Чародей

Глава 3

Клейтън не можа да спи дълго. Часове след като разгневената лъвица и спътникът й Хойт — изненадващо приятен, но особен човек — ги бяха довели до покоите им, той сновеше напред-назад из студената стая, налегнат от мисли как да спре това съмнително приключение, преди още да е започнало. Братските задължения в крайна сметка се простираха дотук. Особено след като Трей го бе излъгал за обстоятелствата около връзката си с неприятното пиленце. Това очевидно беше едно от поредните приключения на херцога с цел да разведри спътниците си по разврат. Несъмнено те сега лекуваха махмурлука си и се смееха над този неописуем фарс.

От друга страна обаче, беше общоизвестен факт, че брат му не е стабилен финансово, а херцогинята през последните месеци явно бе изразила неудоволствието си от отказа на Трей да се ожени и да има наследник.

Накрая Клейтън твърдо реши да следва до край идиотския план. Това можеше да послужи за поука и на Трей, и на непреклонната и във всичко месеща се баба. Трей щеше да се окаже с жена, която не иска, а на херцогинята щеше да се наложи да обяснява на равнопоставените си защо внукът й се е оженил за някаква смахната просякиня.

Това, от което Трей наистина имаше нужда, бе някой да му покаже, че трябва да изкарва прехраната си с пот на чело, така както Клейтън бе принуден да прави. Той бе поискал, но не бе получил нищо от старата херцогиня и се бе отдал на възстановяването на изоставения Бейсингстоук Хол в Солсбъри. Сам ореше нивите, докато ръцете му станаха целите в рани. Накрая обаче пожъна най-добрата реколта в района. Взе парите, рискува и в крайна сметка създаде собствено богатство.

Той обаче наистина бе длъжник на Трей, а Трей очевидно бе изпаднал в голямо затруднение, след като бе решил да се възползва от това.

Но дали нямаше и някакъв друг изход. Трей очевидно го бе излъгал за отношенията си с младата жена. Бе го информирал, че той и лейди Кавендиш се били разделили като приятели. Тя била споменала, че с нетърпение очаква да го види отново, дори била намекнала, че ще прояви разбиране към неговото ухажване. Какъвто си беше лековерен, Клейтън лесно се бе хванал на въдицата му. От много, много отдавна не бяха успявали така да го подмамят.

Клейтън се намръщи и отиде да отвори вратата на съседната стая. Вътре на ракитовото легло спеше Бенджамин, завит до брадичката с тънко одеяло, и тихичко хъркаше в тишината.

Трудно бе за вярване, че едва преди четири дни Клейтън спеше в обятията на любовницата си. На топло. На сухо. Доволен и леко пиян. Беше я убедил, че отива на остров Уайт по работа за брат си. Не можеше да се каже, че е лъжа.

И все пак, в недалечното минало имаше моменти, когато щеше да се позамисли дали да остави графиня Бланш Деларю-Мадрас за толкова дълго. От всичките му любовници тя най-успяваше да го изкуши да се ожени. Графинята нямаше нужда от парите му. Имаше си ги достатъчно. На седемнадесет години родителите й я бяха омъжили за един съсухрен и надут граф с къси крака, отпуснати гърди като на горила и лисиче лице, който бе с тридесет години по-възрастен от нея. Скоро след раждането на единственото им дете графът се бе строполил мъртъв в обятията на една от многобройните си любовници. Семейството му щедро възнаградило Бланш за търпението й и я изпратили по живо и по здраво.

При това графиня Деларю-Мадрас бе красива, нетърпелива и страстна. В леглото бе яростна и ненаситна.

Но на Клейтън най-накрая му бе омръзнало, дори и с нея. Всъщност на него му бе омръзнало почти всичко. Богатството и успехът вече почти не му предлагаха нужното предизвикателство. Иначе едва ли щеше да се съгласи да дойде тук, в този негостоприемен свят, далеч от предсказуемите авантюри. Макар и Бейсингстоук Хол да му предлагаше спокойствие и да бе негов дом, през последните години той ставаше все по-самотен. Не можеше постоянно да се организират вечери или да се ловува. Невнимателните му приятели вече бяха унищожили всичките лисици в околните три графства.

