Чародей

Глава 8

— У верен съм, сър, че сте взели най-мъдрото решение. Много може да се говори за лоялността към собствената ни плът и кръв. В края на краищата къде бихме били ние всички без тази единствена нишка на вярност към рода ни? Но цената, която плащаме за задкулисните игри дори когато се вършат от лоялност, често е твърде висока, за да бъде толерирана от човек със съвест. О, да, сър. Колкото по-рано напуснем това ужасно старо място, толкова по-добре. Ще приготвя багажа само за час.

Клейтън стоеше пред вратата на спалнята си, слушаше и наблюдаваше как слугата пъргаво припка за вещите си. Чудеше се какво всъщност подтикваше прислужника да търчи толкова енергично — протръбеното му чувство за чест или страхът да не срещне лице в лице оня „звяр-демон“.

Оставяйки Бенджамин на шетнята му, той тръгна по коридорите. Слушаше ехото на собствените си стъпки по каменния под и си представяше Бейсингстоук, своя дом — уютен, подканващ, изпълнен със светлина и багри. Би надраскал бележчица до Бланш, би я настанил в леглото си и би я задържал там, докато всички мисли за Кависбрук и Миракъл Кавендиш се изпарят от главата му.

Щеше да уведоми брат си, че ако толкова иска съпруга, трябва да си я набави лично. Защото той, Клейтън, лорд Бейсингстоук, почтен разгулник, не иска да участва в отнемането на малкото достойнство, което младата жена бе успяла да съхрани.

Просто щеше да обясни на лейди Кавендиш, че с идването си тук е направил грешка. Открил е, че тя няма да бъде щастлива като херцогиня Солтърдън. Че просто не подхожда на неговия начин на живот, на приятелите и семейството му. Надутата аристокрация би пречупила духа й, да не говорим, че би разбила сърцето й. Във всеки случай беше му ясно, че тя не проявява никакъв интерес към всичко това.

По време на една от своите обиколки на замъка, слугата беше открил дълъг коридор със стаи, за които предполагаше, че се обитават от Миракъл и Хойт. Клейтън зави по обширната галерия. Студът и влагата се просмукваха във всяка нишка на дрехите му. Тънките свещици, забодени от ръцете на Миракъл, образуваха жълтеникави ореоли около грубо обрамчените картини, които висяха на железни куки, забити в камъка. Бяха все рисунки на коне — изправени на задните си крака, летящи, риещи — всички с разширени ноздри и странно извити глави. Юздите им бяха достатъчно малки, за да ги управлява и детска ръка.

— Ваша Светлост — чу се гласът на Хойт. Кръглото му лице се усмихваше, бастунът в ръката му почукваше ритмично. Въобще не изглеждаше изненадан или смутен, че вижда как гостът мишкува близко до покоите на господарката. Присъединявайки се към Клейтън, Джони се втренчи в нарисуваната с въглен скица на изправен на задните си крака кон.

— Работа на Миракъл — обяви той, неспособен да прикрие прилива на доволство и гордост. Очите му заблестяха. — Една от многото й дарби. Нали са изключителни, Ваша Светлост?

— Да — съгласи се Клейтън. — И малко смущаващи.

— Мира е много страстна. Когато другите изпитват само полъх от обич, Миракъл преживява цяла вселена от чувства. Не съм сигурен дали това е проклятие или благословия. Какво мислите вие, Ваша Светлост?

Клейтън не каза нищо. Просто разглеждаше изображението на силен бял жребец. Припомни си призрачното видение край морето.

— Търсили сте ме по някакъв повод — продължи Джони. — Може би сте преосмислили причините, поради които се върнахте повторно в Кависбрук? Моля ви, Ваша Светлост, все още не казвайте нищо. Елате с мен в апартамента ми. Там е по-топло и удобно.

Джони тръгна бавно по коридора, облягайки се леко на бастуна си. Накрая спря на прага на покоите си.

— Моля — покани той и изчезна в стаята.

