се разбие, ако се окаже, че… че той е по-малко от онова, за което го имате.

— Отчаяна ще бъда. Заради него се отказах от всичко, което притежавах някога. Бих била загубена без Негова Светлост. Защо, Гертруд? Имаш ли нещо да ми кажеш? Има ли нещо, което трябва да зная?

Етел се появи на вратата, носейки плискащото се ведро с вряла вода. Косата й падаше върху очите. Тя съобщи:

— Имате посетител, милейди.

— Негова Светлост ли?

— Някоя си госпожа Елисмиър, милейди. Каза, че идва по заповед на Негова Светлост.

— Елисмиър?

Миракъл напусна стаята и боса, на пръсти, приближи до стълбището. Долу в преддверието чакаше слаба побеляла жена в семпла муселинена рокля с висока талия и ешарф със ситни плисенца около шията.

Етел я докосна по рамото.

— Обувките ви, милейди.

Миракъл пое пантофките и ги нахлузи. Едва тогава заслиза предпазливо и внимателно по стълбите.

Госпожа Елисмиър я изгледа строго. Кафявите й очи светеха от любопитство.

— Лейди Кавендиш? — усмихнато попита тя. — Негова Светлост, херцогът на Солтърдън, ми поръча да дойда в Парк Хаус. — Със сключени ръце тя наклони глава първо на едната, после на другата страна. Погледът й се спусна по Миракъл, поспря на косата, после на роклята и накрая се установи върху поизносените й обувки. — Очарователна! Сега разбирам какво е искал да каже. Необработен диамант. Скъпоценен камък, който се нуждае от още малко шлифоване.

Миракъл се намръщи.

Госпожа Елисмиър се въртеше около нея. Нейните „Хъм-хъм“ бяха прекъсвани понякога от „Ах“.

— Чувствам се като някакъв проклет кон — изтърси най-сетне Миракъл. — Искате ли да видите и зъбите ми?

— Казаното е грубичко, но изразява някакво чувство за хумор. Да си остроумна не е достатъчно, скъпа моя. Човек трябва да притежава достатъчно ум, за да избягва да го демонстрира често. Особено в наше време, когато от жените се изисква да бъдат виждани, но не и да бъдат чувани.

— Коя сте вие — запита Миракъл — и защо сте тук?

— Колко небрежно от моя страна — госпожа Елисмиър подаде ръка. — Предположих, че той ви е говорил по този въпрос. Но очевидно не го е сторил. Негова Светлост ме ангажира за вас. Да бъда ваша компаньонка. Да… поизгладя някои… грапавини. Да ви подготвя за бъдещата ви роля на херцогиня на Солтърдън.

— О! — Миракъл направи гримаса и усети как гневът се надига в гърдите й, нещо засяда в гърлото й, а бузите й пламват.

— Явно Негова Светлост разбира, че ми липсват известни качества, които семейството му и обществото смятат за особено важни — каза сподавено Миракъл.

Госпожа Елисмиър застана зад нея и нежно погали кичура коса, който се беше измъкнал от възела и бе паднал върху рамото й.

— Той не се срамува от вас, скъпа моя. Далеч е от тая мисъл. Всъщност истината е, че никога не съм виждала този мъж да държи толкова на една жена. Единственото му желание е да бъде сигурен, че ще сте щастлива като херцогиня. Животът, който това положение предлага, може понякога да бъде истинско изпитание дори за най-подготвените…

Миракъл се отдръпна.

Госпожа Елисмиър пое дълбоко дъх.

— Той ме предупреди, че може да има известна съпротива… от ваша страна.

— Тогава не е трябвало да ви изпраща. Страхувам се, че е прахосал вашето време и моето. Напълно способна съм да поема задълженията си като съпруга на херцога, без каквото и да е вмешателство, или… подготовка, или… Негова Светлост намира личността и маниерите ми толкова противни, не мога да си представя защо ще има и най-малкото желание да се ожени за мене. Така че вие може да си тръгнете и да съобщите на Негова Светлост, че вашите услуги не са нужни.

Като отново сключи ръце, за да изрази търпеливостта си, госпожа Елисмиър вирна брадичката си не по-малко упорито от Миракъл и поклати глава.

— Не мога, лейди Кавендиш. Ангажирана съм от Негова Светлост и приемам заповеди само от него. Личните ми вещи ще пристигнат…

— Вашите лични вещи?

