Чародей

Глава 24

— Скъпа, изглеждате ужасно! — възкликна Ели и изпусна кифлата в чинията. Стана от стола си, втурна се към Миракъл и нежно обхвана лицето й. Огледа го и се намръщи. — Пак не сте спали. Просто не бива да продължавате така. Имате ужасно измъчен вид. А очите ви… Джонатан, скъпи, поговорете й. Непременно трябва да я убедите да си почива повече.

Облегнат на стола си, Джон бе сплел ръце върху заобленото си коремче. Погледна Миракъл, която се отскубна от Ели, и седна. Момичето унило се вторачи в чинията си, отрупана с бъркани яйца, шунка и кексчета, плувнали в масло и мед. Чудеше се дали ще удържи да не повърне.

Ели зае мястото си до масата за закуска и каза:

— Имам едни прахчета. Ще ви помогнат да заспите.

— Не искам никакви прахчета — възрази категорично девойката и избута чинията си настрани. — Ако става въпрос за това, въобще не искам да спя.

— Но защо? — запитаха Ели и Джон в един глас.

— Защото аз… — тя прехапа устни.

— Цяла нощ сте яздили проклетия кон — скара й се Джон.

— Не съм.

— Чела си? — предположи Ели.

— Не съм.

— Тогава защо? — попитаха те пак едновременно.

— Чаках го да се върне.

— Кого?

— Бейсингстоук.

Очите на Ели се разтвориха широко. Джон се изпъна като струна.

— Срещнах го. Преди няколко нощи. Първо в къщата, а после в градината. Беше тъмно и не можах да го разгледам.

Ели се отпусна. Джон се изкашля.

Миракъл въртеше в ръце ножа и вилицата от сребро, украсени със сложни орнаменти и семейния герб.

— Толкова е добър. Изглежда стеснителен. Грозен ли е?

— Грозен? — изсмя се Ели, преди да се усети.

— Представям си го нещо като човека-звяр. Защо иначе ще се крие толкова старателно от мене? А може би има белези, които го обезобразяват?

Ели усърдно мажеше едно кексче. Джон си наливаше шоколад.

— За мен не би имало значение, ако е така — продължи Миракъл и се усмихна сама на себе си. — Най-красивите неща в живота не могат да се видят, нито да се докоснат. Трябва да се почувстват със сърцето. Усещам, че сърцето на Бейсингстоук е прекрасно. Огледайте наоколо, Ели. Всичко е съвършено. Къщата, земята, хората — всичко излъчва любов.

— Бихте ли желали още малко захар, Джон — запита Ели.

— Да, благодаря. А вие бихте ли искали още мед, Ели? — запита той на свой ред.

— О, да. Много сте любезен.

Малко по-високо Миракъл продължи:

— Преди три нощи разговаряхме доста дълго пред статуята. Оттогава всяка нощ ходя там и чакам с часове. Но той не се появява.

— Миракъл — усмихна се Ели с разбиране, — престанете да си фантазирате. И си отпочинете добре през следващите дни, защото ще имате нужда от сили. — Тя погледна Джон и въздъхна. — Получих вест от Нейна Светлост. Пристига скоро.

— Със свитата си?

— Датата на сватбата вече е определена. Поканите са разпратени. Скъпа моя, ще се омъжите за херцога само след една седмица.

Миракъл стисна ръба на масата.

— След една седмица?

— Зная какво си мислите — започна Джон.

— Не! Вие не бихте могли да знаете. Нямам ли и аз думата? Още не съм решила дали искам да взема тоя глупак.

— Миракъл! — със скръстени в скута ръце Ели изчака, докато момичето се поуспокои. — Хора като херцогинята нямат време да се занимават със сантиментални девойки, които не знаят какво искат. — Изражението й малко се смекчи. Ели се протегна през масата и стисна ръката на Миракъл. — Разбирам как се чувствате. Джон също. Но това, което преживявате сега, е нормалната паника преди сватбата. Всички булки го изпитват. Съвсем естествено е да се съмнявате в чувствата си.

— А вие? Желаете ли аз да се омъжа за херцога, сър?

— Мене ли питате?

— Да. Вие сте моят баща!

Джон преглътна. Лицето му леко почервеня.

— Да.