Клейтън не се присъедини веднага към него, а продължи да стои там, където възрастният човек го остави. Мушна ръце в джобовете си и се взря в здрача в края на коридора. Опита се да съсредоточи мислите си върху Бейсингстоук. Колко прекрасно би било сега да е в масивното си легло с купища пухени завивки и облечени в сатен възглавници. Дори си представи, макар и за кратко, Бланш, изтегната на него, с разтворени за покана ръце и крака и разпиляна по белите чаршафи черна като нощ коса.

Но този образ му се изплъзваше, както се изплъзва вода от шепите. Независимо колко яростно се мъчеше да го задържи, той се процеждаше през пръстите му, оставяйки го със смущаващото видение — в леглото му е Миракъл, буйната й огненочервена коса е разпиляна върху възглавницата, а стройните й крака…

— Идвате ли, Ваша Светлост?

— Покварено копеле — самопрецени се тихичко Клейтън. Нямаше съмнение, че трябва да се измъкне от тоя пъклен дом на съблазни, преди да е извършил нещо, за което да съжалява цял живот.

За негова изненада апартаментът на Джони бе наистина удобен, без да изглежда претрупан с готическата си архитектура и с някога прекрасните мебели от махагон, орех и розово дърво. Подът бе застлан с излинели ориенталски килими, а малките масички за сервиране — отрупани с порцеланови фигурки. Картини в позлатени рамки висяха по стените. Лавиците тежаха от подвързани в кожа книги. Клейтън реши, че са достатъчно, за да запълнят малката библиотека в Бейсингстоук.

— Седнете — покани го Джони. — Ето там, пред огъня. Страхувам се, че все мръзнете, откакто сте в Кависбрук. Мира понякога е твърде пестелива. В свой ущърб, а понякога и в мой. Виждам, че се възхищавате на колекцията ми от книги. Изключителна е, нали? Мира ги е прочела всичките. А повечето и по два пъти. Нейните любими са онези там, подвързаните в зелена кожа. „Чудесата на науката в съвременния живот“. Много малко е онова, което не е прочела от научните съчинения на нашите съвременници.

— И все пак живее в един въображаем свят — забеляза Клейтън с длани, протегнати към веселия огън.

Джони мина край него, погледна към камината и му поднесе питие.

— Порто — заяви той. — От миналото ви посещение си спомням, че категорично го предпочитате.

Клейтън пое чашката с повдигната вежда. Ненавиждаше портото. Но то наистина бе любимото питие на херцога.

— Насладете му се, Ваша Светлост. Това ще е нашата малка тайна. Миракъл няма хабер, че съм се запасил с нещичко. Тя не одобрява алкохола. Казва: „Когато виното влиза, умът излиза“.

— Страхувам се, че може би е права, но все пак ви благодаря. — Клейтън надигна чашката, преглътна и потръпна.

Джон се отпусна в креслото и погледна госта си с отегчена усмивка.

— Когато дойдохте тук за първи път, Ваша Светлост, не бях сигурен дали ви харесвам. Всъщност мислех, че сте егоцентрично арогантно магаре и не сте достатъчно добър за Мира. Не съм променил изцяло мнението си.

По лицето на Клейтън пробяга усмивка и той неохотно отпи още една глътка.

— Не съм сигурен, че вярвам и на причината, която изтъквате за присъствието си тук. И ако за момент допусна, че Мира ви презира толкова, колкото твърди, отдавна щях да ви пропъдя. Нали разбирате? За мене тя е специална. Няма нещо, което не бих сторил за щастието й.

Джон въздъхна. Очите му се притвориха.

— У вас обаче долавям една нотка на доброта, Ваша Светлост. Вие сте състрадателен, джентълмен, способен на разкаяние. Когато преценявам мотивите ви да изберете Мира да заеме мястото до вас, се ръководя от собственото си желание да я видя спасена от онова бъдеще, което родителите й завещаха… Не ми се нрави фактът, че майка й и аз насаждахме у нея нереалистични представи.