— Разбира се. Ще живея тук. Да ви правя компания.

— Тогава аз ще напусна.

— Както искате, скъпа.

Те си размениха свирепи погледи.

Накрая Миракъл се връцна и измарширува до вратата, отвори я със замах и се намери лице в лице с трима плещести мустакати мъже, които мъкнеха на гърбовете си огромни пътнически сандъци. Тя ги изгледа как дефилират край нея. После продължи войнственото си слизане по стъпалата. Крачките й се удължиха по пътеката и през портата и тя се присъедини към тълпата от граждани с цилиндри и спретнати сюртуци от сукно, към красивите жени, облечени в модни коприни или по-простички прилепнали муселинени рокли с фестонирани подгъви, които се влачеха по земята. Блъскаха я. Бутаха я с лакти. Бе пометена въпреки усилието си да не я настъпят или прегазят. Миракъл се потопи в тълпата. Лицето й все още пламтеше, мисълта й препускаше и тя изобщо не обръщаше внимание накъде върви.

За кого, по дяволите, се мислеше той, та да намеква, че в сегашния си вид не била достойна да представлява семейството му след женитбата?

Дявол да го вземе! Та досега не го беше грижа какво върши или как изглежда тя!

Но тук не е островът. Съвсем не. Това не са съпругите и дъщерите на земеделците, със смъкнатите си от работа рамене, с бръчките около очите от постоянното взиране в шиенето на оскъдната светлина на свещите. Не, това бяха жени, облечени елегантно в ярки цветове; носеха чадърчета и кошнички за пазаруване; чантички от синци висяха на копринени шнурове около китките им, лицата им блестяха. Те се смееха и разговаряха с приятелите си.

Миракъл се отпусна и тълпата я повлече. Бе неочаквано омагьосана, мъничко изплашена и объркана от гледката, звуците и миризмите, които достигаха до нея от всички страни. По тротоарите чираци, току-що измъкнали се от постелята, сваляха кепенците от арковидните витрини. Парцаливи хлапета играеха на прескочи-кобила на уличните колове. По широките чисти улици имаше платформи на пивовари, теглени бавно от впрегатни коне; огромни покрити каруци с широки колела и коли със сено. Кочияшите на каретите се скупчваха зад тях и даваха повод на старите файтонджии да скачат от каприте си и да крещят с размахани юмруци.

Малко по малко тя се отърси от нервността си. Изглежда никой не я забелязваше. Пък и защо да я забележат? Тя не се различаваше от околните. Освен това много скоро щеше да се омъжи за херцога на Солтърдън. И след като го направеше, нямаше да има нито една дама, независимо колко изтънчена и изящно облечена е, която да не я приеме. Тя трябва непременно да обясни това на Солтърдън, когато отново го види.

Миракъл измина километри, влачена от тълпата като останка от разбит кораб. Витрините на магазините привличаха хората по тротоарите. Тя също спря да позяпа с опрени на стъклото ръце. Истинско изобилие от коприна, муселин, басма във всевъзможни десени и разцветки — повече, отколкото би могла да износи за цяла година. Порцелан и стъкло, накити и сребро — всички блестящи и тъй разнообразни, че можеха да задоволят и най-съкровените желанията.

Вървеше все по-нататък и почти не забеляза как премина от по-изискания квартал към по-бедняшки. Постепенно потокът от фино облечени хора оредя. Вече я заобикаляха работници с престилки и подплатени кожени якета. Срещаха се и от онези мъже, които показваха сменящи се картинки зад дебели увеличителни стъкла в малки сандъчета. Край черковните стени жени продаваха канарчета във върбови кафези. Колко силно и красиво пееха малките птички, въпреки тяхната тъжна, мръсна и тясна клетка. Като издуваха малките си бледожълти гърди, те чуруликаха, надвивайки какофонията. Усмихната, Миракъл спря да послуша и да окуражи възторжените певци. Вмъкна пръст през решетката и високо се разсмя, когато едно особено мършаво птиче с изкривено краче кацна върху ръката й и започна да пее.

— Ти! — извика жената с птичките. — Ти с кафявата рокля! Махай се! По-добре си намери друг ъгъл да проституираш, ако не искаш да си имаме разправии. Това, по дяволите, си е моят участък и няма да го отстъпя на такива като тебе.

