Чародей

Глава 5

Миракъл постави паница с гореща каша пред Джонатан Хойт, а след това и чинийка с кифлички. Масата, столовете, дамаджаните и металните съдове вече триста години служеха в кухнята на замъка Кависбрук.

— Все се тревожи — отбеляза Джони, докато разглеждаше с известно разочарование гъстата каша. Дори примижа с едното око, за да може по-добре да разгледа състава й — пшеница, плодове, пенеста сметана и парченце масло. — От дете си е такава, все се тревожи като някоя квачка. Казвал съм й сто пъти — идва време, когато невежите хорица трябва да се погрижат сами за себе си. Ако проклетите глупаци нямат акъл да се доберат до пристанище в такава буря, те заслужават да бъдат изхвърлени на канарата.

Миракъл се прокашля, сякаш да му напомни, че Солтърдън също бе един от „невежите хорица“. После стрелна с поглед херцога, но на него очевидно забележката не му бе направила ни най-малко впечатление. Солтърдън, подобно на Джон, бе беше втренчил в кашата си.

Е, помисли си тя, поне още не се беше оплакал от спартанското ядене, както бе направил при първото си посещение. Всъщност той не бе казал почти нищо тази сутрин. Като се позамисли обаче, тя откри, че също не бе говорила почти нищо. Тогава предположи, че трябва отново да му благодари за смелата постъпка. Може би щеше да го направи, когато настъпи по-благоприятен момент.

— Тя казва, че е загрижена за здравето ми… — продължи Джони и повдигна вежди, като замислено изгледа херцога.

— Така е — намеси се Миракъл и го възнагради с грейнала усмивка и бурканче мед, което донесе от махагоновия бюфет, целия пълен със сирене, билки и пъстроцветни прежди.

— Как ли пък не. Жена, която наистина е загрижена за здравето на един мъж, от време на време му готви месо. Това е идеална сутрин за бекон и кървавица. А аз като че ли съм някаква крава, Ваша милост. Топла каша за закуска, ябълково пюре за обяд, а преди лягане — картофен пай с моркови, когато единственото нещо, от което имам нужда, е една ей толкова голяма овнешка пържола.

— От толкова много месо ще се разболееш от подагра — отсече Миракъл и подаде чиния каша на херцога, като се настрои да чуе типичното му неодобрително сумтене, съпроводено с присвиване на устните. Тогава тя с готовност щеше да го покани да скочи от канарата или да повърви до Найтън и да се нахрани в „Хрътката и заекът“.

Солтърдън дори не вдигна поглед, а продължи да гледа умислено кафето си. Не се беше бръснал и изглеждаше много тъмен. Днес не приличаше на фермер, а на циганин. Косата му беше по-дълга от обичайното. Тя се спускаше по благородното му чело и стигаше чак до веждите. Носеше обаче чудесен костюм — така може би повеляваше обичаят. Това не беше синият редингот, който бе изцапал по време на героичната си постъпка при канарата предишната нощ, а елегантно вълнено сако в тъмнозелено, от което очите му изглеждаха въгленочерни. Но почти не й бе обърнал внимание цялата сутрин.

Не че на нея това й правеше някакво впечатление.

Нервното потръпване в стомаха й по-скоро се дължеше на факта, че ако той не я беше спасил, тя може би щеше вече да е мъртва.

— Благодаря — измърмори Клейтън хладно.

— Моля — отвърна Миракъл и повдигна вежди, после се обърна към Бенджамин, който беше застанал близо до вратата, готов да изпълни заповедите на господаря си. — Бенджамин, ти, разбира се, ще се присъединиш към нас.

Бенджамин, чийто поглед изглеждаше уморен — несъмнено защото бе търсил призраци през нощта, — доби изумен вид.

— Хайде, хайде, сър. Несъмнено си гладен.

— Умирам от глад, госпожице, но…

— Тогава сядай бързо, защото кашата изстива. Ето тук. До Негова милост.

