Чародей

Глава 25

Съобщението пристигна точно когато Клейтън напускаше къщата. Беше твърдо решил да се махне от Бейсингстоук колкото може по-бързо. Така и така се бе забавил прекалено много. Снощната авантюра изобщо не биваше да се случва. Причината бе проклетата му слабост, когато ставаше въпрос за нея. С пълно съзнание и безрезервно той бе любил жената, за която брат му възнамеряваше да се ожени само след няколко дни. И именно тя го бе подтикнала да го стори.

Какво я бе прихванало? Да се насочи към друг мъж, към човек, когото почти не познава?

Според Бенджамин херцогинята и Трей пристигнали предишната вечер към полунощ. Според слуховете те отвели Миракъл в една стая, заключили се и останали там до изгрев слънце. После Бен му бе предал бележката:

Точно в единадесет и четвърт Клейтън, облечен в ежедневния си брич и ленена риза, прекоси моравата, без да обръща внимание на любопитните групички, които се разхождаха из градините, пиеха чай в беседките или играеха крикет по ниско окосената трева.

Влезе в приемната на херцогинята през отворения френски прозорец, за миг бързо огледа обстановката и рязко се спря, когато Трей стана от креслото и грациозно пристъпи към него.

— Затворете вратата — каза херцогът с тон, нетърпящ възражение.

— Къде е баба?

— Задържаха я. А сега затворете вратата.

Клейтън нетърпеливо се подчини.

Трей, както винаги великолепно облечен, се приближи до бюфета с напитките.

— Опасявам се, че се налага най-напред да пийна нещо. Препоръчвам ви същото.

— Не сме ли подранили, Ваша Светлост?

— Никога не е рано за една подкрепителна глътка, скъпи братко.

След като наля порто на себе си и бренди на Клейтън, херцогът му подаде чашката и заповяда:

— Седнете.

Клейтън неохотно седна. Държеше питието и наблюдаваше изражението на брат си. Нямаше съмнение. Нещо не бе наред. Нормалното безцеремонно и безгрижно държание на Трей беше изчезнало. Изражението му бе мрачно. Направо нервно.

— Става въпрос за Миракъл — започна Трей.

— Не възнамерявам да обсъждам Миракъл. Вече изпълних задължението си към вас. Успях да я накарам да ви хареса. А сега вземайте проклетите си пари и…

— Никога не съм възнамерявал да се женя за нея, Клей.

Клейтън се намръщи.

Трей отпи и изчака, докато глътката се плъзна в стомаха му и му припари.

— Идеята бе на баба — започна той с леко дрезгавеещ глас. — Беше твърдо решила да види един от нас оженен. Когато стана ясно, че това няма да съм аз, тя прехвърли надеждите си към вас. Още преди месеци, след като се върнах у дома от острова, споменах на херцогинята за момичето. За Миракъл. Казах й, между другото, че тя е много подходяща за тебе — земна и предизвикателна. От доста обикновен произход, но напълно приемлива.

Той отпи отново.

— Скоро след това баба измисли плана. Трябваше да ви убедя, че момичето е за мене. Щяхте да отидете там с намерението да я спечелите, да я накарате да се влюби във вас. Вие, естествено, също щяхте да се влюбите в нея.

Тънка усмивка се появи по устните на херцога на Солтърдън. После той сви рамене и сухо се разсмя.

Клейтън се взираше в него, без да мигне, и с всяка следваща секунда все по-силно стискаше чашката си.

— Е, вие очевидно се влюбихте в нея — опита се да продължи Трей със същия лек тон. — Проблемът е, че вашата лоялност към мене се оказа по-дълбока, отколкото баба и аз допускахме. Вместо да се върнете с гръм и трясък в Лондон и да заявите, че нямате намерение да обричате момичето на такъв като мен за цял живот, вие направо я опаковахте с панделка и ми я поднесохте. Не само това. Постъпихте така, че цял свят разбра за нея, за мене и за предстоящата ни сватба. Право да ви кажа, баба и аз се намерихме в небрано лозе. Ето защо херцогинята я изпрати тук. Беше сигурна, че въпросът ще се разреши от само себе си, когато се срещнете лице в лице и истината излезе наяве. Но дявол да ви вземе, Клей, вие продължавахте да се правите на благородник.