Мачкаше салфетката и събираше мислите си. Първото му решение като неин баща. Трябваше да бъде справедливо и продиктувано от любовта, предаността и загрижеността на родителя, а не на другаря и приятеля. Най-сетне пресрещна погледа й и каза:

— По-скоро бих умрял, отколкото да те гледам как се съсипваш самотна на онзи остров. Както скъпата ти майка.

— Разбирам… Ами, тогава… Предполагам, че като послушна дъщеря ще трябва да се подчиня на желанието на баща си.

Свитата пристигна същия следобед: седемдесет прислужника, градинари, камериерки, камериери, специалисти по вътрешната украса, осем готвачи (всеки от които обяви кухнята за своя), експерт-коафьорки (всяка от които обяви косата на Миракъл за своя) и три карети, пълни с шивачки.

Буквално смъкната от гърба на Напитов, Миракъл бе заведена в Бейсингстоук Хол, съблечена, измерена и набодена с карфички. Около нея ятото възбудени жени спореха, обсъждаха, разсъждаваха и разискваха как точно да изглежда сватбената й рокля. Въпросът не можа да бъде решен, докато вратата не се отвори със замах и в стаята не влетя някакъв тънък като върлина мъж в кремав копринен костюм. Той размаха солидна кожена папка с модели, отвори я на една нечувано екстравагантна рокля, която бе скицирал лично, и обяви:

— Voila!

Шивачките заохкаха и заахкаха. Пляскаха с ръце и се кискаха. Моделиерът се изхили самодоволно изпод дългия си нос. След като жените бяха изсипали достатъчно ласкателства, той прикова Миракъл с мъничките си лъскави като мъниста очички и запита:

— Е? Мадмоазел одобрява ли?

— Има ли мадмоазел някакъв избор? — имитира го тя и тънките му веждички отскочиха чак до линията на косата.

Намусен, той изхвърча от стаята.

— Е? — запита Миракъл зяпналите шивачки. — Одобрявам.

Започнаха пробите. Достатъчно дрехи, за да се преоблича няколко пъти на ден през цялата година, помисли си Миракъл. Утринни рокли; рокли за чай; обедни; следобедни; вечерни тоалети. Имаше и дрехи за през нощта. Поразително деликатни дребни нещица, които караха страните й да руменеят и извикваха спомените й за прекараното със Солтърдън време. Сега те й нашепваха, че не се омъжваше за съвсем непознат мъж. И че някога бе изпитвала страст към него.

Тази нощ той отново дойде при статуята.

След като го бе чакала буквално цяла вечност в тъмнината, Миракъл беше загубила надежда и понечи да си тръгне.

С тихи стъпки той се приближи зад гърба й и улови нежно раменете й.

— Имате ли нещо против? — прошепна в ухото й. — Да постоим така един момент.

Миракъл въздъхна облекчено и кимна с глава.

Той допря едрото си топло тяло до нея и тя изпита странно усещане за безопасност и сигурност. Мъжът опря брадичка върху главата й и призна:

— Липсвахте ми.

Какво можеше да каже тя? Можеше ли дори в себе си да се съгласи, че думите му я бяха развълнували? Не й се щеше той да разбере, че през целия ден непрекъснато беше мислила за него. Че часовете й бяха изпълнени с очакването да го срещне пак.

— Денят на сватбата е вече определен — замаяна, тя чувстваше силните удари на сърцето му до себе си. Топлият му дъх докосваше бузата й. Пръстите му нежно масажираха ключиците й. — След една седмица ще бъда вече съпруга на Солтърдън. Ваша сестра по женитба. Доволен ли сте? Ще присъствате ли на сватбата? Ще се срещнем ли най-сетне лице в лице?

— Не — отвърна категорично той. — Няма да присъствам на сватбата ви.

— Но…

— Имам неотложна работа извън страната.

Тя потръпна от разочарование.

Той я притисна.

— Студено ли ви е?

— Не. Просто мислех… за бъдещето си.

— Като херцогиня ли?

— Като съпруга на брат ви.

Тя се облегна плътно върху него, успокоена от силата и нежността му. Това бяха ръце, които умееха да предложат на една жена убежище и любов. Те биха я крепели, когато се почувства слаба и биха й дарили свобода, ако пожелаеше да полети.

— Разкажете ми как прекарахте деня — подкани го тя. Би сторила всичко само този момент да продължи, да не бъде принудена да се върне в стаята си и да размишлява за идната седмица.