— Лейди Кавендиш — подхвана прислужникът, който все още очевидно не можеше да привикне с обрата на събитията, и нервно погледна херцога, но той само вдигна рамене, кимна и отново насочи вниманието си върху кашата с плодове.

— Ние тук не държим на етикета — заяви Миракъл. — Нали, Джони?

— Точно така! — отвърна Хойт и с охота започна да се храни. — Макар че не би ми се отразило зле парче свинско. Да, да. Знаете ли, Ваша милост, че лейди Кавендиш ми готви месо само веднъж седмично? При това го купува от проклетия касапин в Найтън. Имаме си овце, крави и свине, да не говорим за пилетата, гълъбите и зайците, които ще стигнат да нахранят армията на крал Джордж, но не ми позволява да заколя нищо. Сгреших, че се съгласих да им даде имена, така те станаха част от семейството.

Негова милост остави лъжицата, избърса устата си със салфетка и вдигна поглед към Миракъл.

— И как се казват прасетата?

— Самюел — отвърна тя непоколебимо, — Клод и Чарли.

— Нарича го Чък — уточни Джони, а после се оригна.

— И дявол да го вземе, проклетото прасе си знае името. Щом му викне Чък, лети като светкавица.

Миракъл избърса влажните си ръце с кърпа и шеговито попита:

— Ваша милост, как да ядеш нещо, което е достатъчно интелигентно, за да разпознава името си?

— Откъде знаеш, че не реагира просто на гласа ти? — отбеляза Солтърдън, в чийто тон също се прокраднаха шеговити нотки, а по лицето му заигра усмивка. Това направо я стъписа и тя едва не изпусна кърпата. Но леко присви вежди, а изражението й стана подчертано сериозно.

— Защото не идва, когато викам Самюел, разбира се.

— Боже господи — възкликна Бенджамин и ококорено се загледа в негова милост. — Шокиращо! Страшно! Няма ли да е ужасяващо да открием, че горките животни са достатъчно интелигентни нас да ядат само ако са имали късмета да се родят с ръце вместо с копита? Вече няма да мога да погледна прасе, без да си представям как ме пекат на шиш.

Миракъл се засмя.

— А като си говорим за имена… — тя любопитно изгледа херцога, — защо Бен те нарече Бейсингстоук?

И господарят, и слугата се вторачиха в нея. После се спогледаха.

— Той работеше за брат ми… в Бейсингстоук… — обясни Солтърдън.

— С години! — намеси се Бен.

— Старите навици, както знаеш, много трудно се забравят — заяви Солтърдън и кимна на прислужника.

— Много — потвърди Бен.

Миракъл хвърли влажната кърпа в умивалника и се хвана за работа. Останалата част от утрото щеше да прекара в печене на хляба за следващите три дни. Ето защо огънят вътре трябваше да се поддържа.

Тя излезе навън, където вече се бе съмнало, но бе студено, сиво и мъгливо. Хвърли един поглед наоколо и се наслади на вълнистите зелени пасища и далечни гори, които изглеждаха бледи и призрачни. В простора хвърчаха черно-бели чайки, които бяха толкова контрастни, колкото зелените поля и бурното море. Контрастни бяха и чувствата, които изпитваше към госта си — едновременно разочарование и любопитство. Усилено се опитваше да намери обяснение за това интересно развитие на събитията.

В този момент нейният приятел и спътник Джони Хойт седеше на масата и разговаряше с херцога, сякаш бе млекарят, дошъл да размени по някоя клюка. Херцогът си хапваше от кашата й и пийваше кафе, като че ли най-естественото нещо на света бе да е на една трапеза с пазач на фар и прислужник.

По време на предишното си посещение Негова милост бе поискал еленско, яребица и раци. Беше отказал на поканата й да отиде при тях на кухненската маса. Той и приятелите му вечеряха в салона и се оплакваха, че няма нито порто, нито мадейра, за да полеят „селската си гозба“.