— Не — рече Клейтън с нисък, заплашителен глас и се изправи бавно. — Аз все още съм ваш брат. Вашият брат, по дяволите! Който се поболя от любов по жената, за която си мислеше, че сте избрали за своя съпруга. Който толкова се тревожеше за вас, че едва не полудя…

Клейтън тресна чашката си на масата и гордо тръгна към Трей, който отстъпи назад.

— Да бъдем разумни — предложи Трей.

— Назовете секундантите си! Готови сте да продадете и собствената си майка само за няколкостотин гвинеи.

— Не бих казал, че сто хиляди лири са няколко гвинеи. Освен това не съм продавал майка ни. Никога не бих го направил. Все пак имам някакви скрупули. Между другото, не разбирам защо сте толкова разстроен. Благодарение на мен вие срещнахте жената на вашите мечти. Влюбихте се в нея и тя във вас. Какво значение има, ако получа малко пари за усилията си. Боже, та това е най-малкото, което заслужавам, задето рискувах доброто си име и репутация през последната седмица. Представяте ли си да се оженя за пазачка на фар? Боже Господи!

— Къде е тя — процеди през зъби Клейтън.

— Не знам.

С ругатня Клейтън се обърна и хукна навън на слънце. Без да обръща внимание на любопитните гости, които дори го поздравяваха.

Тя винаги вземаше уроците си по езда малко преди обяд. Той го знаеше, защото често изоставяше собствените си задължения и се връщаше в конюшнята да я наблюдава от разстояние.

Не знаеше какво ще й каже. Нито по какъв начин. Той можеше, ако трябва, дори да се унижи пред нея и да я моли за прошка. Ако го намразеше, щеше да я разбере. Ако го удареше по лицето и му заявеше, че се връща на острова си, със съжаление щеше да я пусне да си тръгне.

По дяволите! Ще го стори!

Влезе в конюшнята и я затърси. Никой!

— Мери! Мери Майн! Миракъл? Отговорете ми, за Бога!

Обърна се и видя Джон. Възрастният човек избърса потта от челото си с разтревожен поглед.

— Търсих я навсякъде, Клей. Когато излязох сутринта малко преди зазоряване, Напитов го нямаше зад преградата. Предположих, че е отишла на утринната си езда. Когато обаче не се появи на закуска, накарах Исмаил и още неколцина да излязат и да я потърсят. Никой не я е виждал.

В този момент се появи Ели, силно запъхтяна.

— Проверих в стаята й. Куфарът й го няма. Клейтън, скъпи, опасявам се, че е заминала.

На гърба на Маджар той стигна до острова. Пъстрата сива кобила без усилие носеше ездача си. За разлика от собствения му чистокръвен кон, който отдавна щеше да се е изтощил, арабската кобила продължаваше, без изобщо да си почива.

Горещият южен вятър се сблъскваше с хладния повей от север. Влажният въздух миришеше на дъжд и буря. Тъмни облаци се надигаха на хоризонта. Под нестабилния ферибот вълните се издигаха на високи пенести гребени. Клейтън трябваше да плати на кормчията пет лири, за да го превози в това време. Седна върху един сандък на палубата, наведе се, притисна длани до лицето си и се помоли. Молеше се през цялото безкрайно пътуване от Портсмут до Райд. Оттам му оставаха още дванадесет изморителни мили до Рокън Енд. Горещо се надяваше, че Маджар ще има достатъчно сили да измине разстоянието.

Накрая стигна.

Старият замък беше обвит в мъгла и облаци. Чайки и врани кръжаха над разпадащите се парапети. Вятърът биеше в празните прозорци и първите пръски дъжд закапаха над скелета от обгорели стени.

Нямаше го. Бяха останали само мрачните, почернели от пожара камъни. Нямаше тавани, нямаше кулички, нямаше назъбени комини. Всичко се бе сринало.