— Яздих до най-далечната част на моя имот, за да се убедя колко неплодородна е станала земята там. Посевите бяха слаби и съвсем не тъй избуяли както миналата година.

— Може би се е изчерпала, сър. — Лицето й пламна. — Много съжалявам. Сигурна съм, че не бихте желали съвет от една жена.

— Ако бихте могли да помогнете по някакъв начин, кажете го.

— Ами… — Миракъл погледна към тъмния пейзаж. Сърцето й ускори ритъма си от обзелия я ентусиазъм и от факта, че той бе потърсил нейното мнение. — През последните дни яздех Напитов из цялото огромно имение. Всичко, което видях, ме впечатли и порази. Намирам обаче — тя прочисти гърлото си, — че могат да се спестят пари, ако промените начина на обработване. Както и отглеждането на животните.

— Продължавайте, моля.

— Съберете овцете си, сър. Оградете ги върху едно-единствено поле от фий, косена трева, детелина и глушина. Хранете ги с ряпа, сър. После, преди сеитбата, вземете цялата тази окаляна слама и я заорете в земята. Това ще я обогати и ще удвои реколтата. Когато режете царевицата, вместо да оставите стърнището просто така, хранете с него прасетата. Сламата след вършитба използвайте за покривите на къщичките на арендаторите. А дървеният материал, който режете от горите за строеж… Издигнете навес около него, така че дървото да се съхрани. Не оставяйте и тресчица на открито. Тогава почти няма да има изкорубване. Земеделието е успешно, не когато се гони максимална печалба от продажбата, а когато се осигури в продължение на години възможно най-голям добив. Целта ви трябва да е изобилното плодородие, а не припряната продажба на реколтата. Поне така мислят на острова. А всеки знае, че там произвеждат седем пъти повече, отколкото могат да консумират.

Той се засмя тихо. Стисна нежно ръцете й. Целуна леко косите й. Миракъл засия от щастие и удовлетворение.

— О, Мери! Вие ме изумявате!

Думите му увиснаха във въздуха. Миракъл спря дъха си. Сърцето й зазвънтя като камбана в ушите й. Беше я нарекъл Мери!

Тя примигна и изведнъж разбра, че вече си е отишъл. Бавно се обърна и затърси в тъмнината. Тялото й се разтърсваше вътрешно.

Беше я нарекъл Мери! Този спомен не й даваше мира. Като упоена, тя спа до късно следващия ден. Насън видя отново онези мигове в градината, когато топлите му ръце лежаха върху нея и я изпълваха със сигурност и божествено удоволствие.

Беше я нарекъл Мери!

Изпълваше я желание. О, да! Това, което разбъркваше стомаха й, бе желание. Чисто, събуждащо се желание. Желание към един непознат?

Стана, облече се и излезе от стаята. Откри, че в източното крило, където отсядаше херцогинята при престоите си в Бейсингстоук, прислужниците търчаха като разбунени мравки. Камериерки и слуги се трупаха в коридорите около сандъци с дрехи, леки мебели и цветя. Понеже никога не бе посещавала източното крило, Миракъл тръгна по застланите с килими коридори и никак не се изненада, когато откри, че стаите отразяваха пристрастието на херцогинята към Изтока. Имаше черни лакирани паравани с инкрустирани седефени планини, цветя и дребнички източни жени с черни като въглен коси и красиви дръпнати очи. Имаше кресла с облегалки като дракони. Ниски лакирани масички, заобиколени от кадифени възглавнички. Червени копринени ковьори и покривки, избродирани със сърма. Нефритови фигурки на Буда.

Когато стигна до спалнята на херцогинята, Миракъл видя, че е обзаведена също като градската й къща в Лондон. Само че тук имаше стъклени витрини, зад които се редяха най-скъпоценните вещи — скиптърът на краля на Канди и кинжалът, принадлежал някога на Чингиз хан.

Тя обиколи по-рядко посещаваните стаи, които несъмнено се отваряха само за проветряване и избърсване на прах. Точно тогава забеляза портрета. Беше покрит с шал. Миракъл се огледа. Бе сама. Само да надникне под синята коприна…

Бавно повдигна шала и се взря в топлите усмихнати сиви очи. О, тази чувствена уста, леко извита в ъгълчетата! Тази непринудена поза — седеше тъй елегантно отпуснат в креслото, дългите му кръстосани крака в кожения брич, свободната бяла ленена риза и тези загорели ръце… А тъмната му къдрава коса, сякаш бе целуната от вятъра…

Нейният земеделец. Нейният циганин. Мъжът, когото бе залюбила в Кависбрук. Мъжът, който напълно бе спечелил сърцето й и я бе изпълнил с радост, смях и надежди.