Миракъл дълго се разхожда в градината, провира се през плетовете и каменните стени, а мисълта й все се връщаше на предишната нощ и на миговете, когато бе лежала сгушена в обятията на Солтърдън пред огъня. Само веднъж бе заставала толкова близо до мъж. Тогава се бяха притиснали под скалния заслон, за да не ги намокри дъждът. Това беше преди половин година и тя не го бе виждала отново.

Джо Кобет обаче не приличаше на Солтърдън нито по лице, нито по фигура, нито по мирис. Бе циганин. Гърдите и ръцете му бяха като камък. Миришеше на камък, кожа и сандалово дърво.

— Не ти вярвам — Дочу тя зад себе си. Беше неговият глас. Сърцето й подскочи. Рязко се обърна, при което полата й се завъртя, а подпалките за пещта, които носеше в торба на гърба си, се свлякоха надолу по ръцете й.

Солтърдън се спря на пътеката в цялото си величие — беше облечен в зелен вълнен двуреден редингот, който беше разкопчан и под него се виждаше раираният му елек в зелено и жълто, както и финият му панталон и лъснатите ботуши. Несъмнено Бенджамин здраво се беше потрудил. Тя си представи как херцогът отвисоко наблюдава усилията на прислужника си. Опита се да си поеме въздух и да измисли да каже нещо.

— Не ти вярвам — повтори той много тържествено.

— За какво? И защо все ме преследваш?

— За прасетата. И не те преследвам. Два пъти те извиках. Очевидно — примигна той бавно и сви рамене, — си била заета със собствените си мисли. Винаги ли си толкова умислена, госпожице Кавендиш, или нещо те тревожи? А може би просто ти харесва да си мечтаеш?…

Тя не отговори. Обърна се и се запъти към курника, където кудкудякането означаваше, че вече има сутрешни яйца.

Солтърдън наблюдаваше как тя сваля няколко кокошки и цялото пространство се изпълва с крякане и пера. Миракъл вдигна престилката си, за да може в нея да събере яйцата — кафяви, на точици и няколко бели.

— Я ми кажи — продължи херцогът, когато тя излезе от кокошарника, — защо го правиш?

— Да събирам яйцата ли? — развеселено отвърна Миракъл и го погледна през рамо.

— Ризите. — Той извади едно перце от косата й и започна да си го върти из пръстите. — Защо се криеш там горе и ги шиеш?

— Да не би да си го съобщил и на Джонатан?

Клейтън сви вежди и отметна глава.

— Не сметнах за нужно.

Миракъл срещна погледа му. Той я наблюдаваше проницателно с тъмните си очи. Силата на погледа му проникваше в нея като слънчева топлина.

Миракъл отстъпи назад. Близостта му я смущаваше, караше я да се чувства странно и объркано. Този път не посрещна погледа му, а се съсредоточи върху прасетата в далечината, които се ровеха в калта или се боричкаха помежду си.

— Продавам ризите — каза му тя предпазливо — на един търговец в Найтън. Господин Търнър. Клиентите му са предимно от Лондон. На Джон не би му се понравила идеята аз да работя за пари. Той обеща на майка ми да се погрижи да не ми липсва нищо. И наистина е така.

Тя се наслаждаваше на градината, която заобикаляше запуснатия замък, и се усмихна от удоволствие.

— За един човек раят е мястото, което той сам си създаде, Ваша милост. Тук си имам всичко. Но предполагам, че вие нямате представа какво е да се скъса човек от работа за нещо, което наистина желае.

Херцогът мълчеше и наблюдаваше дома й със зареян поглед, сякаш съзнанието му бе заето с нещо друго… или си спомняше. Стори й се много странен този поглед — непознат. По време на предишния си престой херцог Солтърдън не създаваше впечатление, че се замисля за бъдещето си, камо ли за миналото.

— И с парите, които изкарваш, купуваш месо веднъж седмично?

— И свещи, и сапун, и конци за шиене, и…

— И?

— От време на време успявам и да спестя по нещичко.

— За да си купиш?

Миракъл изведнъж се почувства много глупаво и се обърна на другата страна.

— Ще ми се присмееш.

— Съмнявам се — каза той с по-мек тон.

