Чародей

Глава 21

Нещо се мътеше, Клейтън го чувстваше. Това, че бе прекарал последните две денонощия, затънал до гуша в хазарт, не помагаше. Миришеше на бъчва, на пушек и на четиридесет и осем часова пот. Имаше нужда от вана и от сън. Трябваше да забрави случилото се през последните седмици. Трябваше да забрави Миракъл Кавендиш.

Искаше му се проклетите акули да го бяха изяли преди двадесет години. А и брат му. Особено брат му.

Клейтън стоеше в коридора на градската си къща, намираща се в самия център на Ситито, на улица Холбърн. Наблюдаваше каретата. Баба му енергично се нанасяше в скромното му жилище. Още не я бе видял, естествено. Нямаше и да я види, преди тя да е готова, което можеше да бъде след пет минути или след пет часа. Единственото известие, което бе получил от нея, беше тайнствена бележка, която нервният и разтревожен Бенджамин бе заставен да му донесе в Брукс:

Достатъчно да всее страх в сърцето на всеки внук, който не изпълнява благородническите изисквания на Нейна Светлост. И тя го знаеше. Но защо той продължи да играе на рулетка. Че и на вист — цели два и половина часа, след като бе получил съобщението. Най-добре щеше да бъде да не й даде възможност да вземе връх.

Една наемна кола спря. Брат му Трей, херцогът на Солтърдън, слезе и горделиво закрачи по пътеката към къщата. Лицето му пламтеше, а мускулите над челюстите потръпваха. Като видя Клей, облегнат на вратата с насмешлива усмивка и нехайно скръстени ръце, Трей се поколеба за момент, после гневът му се усили. Нищо не вбесяваше херцога повече от съзнанието, че по-малкият брат не дава и пет пари за властния всесилен юмрук на баба им… нито пък за кесията й.

— Кучи син! — изръмжа Трей и тръгна по стълбите.

— Добър ден и на вас, Ваша Светлост. Как беше в Йорк през последните дни?

Трей стигна до площадката, застана лице в лице с Клей и стисна юмруци.

— Каква е тая каша, дето сте ми забъркали сега, по дяволите!

— Какво имате предвид?

— Имам предвид, че много от кредиторите ми се обадиха, че им дължа невероятни суми за дрехи, които се предполага, че съм купил за…

— Бъдещата си булка. Вие си я спомняте, нали? Онази, странната? Момичето, което не е особено интелигентно? Не можехме да оставим предстоящата херцогиня облечена в дрипи, нали? Какво щяха да кажат вашите аристократи?

— А скъпоценностите? — Трей буквално се задави и се затресе. — Рубини и сапфири! Огромни! Цяло състояние!

— Върху нея ще изглеждат прекрасно. Ще предизвика завистта на цял Лондон.

— Цял Лондон! О, Боже Господи!

— Тя направи силно впечатление, Ваша Светлост. Ще ви бъде твърде трудно да я скриете тихичко сега, когато доби вкус към изисканите неща.

— Тя знае, нали? — Трей надникна към къщата зад брат си.

Клейтън се усмихна.

— Предполагам, че говорите за баба.

— Знаете отлично за кого говоря, дявол да го вземе!

— Не е трудно да се предположи, като се има предвид, че новината за предстоящата ви сватба беше разтръбена от всички вестници в града. А предположенията се роят, Ваша Светлост. В Кроксфорд и Брукс дори се обзалагат дали в края на краищата ще се ожените. Моите гвинеи са, разбира се, на „Да“, щом баба знае за съществуването на Миракъл, както и цял Лондон.

— Къде е тя?

— Кого имате предвид?

— Момичето, глупако. Тя тука ли е?

— Не. — Клейтън наблюдаваше как един стар сляп евреин се промъква по тротоара. Кучето му послушно го съпровождаше. — Не съм я виждал от два дена. От момента, когато ме изостави по пътя към Излингтън. Помислих, че ще е добре да й оставя няколко дни да се успокои. Знаете колко неразумни могат да бъдат жените, когато смятат, че някой си играе с чувствата им.