Клейтън излезе от стаята, затвори вратата след себе си и огледа огромния коридор. Примитивните свещички едва мъждукаха в корозиралите си стойки. Нямаше килими. Само камък. Влагата сякаш се просмукваше през подметките на ботушите му. По стените не висяха картини, а паяжини.

Коя ли жена не би приела с радост възможността да избяга от тази обстановка? Коя ли жена изобщо би живяла тук? Беше 1800 година, а тук времето сякаш беше спряло.

Но това, което най-много го учудваше, бе решението на брат му да се ожени за това момиче… та дори и просто да му се искаше да ядоса херцогинята.

Клейтън спря и се заслуша. Бе чул някакъв шум зад себе си.

Нещо помръдна. Притича по пода. Може би плъх?

Извади часовника от палтото си, отвори го и се завзира, за да различи колко е часът.

Осем сутринта. Може би бе прекалено рано за домакинята. Продължи надолу през лабиринта от коридори, като накрая съвсем се загуби в безбройните празни стаи и галерии, в които отекваше само собствената им тишина. Още веднъж си повтори извиненията, които щеше да изкаже на домакините си — не че имаше нужда да се извинява, разбира се. Така наречената лейди Кавендиш щеше с радост да го заведе до ръба на опасната канара.

Как ли й бе името?

Към нея се бяха обръщали единствено с „лейди Кавендиш“, но от време на време се чуваше и… Мариан? Маргарет?

По дяволите! В това проклето място нямаше ли поне един прислужник? Човек направо можеше да си умре от глад и студ. А и този мрак!

Най-после Клейтън премина през един вход, който водеше към тесен и сводест коридор. Там видя светлина.

Тя се разливаше през няколко процепа. До слуха му достигнаха гласове и той внимателно тръгна към тях.

Това, което видя, бе градина — избуяла и непроходима, пълна с дини, фасул, индийска царевица и екзотични цветя.

Дори и в сегашното си окаяно състояние, сивата гранитна кула все още гордо се извисяваше на тридесет метра от земята. Таваните отдавна се бяха срутили под натиска на вековете, вятъра и дъжда. От външната страна имаше стълба към някаква врата на втория етаж, до която едно време сигурно се е стигало само с въже. Там имаше нещо като малък параклис. Все още се забелязваше олтарът. По полуразрушената стена се виждаха следи от червени и жълти стенописи.

И все пак това, което привлече погледа му, не бе тъжната тайнственост на една отминала епоха, а момичето.

Червенокосото момиче, чиято глава и рамене слънцето обилно заливаше със светлина, докато то вървеше сред цветята и зеленчуците и с мелодичен глас разговаряше със спътника си.

— Предпочитам да обсъждам откриването на галваничното електричество, отколкото нашия посетител… херцог… Как му беше името?

— Солтърдън — напомни й Хойт с шеговито недоволство.

Известно време тя помълча, погълната от приятното занимание да разравя тъмната почва около корените на растенията. Бузите й бяха поруменели от усилията, а изражението й бе замислено.

— Намирам го за груб — каза тя най-после и махна плевела от божура. — И арогантен. Знаеш как ненавиждам арогантните, Джони!

— Той е херцог. Има право да е арогантен.

— Няма. Никой няма право да се държи така. И ти, и мама винаги така сте ме учили.

— Да, проклет да съм. Никога не ми е минавало през ум, че собственото ми чувство за морал ще ми изиграе такъв номер. И все пак, той е наш гост. Да не би майка ти да не те е учила на гостоприемство? Защото, ако не го е направила…

— Ръцете му са студени…

Клейтън повдигна вежди, скръсти ръце на гърди и се облегна на стената.

— Студени! — повтори тя и заби лопатката си в земята. — А очите му са… зли. Да, зли. Една жена трябва да бъде накарана да се чувства…

— Красива! — възкликна Джони. — Желана! За бога, девойче, ти приличаш повече на майка си, отколкото си мислех. И ми говориш за арогантност! А какво ще кажеш за суетата? А?