Като вдигна очи и огледа старата жена с коси като слама, които стърчаха изпод смачкана кадифена шапка, украсена с препарирани избелели канарчета, Миракъл каза тихо:

— На мен ли говорите?

— На кого друг, по дяволите, бих говорила? На Савската царица ли?

Младото момиче бавно се изправи.

— Само се възхищавах от птичките ви. — Тя се опита да се усмихне, което бе посрещнато с подигравателна и самодоволна гримаса от старата вещица. — Кой ги купува? — попита Миракъл, надявайки се, че един възпитан разговор ще спечели сърцето на киселата търговка.

— Ти тъпа ли си? — изджавка жената. — Кой, по дяволите, мислиш, че ги купува? Миньорите, разбира се.

— Миньорите ли? Че за какво?

— За да ги отнесат долу в проклетата дупка. Заради газа. — Старицата почука челото си. — Ако в мините се появи газ, птичките умират първи.

— О! — възкликна девойката. — Това е ужасно! Жестоко! Те са толкова прелестни, за да бъдат пожертвани. Как може да го правите? Една гарга или врана няма ли да свърши същата работа?

— Ако продължиш да се предлагаш на моя ъгъл, може да употребя и тебе — извика жената и ръгна с пръста си Миракъл в гърдите. — А сега се омитай, моя прекрасна малка уличнице, преди да съм се разкрещяла истински.

— Ох! — извика Миракъл и залитна назад. — Коя мислите, че съм, мадам? Или по-точно за каква ме вземате?

Намигвайки, с юмруци, които все още потупваха мършавите й бедра, търговката на птички се ухили злобно.

— Не се и съмнявам, че си една от ония уличници от Спиталфийлдс, която се опитва да чопне една гвинея.

— Уличница! Добра ми жено, аз съм лейди Кавендиш.

— Как не! Лейди? Никога не съм виждала дама, облечена по този начин.

— Какво им е на дрехите ми?

— Изглеждат като измъкнати от проклетите гробари или вехтошари. Лейди! Ей, Барни! — викна тя на шкембестия касапин с кожена престилка от другата страна на улицата. — Това женче тук твърди, че е лейди.

— О, как се осмелявате! — извика Миракъл.

После с ужас забеляза, че неколцина мъже в лекьосани от пот дрехи спряха да работят и започнаха да се смеят и коментират. С пламнало лице тя се вгледа в хилещата се жена, без вече да разбира обидите й. А и не искаше да ги разбере. Мястото на гърдите й, където вещицата я беше ръгнала, болеше отвратително и за първи път, като се огледа, забеляза, че прекрасните величествени сгради на Уест Енд са сменени от разпръснати недостроени паянтови къщи и не толкова процъфтяващи търговски магазини. Забеляза още жени, застанали по уличните ъгли с протрити от носене дрехи и кърпени обувки. От време на време те подвикваха към по-фино облечените минувачи, които не им обръщаха внимание. Жените стигаха дотам да се приближават към случайни карети, спрели за момент заради движението.

— Ще ти дам да разбереш! — процеди Миракъл и възнагради чернозъбата вещица с тънка усмивчица. Протегна се небрежно и със замах отвори клетката с птички. С пърхане канарчетата излетяха като цвъртящ жълт облак.

— Ау! — изкрещя повлеканата, като правеше отчаяни и напразни опити да улови отлитащите птички. — Птиците ми! Проклетите птици! Сатана! Вещица! Помощ! Някой да я хване! Спрете я! Полиция!

Миракъл се дръпна, ускори крачките си, накрая затича. Крясъците на жената се чуваха все по-слабо, погълнати от шума на оживлението около нея. Внезапно се спря пред застрашителната мрачна фасада на болницата за луди „Св. Лука“. Скулпторите на Меланхолията и на Безумието, изваяни от Хогард, украсяваха двете страни на входа. Дишайки ускорено, тя се залови за заключената желязна врата и се взря в почернелите от сажди каменни стени и не по-малко мръсните разтворени прозорци, през които се различаваха бледите измършавели лица на обитателите, отправили надолу към нея празните си погледи.

Миракъл се обърна. Трескаво заразглежда улицата, сградите, потока от безизразни очи. Всеки се бе съсредоточил в собствените си мисли и никой не я забеляза. Сякаш бе пукнатина в тротоара.

После дочу пърхане на криле до лицето си. Огледа се. Канарчето с извитото краче кацна на рамото й, вдигна главичката си и прекрасно запя.