Дъждът остро биеше в лицето и раменете му. Клейтън гледаше вцепенен опустошението. На това място едно време беше вратата, на която той и Бенджамин бяха почукали в оная мрачна нощ. По-нататък бяха останките от кръглата кула, в която Миракъл шиеше.

— Пристигнаха — каза някакъв дрезгав глас зад него.

Той се обърна, примигна, за да отърси капките от очите си и се взря в прегърбената съсухрена старица, чиято остра сива коса се влачеше по калта в краката й. Тя бавно се тътреше към него, подпирайки се на тоягата си.

— Скоро след като Джон замина. Младите малоумници. Разрушиха всичко, което успяха да докопат. За тях нямаше никакво значение, че това някога е било дом. Разбирате ли, замъкът ги плашеше. Беше странен.

Тя спря на няколко крачки от него и повдигна глава. Клейтън видя незрящите й очи.

— Бейсингстоук — рече тя, — дошли сте за милейди, нали?

— Тя тук ли е?

— Не, там е — старицата вдигна закривената си тояжка и посочи надолу към Ъндърклиф. — Във фара.

Той грабна юздите на Маджар.

Серидвен го перна с тояжката по ръката.

— Когато всичко приключи, тя ще разбере колко много я обичате. Не позволявайте на страха да ви попречи, милорд. Нейният живот зависи от това. Побързайте. Бурята се усилва!

Верният Напитов стоеше близо до ръба на пропастта, там където Миракъл го бе оставила. Задницата му беше обърната срещу вятъра. Беше навел глава. Дъждът биеше плещите и гърба му. Когато чу Клейтън и Маджар да приближават, жребецът повдигна глава, наостри уши, вирна муцуна към небето и изцвили за поздрав. Но не помръдна. Чакаше господарката си да се върне при него.

Имаше прилив и водата беше заляла параклиса и фара. Разпенените вълни лизваха кулата и обливаха разпятието. Сякаш дъното на океана се беше надигнало. Големите зелени талази се люшкаха напред, гонени от вятъра, и се разбиваха толкова яростно в Ъндърклиф, че земята под краката на Клейтън се разтресе.

Напразно прикриваше лице от дъжда. Изправи се срещу виещия вятър и загледа несигурната светлинка от фара, която ту изчезваше, ту се появяваше, въртеше се и танцуваше.

Всъщност кулата се движеше — люлееше се. Кулата се сриваше под напъните на урагана.

Нещо се мярна. Ето го. На площадката. Миракъл!

Той я извика. Безполезно. Невъзможно бе да чуе дори собствения си глас. Какво, по дяволите, диреше тя там!

Здраво уловила парапета, с рокля, развята от вятъра и с пригладена назад коса, тя колебливо се движеше от единия край на площадката към другия. Струваше му се, че от отчаяние бе готова да скочи в бурното море.

— Не! — изкрещя той и заслиза по хлъзгавите каменни стъпала. Трескаво се улавяше за грапавата стена да запази равновесие. Ожули кокалчетата и нарани пръстите си.

Проблесна светкавица, стрелна се над вълните и експлодира над скалите, близо до него. Последва я кълбовидна мълния и Клейтън закри глава, свивайки се в камъните. Още една синьо-бяла светкавица порази покрива на фара с такъв грохот, че скалата, на която бе клекнал, се раздруса.

Разхвърчаха се дъски. Прозорците се счупиха. Вътре огънят, раздухан от внезапния порив на вятъра, се развилия като отвързан звяр, който сякаш имаше намерение да погълне фара. За ужас на Клейтън площадката се откърти и полетя в морето.

Къде беше Миракъл?

Дали вече не бе паднала във водата?

Или се бе скрила във фара? Тогава сигурно е попаднала в капана на пламтящия ад.

Клейтън се подхлъзна надолу и прескочи няколко стъпала. Под него океанът се пенеше и бушуваше с рев и тътен.

Невъзможно беше да доплува дотам.

