Чародей

Глава 20

Колата подскачаше по стария път от Падингтън към Излингтън. От двете страни на шосето ландшафтът придобиваше все по-провинциален вид. Редяха се градини и извънградски къщи с дървени беседки и черници. Миракъл вече познаваше достатъчно околностите на Лондон е знаеше, че този район е курортен за семействата на градските занаятчии. Те го посещаваха в неделните дни. Полетата бяха осеяни с мандри и вили. Зад поляните на Излингтън имаше огромен площад с големи представителни къщи на аристократи, групирани около райски горички и морави.

Кочияшът спря за малко в местната кръчма, за да разбере коя точно е резиденцията на лорд Кавендиш.

Известно време Миракъл седя в колата пред портите на Кавендиш Хаус, загледана в сложния филигран на портата от ковано желязо с голямата извита буква „К“, обградена с преплетени лозници. Колко красива изглеждаше отдалеч къщата от тухли и камък, с прозорци от оловно стъкло, които отразяваха слънчевата светлина като калейдоскоп. И градините с ярки цветя. И фонтанът. Пътеките от натрошени черупки се виеха между лабиринти от храсталаци. Как нейната майка би обожавала всичко това. Миракъл си представяше Лорейна тук, с кошница в ръка, тананикайки си да бере букети за къщата. Тя естествено щеше да знае названието на всяка чуруликаща птичка, на всяко разцъфнало цвете.

Миракъл слезе от колата и приближи. Дребничка прислужница отговори на позвъняването й.

— Желая да видя лорд Кавендиш — чу Миракъл собствения си глас, който й прозвуча като чужд. Един настойчив шепот й напомняше, че все още има време да си отиде. Можеше да се върне в Лондон при годеника си и да забрави този невероятен план.

— За кого да доложа на Негово благородие?

Миракъл примигна. Преглътна.

— Лейди…

— Госпожица…

— Лейди Еймсбъри. Да. Кажете му, че лейди Еймсбъри е дошла да го види. Името ми му е познато.

Прислужницата изчезна. Някакъв часовник тиктакаше.

Отвори се врата. Чу се смях. Млад мъж, може би година-две по-голям от нея, се появи в преддверието. Очевидно се канеше да излиза. Когато видя Миракъл, той спря внезапно и цялото му лице светна в усмивка.

— Какво има? — запита той, оглеждайки я преценяващо. — Искрено се надявам, че именно мен искате да видите.

— Лорд Кавендиш? — учуди се тя. — Разбира се, че не. Вие сте…

— Неговият син Найджъл.

Те се изгледаха мълчаливо. И за момент Миракъл се пренесе във времето преди двадесет години, когато майка й трябва да е съзряла нахакания красив млад лорд Кавендиш — с тъмна коса, сини очи и усмивка, която може да те разтопи.

Та нали неотдавна самата тя бе погледнала в едни сиви очи и бе попаднала под магията на една безразсъдна любов.

Дали тя и майка й бяха обичали твърде силно — толкова силно, че бяха изличили здравия разум, достойнството и самоуважението си. Трябва ли любовта да бъде така всепоглъщаща?

— Лорд Кавендиш сега ще ви приеме — дочу се гласът на прислужницата.

Найджъл наметна пелерината си и тръгна към вратата. Той говореше на Миракъл, но тя едва го забелязваше. Всичките й сетива бяха насочени към коридора пред нея и й бе трудно да накара краката си да се движат напред.

Прислужницата изчезна през портала отпред и гласът й се чу слабо:

— Лейди Еймсбъри, милорд. Да донеса ли чай?

— Не — дойде резкият отговор. — И затвори, когато излезеш. Ако жена ми се върне, кажи й, че имам работа и не искам никой да ме безпокои.

— Да, милорд.

Щом Миракъл застана на прага, прислужницата бързо се отдалечи.

Присъствието на Кавендиш изпълваше стаята. Той стоеше до писалището — висок, изискан, красив. Невероятно красив. Лицето му беше побледняло. В сините му очи се четеше паника. Той се изкашля и каза:

— Влезте, моля.

Тя с усилие помръдна. Вратата зад нея тихо се затвори.

Със стиснати пестници Кавендиш отвори и затвори устата си няколко пъти, преди най-сетне да успее да проговори.

— Еймсбъри беше моминското име на майка ви…

— Колко мило от ваша страна, че си спомняте. Чудех се дали не сте го забравили.

— Боже мой! Изглеждате точно като нея. За момент ми се стори, че виждам духа й.

Миракъл си позволи една иронична усмивка.

— Само преди две седмици бих си помислила същото за вас. През всичките тези години ви смятах за мъртъв. Колко време мина, откакто за последен път ни се обадихте, милорд? Осем години? — Гласът й гневно се издигна. — Разбира се, съвсем наскоро научих за другото ви семейство. За семейството, което вече сте имали, когато уж сте се оженили за майка ми.

— Бях млад, Миракъл, и искрено вярвах…

— Още колко такива „съпруги“ сте разпръснали из провинцията? И те ли са били обречени да чезнат сред мрак и оскъдица? Надявам се, че на тях им е провървяло повече, отколкото на скъпата ми майка, която продължи да ви обича до края.