Една тежка ръка я хвана за другото рамо. Тя извика от изненада и болка. Хващането бе като разпъване на кръст и тя се завъртя.

Портата на „Св. Лука“ зееше като паст. Един санитар в сивкави дрехи стоеше там. А друг, цял фут по-висок, я стискаше като в менгеме.

— Отиваш ли някъде? — изръмжа той и я възнагради с усмивка от разядени зъби.

— Моля да разберете, Ваша Светлост. Тия клети същества непрекъснато намират начин да избягат от нас на улицата. Нямаме достатъчно персонал, за да наглеждаме всички. А и средствата ни са съвсем недостатъчни за истински предпазни мерки. Моите санитари просто са си вършели работата. Когато са видели девойката, тя е била явно объркана и разтревожена. Борила се е със зъби и нокти, крещяла е с цяло гърло от ужас и твърдяла, че е лейди. И не само това. Твърдяла, че е бъдещата херцогиня на Солтърдън и настоявала да се свържем с вас. Изглеждаше толкова непреклонна, Ваша Светлост. Моля да ме разберете! Ние в „Св. Лука“ трябва да вземаме всички предпазни мерки, преди да приемем един пациент. Затова си помислих, че ще е най-добре да ви поканя тук. Разбирам колко обременяващо за вас е…

— Приключвайте! — Клейтън сряза нервния администратор и продължи да крачи, опитвайки се да не обръща внимание на далечните шумове, които отекваха по тесните като тунел помещения на болницата.

Госпожа Елисмиър седеше до стената на стол с висока облегалка. Погледът й следеше младия мъж. Ръцете й в ръкавици стискаха малка дамска чантичка в скута.

Администраторът Уилкис кимна на помощника си. Една врата се отвори. Човекоподобен вой и стенание нахлу заедно с вонята от физическа и умствена разруха.

С ръце в джобовете Клейтън се взираше пред себе си и размишляваше какво ли наказание ще получи, ако убие брат си.

— Ваша Светлост — продължи да досажда Уилкис, — момичето. Познавате ли я?

Клейтън се обърна към вратата. Там стоеше Миракъл.

Двама санитари я стискаха здраво за ръцете. Тя го загледа със стъклени, широко отворени очи. Малката й упорита брадичка леко потрепваше.

— Освободете я! — изръмжа той толкова заплашително, че Уилкис подскочи стреснато.

— Ваша Светлост — прошепна администраторът, — разбирам вашето положение. Ако тя е някоя… да речем, позната, която не бихте искали да разпознаете публично…

— Точно обратното, мистър Уилкис. Дамата е именно тази, която твърди, че е. Бъдещата херцогиня на Солтърдън. Сега наредете на вашите говеда да свалят проклетите си ръце от моята годеница, преди да съм повдигнал обвинение срещу това заведение за отвличане и малтретиране.

Щом я освободиха, Миракъл се олюля несигурно. Клейтън пристъпи, обгърна я с ръце и пое крехкото й тяло. Тя трепереше, въпреки усилието да не го прави. Той усети бушуващите й емоции и храбрата й борба да ги удържи.

— Нека си идем у дома — предложи й той тихо.

Тя кимна с глава. Малките й бели ръце се заловиха за предницата на сакото му.

— Ъъъ… — Уилкис се натрапи отново. Чертите му изразяваха все по-голямо объркване. — Има още един малък проблем, Ваша Светлост. Някоя си мис Краб, сър. Изглежда е имало лека препирня между нея и лейди Кавендиш.

Клейтън се намръщи. Почувства как цялото му тяло се сковава. Надуши, че му готвят клопка — една от множеството досади, които неговата класа бе принудена да търпи от хора като Уилкис, които печелеха от човешката слабост и уязвимост, в моменти, когато виждаха, че могат да гепят някой и друг шилинг.

— Препирня. — Това не беше въпрос.

Тогава една врата се отвори и в стаята нахлу някаква старица — със свита уста и диви очи, които станаха още по-диви, когато съзряха Миракъл.

— Това е тя! Бих я познала навсякъде. Долетя при мен, честна дума, и заграчи за канарчетата ми. А след това ги пусна и си замина. Пусна го до едно. А сега ви питам, джентълмени, как, по дяволите, ще си изкарвам хляба, докато намеря нови птички?