О, Господи! Не беше потапял тялото си изцяло във вода, откакто…

„Клейтън, скъпи, подай ми ръка. Скачай, скъпи, скачай!“

С мъка си пое дъх в дъжда, а погледът му се спря върху тъмния силует, опрян в долния край на площадката. Лодката! Миракъл веднъж бе споменала нещо за лодка. Възможно ли е?

— Да! — изкрещя той и се хвърли към преобърнатата дървена лодка, която едва-едва би побрала двама души. Беше лека като перце. Под нея лежеше веслото. Яростните вълни лесно биха могли да я разбият на парчета.

Клейтън изтегли лодката до ревящото море. Вълните се надигаха, разбиваха се в краката и обвиваха глезените му. Притегляха го в прегръдките си, сякаш пищяха: „Този път няма да ни избягаш! Този път ще те завлечем в морския гроб. Както твоите родители. Веднъж ни се изплъзна, но втори път — не!“

Тласна лодката във водата. После сръчно скочи в нея. Лодчицата се клатушкаше тя на едната, ту на другата страна. Вълните го обливаха. Но точно когато изглеждаше, че ще го изхвърлят на скалите, голямата водна стена го пое и го насочи към открито море.

Напрегна всички сили и загреба. Мускулите на ръцете му щяха да се скъсат от напрежението. Едва дишаше, задушаван от солените пръски и дъжда. Вече докосваше издаденото напред разпятие, но вълните отново и отново го теглеха навътре. Океанът сякаш го дразнеше и се подиграваше с него.

Най-после! Клей успя да хвърли въжената примка върху каменния кръст. Въжето се опъна, когато поредната вълна повдигна лодката и я запрати към стената на фара, а той се просна на дъното й. Над него небето кипеше. Пламъците съскаха и пукаха. Камъни се откъртваха и цопваха в морето. С толкова малко време разполагаше… Трябваше да стигне до Миракъл… ако все още бе жива…

В този миг внезапно се сети: а как ще влезе? Единственият вход за фара бе през параклиса, а той в момента се намираше на три метра под водата.

Трябваше да се гмурне и да се бори с течението. Трябваше да се потопи и да не диша.

Пое дълбоко въздух.

„Вярвате ли в чудеса, милорд?“, го бе запитала неговата Миракъл точно там, пред входа на параклиса.

Събу ботушите си и ги захвърли. Свлече ризата си и за миг я видя, как литва като привидение във въздуха, после падна във водата, завъртя се и потъна.

„Клейтън, скъпи, скачай! Скачай!“

Гмурна се в студената вода. Тя го погълна. Всмука го надолу. И още по-надолу. Дробовете му се разкъсваха. Надолу! Клейтън зарита. Около него вече нямаше звуци. Само движение, сила, която го дърпаше и тласкаше.

Дробовете му щяха да се пръснат. Само да не се паникьоса.

Солта разяждаше очите му, докато той търсеше из плътния мрак на дълбочините. Следваше стената на параклиса.

Най-сетне! Входът! Тласна силно с крака и се промъкна през отвора в тишината и мрака. Същинска гробница! Опипа с ръце пътя си. Струваше му се, че се задушава. Главата му щеше да се пръсне. Болката в слепоочията му бе непоносима.

Докосна с ръце лицето на Богородица. Знаеше, че тя го гледа с широко отворени очи, а устните й се усмихват.

Значи беше близо. Ето го прохода. Сега нагоре. Кога, по дяволите, ще стигне повърхността! Нагоре!

Опитваше се да се залови за хлъзгавите камъни на витата стълба. Нагоре… Трябваше да си поеме дъх, иначе…

Рязко изскочи от водата. Пое дълбоко дъх. Тръгна несигурно по стъпалата, удари се и се свлече. Изплю морската вода, която бе погълнал.

После го връхлетя горещината. Като от пещ. Събра сили, изправи се сред гъстия дим и продължи към върха на стълбата, където огънят бушуваше и изпепеляваше старото дърво. Трескаво запретърсва обхванатата от пламъци вътрешност на фара и там, сгушена до най-отдалечената стена…

— Мери! — изкрещя неистово той и залитайки, се втурна към нея.