— Ваша Светлост, Ваше благородие — каза Бенджамин зад гърба им, — Нейна Светлост, херцогинята на Солтърдън, ще ви приеме сега.

Клейтън отстъпи, посочи с ръка затворените врати в дъното и се засмя.

— След вас, братко.

Трей го изгледа яростно, пооправи дрехата на раменете си и подви маншетите на ръкавите си.

— Тя чака — напомни Клейтън.

Двамата тръгнаха заедно към вратата. Стъпките им бяха синхронизирани. Едновременно прочистиха гърлата си и пригладиха назад тъмните си коси. И си помислиха: „Всичко това заради една жена! По дяволите, да се надявам, че си струва.“

Бенджамин бутна двойната врата и ги въведе в малка, скромно украсена стая, която в повечето градски къщи би била достатъчна за една удобна библиотека. Но тук стените с рафтовете бяха предимно празни. Камината не беше използвана, откакто Клейтън бе закупил жилището преди няколко години.

Четири стола се ширеха в почти празната стая. Единият бе при френските прозорци в дъното. Те водеха към малка градинка, заобиколена от висока тухлена стена. Други два, поставени един до друг, бяха с лице към четвъртия, който в момента бе зает от тяхната баба. Херцогинята им отправи прословутия си смразяващ изпитателен поглед, изпълнен с толкова отвращение, колкото й позволяваше нейното поведение на благородница.

— Ваша Светлост! — възкликна Трей. В напрегнатия му тон проличаваше нетърпение и фалш. — Колко чудесно е да ви видя пак!

Едната сива вежда се повдигна, но острите очи на херцогинята наблюдаваха Клей, който отиде до стола и се отпусна върху него.

Закъсняхте — говореше погледът й.

Зная — отвърнаха повдигнатите му рамене.

— Изглеждате ужасно — заяви едно подушване с носа.

— Докарал съм се за вас, скъпа — усмихна се той. Трей се наведе над протегнатата й ръка и докосна устните си до обсипаните със скъпоценни камъни пръсти.

— Скъпа бабо, както винаги изглеждате безкрайно очарователна. Погледнете я, Клей, не е ли направо блестяща?

— Блестяща! — повтори брат му като папагал и смигна на херцогинята — Безкрайно!

Херцогинята отдръпна ръката си и сряза с поглед Трей.

— Сядайте! И престанете да се подмазвате!

С тънка усмивка Трей се отпусна на другия стол.

— Нямам намерение да го усуквам. Чужд ми е навикът да си бъбря с вас, момчета. Твърде стара съм, за да го започна тепърва.

— Въобще не сте стара… — започна Трей, като се наведе напред и я дари със сияйна усмивка.

— Млъкнете! Осведомиха ме, че Ваша Светлост се опитва да преобрази някаква млада дама, изразходвайки за тази цел цяло състояние, за ужас на кредиторите ви. Моята тревога обаче идва от факта, че сте ги уверявали, че именно аз ще уредя дълговете ви.

Клейтън погледна през френския прозорец, прикривайки с длан доволното си подсмихване.

Трей не каза нищо. Само се въртеше неспокойно на стола.

На Клейтън дори му се стори, но не бе съвсем сигурен, че брат му тихо изпъшка.

— Е?

— Бабо — намеси се Клейтън, дарявайки я с успокояваща усмивка, — има съвсем логично решение на проблема.

— И кое е то? — изскърца със зъби Трей.

— Трей просто ще изплати направените дългове с парите, които смятате да му припишете, щом се ожени за момичето.

Трей се поизправи, стисна облегалките на креслото и изгледа кръвнишки Клейтън.

— Имайте предвид, скъпи ми братко, че при този размер на дълговете, няма да ми остане нищо от наследството, щом кредиторите си вземат своето.