Клейтън се втренчи в портото и видя отражението на пламъка върху кехлибарената му повърхност. Алкохолът и топлината от огнището го унасяха. А може би решителността му постепенно го напускаше. Облегна се на стола, повдигна чашката до устните си и пак отпи.

Очите на Джон блестяха от обич и задоволство, докато се усмихваше на спомените.

— Майка й и аз знаехме, че е по-особена. Повечето бебета изплакват при първото поемане на дъх. Мира се смееше. Оттогава нашият съвместен живот бе изпълнен с непокорния й дух и ненакърнимото й чувство за достойнство. От нея научих много за любезността, търпението и вярата, Ваша Светлост. Не всякога съм бил доброжелателен и внимателен. Децата умеят да ни променят, сър. Да изкореняват нашите лоши черти и да ги заменят с по-възвишени… Обичате ли децата, Ваша Светлост?

Втренчил поглед в танцуващите пламъци, Клейтън позволи на една лека усмивка да повдигне крайчеца на устните му.

— Не съм мислел за това. Може би защото досега не съм срещнал жена, която бих могъл да си представя като майка на моите деца.

— Никога?

Клейтън се обърна към Хойт и бе поразен от силата на погледа му. Тези очи, бистри като изметено от облаци небе, изглежда знаеха всичко и същевременно гледаха безнадеждно.

— Никога? — повтори Джон с тон, остър като нож.

Клейтън пресуши и останалото порто, остави настрана чашката и стана от стола.

— Миракъл бди от кулата тази нощ. Смята, че вероятно ще има буря. Което значи, че ще има. Тя умее да предусеща, когато се мъти нещо — многозначително каза Джон. — Може да я намерите в долния край на Бляк Блъф, близо до Света Катерина. Събира миди и плува, докато чака да падне нощта.

— Благодаря — каза Клейтън и се запъти към вратата.

— Ваша Светлост?

Той се огледа.

— Проклетият фар е съвсем прогнил. Може би вас ще послуша. Да остава там е твърде опасно…

— Кое ви кара да мислите, че ще послуша мен?

— Тя ви харесва. О, не гледайте толкова скептично, Солтърдън. Познавам я много по-отдавна от вас.

— Много я обичате, нали, мистър Хойт?

Възрастният човек замислено зарея поглед. Дълбоки гънки на безпокойство се очертаха между веждите му. Преди Джони да успее да отговори, Клейтън се измъкна от стаята.

Клейтън стигна до подножието на Ъндърклиф и тръгна по ивицата каменист плаж към фара на Света Катерина. Неведнъж забавяше стъпките си и се оглеждаше назад. Наблюдаваше как вълните се плискат върху дирите му и рисуват по влажния пясък. Нямаше опасност настъпващият прилив да го откъсне от сушата, тъй като винаги съществуваха онези проклети стръмни стъпала, издълбани в Ъндърклиф. Времето напредваше. Светлината избледняваше. Вятърът ставаше по-силен и по-студен. Той закопча пелерината си.

Не беше сигурен кое го накара да дойде тук. Може би това, че е длъжен да й обясни заминаването си от Кависбрук. Несъмнено тя ще изпита облекчение. Нали и снощи бе настояла да си тръгне.

Откри отпечатъци от стъпките й. Мънички вдлъбнатини от босите й крака по пясъка. Те криволичеха нагоре-надолу по тесния плаж — сякаш е танцувала с вълните. Потърси я с поглед. Видя я. Миракъл седеше на земята, облегнала гръб на изгнилия кораб, там където той бе слязъл на острова. Изглеждаше необикновено заинтересована от единия си крак.

— Страхувам се, че съм се наранила — му съобщи тя, когато той се приближи до нея, и прегъна коляно. Вятърът си играеше с дългата й червена коса и целуваше до розово бузите й. Не вдигна поглед нагоре към него, а се съсредоточи върху кървящата рана на ходилото си.

Клейтън издърпа ленената си вратовръзка и започна да я навива стегнато около раната.