Очите на Клейтън се преместиха върху Миракъл, която продължаваше да се гуши в него. Усети как огромната напрегнатост в раменете му отслабва. Чертите му омекнаха.

— Мери — произнесе нежно той, — вярно ли е?

— Разбира се, че е вярно — изджавка търговката. — Нима изглеждам като проклета лъжкиня?

Той повдигна вежди и изгледа студено повлеканата. Това рязко затвори устата й.

— Мери? — запита отново той, но този път тя се отдръпна малко и развърза панделката под брадичката си. Нещо се размърда между гърдите й и най-мършавото куцо канарче, което беше виждал някога, се измъкна от блузата на девойката, подскочи върху рамото й, а сетне и върху главата й. Накрая размаха крилца и запя.

Клейтън размени поглед с госпожа Елисмиър. Тя закри уста с ръка, страните й се зачервиха от трудно възпирана веселост.

— Ние ще ви обезщетим — каза той на старицата.

— Добре е да го сторите.

— Какво ще ни струва да не повдигате обвинение?

— Поне… — устата й се изкриви, тя присви очи. — Двадесет гвинеи.

— Двадесет? — Той пое дъх. — Много добре. Ще се погрижа да ги получите. А сега, ако ме извините, младата дама е имала изморителен следобед.

Госпожа Елисмиър напусна сградата преди тях и вече седеше в лъскавата черна лакирана каляска с червенозлатен герб на вратата, когато Клейтън и Миракъл, заедно с канарчето, напуснаха болницата.

Без да сваля ръце от плещите й, той помогна на Миракъл да се качи в каляската, после сам се отпусна върху меките възглавнички. Настани я в скута си и почука на кочияша. Докато колата ги отнасяше далеч от болницата, Миракъл опря лице на гърдите му.

— Искате ли да си поплачете? — попита той, побутна настрана птичето, което пърхаше върху крака й и я целуна по косата.

— Не — отказа тя с приглушен глас.

— Може би от това бихте се почувствали по-добре?

— Не искам да плача пред вас.

— Защо?

— Ще ме помислите за слаба. И аз ще си го помисля. Никога не съм понасяла хленчещите жени. Отказвам да стана такава.

— Много добре.

Известно време пътуваха по тъмните улици, без да разговарят. Клейтън хвана брадичката й и извърна лицето й, за да го погледне. По страните й имаше следи от сълзи.

— Мери Майн — запита той с дрезгав от емоции глас, — разбирате ли колко разтревожен бях през последните часове? Когато чак до здрач не се завърнахте в Парк Хаус, не знаех какво да мисля. Дали не ви се е случило нещо? Да не би да съм ви ядосал дотолкова, че сте решили да се върнете в Кависбрук? Представях си всевъзможни неприятности, които може да се случат една невинна душа като вас, която не познава този град.

— Исках само да ви докажа, че мога да се оправя и сама с тези хора. Че не се нуждая от участието на госпожата.

Той се усмихна.

— Понякога сте толкова упорита…

— Аз… съжалявам.

— Не съжалявайте, любов моя, това е една от причините, поради които… ви обичам толкова дълбоко. Вие сте една от най-силните жени, които съм познавал.

— Не! Не и днес. Бях изплашена. Онова ужасно място… Горките изгубени души, принудени да живеят там… Този град… аз бях невидима, сър. Никой не ме виждаше. Гледаха през мене. Нямах никакво значение. Не беше преживяване, което бих пожелала да се повтори.

— Следователно?

— Предполагам, че съм принудена да отстъпя пред вашите желания. Щом се налага, ще приема госпожа Елисмиър. Само за да постигна моята крайна цел.

— Която е? — попита той очите й, в които се отразяваше светлината на къщите край пътя.

Забравила очевидно вълненията си, тя подаде пръст на канарчето, изпитвайки удоволствие от присъствието на малкия си жълт любимец. После търпеливо обясни:

— Да стана идеалната съпруга, естествено. Обичам ви твърде предано, за да си позволя да ви злепоставя по какъвто и да било начин.

— Вие никога не бихте могли…

— Ш-т-т! — тя положи пръсти върху устните му. — Затворена в това ужасно, зловонно място, имах достатъчно време да размисля. И се питах защо допускат заведение като това да изпадне до толкова плачевно състояние. Стигнах до заключението, че това положение би могло да се поправи само от онези, които имат власт. И кой е по-подходящ от съпругата на един херцог. Не го ли разбирате, Ваша скъпа Светлост? Като херцогиня бих могла да сторя изключително много неща за тези изгубени души.