— Какво значение има — изсмя се леко Клей и вдигна рамене. — Помислете си само какво сте си купили със своята щедрост: красива жена, красиви деца и херцогиня, която цял Лондон ще гледа почтително. Всички мъже ще ви завиждат — от Негово Величество до последния свинар. Всяка врата ще се отвори пред нея. Няма да направите и крачка из този град, без цялото общество да затръпне в очакване да я зърне макар и за миг.

Трей отново се отпусна на стола и съсредоточи поглед върху баба си. Всяка черта от лицето му бе като издялана от мрамор.

— Изглежда добре сте опознали младата дама — обърна се херцогинята към Клейтън. — Бяхте ли й представен?

— Не.

— Тя е невероятно красива.

— Да… И аз чух същото.

— И интелигентна. Дори четяла.

Клейтън кръстоса крака и се поразмърда на стола си.

— Представяте ли си — отвърна той напълно безразлично.

— И яздела като жокей.

— Шокиращо.

— Видели са я неотдавна да разговаря с някаква продавачка на птици. Била решила, че може да спести на Негова Светлост цяла гвинея за две седмици, като отглежда собствени кокошки и събира яйца. Ако госпожа Елисмиър не се била намесила, Парк Хаус досега да е станал мътилник.

Усмивка пробяга по суровите й устни, но бързо се изличи. Херцогинята отново се съсредоточи върху Трей.

— Трябва да се направят приготовления за сватбата.

— Значи одобрявате момичето? — запита Клейтън.

— Естествено. Да не мислехте, че няма да я харесам?

Тишина.

Клейтън стана от креслото си. Сивите й очи го проследиха.

— Какво не е наред?

— Не смятам, че още имате нужда от мен — отговори той и тръгна към вратата.

Точно тогава тя се отвори и влезе Бенджамин. Преди да успее да съобщи за пристигането му, Тадеус се вмъкна със зачервено лице и изпотено чело. Като видя херцогинята, той смъкна шапката си. Погледът му сновеше от Трей към Клей и обратно към Негова Светлост.

— Ваша Светлост, надявах се да ви открия тук.

Трей скочи от стола.

Преглъщайки, Тадеус се опита да поеме дъх.

— То е заради вашата дама, сър, за Миракъл… Лейди Кавендиш… Сметнах, че трябва да ви уведомя… Господи, тя сигурно ще ме убие, дето съм дошъл! Обещах й да не гъквам, но…

Клейтън сграбчи момчето за ризата.

— Какво, по дяволите, се е случило?

С очи, приковани в Трей, Тадеус изтърси:

— Претендента, Ваша Светлост! Дамата ще го кара днес в парка.

— Ще го кара ли? — озадачи се Клейтън.

— Спортната кола — обясни Тад на херцога. — Тя се упражняваше всяка нощ през последните две седмици. Ще мери сили с мъжете от клуба ви, сър.

— Мили Боже! — промълви Трей и се извърна към Клейтън. — Какво, по дяволите, да сторя сега?

— Да я спрете, естествено — рече херцогинята и също стана.

— Е? — попита Трей.

— Сега вие отговаряте за нея — обади се Клейтън и сви рамене. — Аз бях дотук.

С ругатня Трей бързо се измъкна. Клейтън втренчено гледаше след него.

— Не възнамерявате ли да го придружите? — запита херцогинята.

— Че защо?

— От любопитство, предполагам. И от лоялност към семейството.

— Уморих се.

Херцогинята тръгна към вратата.

Клей се поклони леко на баба си и също напусна стаята с широки крачки. Блъскаше си ума по кой път да стигне до Хайд Парк. Непременно трябваше да избегне пътя край Уестминстър, което значеше и моста Блек Фрайърс, който щеше да е задръстен от неделните богомолци. Може би по Флийт стрийт до Странд, далеч от площада Сейнт Джеймс, после към Пикадили…

Защо, по дяволите, се е качила на тая раздрънкана малка спортна кола? Не си ли даваше сметка, че може да се убие? Или това бе още един злобен план?

— Клейтън! Скъпи!

Бланш Деларю-Мадрас, любовницата, която почти бе забравил през последните седмици, влезе в преддверието и той спря като закован. Разтваряйки широко обятия, тя го посрещна с бляскава възхитена усмивка и извика:

— Най-сетне се завърнах от Париж!

