Чародей

Глава 19

Къщата на граф Фаншо представляваше смесица от произведения на изкуството и крещяща показност. Стените бяха претрупани с картини на Хогарт, Гейнсбъро, Рейнолдс, Ромни и Зофани. Миниатюри на Косуей бяха струпани върху прекрасно изработените от братя Адамс масички. Светлината на свещите се отразяваше щедро от стъклените и посребрени предмети.

Мъжете се бяха събрали в единия край на приемната за питието след вечеря. Групата на дамите бе в другия край. Всички бяха седнали на крайчеца на столовете си като пъстри птички. И наистина много приличаха на пернати с щраусовите си пера, забодени на шапчиците. Естествено повечето бяха с перуки — последният писък на модата в Париж. Клейтън забеляза, че перуката на графиня Фаншо бе започнала опасно да се смъква над челото й. Още малко и щеше направо да тупне в широкия й скут.

По време на вечерята Миракъл не каза почти нищо. Разбира се, тя се усмихваше и кимаше. Любезно приемаше поздравленията и благопожеланията на прекалено нетърпеливите гости. Успяваше умело да избягва въпросите, които изглеждаха твърде лични, като поглеждаше от време на време останалата в сянка Ели, която бъбреше тихичко с другите компаньонки.

Докато седеше сред кръга немлъкващи дами, Миракъл изглеждаше замечтана. Като че ли не чуваше бръмченето на разговорите около нея. Погледът й бе далечен, а красивото и свежо лице — странно безизразно.

И сега той не сваляше поглед от нея, както не спираше да я наблюдава по време на вечерята. Невероятната омая го поболяваше и го правеше слаб. Искаше му се да я хвърли на пода тук пред всички тези слабоумни, мекушави глупаци и да им покаже какво е страст, истинска страст, желание без задръжки.

— Лейди Кавендиш — усмихвайки се широко, графиня Фаншо се обърна към Миракъл, — Лейди Станхоп и аз разменяхме мнения върху начина, по който древните гъркини са нагласяли косите си. Изглежда това е най-модното този сезон. Какво мислите вие?

— За косите? — запита тя разсеяно. Наклони глава и откри нежната благоуханна извивка на шията си.

Шестте жени, които я заобикаляха, протегнаха вратове. Клейтън погледна към Ели, която следеше разговора на своята питомка по-отблизо, отколкото той предполагаше. Надяваше се, че на уроците по етикеция компаньонката бе обяснила на бъдещата херцогиня, че каквото и мнение да изрази публично по отношение на модата, то ще стане задължително за цял Лондон още преди да съмне. Ако лейди Кавендиш заявеше, че женските коси трябва да са червени и украсени с птичи гнезда (и най-важното, че тя лично смята да нагласи косите си по този начин), всяка модерна дама от Лондон до Париж щеше да се пъчи по улиците с чуруликащи птиченца в червените си коси.

Със силно изпънат гръб и ръце, скръстени в скута, Миракъл остана безмълвна известно време, унесена в размисъл. После вдигна поглед и се взря право в Клейтън изпод дългите си черни мигли. Палавост проблесна за миг в гневните зелени дълбочини на очите й. Нежна руменина обагри бузите й.

„Предизвиквам те“ говореше повдигнатата му вежда.

„Би трябвало аз да те предизвикам, защото ме ядоса. Какъв по-добър начин да изразя точно какво чувствам към надутата ти йерархия и предишното ти грубо незачитане на чувствата ми“ отвърнаха присвитите й очи.

Тя пое дъх.

Той задържа своя.

— Жената трябва да има свободата да си прави прическа, която ще й създава самочувствие… ще отговаря на нейната индивидуалност — заяви най-сетне тя.

Дамите се взряха смутено в нея, после отново заеха столовете си, явно разочаровани от неутралното й отношение. И пак поеха празния си брътвеж, а вниманието на Миракъл се разсея.

Къде витаеше тя? Може би язди в Кависбрук скъпоценния си Напитов сред утринната омара? Или седи край огъня на Исмаил и слуша флейтата му? Или, кацнала на несигурната платформа на фара, загледана в морето, мечтае за полет? Откакто я бе довел в Лондон, не бе виждал този израз на върховно задоволство в очите й.

„Дете на природата“ я бе нарекла Ели.

— Ти съсипваш духа й, съсипваш онова, което е самата й същност — бе добавила, а после го запита: — Кога ще престанеш да се жертваш за брат си? Тя обича самия мъж, а не титлата му.