Тя повдигна глава и го загледа с празен поглед. Но когато той падна на колене и протегна ръка към нея, вцепенението й се смени с гняв.

— Не! — извика Миракъл и го отблъсна. — По-скоро бих умряла!

— Изслушайте ме!

— От седмици слушам само лъжи. Само лъжи!

— Обичам ви, Мери!

— Обичате само безценното си фамилно име!

— Обичам ви, Мери!

— Направили сте всичко само заради брат си! Всички обещания, всички гальовни думи са били само заради него. Глупачка! Аз ви повярвах! Обожавах ви. Готова бях на какво ли не само да ви направя щастлив.

Той я сграбчи за раменете и я разтърси.

— Беше грешка. Моя грешка. От пръв поглед се влюбих във вас. Но бях прекалено слаб, за да отхвърля безсмисленото си задължение към Трей. Чуйте ме! Какво можех да направя? Дори ако ви бях признал още от самото начало, нямаше ли пак да се случи същото? Ако ми простите, Мери Майн, ще посветя остатъка от живота си да залича грешката си.

Тя поклати глава и извърна издраното си, покрито със сажди лице. Той я пусна.

— Много добре. В такъв случай и двамата ще умрем.

Тя бавно повдигна големите си насълзени очи и срещна погледа му. Брадичката й се разтрепери.

— Какво искате да кажете?

— Че няма да си тръгна оттук без вас. Че животът ми няма да има смисъл без вас. Ако вие сте решили да умрете тук, то същото ще сторя и аз.

Тя се загледа в мократа му коса, разголените му гърди и подгизналия брич.

— Как стигнахте чак тук? — тихо попита Миракъл.

— Доплувах.

— Но приливът, бурята…

— Не беше лесно.

Дървото над тях пукаше. По раменете им се посипаха искри. Със сподавена ругатня Клейтън сграбчи Миракъл и я изправи. Без всякакво колебание я понесе на ръце и се втурна по горящия под към изпълненото с дим стълбище надолу, към водата.

Миракъл стъпи на нозе и двамата се загледаха в тъмнозелената вода. Горещината се сгъстяваше. Въздухът пареше.

Ужасът и страхът все още витаеха в съзнанието му. Тогава Миракъл вплете пръсти в неговите.

— Вярвате ли в чудеса, милорд? — попита тя много тихо.

— Вярвам във вас.

Двамата нагазиха във водата, поеха си за последен път дълбоко дъх и се гмурнаха.

Течението ги подхвана и леко ги понесе.

Обгърнал кръста на Миракъл с ръка, Клейтън се изтласка с крака на повърхността. Помогна й да влезе в лодката. После сам се строполи в нея и освободи въжето, с което я беше привързал към разпятието.

Няколко безкрайни минути те се бореха да стигнат до изплъзващите им се стъпала.

Миракъл изскочи първа и му протегна ръката си. Той понечи да я хване, но тя се изплъзна. Лодката се завъртя, блъсна се в стената на Ъндърклиф и за един спиращ сърцето миг изглеждаше, че крехката черупчица ще се разпадне.

— Скачайте! — чу той гласа на Миракъл сред тътена на разбиващите се вълни. — Клейтън, скъпи, скачайте!

Тя протегна отново бялата си ръка. Той я сграбчи и вече не я изпусна. Ако бе паднал в морето, с него щеше да е свършено — само за секунди вълните щяха да го размажат в скалите.

Той скочи и усети каменните стълби под краката си.

Сега вече Миракъл беше там. Прегръщаше го с нежните си ръце. Притискаше го. Устните й обсипваха солената му кожа с целувки.

Имаше усещането, че всеки мускул му е натъртен, а всяка кост — счупена.

Клейтън обхвана дребното й личице и се засмя.

— Значи ли това, че ми прощавате, Мери Майн?

— Как мога да се усъмня в мъжа, който преодоля най-големия си страх, за да ме спаси, милорд.

Клейтън я притегли към себе си, затвори очи, усмихна се и прошепна:

— Най-големият ми страх беше, че ще ви загубя, любов моя.