В началото на надбягванията облозите бяха 5 и 6 към 4 за лейди Кавендиш. Всъщност най-страстните запалянковци бяха заложили за нея и заявяваха, че никога в живота си не са виждали жена да кара толкова добре!

Мълвата, че бъдещата херцогиня е хвърлила ръкавицата на членовете на Клуба на жокеите, явно се бе разпространила.

Всичко, което Клейтън можеше да стори, бе да си проправя път с лакти през напиращата тълпа от мъже и жени, проточили шии и застанали на пръсти, за да наблюдават спектакъла. Докато стигна до дивото зрелище, състезанието беше завършило.

Миракъл стоеше в спортната кола и махаше на приветстващата я тълпа, което още повече възбуждаше зрителите.

— Още едно надбягване — предлагаха някои.

— Залагам парите си на момичето! — викаха други. Продължаваха да я приветстват с викове. Миракъл им изпрати въздушна целувка.

Удрян и блъскан, Клейтън си позволи да отдъхне. Явно бе оцеляла в състезанието. И дори го беше спечелила. Защо не се изненадваше?

— Клейтън! Скъпи! За какво е цялата тая врява? — Намусена, Бланш измъкна края на полата си изпод краката на някакъв мъж и каза: — Не точно такова посрещане очаквах. Практически бях измъкната от къщата…

— Спестете си това театралничене — прекъсна я той, без да престава да наблюдава как косата на Миракъл се разпилява, когато тя свали лилавата си шапка и я размаха във въздуха.

Жилетката й също бе лилава. Полата — от нанкин. Обувките — лилави, а чорапите — бродирани.

Бланш застана на пръсти. Заподскача в опитите си да види нещо над главите на хората.

— Скандално!

— Нали? — съгласи се той с усмивка и погледна изкосо любовницата си, която го наблюдаваше с любопитство, цупейки пълните си червени устни.

— Но е красива — добави тя, наклонявайки леко глава.

— Нали?

— Ясно е, че слуховете, които чух за нея, са верни.

— Несъмнено.

В този момент тълпата се раздели. Внезапно херцогът се появи със зачервено лице и възбуден вид. Но явно в отлична форма — не биваше да излага очевидния си гняв публично. Особено към Миракъл.

Зрителите пак изреваха.

Трей каза нещо на момичето. Тя му отговори. Клей познаваше този поглед. Разпозна блесналия огън в синьозелените й очи. Твърде добре му беше известно какво означаваше тази стойка и вирнатата й брадичка. Ако брат му си мислеше, че като я тормози пред стотина и повече хора, ще постигне нещо, бе допуснал печална грешка.

„Внимавайте, братко — каза си той на ум, — и тя хапе, когато я ухапят“.

Трей хвана момичето през кръста и я измъкна от колесницата. С принудена усмивка и потно чело, успя да проправи път за двамата през напиращата тълпа. Мъжете го потупваха по гърба. Искаха да знаят датата на следващото й участие и изразяваха надеждата да бъдат поканени на сватбата.

Клейтън гледаше втренчено след двойката.

Съзнанието, че сега вече бе негова, на брат му, го порази като гръм.

Обърна се и откри, че Бланш го гледа с любопитство.

— Да накарам ли кочияша да ни отведе у нас? — попита тихо тя.

Клейтън тикна ръце в джобовете си и кимна.

Солтърдън отвори с ритник входната врата и повлече недоволната Миракъл през прага. Гертруд, Етел и готвачът се изпокриха. А Ели застана като истукан на долното стъпало на стълбите, сякаш ги барикадираше с тялото си. Като я видя там, неподвижна като солен стълб, той изръмжа:

— Вие! Трябваше да го знам!

— Ваша Светлост…

— Предателка! Винаги сте го харесвали повече от мен.