Смехът й отекна като камбана. После всичко утихна. Тя отново приклекна срещу светлината. Остана така, с леко зачервено лице. Дълбоката тишина се нарушаваше единствено от крясъците на птиците, които кръжаха над нея и се скупчваха на черни ята високо горе, където по яркосиньото небе бързо преминаваха бели облачета.

Клейтън стоеше като онемял. Дори когато нещо я накара да завърти глава и големите й сини очи срещнаха неговите, той не можа да помръдне.

— О — прошепна тя. — Той е тук!

Джони седеше на покрит с мъх камък. По кръглото му лице се изписа усмивка, а сините му очи весело заиграха.

— Ваша милост! Моля, заповядайте.

— Смея ли? — каза Клейтън и възнагради Джони със суха усмивка. — Тя опасна ли е?

— Ха-ха! Тази сутрин май че да. Като че ли настроението й е малко кисело, макар че не мога да си обясня защо.

Най-после младата жена се изправи на крака и застана сред мушкатото. Бежовата й пола стигаше малко над глезените. Носеше кафяви кожени чехли и рипсени дебели чорапи. В едната си ръка държеше кошница с лук и зеле, а в другата — градинарски ножици.

— Ваша милост! Херцог…

— Как му беше името — допълни Клейтън.

Тя вдигна брадичка, бързо хвърли един поглед на Хойт, предизвикателно изпъчи рамене и задъвка долната си устна.

— Заповядайте, Ваша милост! Моля — Хойт посочи един стол, отчасти скрит зад кичур орлови нокти.

— Само ако арогантността и грубостта ми не ви обиждат.

Хойт прихна и тихичко захихика. Лейди Кавендиш за миг сведе поглед, а после изгледа Клейтън изпод тежките си мигли, като внимателно го преценяваше, сякаш я бе хванал неподготвена.

Клейтън влезе в градината, поколеба се достатъчно дълго, за да се порадва на слънцето, което стопляше раменете му, и зае мястото си до Джони. Отрупаните с цвят клонки изпълниха въздуха с аромат.

— Миракъл — каза старецът, — не е учтиво да се гледа по този начин госта.

Миракъл. Значи това бе името й. Необичайно, като самата нея. Отива й, помисли си Клейтън, а после положи всички усилия да заглуши тази мисъл. Беше решил да не я хареса, да се подиграе на всеки опит за ухажване и да приеме поканата й да си тръгне възможно най-скоро.

От друга страна обаче, не се бе оказал подготвен за нея — застанала сред божури, съвършена и обляна в слънчева светлина.

Миракъл се обърна, внимателно си проправи път сред цветята и донесе още една кошница с ряпа и моркови. Стори му се, че прилича на нимфа. И изведнъж осъзна защо брат му я бе избрал за своя херцогиня. От нея по изумителен начин струеше невинност. В това лице нямаше и следа от двуличие, завист, злост или цинизъм.

— Добре ли спахте? — попита Джони.

— Никога не съм спал по-добре — излъга Клейтън, с поглед, прикован в момичето.

— Ще се погрижа да ви донесат още завивки. Няма да ви оставим да замръзнете. Нали така, Мира?

— Може би Негова милост ще си тръгне — каза тя натъртено, а красивите й вежди леко се сбърчиха.

— Глупости! Негова милост е извървял целия този път, за да те види отново. Защо да не остане? Нали така, Солтърдън?

Клейтън кръстоса крака. Твърдо бе решил да не се остави да бъде въвлечен в игрите на Трей. Вече бе прехвърлил наум причините, поради които щеше топло да се сбогува с домакините си — но тогава бе пристъпил до вратата и зърнал… Миракъл.

— Да — отвърна той замислено. — Напълно сте прав.

Настъпи тържествено мълчание, после Миракъл отново се зае с работата си и отново коленичи в калта. Косата й се разливаше като огнена лава по раменете.

— След първото ви премеждие тук, този път трябваше да се досетя, че ще се качите на сала.