— Ваша Светлост — чу Клейтън гласа на домакина и се намръщи. — Ваша Светлост искате ли порто?

— Бренди — отвърна той, без да мисли, и подаде чашата на въртящия се наоколо прислужник.

Неколцина мъже се изсмяха силно и възкликнаха от изненада. Фоншо се ухили:

— По дяволите, заприличвате на брат си. Не съм и помислял, че ще заобичате брендито. То винаги е било питието на Клей. Само не ми казвайте, че той от своя страна се е прехвърлил на порто.

Клейтън загледа Фоншо в лицето.

— Като говорим за брат ви — включи се в разговора лорд Картрайт, — не съм го виждал и чувал от известно време. Да не е пак в Париж с онази графиня… Как й беше името?

— Деларю-Мадрас — подсказа граф Станхоп и се загледа усмихнат в тавана. — Хубава жена, с горещ темперамент, самият аз бях близък с нея известно време, преди да овдовее.

Прислужникът се появи с брендито, но те не го забелязаха и той се изкашля. Фоншо се наклони към Клейтън и понижи глас:

— Чух, че и вие сте имали нещо с дамата, Ваша Светлост. Отдавна, когато Клей се бе заровил до глезените в калта на Бейсингстоук. Какво мислите би казал брат ви, ако разбере, че сте повдигали полите на любовницата му?

Клейтън се взря в брендито и бавно го надигна. Граф Фаншо се изправи.

— Смятам, че това е приключило, Ваша Светлост. Сега, когато самият вие имате такова хубаво парче.

С изкривена в злорада усмивка уста, Клейтън обгърна със сивите си очи цялата тая похотлива компания и отговори с равен глас:

— Джентълмени, говорите за бъдещата херцогиня на Солтърдън, за моята годеница. Бих бил много, много внимателен на ваше място.

Челюстите им провиснаха. Седнаха на местата си.

— Защо не ни разкажете за вашето детство? — дочу се гласът на графинята, привличайки вниманието на Клейтън отново към Миракъл. Синьозелените й очи бяха приковани в него. Изглежда бе забравила любопитната си компания.

Какво бе чула тя? Забелязала ли бе идиотския гаф с брендито?

Най-сетне девойката се извърна към домакинята.

— Детството ми ли? — повтори тя.

— Имате ли сестри, братя?

— Не.

— А приятели? С кого прекарвахте времето си?

— С мама.

— С вашата майка? — Дамите се разсмяха.

— Да — заяви Миракъл по-твърдо. — Играехме на рими и на въпроси и отговори. На шаради и на асоциации. В дни, когато валеше неспирно, често играехме на карти. Друг път просто седях и я слушах как свири на пиано. И когато ставах много, много тиха и търпелива, тя ми позволяваше да седна на скута й и ме учеше как да изтръгвам мелодията. Тя беше всичко, което имах, и аз бях всичко, което тя имаше. Тъй като баща ми често отсъстваше.

— А къде са родителите ви сега?

В плах опит да запази самообладание, Миракъл вирна брадичка и заяви:

— Майка ми е мъртва. Баща ми… също е мъртъв.

— Колко печално! Но и какво щастливо стечение на обстоятелствата, че Негова Светлост е бил тъй любезен да ви вземе под закрилата си.

— Да ме вземе под закрилата си? — Ярка червенина внезапно обагри безупречните й гладки страни. — Да — добави малко уморено и тъжно тя, — предполагам, че е така.

— Ваша Светлост — каза лорд Картрайт.

Клейтън с усилие отклони вниманието си от дамите.

— Разказвах на лорд Дерби, сър, че обирите по пътищата изглежда напоследък са се увеличили. Научихте ли, че мистър Боус наскоро бил ограбен. Отмъкнали му златния часовник и кесия с 30 гвинеи на надбягванията в Епсън. Страхувам се, че любовта ни към конете и надбягванията скоро ще западне, ако бъдем заплашени постоянно от подобни престъпления.

— Състезанията никога няма да престанат — оспори Дерби. — Откакто човекът се е покачил на конския гръб, желанието му да забие шпори в хълбоците и да шиба с камшика, докато животното се запени, не го е напускало.

— Съгласна съм — обяви високо Миракъл и с това предизвика всички в приемната да обърнат глави към нея.

Мъжете слисани запримигваха. Дамите останаха с отворена уста.