Всички тези чувства се върнаха отново в нея кристално ясни.

— Лейди Кавендиш?

Тя подскочи и се обърна.

Една прислужница със сноп цветя в ръцете й се усмихваше.

Миракъл не каза нищо. Стоеше със стиснати юмручета като дете, хванато да краде сладкиши от килера на майка си.

— Нещо не е наред ли?

— Да не е наред? Не. Само се чудех защо портретът на Негова Светлост е тук.

— Това е подарък за рождения ден на херцогинята. — Прислужницата потопи цветята във една ваза до прозореца, подреди ги, после ги пренареди и накрая се обърна към Миракъл. — Но това не е Негова Светлост.

Думите зазвънтяха.

— Разбира се, че е той. Би трябвало да познавам собствения си годеник — остро възрази Миракъл.

Прислужницата се разсмя.

— Не, милейди. Това е Негово благородие Бейсингстоук. Изненадващо, нали? Разбира се, вие знаете, че са близнаци. Дори родителите им трудно са ги различавали. А херцогинята… — Прислужницата бутна и отвори френския прозорец. Свеж вятър нахлу в стаята, раздвижи завесите, изтласка мириса на мухъл и го смени с аромата на рози. — Чувала съм, че често са обърквали дори херцогинята като непрекъснато се сменяли. Така тя никога не била съвсем сигурна кого е наказала и кого — наградила. Обаче се твърди, че награждавала по-често Бейсингстоук, отколкото Негова Светлост. О, прося извинение, милейди! Не че Негова Светлост не е бил достоен за награда.

Лейди Кавендиш мълчеше. Прислужницата напусна стаята.

Миракъл се обърна пак към портрета и се вгледа в очите на Бейсингстоук.

Следващите два дни бяха истинска вихрушка. Отново пробваха сватбената рокля и прикята. Фризьорките дълго спореха как точно да подредят косите й, за да подчертаят най-добре воала. Поднасяха й списък след списък на ястия и вина. Дойдоха първите каруци с подаръци. Започнаха да пристигат и някои от петстотинте гости, които херцогинята бе поканила.

Петстотин! Поне стотина бяха най-близките приятели на Нейна Светлост и естествено щяха да отседнат в Бейсингстоук до края на тържеството.

Вечер Миракъл, седнала между Ели и Джон, забавляваше най-любезно поканените аристократи, като водеше празни разговори за времето, модата и менюто.

Едва късно след полунощ можеше да си позволи да се строполи в леглото. Но само за да прекара останалите часове, като се върти и мята в постелята. Отново и отново преживяваше среднощните мигове в градината и фаталния момент, когато отметна копринения шал от портрета на Бейсингстоук.

Една вечер тя се оправда със силно главоболие. В полунощ чакаше до статуята и се разкъсваше между надеждата, че той ще дойде, и съмнението, че няма да го види.

Той дойде. Както при втората им среща той остана на разстояние — една сянка в нощта.

— Милорд — тя се мъчеше да прикрие трептенето на гласа си, — нашите разговори ми липсваха.

— Бяхте много заета.

— Гостите ви се чудят къде може да сте.

— Те не са мои гости, а ваши.

— По-точно на баба ви.

— Да, може и така да се каже.

— Разбрах, че тя и Солтърдън пристигат утре.

— Баба има слабост към помпозните появи.

Миракъл тръгна в тъмнината към гласа. Сърцето й заби лудо.

— Милорд, имам една молба към вас. Нека това бъде вашия сватбен подарък.

— Ще изпълня всичко.

— Любете ме!

Той шумно си пое дъх. Може би израз на изненада?

— Тук — натъртено рече тя и разкопча семплата рокля, която нарочно бе избрала. — Сега. Върху тази трева. Сред тези цветя. Любете ме, Бейсингстоук, умолявам ви!

— Вие сте луда!

Дрехата се свлече от раменете й. Дръпна тежките гребени, украсени с перли, и косата й се разпиля като водопад.