— Няма други — призна уморено той. Раменете му увиснаха. — Отначало искрено вярвах, че ще мога да уредя нещата с майка ти. Аз… я обичах твърде много — погледът му стана далечен. — Тя беше най-невероятно красивата жена, която съм срещал. Жаждата й за живот… Смехът й… Правеше ме малко луд. Караше ме да искам да пожертвам всичко, за да я притежавам. Да прекарам дните си, опивайки се от нейната особена лудост. Купих Кависбрук със силното желание да построя за нея най-великолепния замък, който един мъж може да подари на жената, която люби.

— Лъжец — процеди през зъби тя.

Той сведе очи. Побледнялото му лице посивя. Състари се пред очите й и се свлече на писалището.

— В безумните си мечти си представях как настоявам за развод пред жена си. Зестрата на съпругата ми и богатството на баща й донесоха всичко това — той посочи с ръка наоколо. — И уважението, което незначителното положение на баща ми в обществото не можеше да ми позволи. Женитбата с майка ви нямаше да ме облагодетелства по никакъв начин. Докато осъзная това, научих, че Лорейна чака дете.

Той прокара пръсти през прошарените си коси.

— Не можех просто да я изоставя. Неомъжена жена с дете! Боже Господи! И ако щете вярвайте, аз все още я обичах. Затова се ожених за нея и я заведох в Кависбрук, надявайки се наивно, че по някое време нещата ще се оправят. Тогава жена ми започна да подозира, че поддържам любовница. Последваха заплахи. Гневни избухвания. Баща й се намеси. Рискувах да загубя всичко.

Той погледна Миракъл.

— После се родихте вие и изискванията на Лорейна ставаха все по-настойчиви, по-чести и по-гневни. Накрая любовта ми се превърна в негодувание. Живеех в постоянен страх, че двуженството ми ще бъде разкрито.

— Вие ли я убихте?

— Да я убия? — Той поклати твърдо глава и стисна двете си ръце. — Не! Бога ми, не!

— Не ви вярвам. Джон ми каза…

— Джон? — Той се засмя горчиво. Устните му се извиха насмешливо. — Джон. Коняр и необикновен треньор. Единственият прислужник, когото избрах да я придружи в Кависбрук. Той каза ли ви, че преди работеше за мене, по-точно за баща ми? Ние израснахме заедно, Джон и аз. Той бе единственият, комуто можех да се доверя. Е? Какво точно ви каза нашият приятел Джон, скъпа моя? Че съм блъснал майка ви от хълма Света Катерина? Копеле! Лъжливо копеле! Той беше там. Видя разправията. Вятърът беше свиреп. Дъждът — пороен. Майка ви и аз бяхме принудени да крещим, за да се чуваме. Тя поиска среща с мен и ми заяви, че е научила за другото ми семейство — за моя законен брак, за синовете ми. Заплаши ме, че ще им разкаже всичко за нас, че ще съсипе името ми и това на децата ми. Казах й „Добре!“. Добавих, че с радост ще застана пред съдията и ще поискам попечителството над дъщеря си… над вас! И още, че няма съд в тази или някоя друга държава, който да ми откаже правото да взема собствената си плът и кръв, имайки предвид огромната разлика в средата ни. Посочих й, че съдилищата ще я сметнат просто за една метреса, неспособна да отгледа потомката на един джентълмен. В името на Бога, момиче, не ме гледайте така! Изглеждате точно като нея тогава под дъжда.

Той покри с длани лицето си, сякаш да отпъди образа на Миракъл и да избяга от спомена за майка й.

Трудно пое дъх, свали ръцете си и се загледа в пода. С много по-слаб, почти далечен и изгубен в миналото глас, каза:

— Тогава тя призна… Предполагам, че заради възможността да те загуби, а само Господ знае дали бих го сторил. Бях много разгневен и отчаян. Знаех колко много ви обича. Вие бяхте смисълът на живота й. — Той преглътна. — Тогава тя призна… че вие не сте моя дъщеря.

Тишина.

Бавно той вдигна поглед и срещна нейния.

— Каза ми, че е пометнала детето, което носеше, когато се оженихме и я заведох в Кависбрук. Разбира се, аз вече бях се върнал в Лондон. Тя беше сама. Ужасена, че съм се оженил за нея само заради бременността й, се бе обърнала към единствения човек, единствения приятел, който е имала.

Миракъл запуши уши и поклати отрицателно глава.

— Джон е вашият баща, Миракъл. Не аз.

— Лъжец! — просъска тя.

— Боже мой, не си спомняте, нали? Вие бяхте там, Миракъл. Бяхте последвали Джон до хълма, където той дойде да търси Лорейна. Вие, макар отдалеч, бяхте свидетел на целия ужасен инцидент — едно плачещо дете в дъжда. Никога няма да забравя ужасеното ви малко личице.