Тя стана и се отправи към господата, които веднага скочиха от столовете си, несигурни за мотивите й и напълно шокирани, че се включва в разговора им. Девойката продължи:

— Има един романс от тринадесети век, написан от сър Бюи от Хемптън и напечатан от Копланд в 1550 година, в който се говори за любовта на англичаните към надбягванията. През лятото в Уитсънтайт, рицарите определят ден, в който жребците и кобилите си да опитат: чии кон най-пъргаво ще бяга. Три мили е било тогаз трасето, и който най-добре е яздил, от чисто злато лира получавал.

Миракъл дари мъжете с една лъчезарна усмивка. Граф Фаншо преглътна и запристъпва от крак на крак, погледна смутено гостите си, а после и Клейтън. Клейтън остави брендито си.

— Лейди Кавендиш е прекрасна ездачка — поясни той.

— Вие яздите? — Поразено запита лейди Дерби зад гърба на девойката.

— Естествено. Нима не го правят всички?

Някой се изкашля.

Като се огледа и забеляза изненаданите и явно неодобрителни погледи на дамите, тя вирна брадичка и заяви:

— Освен това и чета. Можете ли да си го представите? Английските, латинските и италианските класици са много забавни, но творбите на Платон, Аристотел и Демостен са онези, които подбуждат размислите. Известно е, че лорд Честърфийлд е насърчавал сина си да изучава великите философи, защото бил убеден, че класическото образование е уместно и необходимо за оформянето на характера на един джентълмен. Обаче той явно не е разбирал, че жените са също толкова способни за интелектуално израстване и заслужават насърчаване не по-малко от съпрузите си.

Пълна тишина!

Тогава лорд Гууч, млад мъж с бледо лице и малки, черни като маслинки очи, пристъпи напред и рече неуверено:

— Честърфийлд е заявил също, че изучаването на гръцките философи е онова, което отличава мъжа. Само латинският не е достатъчен. Самият аз предпочитам творбите на Омир.

— Май станах за смях? — попита Миракъл, когато пое ръката на Клейтън да слезе от каретата в дъжда.

— Да — съгласи се той. — Херцогът също. Но няма значение. Ще минат няколко дни, преди да се разчуе. Само след две седмици обаче несъмнено ще откриете жени, които ровят из книгите на съпрузите си, да не говорим, че ще яхнат конете им.

Без да отговори, Миракъл последва Ели в проливния дъжд, като не обръщаше внимание на опитите на Клейтън да я подслони под разгърнатото си наметало.

Гертруд отвори широко вратата. Ели и Клейтън опитваха да отърсят водата от дрехите си, а Миракъл търсеше Саманта по гредите. През последните дни канарчето свикна да се спуска по стълбите и да кацва върху главата на девойката, чуруликайки за поздрав. Смешното бе, че Клейтън похарчи цяло състояние от парите на брат си за най-фини дрехи, книги, тоалетни принадлежности и официални тоалети, които нормално правеха жените доволни и щастливи, а Миракъл намираше удоволствие само в тази мършава жълта птичка, която при всяка възможност заставаше на рамото й.

Защо ли се изненадваше всъщност?

— Саманта — извика девойката, оглеждайки витата стълба.

Клейтън размени с Ели развеселени погледи. После забеляза странно разтревожената Гертруд. Пълничката прислужница стоеше отстрани на входното антре, кършеше ръце, а от очите й течаха сълзи.

Той се намръщи, понечи да заговори, но видя ръката на Герти, която сочеше масата. Там лежеше увито в дантелена кърпичка пакетче. Жълто перце надничаше под бродирания ръб. Сърцето на Клейтън спря.

В този момент Миракъл се обърна и долови тревогата му. Погледът й проследи неговия.

Разтреперана, Гертруд внимателно взе пакетчето и й го подаде.

— В един момент тя пееше с цяло гърло, а в следващия… Намерих я върху перваза на прозореца във вашата стая. Сякаш се бе подхлъзнала, докато е надничала навън. Мисля си, че е очаквала вашето завръщане, милейди. Тя не бе достатъчно силна да продължи да живее. Малкото й сърчице просто се е предало.

Миракъл се взря в пакетчето със стъклен поглед.

Ели стоеше като статуя със сключени ръце. Клейтън се приближи до момичето, което пое нежно птичето от ръката на Гертруд и я залюля в дланите си.

— Студена е — прошепна тя.

— Да, госпожице. Издъхна скоро след като вие и Негова Светлост излязохте.