Тя поклати глава и тръгна по криволичещата пътека, която се виеше край божурите. Ръцете й вече трепереха. Ако не внимаваше, щеше да изпусне яйцата, а тогава…

Херцогът леко я хвана за ръката и когато тя сграбчи пълната си с яйца престилка, той бързо взе няколко, за да й помогне. Тя обаче не вдигна поглед към него, а се съсредоточи в усилията си да потисне обезпокоителните мисли, които минаваха през ума й.

Колко странно, че бе пожелала да му се довери. Да разкрие надеждите, мечтите, бляновете си. В края на краищата, като се изключи Джони, тя прекарваше своите дълги дни и нощи единствено в компанията на животните, градината и смешната книга на Серидвен с любовни магии. Дори не знаеше дали може да разговаря с непознати… и дали те биха искали… Възможно ли е толкова да е сгрешила в преценката си за него преди?

— Моля — тихо промълви тя, като му хвърли кос поглед, — яйцата!

— След като си признаеш — отвърна той и закачливо се отдръпна, като закрепи крехките яйца в отворените си длани.

— Ще ми се смееш — повтори тя, след като откри, че се е поразвеселила от почти детинското му поведение. Стори й се, че изглежда като непослушно момче с игрив поглед и засмяно лице.

— Странен си, сър — каза тя и посегна към яйцата, при което едното изскочи от ръката му и се счупи на пътеката.

— О-па — каза той и повдигна вежди. — Искаш ли още веднъж да опиташ?

Тя вирна брадичка и направи именно това. Още едно яйце се разби на земята. Той доволно се засмя.

— Продължавай в същия дух и се обзалагам, че няма да ти останат яйца за хляба. А тогава?

— О, добре! Възнамерявам да ремонтирам Кависбрук — заяви тя гневно. — Сега доволен ли си? Това кара ли те да се смееш? Представи си само — аз искам да подновя тази мрачна стара сграда. Дай си ми яйцата! Представи си само, че се опитам да направя подобно нещо. Много добре знам, че целият остров се залива от смях при мисълта за това. Хайде де, кажи ми колко е невъзможно! Че ще е по-добре да го срина до земята и отново да започна да строя. Напомни ми, че съм просто жена с един буркан грошове и глава, пълна с щури идеи. Свикнала съм да го чувам, Ваша милост. И докато още сме на тази тема, кажи ми пак, че дори и да имах парите, на този остров не се намира нито един дърводелец или зидар, който да пожелае да ми работи. В крайна сметка, аз съм луда, луда като майка си!

Тя се завъртя на пети и хукна към къщата. Боже господи, щеше да се разплаче. Какъв срам!

Изведнъж Солтърдън я пресрещна. Тя се сблъска с него, олюля се, но се овладя. Вирна брадичка, изпъчи рамене и яростно впи поглед в спокойното му изражение.

— Ако къщата стане по-светла, по-нова и… по-бляскава — чу се тя да казва сподавено, — може би майка ми би се върнала. Може би би предпочела отново да заживее с нас… да бъде част от семейството… пак.

— Разбирам — тихо отвърна той. После внимателно постави яйцата в престилката й. — И може би с парите, които спестяваш, ще се опиташ да я откриеш.

— Да! Ще отида в Париж и ще я открия. Ще открия и какво я привлича там, какво я кара да не бъде с мен. Ще стана по-изтънчена… Именно това най-вече искаше майка ми, сър. Да съм част от вашия свят.

— Париж. Не ми правиш впечатление на жена, която копнее, за възможността да общува с парижките аристократи или пък да навестява Пале Роял или Рю Сен Оноре. Малките улички в провинцията може би, но не и Париж, скъпа.

— Подиграваш ли ми се? — ядосано попита Миракъл.

— Разбира се, че не.

— Тогава какво те кара толкова авторитетно да се изказваш за мен?

Той не отговори нищо, а просто я загледа, докато тя не почувства как негодуванието й се изпарява и на мястото му идва срамът от избухването.