— Така става, като лудувате боса върху толкова натрошени черупки и камъчета, Мери Майн.

Миракъл не каза нищо, докато той увиваше и подгъваше краищата. Клейтън приседна на пети. Облягайки се на кораба, тя най-сетне го погледна с големите си очи дълбоки и зелени като водата зад нея.

— Звучите като баща ми. Поне така си представям, че би се изразил той, ако някога би проявил интерес към моето благополучие и би разговарял въобще с мене — тя се изсмя и навлажни с език устните си.

— Не се чувствам като твой баща.

— А като какъв се чувствате?

Той се вгледа в очите, в лицето, в устните й — червени и леко изпръхнали от студения вятър. Обсипаното й с лунички носле й придаваше вид на дяволче или на пакостливо хлапе. Имаше невинност и чувственост в начина, по който го гледаше — сякаш той бе някаква привлекателна рядкост, която тя бе намерила на любимия си пясъчен бряг.

Не съм сигурен — призна Клейтън накрая, когато бе принуден да отклони очи към двойка свирци, които пляскаха с криле над водата, търсейки храна.

— Седях тук и се опитвах да реша дали ви харесвам — призна му тя. — Предполагам, че ако ви харесвам, ще трябва да ви се доверя. А ако ви се доверя…

— Какво бихте сторили, Мери Майн?

С крайчеца на окото си я видя как накланя глава, сякаш наблюдава настойчиво профила му в очакване да я погледне отново. Но той не го направи. Най-сетне тя вдигна ръка от скута си, хвана умишлено грубо брадичката му със студените си пръсти и обърна главата му към себе си.

— Тогава вероятно бих споделяла тайните си с вас.

— Какви тайни?

— Вярвате ли в чудеса, Ваша Светлост?

Тя провлачи пръсти по бузата, после по резката на челото му, докосвайки я с невероятна нежност. В очите й се появи израз на отчаяние и вина, като че ли обвиняваше себе си за лошия му късмет.

— Вярвате ли?

— Аз… не зная. Не, предполагам, че не вярвам.

— Защо?

— Може би защото никога не съм срещал чудо.

— Вероятно просто не знаете какво да търсите.

Без предупреждение Миракъл скочи на крака и хукна към фара. Клейтън се изправи бавно. Вятърът шибаше краищата на пелерината по краката му. Наблюдаваше я как спира пред входа на старинния каменен параклис и поглежда назад.

— Хайде, елате — извика тя и изчезна вътре.

Той не помръдна. Кожата му пламтеше там, където го бе докосвала.

Водата заля ботушите му. Отърсвайки се от замайването, Клейтън последва стъпките на Миракъл нагоре по брега до зейналия отвор на параклиса. Там спря. Отвътре го лъхна застрашителна тъмнина и мирис на влага, гниещи водорасли и риба.

— Миракъл — прошепна той, — излезте, за да ви видя.

Дочу се скърцане. После се появи оскъдна светлина.

Със свещ в ръка Миракъл се обърна към Клейтън. Лицето й изглеждаше почти призрачно на мъждукащия колеблив пламък. Очите й искряха.

— На лошо е да се застоиш пред вратата на черква. — Гласът й отекваше глухо в студа. — Бог ще се усъмни в благочестието ви.

Океанът зад него се надигна и изсъска.

Клейтън внимателно пристъпи в параклиса. Погледът му се прикова в лицето на Миракъл, в нежните й очи и снизходителната усмивка. Тя вдигна ръка към него.

— Бързо! Времето ни изтича. Приливът скоро ще нахлуе вътре.

Миракъл се приближи до отсрещната стена. Сякаш не вървеше, а плуваше. Вдигнатата свещ освети вътрешността на параклиса и Клейтън разбра, че той очевидно е издълбан в камъка на Ъндърклиф. Нямаше фуги, нямаше замазка — нито следа от строеж. Само солидна скала. Все едно че влизаше в пещера.