— Изглеждаше ми много по-силна…

— Понякога външният вид лъже.

— Мери — каза Клейтън, — моля ви, дайте ми я!

— Не — тя категорично поклати глава и притисна любимката си до гърдите. — Ще я погребем, разбира се. Зад къщата, ако не възразявате.

— Естествено. Първото нещо утре сутрин…

— Тази вечер. Сега — подчерта тя с привиден кураж. Гърлото й се бе стегнало от мъка. — Накарайте Тадеус да донесе лопата, ако обичате, сър. Или аз самата ще го направя.

— Навън вали и…

Тя се завъртя и се насочи към задната врата. Клейтън я последва. Той самият донесе лопатата. Намери я след четвъртчасово ровене в тъмната градинска барака, зарита под изгнила окосена трева и плевели.

Изкопа малко гробче зад конюшнята — под клоните на вековния бряст, до избуялия розов храст. Дъждът плющеше по главата и раменете му.

Не искаше да гледа как девойката полага малкото телце в калната дупка, затова се обърна към тъмната конюшня. По дяволите, тя страдаше непоносимо! Не погребваше само птичката си, погребваше майка си. Баща си, който може би също е мъртъв. И цялото си минало.

Дъждът заваля още по-силно, толкова силно, че Клейтън не можеше да диша. Най-сетне си позволи да погледне към земята, където коленичилата Миракъл зариваше плитката дупка с голи ръце. Дрехите й бяха просмукани от вода, бялата й рокля — цялата в кал. Вдигна бледото си лице към него. Едва тогава той забеляза тъмните кръгове под лъчезарните й доскоро очи и колко е измършавяло лицето й. Мъката, която прочете в погледа й, сви гърлото му.

— Трябваше да я пусна на свобода — призна тя, без да забелязва дъжда. — Може би тогава щеше да остане жива. Ако нямаш свободата да летиш, сър, за какво да живееш?

Той затвори очи и падна на колене пред нея. Обгърна вкочанясалите й рамене и я притисна към себе си.

— Наплачете се, за Бога!

И тя го направи най-сетне. Отпускайки се в прегръдките му, изля чувствата си като поройния дъжд над главите им. Цялата трепереше. Гърдите й се надигаха. Плака до премаляване. Краката й не я държаха и той се отпусна на земята, поставяйки мокрото й тяло върху себе си. Зави я с подгизналата си пелерина. Лежейки по гръб, обърна лице към небето и се разплака заради нейната мъка.

Миракъл се бе свила всред влажните бали ароматно сено и оглеждаше уютната, благоустроена конюшня на Парк Хаус, докато Тадеус довършваше поставянето на ремъците, въжетата и катарамите, за да впрегне нетърпеливия кон в спортната кола. Лудешкият танц на пламъците от фенерите по стените само усилваше растящата нервност на дорестия жребец. Той пръхтеше и риеше с копита.

— Трябваше да видиш лицата им! — рече тя на улисания в работа коняр и поднесе стиска сено на Претендента. Разсмя се, когато конят я изскубна от ръката й и замята муцуна насам-натам. — Ефектът вероятно би бил същият, ако скочех и започнех да събличам дрехите си. Представи си жена да чете! И да язди! Боже опази! Та нали задължението на дамата е да се пази да не свърши нищо полезно.

— Така е — съгласи се той и почеса коня по плешките. — Но ако нямате нищо против, че го казвам, милейди, най-добре е да свиквате с това. Негова Светлост не е известен с търпението си, нали знаете.

— Така изглежда. Негова Светлост и аз имаме все по-малко какво да си кажем освен да се посдърпаме.

Тадеус се отдалечи от коня и поклати глава.

— Посдърпаме не е най-подходящата дума за онова, което ще стори Негова Светлост, когато разбере какво възнамерявате да направите. Ще ви го кажа пак, милейди, иска ми се да премислите, преди да се качите на тази чудесия в неделя. Опасно е.

— Разбира се, че не е. Номерът е да знаеш трасето, а след като съм го минавала всяка нощ през изминалата седмина, вече го познавам като петте си пръста.

— Опасно е — повтори той и чертите му се изкривиха от безпокойство, докато проверяваше отново катарамите.

— Отвори портите! — заповяда му тя, покачи се на несигурната стърчишка и хвана здраво юздите. После добави по-меко: — Сега вземи да поспиш. Връщам се след час.