— Майка ми е в Париж. Ако можех да отида там, сигурна съм, че бих могла да я убедя да си дойде у дома. Тя би се върнала, ако Кависбрук стане различен.

— А защо е отишла в Париж?

— Заради светлините, разбира се! И хората! Цялата тази трескавост! Често бе слушала, че Париж е най-красивият град на света. Коя жена не би искала да отиде там? Тя копнееше да се разхожда из коридорите на огромните музеи и жадуваше да учи при най-големите музиканти и художници. С часове свиреше на пиано. — На Миракъл й стана неудобно, както винаги когато обсъждаше майка си. После се приближи до няколко диви ягоди, осеяни с бели цветчета и опръскани с роса. — Знаеш ли — продължи тя замислено, — намирам за много странно това, че проявяваш такова любопитство по отношение на семейството ми, след като преди…

— Преди какво?

— Почти нищо друго не те занимаваше, освен собственото ти удобство. Ако интереса или любопитството, което проявяваш, е просто някаква хитрост да спечелиш доверието и обичта ми, то аз се опасявам, че ще бъдеш много разочарован.

Дълго време стояха, без да проговорят. И двамата наблюдаваха танца на чайките, гледаха как се гмуркат, спускат и издигат над водата. Най-после тя вдигна поглед и откри, че той я наблюдава съсредоточено. Тъмните му очи изглеждаха нежни и сънливи.

— Ще се закълнеш ли да не казваш на Джонатан за плановете ми? Не знам поради каква причина, но той нервничи, направо се ядосва, когато говоря за нея. Моля те, не му казвай за ризите.

— Да! Кълна се.

— Искам да ти повярвам, но като че ли не мога. Не и след последния път…

— Последния път? — намръщи се той.

— Когато ни видя с Джо Кобет. Помолих те на никого да не казваш, че си ни видял, но ти ни издаде на бащата на Джо. След това на него изобщо не му позволяваха да ме вижда. — Гласът й заглъхна, преди да добави по-скоро на себе си, отколкото на него: — Може би така е по-добре. Сега той е женен и щастлив…

— А-а Джо… Ти обичаше ли го?

— Аз… — тя отмести поглед и се загледа в покритите с мъгла поля, където стадо овце се бяха сгушили, за да се предпазят от вятъра. — Едно време за кратко си мислех, че може би… Не! — Тя поклати глава. — Сега знам, че не съм го обичала. — Възцари се тишина. Те стояха един до друг — Миракъл с яйцата, а Негова милост с ръце в джобовете на панталона, поглед, впит в сивия хоризонт, и изражение, което не издаваше никакво чувство.

Мълчанието стана прекалено дълго и тежко, за да не се почувстват неудобно.

— Съжалявам за дрехите ти снощи — наруши го Миракъл. — Бенджамин ми ги донесе тази сутрин и положих всички усилия да ги оправя. Заших ти палтото. Беше се скъсало ей тук. — Тя леко го докосна по ръкава с пръст, който леко бе изцапан с пилешки тор и брашно. — А ризата ти… Сигурна съм, че петната ще се махнат.

— Не се притеснявай. Имам много.

— Несъмнено.

Най-после тя се обърна към къщата и направи няколко крачки по добре утъпканата пътека, преди отново да чуе гласа му.

— Все още не ти вярвам. За прасетата.

Миракъл се усмихна на себе си. После погледна към свинете, които грухтяха и риеха в земята.

— Клод! — извика тя и едно от прасетата надигна глава и насочи към нея малките си подобни на мъниста очички. — Клод! — извика тя отново. Този път прасето хукна към нея с вирната нагоре опашка.

— Самюел! Чък! Негова милост иска да се запознае с вас!

Прасетата хукнаха към тях. Миракъл хвърли един поглед на Солтърдън, който с ръце в джобовете спокойно наблюдаваше.

— Довиждане, Ваша милост!

Тя бавно се върна в замъка. Спря единствено, за да види как херцог Солтърдън, заобиколен от подскачащи и грухтящи прасета, зареяно наблюдава далечния бушуващ океан.