— Пуснете ме! — Миракъл се изтръгна и скочи, без да обръща особено внимание на странните гневни думи, които херцогът отправи към нейната зачервена и смутена приятелка. — Как смеете да се отнасяте с мен по такъв начина? Нямате никакво право! Не сме женени и… ако аз имам думата, ние няма…

— Вие изобщо нямате думата, разглезено хлапе такова!

Той я завлече към приемната, бутна я вътре и захлопна вратата след себе си. С моравото си от гняв лице, диви очи и стиснати юмруци той изглеждаше направо луд.

Миракъл отстъпи и започна да върти кадифената шапка в ръцете си.

— Нито за миг не съм била в опасност — заяви тя, докато той крачеше нервно с ръце на кръста и с наведена глава. Тъмната му коса се виеше на челото и почти закриваше очите му. — Целият номер е да познаваш трасето…

— Млъкнете! — Той й хвърли многозначителен поглед. — Опитвам се да реша дали искам да ви удуша.

Тя вирна брадичката си.

— Греша ли като предполагам, че избликът на лошо настроение се дължи не толкова на възможността да се нараня или дори да си счупя главата, колкото как изглежда всичко това в очите на скъпите ви аристократи?

Тънка усмивка изви устата му.

— Е — подсмръкна тя, — поне най-сетне сте откровен. Означава ли това, че мога да се завърна в Кависбрук?

— Много ли го искате? — изстреля толкова бързо той, че за момент момичето остана безмълвно.

Съзнанието, че каквото и да заяви, то ще е решаващо за бъдещето, й подейства като студен душ. През последните дни, откакто бе оставила Солтърдън в облак прах, бе мислила единствено за връщането си в Кависбрук — за баща си, за конете, за отшелническия си живот. И за това, че никога вече няма да види херцога на Солтърдън.

— Отговорете ми, по дяволите!

Миракъл се стресна и още по-ожесточено замачка шапката.

— Аз… — започна тя колебливо, — аз… да… не. Не зная.

— Не знаете? Как да го разбирам? Не знаете дали искате да се омъжите?

— Може би, ако имах повече време…

— Време? За какво? За да можете още да ме унижавате? Какво ще е следващото, лейди Кавендиш? Може би ще яздите гола по Пикадили? Или ще танцувате на сцена, показвайки задника си? А може би нещо малко по-достойно. Ще заемете място в Камарата на лордовете… Или в Камарата на общините? Кажете какво всъщност искате, Миракъл?

С леко свиване на раменете, тя сведе очи.

— През последните седмици мислех много върху това. Предполагам, че най-добре ще е да напусна Лондон — о, не е необходимо да се върна в Кависбрук. Там е доста тъжно. И много самотно, признавам. А и онези кошмарни спомени…

Тъга се появи на лицето й. Гърлото й се сви.

— Мога да живея в провинцията. Там въздухът е чист, а небето е синьо. Ще мога да гледам кокошки, прасета, зайци и, разбира се, коне. Напитов. Хасан. Салифа. Мислила съм дори да ги кръстосам с английски коне. Разбрах, че вече са го правили. Кръстоската е отлична. Бързината на английските коне и издръжливостта на арабските е идеалното съчетание.

Миракъл осъзна, че ентусиазмът бе повишил гласа й. Погледна Солтърдън, който бе спрял да крачи, и видя, че се взира в нея със странен поглед.

— Съжалявам, ако това ви тревожи и ако то не съвпада с представата за бъдещата ви съпруга. Но аз съм си такава, сър. И ще си остана такава.

Херцогът прокара пръсти през косата си и поклати глава. Гневът му се бе изпарил. Уморено, но решително той заяви по-скоро на себе си:

— Трябва да съм бил луд, когато се забърках във всичко това. Никакви пари не си струват тревогите и унижението.

Парите на покойния съпруг на Бланш бяха заплатили къщата на Дръри Лейн, както и тази в Париж и още една в Рим. Но тя искаше Бейсингстоук. Искаше го страстно.