Миракъл подкара коня по калдъръмената алея и излезе в мъглата на хлъзгавата от дъжда улица. Ако затвореше очи, можеше да си представи, че отново е с Напитов, а ръцете й леко управляват юздите. О, колко й липсваше той! Вълшебните разходки в омарата на утринта или посред нощ! Волният вятър в разпуснатите й коси! Джони винаги я заклеваше, молеше я да не отива, но неизменно я приветстваше при завръщане с прегръдка, със затоплен край огнището шал и канче горещ чай или шоколад. Сетне я караше да му разказва за удоволствието от преживяното.

Той поне разбираше свободата да полетиш.

От всички заведения, сервиращи кафе и шоколад, които Миракъл бе посетила от пристигането си в Лондон, „Какаово дърво“ несъмнено й бе най-любимото. Неголямо и интимно, със стени от полирано розово дърво и маси и столове в стил чипендейл, то предлагаше на посетителите си отмора след забързаната оживеност на лондонските улици.

А в дъното му имаше уютна читалня с ъглова камина, персийски килим и няколко лавици с книги. Докато дамите чакаха каничките шоколад, мъжете можеха да прелистват литературните творби, отпечатани в над тристате издателства из цяла Англия, и купищата популярни вестници.

На два пъти от пристигането си в Лондон Миракъл бе срещнала името си там: пишеха, че лейди „К“ претендира да стъпи, евентуално, в обувките на вдовстващата херцогиня на „С“ след женитбата си с Негова Светлост „Х“, херцога на „С“. И още: „Научаваме, че херцогът е бил видян неотдавна да купува модни дрехи за себе си и за бъдещата херцогиня. Възможно ли е лейди «К» да му донесе достатъчно голяма зестра, та да запуши устата на обсадилите го кредитори.“

Поглеждайки към Ели, която се прехласваше от разнообразието на пасти върху сребърния поднос, сложен от келнера на масата им, Миракъл заобиколи и влезе в осветената от огъня читалня. Беше свободна. Бързо заразгръща разхвърляните наоколо вестници. Умът й се готвеше за неизбежното. Без съмнение някой издател щеше да разтръби за лейди „К“, шокирала гостите на вечерята в нейна чест, като заявила, че не само е изучавала философията на Платон и е чела Омир, но и язди коне със същия ентусиазъм. Ето: „Никой не би бил изненадан, ако види бъдещата херцогиня на «С», издокарана в брич и ботуши, да препуска по Пикадили Роуд и да вика Талихоу2 с пълен глас“.

Миракъл се изсмя. О, каква прекрасна мисъл!

Очите й преглеждаха страница след страница, прескочиха неразбираемите политически статии и платените обяви за книги, концерти, театри, облекла и за търсене на домашни прислужници. Имаше рубрики с поезия, със сериозни и хумористични материали, писма от кореспонденти и дълги официални доклади за външната политика. Следваха клюките: театрални, издателски (редакторът убеждаваше да не се потиска по никакъв начин женският интелект), както и светската хроника.

С периферното си зрение улови нещо. Поизви глава, после се върна към вестника.

— Чухте ли — долови тя оживен глас иззад един от стелажите, — преди две вечери графиня Фаншо дала вечеря в чест на годеницата на Солтърдън. Бъдещата херцогиня май станала за смях.

— Разбрах, че тя чете — се включи друг женски глас. — Била застанала точно в средата на групата мъже и започнала да рецитира шокиращи откъси от Платон.

— Нали знаете, той никога няма да се ожени за нея — ги прекъсна трети глас. — Няма сериозни намерения. Негова Светлост никога не е бил сериозен към когото и да било. Освен това, коя е лейди Кавендиш? Дъщеря на някакъв селски благородник. Мислите ли, че Нейна Светлост ще даде благословията си за този съюз?

— Разбира се, че няма.

— Не! Съвсем сигурно е, че няма. Потръпвам като си помисля.

— Говори се, че единственият път, когато Негова Светлост представил една възможна кандидатка на баба си, херцогинята публично изразила неодобрението си, дала пари на нещастната млада жена и я изпратила по живо, по здраво.

— Никой никога не ще оправдае нейните очаквания.

— Точно така!

— Освен това… разбрах, че не си е дал труда да представи точно това парвеню на баба си. Или поне на брат си. Кажете ми тогава, дами, ако Негова Светлост наистина възнамерява да се ожени за нея, ако наистина я обича, нямаше ли досега да я представи на малобройното си семейство?