— Никога не сте виждали нещо толкова впечатляващо, нали, Ваша Светлост?

Тя държеше свещта високо пред фреските и издяланите в скалата фигури. Богородица с Младенеца. В нозете й бяха множество воини. Окървавените им саби бяха захвърлени на земята. Но Божията Майка бе тази, която прикова вниманието му. Под мъждукащата светлинка очите й изглеждаха като живи. Сякаш ронеха сълзи.

Лицето на Миракъл изразяваше благоговение. С приглушен глас тя рече:

— Говори се, че тук бил погребан някакъв светец. И докато той почива спокойно, никаква беда не ще сполети онези, които живеят близо до Ъндърклиф.

— А ако някой го обезпокои?

— Тогава тези скали ще се срутят в морето.

Клейтън погледна зад Миракъл към далечния тъмен портал. Тя вървеше натам.

— Стълбището за фара — обясни тя. — Откакто външната стълба се превърна в руини, това е единственият път. Бихте ли искали да видите кулата, Ваша Светлост?

Имаше предизвикателство в поканата й. Защо? Той не можеше да отгатне. Може би тя наистина беше малко побъркана. Или имаше вродена способност да изтъква своята непредсказуемост.

Най-сетне тръгна към нея. Усещаше как ботушите му затъват като в подвижни пясъци. Вълна на ужас го заля, когато мръсната кал всмука глезените му и ги улови здраво. Сърцето му се беше разтуптяло, когато стигна до Миракъл в подножието на стълбата.

— Внимателно — предупреди го тя, изкачвайки се пред него. — Стъпалата са много тесни и стръмни. И изключително хлъзгави.

— Какво, по дяволите, диря тук? — мърмореше си той. После изруга през зъби, когато кракът му се подхлъзна на нещо слизесто и той се опря на стената.

Когато успя да се изкачи във фара, видя Миракъл, вече кацнала на перваза на прозореца, широк не по-малко от четири фута. Люлееше босите си, изцапани с пясък нозе и го изгледа толкова проницателно, че той се почувства като пред съдия.

— Какво мислите за моето царство?

Клейтън огледа малкото помещение, машинариите, опасния трап за огнище, пълен с дървесна пепел и койката, пъхната до стената. Имаше и купчина книги, скици върху ленено платно на лодки и птици, чифт пантофки от ярешка кожа, някакъв шал.

— Оскъдно обзаведено — отвърна той и пак погледна към босите й крака. — Кървите, любов моя.

— Не съм водила никого тук — заяви тя, пренебрегвайки забележката му. — Дори и Джо Кобет. Макар че му се искаше да дойде. Но аз, естествено, не го поканих. Не беше редно.

— Не е редно и мен да водите тук — многозначително отбеляза той и се усмихна.

— Но вие сте джентълмен, нали? А Джо Кобет не е. А и аз решавам кой да ми е приятел.

— Съм ли ваш приятел, Миракъл?

Тя сведе очи и прехапа долната си устна. Клейтън пристъпи към нея.

— Не — заповяда му тя и той рязко спря. — Ще стоите по-далеч от мен, докато аз не кажа. Сърцето ми си е мое. Аз ще реша кому да го даря.

Скочи грациозно на пода. Държеше го предпазливо и внимателно под око. Прекоси стаята, хвърли поглед към морето и се намръщи. Дневната светлина бавно гаснеше и с падащия здрач застудяваше. Но тя изглежда не се тревожеше, въпреки че дрехите й не бяха подходящи за такова време. Бежово-кафявата й рокля беше памучна. Дългите ръкави бяха силно набрани горе и отворени около китките. Нямаше волани и дантели. Само един фино изплетен конопен колан пристягаше тънката й талия.