— Щом ще ставам съпруга на Солтърдън и ще бъда принудена да понасям цял живот студените му ръце и очи, поне да имам спомена за вас, за да сгрява сърцето и тялото ми.

— Не ми причинявайте това! — гласът му я умоляваше тъй отчаяно, че тя се почувства разтърсена и засрамена.

Но трябваше да узнае истината. Това бе единственият начин да провери дали инстинктът й не я лъжеше. И дали мислите, които сновяха в главата й, не бяха само идиотски фантазии, съградени от усилието й да отрече действителността — че след четири дена се омъжва за човек, когото не обича и никога не е обичала.

— Моля ви! — гласът й затрептя.

Сянката се раздвижи и изчезна. Леко прошумоляване на храстите.

Миракъл затвори очи. Разочарованието я смазваше.

Изненадващо тя го усети зад себе си. Той положи загрубелите си ръце върху раменете й, плъзна ги надолу и обхвана нежно голите й гърди. Обсипа тила й с топли целувки. Езикът му проследи влажната пътека зад ухото й.

Усети, че се разтапя. Олюля се. Стисна зъби, за да заглуши едно стенание на внезапна наслада, която се стече през нея и се съсредоточи между краката й. Отново изстена, когато удоволствието започна неистово да нараства. Накрая се превърна в горещо пулсиращо напрежение. Когато пръстите му се хлъзната към това свръхчувствително място, бедрата й се разтрепериха. Гърдите й натежаха и цялото й тяло потръпна от страст.

Внезапно се извърна, за да види лицето му, но долови само бегло чертите. Стискаше белите си зъби. Устните му се разтягаха като при болка. Той вплете ръце в косите й и я притисна към гърдите си. Опипом тя разкопча стегнатия му брич и освободи втвърдената му мъжественост. Той пулсираше и бодеше корема й. Клейтън я повдигна. Ръцете му обхванаха гладкото й малко задниче. И я прониза.

Тя се вкопчи в плещите му. Краката й се сключиха около него.

Той се свлече на колене. После се отпусна на постелята от косите й върху влажната трева. Гърдите й притискаха неговите. Бедрата й се напрегнаха. Беше изпълнена с него. Пулсираше с неистовия ритъм на туптящото му тяло. Тласъците бяха брутални, мощни, като че бе овладян от собствената си дълго овладявана страст.

Апогеят дойде твърде бързо. Тя се изви нагоре, забила пръсти в гърба му, и извика от облекчение. Бедрата й потръпваха. После остана като парализирана от прекрасното освобождение. С един последен тласък и животински стон той я изпълни с горещата си течност — избухваща, заливаща, къпеща. Сетне падна върху й със смъртен стон.

Прекалено слаба и изчерпана, за да отвори очи, Миракъл лежеше под него. Тя се носеше върху прилива на пълната наслада. Задоволена. Изпълнена. Сигурна и щастлива. Най-сетне в прегръдките му.

„Скъпи мой Бейсингстоук“, промърмори тя и се пресегна към него, но откри, че по време на унеса й той я бе напуснал отново. Лежеше сама върху леглото от смачкана росна трева.

Изправена пред портрета, кръстосала ръце пред гърдите си, сякаш да се предпази от проникналия в костите й студ, Миракъл се взираше в очите на мъжа, който я бе любил толкова страстно само преди часове.

Защо? Защо? Как изобщо е възможно?

Пред вратата се чу шум. Миракъл се огледа.

В стаята влязоха херцогинята на Солтърдън и самият херцог.

— Ваша Светлост — рече девойката безизразно и се поклони леко. — Кога пристигнахте?

— Преди часове. Вече се бяхте оттеглили в леглото заради главоболие.

Погледът на Миракъл се отмести от лицето на Солтърдън, от тези студените очи и надменния израз.

Херцогинята застана зад нея и погледна портрета с повдигнати вежди.

— Можеше поне да се облече по-официално — промърмори тя.

— Но тогава нямаше да бъде Бейсингстоук, нали, Ваша Светлост? — забеляза Миракъл. — Бейсингстоук е земеделец. Просто един земеделец, който пет пари не дава за модата и за етикета в обществото. Предпочита вятъра в косите и слънцето в лицето си.

Херцогинята вдигна по-високо свещта. Бялата й коса падаше меко върху наметнатите с шал рамене.

— Мила моя, крайно време е да си поговорим — заяви тя.