— След първото ми премеждие ли? — намръщи се Клейтън с мисли, насочени към ръцете на момичето — мръсни, с дълги нежни пръсти. За миг забрави за премеждието на брат си и за причината, поради която той — лорд Бейсингстоук — бе тук.

Къде, по дяволите, ми е разсъдъкът? Миракъл все повече започваше да го изнервя, защото не му обръщаше внимание.

— Имах работа във Франция — най-после отвърна Клейтън. — Стори ми се загуба на време да заобикалям целия остров само за да се кача на сала.

— Къде са приятелите ти? — попита Миракъл, без да го поглежда.

— Моля?

— Казах…

— Не ви чувам, миледи.

Миракъл ядосано заби греблото в пръстта и се обърна с лице към него.

— Да не би да си глух?

— Напротив. Просто съм свикнал хората да ме гледат, когато разговаряме.

— Приемете моите извинения, Ваше Височество.

— Ваша милост — поправи я той с кисела усмивка.

— Ваша милост — отвърна тя с толкова ироничен тон, че би му подействал като плесница, ако не намираше недоволството в разярения й поглед за хипнотизиращо, — къде са спътниците ви?

— Предполагам, че все още хърка — отвърна Клейтън.

— Нямам предвид този спътник. — Тя сбърчи покрития си с лунички нос. — А онези отвратителни мъже, които те следваха като послушни кученца.

— Мира! — скара й се Джони.

— И на теб ти се сториха странни, Джони. Не отричай. И херцогът ти се стори доста странен.

След като на няколко пъти смени цвета на лицето си, Джони се сви на стола и посегна за бастуна си — един чепат прът с резбована дръжка, която приличаше на конска глава.

— В какъв смисъл? — попита Клейтън.

Изражението й се оживи и Миракъл грациозно скочи на крака.

— След като ви изхвърли морето, ние ви приютихме, предложихме ви всички удобства на нашия дом, а вие се отнесохте с нас едва ли не като с ваши прислужници, непрекъснато ни засипвахте със заповеди и хленчехте за „лошите условия.“ А когато си тръгнахте, дори и шилинг не ни предложихте за неприятностите, които ни причинихте. Ако вие, сър, сте някакъв показател затова, в което се е превърнала аристокрацията, благодаря на бога, че съм имала късмета да израсна тук, на разстояние от всички тези нескрити преструвки.

— Свърши ли вече? — попита Клейтън и саркастично се усмихна.

— Не още. — Повдигна полата си, прескочи лехата моркови, през което време Клейтън успя добре да разгледа обутите й в чорапи крака, и застана пред него, размахвайки кален показалец в лицето му. — Не мога да си представя как имате наглостта да се върнете тук и да смятате, че бих изпитала някакво влечение към вас. Не ми пука, че сте херцог. Липсва ви смирение, да не говорим за вежливост. И най-големият герой става още по-достоен със способността си да благодари на по-низшестоящите от него. Вие, сър, не притежавате това благородство.

— Боже господи! — изохка Хойт и се свлече на стола си с широко разкрачени крака, а бастунът му с трясък падна на земята.

— Джони! — извика Миракъл и се спусна към него.

Клейтън скочи от стола, бързо хвана стареца, както направи и Миракъл, и го изправи на възглавницата. След като порови малко из джобовете на полата си, Миракъл извади малко шишенце с някаква течност, махна корковата му капачка и го поднесе към носа на прислужника. Той изсумтя и се изкашля. Очите му се насълзиха и трескаво отблъсна шишенцето.

— Боже господи, момиче, направо ще ме убиеш с това отвратително лекарство!

— Добре ли си? — тихо го попита Миракъл, а гневът на лицето й отстъпи място на дълбока загриженост за приятеля.

— Как ли пък не — озъби се той и започна да бърше миризливата течност от носа си със съсухрената си ръка. — Как да се държа, когато ти обиждаш единствения човек, показал някаква склонност да те ухажва? Боже господи, та аз се заклех на майка ти, че ще се погрижа да растеш щастлива и безгрижна, но ти очевидно твърдо си решила да осуетиш всеки мой опит да постигна това.