Клейтън си наля щедро бренди. Опитваше се да си представи Бланш, настанена в неговия дом с всичките му двеста стаи. Може би идеята не бе чак толкова лоша. Тя безспорно беше красива, макар и обикновена. Ценеше нуждата му от усамотение, но не разбираше любовта му към труда — да оре земята и да наблюдава как тя ражда изобилните си плодове. Приемаше го като хоби, убедена, че един ден то ще му омръзне.

Децата им несъмнено щяха да бъдат хубави. Но Бланш не обичаше децата. Тя с радост бе прехвърлила попечителството над единствения си син на семейството на покойния й съпруг срещу сумата от сто хиляди лири.

Баба му не я харесваше. Наричаше я „пачавра с родословие“.

Фактът, че Трей беше спал с нея, не го изненада. Подозираше го още отначало. Но не го интересуваше — нито тогава, нито сега.

Може би трябваше да се ожени за нея. Както херцогинята неведнъж бе казвала: „С времето ще я заобичате“, когато се опитваше да го сватоса с някоя блудкава самодоволна щерка на някой от нейните благородници.

Освен това женитбата с Бланш щеше да откъсне ума му от Миракъл.

— Милорд — съобщи един прислужник зад гърба му, — Нейно благородие е готова да ви приеме.

Клейтън наля едно питие на Бланш и си допълни чашката. Вървеше бавно по стълбите с чувството, че изкачва планина.

Бланш бе вече в леглото. Бе разпуснала гъстата си черна коса върху белите копринени чаршафи. Кожата й бе не по-малко бяла. Устните — червени и усмихнати.

— Отне ви доста време — подразни го тя и потупа леглото до себе си.

Клейтън огледа стаята. Дрехите на Бланш бяха прилежно сгънати и внимателно сложени на място. Изведнъж си припомни, че всичките им любовни срещи винаги бяха в леглото, а дрехите им — сгънати спретнато и грижливо прибрани.

Докато не срещна Миракъл, спонтанността за него не съществуваше. Страстта бе нещо, което трябваше да обуздава. На мъж от неговото съсловие не подхождаше да признае страстта си, камо ли да я прояви.

Докато не срещна Миракъл.

Никога не бе пожелавал една жена толкова страстно, както желаеше нея.

Изгълта брендито си. После и това на Бланш. Остави чашките на пода и повдигна вежди.

— Измитайте се от леглото!

— Извинете ме, не ви разбирам.

— Иди на пода! На прозореца! На стола! Където и да е, но не и на проклетото легло!

Тя седна и притисна чаршафа към гърдите си.

— Вие сте пиян.

— Не. Не съм.

Широко разтворените й тъмни очи го загледаха втренчено. После бавно стана от леглото и отпусна неохотно завивката.

Гърдите й бяха прелестни — едри и заоблени. Беше понапълняла в талията. Отдаваше го на раждането, но той подозираше, че е прекалила с френската кухня.

Ханшът й бе приятно закръглен, а бедрата — дълги и твърди.

— Красива сте — изрече нежно той.

— Но…

Клейтън погледна към чашите на пода. Искаше му се да пийне още.

— Има някоя друга, нали, Клейтън? Не ме гледайте по този начин. Никога не сте умеели да лъжете. Не ви е присъщо. Независимо дали го съзнавате, очите ви разкриват цяла гама от чувства — тя посегна към чаршафа и го уви около себе си. — Заподозрях го, когато ви видях днес следобед. Гледахте през мене. А в парка вече бях сигурна. Влюбен сте в Миракъл Кавендиш. — Усмивка пробягна по устните й. Тя отиде до дрехите си и започна да се облича. — Пристигнах в Лондон преди повече от седмица. Чух мълвата. Негова Светлост щял да се жени. За момиче, което е срещнал на някакъв остров преди няколко месеца. Влюбил се толкова силно, че се върнал на острова да я ухажва. Имаше само една засечка в тази история. Сегашната любовница на Трей е една от най-скъпите ми приятелки. Тя ми довери, че Негова Светлост е бил с нея през онези седмици.

Бланш завърза панделките на ризата си.