— Такива високи идеали — рече тихо той, прегърна я по-силно, залюля я нежно и се взря през здрача към неясните черти на госпожа Елисмиър. — Сега разбирате ли, мис Елисмиър, защо тази божествена малка палавница успя да ме очарова толкова?

— Разбрах го в момента, когато я видях, Ваша Светлост — беше отговорът.

Клейтън седеше в мрака сам, със затворени очи. Зад него вратата на приемната се отвори и затвори тихо. Госпожа Елисмиър се приближи, отпусна се в близкото кресло и остана мълчалива известно време, с чинно скръстени в скута ръце. През отворения прозорец долитаха откъслечни мелодии. Наситеният аромат на рози просмукваше среднощния въздух.

Най-сетне тя каза:

— Младата дама лежи хубаво завита в леглото. След банята се почувства много по-добре.

— Наистина ли е по-добре?

— Да. Е, има някое и друго натъртване, но това трябва да се очаква, след като се е борила като тигрица, както твърдеше администраторът Уилкис, и подозирам, че е било точно така. Нямам впечатлението, че би могла да се прави на кротко мишле пред който и да е мъж. Тя ви обича предано.

— Тя обича херцога.

— Тя обича мъжа. Обича вас. За нея не би имало значение, ако бяхте гробар, Клей. Защо не й откриете истината?

— Брат ми…

— Крайно време е брат ви да започне сам да се грижи за себе си. За Бога! Все вие го измъквате от кашите! Не сте виновен за неговите грешки. Нито пък имате задължението да ги поправяте. Клейтън, от деня, в който херцогинята ме нае да бъда бавачка на двама ви, наблюдавам как невероятно ловко ви манипулира. Впрочем, това той прави и с всички останали. О, той го върши наистина очарователно. Ставала съм жертва на хипнотизиращата му усмивка. Но вече се освободих от чара му.

— Той ми спаси живота, Ели.

— А колко пъти вие сте спасявали неговия, мило мое момче?

— Вие не разбирате.

Той стана от стола си и отиде до прозореца. Бризът бе освежаващо хладен и влажен. Преди да започне денят вероятно щеше да завали и да провали поне една дузина сутрешни градински партита, давани от майки, които търсеха подходящи съпрузи за дъщерите си.

— Понякога всичко, което искам, е да прогоня Трей от главата си, от живота си. Но как да го сторя с човек, който е част от мен самия. Когато него го боли, аз чувствам също болка, дори да съм на сто мили. Когато той се пореже, аз също кървя, по дяволите. Когато падна от коня…

— Вие се събудихте с вик и хванахте главата си. Помня го…

— Когато го повали треската…

— Вас също ви тресе два дни.

— Понякога чувам мислите му, преди още да ги е произнесъл. Като го гледам, Ели, зная, че виждам моето отражение и бих могъл да се държа като него, ако си го позволя. Знаеш, че и на мен са ми в кръвта — жените, хазартът.

— Ето защо избягахте от града и от вашата класа. Ето защо Миракъл ви привлича. Тя е противоположност на всичко онова, което представлява животът на брат ви. И все пак вие дойдохте при мене с тази молба. Искате да я променя?

— Не да я промените, Ели. Просто… да я подготвите. Той се кани да се ожени за нея, да й направи бебе и да я завре в някоя отдалечена, стара, порутена къща в провинцията, а той да продължи веселия си живот и да прави каквото си ще, дявол да го вземе! Неговото общество няма да си помисли нищо лошо, че я настанява на село, ако тя е някоя безцветна старомодна малка мишчица. Всички го вършат, нали? Женитби изключително за удобство, за зестра, за титла. Акулите от обществото ще я разкъсат на парченца за свое удоволствие. Всички врати ще останат затворени пред нея. А той точно това иска, Ели.

Като се наведе над госпожа Елисмиър и хвана здраво ръчките на креслото й, той я погледна в очите и каза:

— Когато ние с вас подготвим Мери Майн, няма да има в този прекрасен град нито един мъж или жена, които да не я приемат, уважават и… обичат.

— Тъй пламенно както ти ли? — попита тя и положи ръце върху неговите.

— Не. — Клейтън забави за миг отговора си, — никой никога не би могъл да я обича тъй пламенно, както я обичам аз.