Тя замига с огромните си сини очи, стисна зъби, а после се люшна назад на пети и се навъси.

— Хич не ме гледай така, госпожице. Знаеш, че е истина. И не отричай, че доста нощи прекарваш с отворени очи и си мислиш как ще си останеш стара мома. Чух как нареждаше над проклетите си желъди някакви глупави любовни заклинания, на които те е научила старата вещица Серидвен.

— Тя е знахарка, Джони.

— Как ли пък не! Ако толкова много знае, тя самата щеше да се е омъжила. Дай ми бастуна.

— Защо?

— Отивам до фара.

— Ще ти докарам каруцата.

— Отивам пеша.

— Да не си полудял?

— Трябва ли да ти напомням да бъдеш учтива, когато говориш с по-възрастни от тебе?

Тя цялата почервеня, а после отново се съсредоточи върху Клейтън.

— Виж сега какво направи.

— Какво съм направил?

— Тук си само от няколко часа и вече успя да всееш раздор в тази къща.

— Бейсингстоук! — неочаквано извика някой от вратата и всички видяха как Бенджамин със залитане влиза в градината, съвсем пребледнял.

— Милорд! — дрезгаво подхвана той, но силите го напуснаха и му се наложи да седне.

— Боже господи! — едновременно извикаха Клейтън и Джони.

Клейтън и Миракъл се спуснаха към прислужника. Побелялата му коса стърчеше като перушина. С разтреперани ръце той се вкопчи в палтото на Клейтън. Погледът му бе като на обезумял.

— За бога, човече, какво се е случило!

— Видях го със собствените си очи, сър.

— Кого?

— Звяра. Стоеше зад вратата, а подкованите му копита отекваха по камъните.

— Звяр?

— Огромен и бял като десетина призрака, от черните му очи излизаха пламъци, а от ноздрите — пушек. Ужасен, милорд! Грозен! Блещеше ми се в мрака. А звуците, които издаваше… — Прислужникът потръпна. — Ревеше, фучеше, ръмжеше гърлено… И ако това не е достатъчно…

— Спри! — извика Клейтън.

— … с черна кожа и полулице. Облечен в роба, която се влачи по земята. И говори на най-различни езици.

Миракъл ахна и закри уста с ръка. Тя вдигна взор към Джони, който ококорено наблюдаваше Бенджамин през рамото на Клейтън, а всички доказателства за собствения му припадък вече бяха изчезнали като по чудо.

— Говореше, значи? — попита Хойт.

Бенджамин трескаво кимна.

— На най-различни езици? — осмели се да се намеси Миракъл.

— Значи сте ги виждали? — каза Бенджамин и в гласа му отново се прокрадна страх.

— Не! — отсече Джони.

— Разбира се, че не! — съгласи се Миракъл. Клейтън съчувствено се усмихна на прислужника си и го потупа по гърба.

— Спокойно, Бен. Отново си сънувал. Сигурен съм, че нашите мили домакини ще потвърдят, че в замъка Кависбрук няма призраци.

— Не бих отишла чак дотам, че да обещавам това — тихо заяви Миракъл и Бенджамин отново се разтрепери, а Клейтън за миг нервно затвори очи. — Носи се слух, че предишният обитател на този замък, след като твърдо решил да проучи всеки коридор и тунел, се натъкнал на някаква тежка желязна врата, която била здраво заключена. Той я разбил, минал през прохода, издълбан в скалите, разбил още една врата и се оказал в мрачна стаичка. Там се натъкнал на застиналата фигура на огромен мъж, седнал на камък и подпрял глава с ръцете си. В краката му имало малко дървено ковчеже. Човекът се приближил, но когато външният въздух влязъл в контакт с тялото, то се разпаднало на прах и тайната на самоличността му си останала. Оттогава гостите, които не са добре дошли, се кълнат, че чуват горкото същество да удря по стените и да крещи да го пуснат.

Със стиснати устни и зъби, Клейтън грабна шишенцето с миризливата течност от ръката на Миракъл и когато очите на Бенджамин отново се проясниха, изръмжа:

— Благодаря.

— Пак заповядай — усмихна се Миракъл.