Изглеждаше като дете. Осени го идеята, че несъмнено тя знаеше твърде малко или дори нищо за мъжкия начин на мислене. Видът на малкото й босо краче, надничащо изпод полата, можеше да накара кръвта на един мъж да закипи. Мярналото се за миг голо рамо бе достатъчно да втвърди тялото му като камък. Очевидно не познаваше долните инстинкти на мъжете. Иначе не би го гледала сега толкова свенливо и невинно, с тези големи синьозелени очи, които сякаш изпълваха цялото й личице. Не би разтваряла леко устните си, при което се показваше върхът на розовото й езиче, което играеше по ръбчетата на перлено-белите й зъби. Сигурно не би позволила и на великолепната си огнена коса да пада толкова чувствено и меко покрай лицето и раменете й и да покрива налетите й заострени гърди. Всяка жена с поне малко светски опит би разпознала в него преситения женкар, който, когато ставаше въпрос за нежния пол, имаше нравите на котарак.

От друга страна, човек с неговия опит би трябвало да прозре нейното неведение и да побегне като от огън.

— Джон закъснява с вечерята ми — произнесе тя, без да откъсва поглед от далечния бряг. — Това е непривично за него. Добре ли изглеждаше, когато го видяхте? — Очевидно Клейтън вече не занимаваше ума й.

Той се опита да отговори, но не успя. Не можеше да направи нищо друго, освен да обхожда с очи стройните й форми. А тя стоеше с гръб към него, облегната на перваза на прозореца, и търсеше с поглед приятеля си. Клейтън наблюдаваше как полата прилепва към красиво заоблените й бедра и задниче, а изпод нея се показват глезените й. В този момент забеляза захвърлените на пода чорапи — малка паяжинена купчинка до койката.

Най-сетне тя обърна лице към него. Изражението й бе смесица от чувства, които той вече разпознаваше. Сега беше разтревожена. Но колкото и да се страхуваше за Джони, мисълта да го изкаже гласно замря, щом очите й срещнаха неговите. Силна руменина обля страните й. Сякаш си бе позволила да играе на изкусителка, но внезапно също като недостатъчно репетирал актьор, озовал се на сцената, тя откри безразсъдството си и се изплаши.

— За какво мислите?

— Че сте… много красива — отвърна честно той.

Тя присви очи.

— Не съм красива. Аз съм… необикновена. Джони ме нарича екзотична. Просто съм ексцентрична. Не обичам лицемерието, нито нерешителността. Вие, Ваша Светлост, сте и двете. — Тя го заобиколи. — Не ви вярвам. И как да ви вярвам, когато миналия път не казахте нищо добро нито за мене, нито за дома ми. А сега, понеже искате нещо от мене, ме обсипвате с комплименти. Сега станах красива, а преди бях повлекана и мърла, която не подхожда на компанията на изисканите градски господа.

— Бил съм сляп — извини се той, без да опитва да я следи с поглед, тъй като тя кръжеше наоколо му като лисица, надушила капана.

— Може би смятате, че сега, когато се храните на една маса с мене, говорите ми любезно и се отнасяте към Джони като с равен, ще ви простя предишната грубост и незачитане?

— Моля за извинение — изрече той и ясният му плътен глас, в който се долавяше нарастващо раздразнение, отекна в каменното помещение. — За стотен път прося вашето снизхождение и прошка!

— А ако не ви простя?

— Тогава вие, мадмоазел, можете да вървите по дяволите!

Тя рязко спря.

Той бавно извърна лице към нея.

— Вече съм твърде уморен от тази игра, Мери Майн. Не съм човек с изключително търпение, когато става дума за отношения с престорено срамежливи дами. И нямам причина да бъда. На света има хиляди други жени, красиви, екзотични, интелигентни и ексцентрични и, дявол да го вземе, с тях е далеч по-лесно да се разбереш!

Клейтън тръгна към стълбището. Една догаряща свещ с колебливата си светлина рисуваше сенки по спираловидните каменни стъпала.

Спусна се почти стремглаво напред, ругаейки непрестанно появяващата се картина на чорапите й, захвърлени тъй безгрижно до койката.

По-добре ще е дяволски бързо да изчезне от проклетия остров, преди тази опасна игра, която играеше заради брат си, да се превърне в истина. Преди самият той да се влюби в момичето.