— Винаги съм ви казвала, че ако не престанете с опитите си да предпазвате брат си от неприятности и да го държите под контрол, в края на краищата ще затънете в блатото като него. И сега, когато най-сетне срещнахте жената на своите мечти, успяхте да я спечелите… но за друг мъж, за брат ви. Колко типично за вас.

Тя влезе в роклята си, отиде до Клейтън и се обърна гърбом.

— Приемате го много леко — каза той, докато се суетеше с дребните перлени копчета.

— Нима имам някакъв избор?

— Можехте да ми направите сцена. Повечето изоставени любовници го правят.

— Харесвам ви твърде много, за да го сторя.

Той я закопча и отпусна ръце.

Бланш се извърна към него. Усмивката й бе малко тъжна.

— Какво ще правите сега?

— Ще напусна Лондон възможно най-скоро.

— Бейсингстоук?

— Не съм сигурен.

— Нали съзнавате, че не можете да я избягвате вечно? В края на краищата ще я срещнете отново.

Без да каже нищо, Клейтън се обърна и напусна стаята. Бланш изтича след него, но спря на вратата. Гласът й трепереше, когато му извика:

— Може би ще се отбивам понякога да ви видя в Бейсингстоук, ако нямате нищо против.

— Винаги сте добре дошли — отвърна той.

Мъглата падна точно след здрачаване. Покри всичко като влажно сиво одеяло. По улиците имаше малко файтони и още по-малко пешеходци. Светлините от прозорците бяха като мъжделиви пламъци от свещи в печалната тъма.

Клейтън стоеше на тротоара пред Парк Хаус. Бенджамин се въртеше около него.

— Хубаво ще е да се завърнем у дома, в Бейсингстоук — въздъхна прислужникът и отвори манерката с бренди. — Не сте ли съгласен, милорд.

— Да — отвърна Клей, загледан в тъмната къща. Каретата на брат му стоеше до бордюра.

— Какво, по дяволите, прави той вътре? За Бога, вече минава полунощ.

Бен надигна манерката към устата си.

— Може да са се разцелували и сдобрили, милорд.

Клейтън го изгледа свирепо, което накара Бен само да повдигне гъстите си сиви вежди и да пийне още една глътка. После завинти капачката и плъзна манерката в джоба си.

— Извинете ме, че ви го казвам, сър, но вие имахте възможност…

— Зная това, дявол да го вземе!

Бен рязко млъкна.

— Онзи ден, когато тя отиде да види Кавендиш, имах искреното намерение да й разкрия всичко. Пристигнах в Парк Хаус с цветя. Но след срещата с баща си, с Кавендиш, тя беше толкова разстроена. Току-що бе научила, че този човек не е онова, за което го е смятала винаги. Как предлагаш да й открия, че и аз не съм онзи, за когото ме взема? Лъгали са я през целия й живот. Бен, просто не можах да й причиня това. Поне не тогава.

— А сега?

— Не. И сега. Никога. Тя ще бъде страхотна херцогиня, Бен. Разбрах го в минутата, когато я видях в оная спортна кола. И хората в краката й, които я приветстваха. Те аплодираха не победата й, а нея самата. Беше ги спечелила, приятелю. Може би сега всички овце със синя кръв ще имат най-сетне приемлив образец, на когото да подражават. Преди да го осъзнаем, жените ще започнат да четат, да се състезават и да вдигат страхотен шум за законодателството. Можеш да си сигурен. Места като лудниците „Св. Лука“ и „Витлеем“ няма да разберат какво ги е сполетяло. Миракъл е точно това, от което Англия отчаяно се нуждае.

— Вие от какво се нуждаете, сър? А тя?

— С времето Трей ще започне да я обича. Как би могъл да не се влюби? Може би ще успее и да я задоволи емоционално.

— А вие, милорд? Как ще продължите да живеете?

— Аз… Аз просто не зная… — Клейтън се вгледа в загриженото лице на своя прислужник и приятел. — Не зная — повтори той и тръгна към наетата кола, която бе оставил да чака в тъмния край на улицата. — Хайде да се омитаме оттук, Бен.