— Разбира се, има само едно логично обяснение: той се кани просто да я направи своя любовница.

— Че за какъв дявол му е още една? Та нали едва смогва с тези, които вече има?

— Миракъл — дочу тя шепот зад гърба си.

Девойката с усилие откъсна поглед от вестника.

Ръцете й стискаха чантичката, лицето й бе леко побледняло. Ели стоеше като вкаменена до стелажа.

— Не ги слушайте — каза тя тихо, но твърдо и настойчиво. — Не знаят какво говорят.

— Естествено, че не знаят — съгласи се вдървено Миракъл. После сгъна вестника на две. После на четири. После го смачка. — Може ли да тръгваме. Страхувам се, че изгубих жаждата си за шоколад.

— Разбира се. Да вървим, скъпа.

С вирната глава и вестник между пръстите, Миракъл излезе иззад стелажа, при което трите млади жени погледнаха изненадани. Тя забави крачката си и пресрещна широко отворените им очи. Те непохватно се надигаха от столовете си и се опитваха да се усмихнат.

— Лейди Кавендиш — възкликнаха в един глас, — каква приятна изненада! Да ви срещнем тук. Току-що разговаряхме каква чудесна двойка сте вие с Негова Светлост.

Фиксирайки ги студено, Миракъл отмести погледа си и без да покаже, че ги забелязва, ги подмина, отправяйки се към изхода. Ели бързо я последва.

Клейтън купи цветя от една гърбава жена, която буташе количка. Избра нарциси и маргаритки. После влезе в пекарната на Джак Телуол за „Изискани сладкиши и кулинарни вкуснотии за най-изтънчения вкус“ и взе една дузина пасти.

И, разбира се, канарче — пухкав дързък малък певец, кацнал на пръчка в позлатената клетка, с която се снабди, разтягайки докрай кредита на Трей.

Макар да валеше, следобедът беше непоносимо горещ. Въглищен дим покриваше града с плътна мъгла, която смъдеше в очите и затрудняваше дишането. По улиците дамите триеха сълзите си и кашляха в кърпичките си. Конете стояха с наведени глави. Бездомни кучета се изтягаха по тротоарите и дишаха тежко с изплезен език.

Тази сутрин Клейтън си бе избрал една от ризите, ушити от Миракъл. От влагата и потта тя прилепваше неприятно към тялото му. О, къде си, прекрасен Бейсингстоук! Небесата там са кристално чисти и сини. Лекият постоянен бриз охлажда челото. Ухае на окосена трева. Цяла нощ бе сънувал как Миракъл броди из обширните земи на имението му, танцува сред цветята, лудува с конете и се люби страстно с него сред разлюляната пшеница и шумолящата царевица.

Най-сетне каретата пристигна пред Парк Хаус. Той слезе точно когато Ели отвори енергично външната врата и изтича надолу по стъпалата. С бързи крачки тя се озова до обсипаната с рози порта. В ръката си държеше вестник. Лицето й бе набраздено от тревога.

— Слава Богу, че сте тук! Миракъл е изчезнала!

— Изчезнала! — Сърцето му прескочи. — Къде?

— Естествено не мога да съм сигурна, защото нищо не каза на тръгване. Но не беше на себе си. Изпратих ви съобщение…

— Не бях вкъщи — уведоми я той и забеляза раздразнение по лицето й. — Ходих си у дома, в Бейсингстоук. Трябваше да уредя някои неща…

— Всичко започна с един разговор, който тя неволно чу в „Какаовото дърво“. Група глупави момичета коментираха, че не е възможно Негова Светлост да я обича, че никога няма да се ожени за нея, че херцогинята никога няма да благослови подобен съюз и че Миракъл ще свърши като още една от безбройните му любовници.

Клейтън хвърли цветята и кутията с пастите обратно в каретата, хвана Ели за раменете и я поразтърси.

— Успокойте се!

Тя поклати глава и бутна вестника под носа му.

— Намерих това в стаята й.

Той надникна любопитно. Намръщено затърси по смачканите страници.

— Кажете ми, по дяволите, какво трябва да търся?

С трепереща ръка тя посочи долния ляв ъгъл на Морнинг Поуст, където бяха клюките за по-маловажните благородници.

„Баронът, лорд Д. Кавендиш, съпругата му, баронеса Моли, и синовете им, почитаемите Феликс и Найджъл, наскоро пристигнаха в дома си в Излингтън за сезона.“