Каква бе забраната? Не пожелавай жената на брат си!

Щом стигна параклиса, замръзна — водата вече беше заляла най-долното стъпало, пенеше се, съскаше и сякаш лижеше с дълги зеленикави езици ботушите му. Клейтън неуверено се отдръпна. Тогава Миракъл положи малката си твърда ръка върху рамото му.

Тя застана до него и го погледна. За няколко зашеметяващи мига той се взря в нея. Кръвта зашумя в ушите му. Близостта им и надигащата се вода като че изсмукаха въздуха от дробовете му. Очите й се впиваха в него, докато тя търсеше опора в стената. Изглеждаше толкова мъничка, но в изражението й нямаше и следа от слабост. Клейтън усети, че ако се опита да избяга от нейното присъствие и от проклетите обстоятелства, тя би го възпряла на всяка цена.

— Какво има? — тросна се той. — Казвайте и да приключваме. Проклетият прилив настъпва. — Погледна през рамото й към надигащата се вода.

— Май ви ядосах? — рече тя.

Клейтън въздъхна, отстъпи още една крачка към кулата, облегна се на стената и затвори очи. Опита се да преглътне и да потисне усещането, че се люшка нагоре-надолу, от което му се замайваше главата и му се повдигаше.

— Моля да ме извините — дочу гласа й като през мъгла. — Откакто се върнахте в Кависбрук сте извънредно мил. Може би моето недоверие се дължи на факта, че хората от селото вечно ме оглеждат под лупа и все ме критикуват. Принудена съм да се съмнявам във всяка любезност и деликатност. Но все пак някой ден човек трябва да се довери, нали? А истината е, Ваша Светлост, че започнах да ви харесвам. Не много. Ако някой смята, че харесва някого, дори и съвсем мъничко, той поема известна отговорност. Например да се довери. Ваша Светлост, зле ли ви е?

Клейтън се насили да отвори очи и се втренчи във водата. През последните безкрайни секунди тя се бе покачила с още едно стъпало и вече си играеше с вехтата рокличка от грубо платно. В този момент, съвсем нелогично, той забрави за прилива. Виждаше само как влажната материя нескромно прилепва върху закръглената й гръд. И зърната, които бяха влудили брат му, напираха през плата като малки розови пъпки. Не го ли съзнаваше тя? Не знаеше ли колко е възбуждаща, застанала като някаква съблазнителна Мадона над мистичния параклис със средновековната плачеща Богородица?

Той махна с ръка, сякаш да отпъди тая мисъл, и процеди през зъби:

— Зле? Иска ми се дяволски бързо да изчезна от това място, преди да извърша нещо, за което ще съжалявам цял живот.

Тя предположи, че Клейтън има предвид да напусне кулата, а той искаше да се махне от Кависбрук, от Света Катерина и от нея. Особено от нея.

Миракъл вдигна бялата си ръка и ръкавът се плъзна, откривайки нежната кожа. Светлите косъмчета блестяха като изпредено злато под колебливата светлина на свещта.

— Страхувате ли се? — попита меко тя. — Водата не е толкова дълбока. Ще ви помогна да преминете. Моля ви, Ваша Светлост, хванете ръката ми.

— Не съм инвалид! — Изкрещя той, а в кухата кула това прокънтя по-скоро като гневен рев на ранено животно.

Миракъл се стресна и нагази във водата.

— Не ме е страх — каза той с вече по-овладян глас. — Аз не се страхувам, по дяволите!

Клейтън отблъсна ръката й и препъвайки се несигурно надолу по стъпалата, я грабна през кръста, повдигна я и я преметна през рамо. Тя извика от изненада и го заудря по гърба.

— Пуснете ме! Варварин! Какво правите?

Той я шляпна отзад и изръмжа:

— Млъкнете и поне веднъж ми позволете да бъда джентълмен.

— Умолявам ви, сър! Един джентълмен не би се отнесъл с една дама като към чувал с картофи.

Водата заля прасците му. Клейтън се мъчеше да се добере до изхода на параклиса. Погледът му спря на далечния морски хоризонт, който се повдигаше при всеки удар на океанското сърце.

По едно време се подхлъзна и за малко да падне. Опипваше с крак, но пясъкът ненадейно хлътваше, всмукван от подводното течение. Най-сетне успя да се измъкне от параклиса. Залитна, тъй като усилващият се нощен вятър го блъсна в лицето. Вълните заливаха все по-високо краката му и той с усилие се насочи към Ъндърклиф. Вземаше по две стъпала наведнъж, докато нозете и дробовете му не запламтяха от усилието и той едва тогава осъзна, че продължава да мъкне Миракъл на рамото си. Най-сетне спря, плъзна я надолу и я задържа здраво в ръце. Притисна тялото й към себе си.

Краката й затанцуваха във въздуха. Възхитителната й коса, разпилявана от усилващия се вятър, се носеше около лицата им като ефирен медночервен облак. Очи в очи, с устни, разделяни само от един дъх, те стояха там, а сърцата им безмълвно разговаряха.

Вятърът и морето бучаха. Щеше да я целуне. Господ да му е на помощ! Но не можеше да се въздържи, както не можеше да спре биещото в гърдите си сърце. Щеше да целуне бъдещата си снаха и щеше да бъде принуден да живее с тази мисъл всеки път, когато погледнеше Трей в очите.

— Не! — долетя гласът й през фученето на вятъра, макар че се притискаше до него. Ръцете й бяха свити под тежката му влажна пелерина. Всяка извивка на тялото й се прилепваше до неговото. Полата й се мяташе и издуваше като корабно платно. — Не искам да ме целувате — извика тя. — Няма да ви позволя!

— Наистина ли не искате? — чу се той да вика.

Наведе глава и видя как устните й се разтварят, а очите й се замъгляват. Усети как цялото й тяло се отпуска. Устните му леко докоснаха нейните. О, Господи! Те бяха тъй меки и топли, сгряваха го, въпреки че солените морски пръски брулеха лицето му. В продължение на един безкраен миг бе неспособен да помръдне. Стоеше там с устни, едва докосващи нейните, а уханието й и усещането, че тя е до него, се врязваха в съзнанието му и той знаеше, че никога няма да ги забрави.

Зарови пръсти в меката й коса, сграбчи я и я придърпа силно към себе си. Отвори уста и покри нейната, изпълвайки я с езика си. Както бе целувал хиляди жени преди това. Опитни жени, които знаеха какво да очакват от мъж като него. Тя риташе, бореше се, но отвърна на целувката му по неин си собствен неопитен начин — никакъв език, малко сухо, малко тромаво и малко свенливо. Той не искаше да спира.

— М-м-моля ви! — запъна се тя накрая, останала без дъх.

Клейтън едва повдигна глава.

Тя лежеше в обятията му с отпусната назад глава. Ръцете й висяха безжизнено встрани. Очите й бяха притворени. Вятърът танцуваше с косите й, разпервайки ги като пламтящо китайско ветрило зад главата й. Клейтън помисли, че е припаднала, но тя промълви:

— Не съм ви давала позволение да ме целувате, сър. Затова в-в-вие трябва незабавно да ме пуснете, преди…

— Преди какво? — запита той, позволявайки на погледа си да проследи извивката на бледата й шия до меката бяла трапчинка под гърлото. Виждаше как неравномерно тупти пулсът й, бързо като крило на фея.

— Преди а-аз да пожелая да го сторите пак.

При тези думи тя се оживи. Стана отново цяла — с ръце и крака, които ритаха и махаха. Лицето й се зачерви, очите й се отвориха широко. Устата й бе подута и издрана от целувките му.

Най-сетне Клейтън остави Миракъл да стъпи върху скалата и отдръпна ръцете си. Облегна се на Ъндърклиф и от все сърце пожела брат му да го бе оставил да се удави.