— Не! Вие щяхте да знаете. Моето раждане е станало твърде късно…

— Лорейна отишла при някаква жена — Серидвен. От нея получила билки, които предизвикали преждевременно раждане. Родили сте се повече от месец по-рано — по същото време, когато е трябвало да се роди моето дете. Никой не очаквал да оживеете — били сте толкова слаба и мъничка. Истинско чудо било, че сте оживели.

— Майка ми… — започна тихо тя.

— Току-що бе изрекла признанието си, когато се обърна и ви видя. Джон изтича да ви вземе, а Лорейна помисли, че сте чули всичко. В един момент тя стоеше там, на ръба на пропастта. С лице обърнато към вятъра. Далечна. Чертите й изразяваха вътрешно спокойствие. В следващия разпери ръце… за момент действително изглеждаше, като че лети. Сякаш се рееше из въздуха. Опитах се да я хвана, Миракъл. После вече я нямаше.

— Милорд — долетя настойчив глас зад Миракъл. — Този мъж нахлу през входната врата без предупреждение, настоявайки да се види с вас и с младата дама!

— Мери! — умоляващо произнесе Солтърдън.

Кавендиш се изправи и запита:

— Кой, по дяволите, си мислите, че сте?

— Казва, че е някакъв херцог — изпищя прислужницата. — Че бил дошъл за лейди Кавендиш. Отговорих му, че Нейно благородие няма да си бъде вкъщи цял следобед, но…

— Мери! — Големите ръце на Солтърдън нежно хванаха раменете й. — Елате с мене, Мери.

Той я обърна и се опита да я прегърне. Тя поклати глава и се отдръпна. Изглеждаше, като че ли трепери. Почувства, че кръвта й изстива. Зъбите й тракаха.

— Той не ми е баща — каза тя, взирайки се в пламтящите му очи. — Не съм сигурна дали трябва да крещя от радост, или…

Миракъл тръгна към вратата. Не се обърна, нито се поколеба да напусне къщата и да се качи в чакащия файтон. Солтърдън седна до нея, изпълвайки тясното пространство. Почука по тавана с юмрук. Когато посегна да хване ръката й, тя се изплъзна и я вмъкна между гънките на скъпата си рокля. Едва когато каляската потегли, Миракъл проговори:

— Изглежда не само съм незаконородена, но и произхождам от най-обикновената класа — родителите ми са дъщеря на селски благородник и един коняр. Тъжното и смешното е, че пристигнах тук с надеждата да споря с баща си и да се опитам да го убедя да ме признае, за да мога поне малко да бъда достойна за ваша съпруга. Защото, ако баба ви не е одобрила кандидатките, които досега сте й представяли…

— Ако на баба ми бяха представени кандидатки, за който и да е от внуците й, уверявам те, щеше да припадне от облекчение и удоволствие. Мери Майн, трябва да се научите да не вярвате на всеки злобен коментар, който чуете да се промърморва под нечий завистлив женски нос.

Тя го фиксира с поглед.

— Кажете ми тогава, сър, имате ли някакви любовници?

Той очевидно бе затруднен. Размърда се неспокойно върху седалката. От мрачно, изражението му стана объркано. Избягваше да я погледне.

— Е, скрил ли е херцогът някого, за когото трябва да знам? Любовници? Деца? Съпруги? Отговорете ми, дявол да ви вземе!

— Мери…

— Спрете колата! Казах, спрете моментално тая кола, преди да съм скочила!

Миракъл посегна към вратата. Той я сграбчи и започна да се бори с нея, докато тя удряше гърдите и раменете му. Накрая го зашлеви.

— Не искам да слушам обясненията ви! Няма да повторя грешките на майка ми. Няма да бъда използвана, Солтърдън. Няма да ви позволя да ми разбиете сърцето!

— Изслушай ме, за Бога!

— Ако наистина ме обичаше, отдавна щеше да ме представиш на семейството си, на херцогинята, на брат си. Но ти никога не си възнамерявал да се ожениш за мене, нали? Сега всичко е ясно. Как съм могла да бъда толкова сляпа. Очевидно е семейна черта. Пуснете ме, сър. Предпочитам до края на живота си да копая картофи с един ирландец, отколкото да стана съпруга на проклетия херцог на Солтърдън.

Дишайки тежко, тя успя да изтръгне китките си от ръцете му.

Той понечи да отвори уста, но не каза нищо. От гърлото му излезе само ръмжене. После промърмори някаква ругатня.

— Ще убия този кучи син, щом се докопам до него!

Клейтън скочи от колата и затръшна вратата толкова силно, че конете изпръхтяха стреснато.

— Тръгвай! — троснато нареди Миракъл на файтонджията.

Колата полетя напред.

Миракъл затвори за момент очи. Не, тя няма да заплаче! Глупаво момиче! Всъщност няма за какво да плаче. Трябва да е благодарна, че Кавендиш не й е баща. О, горкият Джон! Колко много трябва да е обичал майка й. Колко много трябва да е обичал нея самата. Достатъчно, за да не е искал да я нарани с горчивата истина.

Когато отвори очи, съзря първо кафеза с канарчето, а после и букета от жълти и бели цветя. Повдигна го, после се обърна бавно и погледна назад по пътя.

Той стоеше там с наведена глава и ръце на хълбоците. Разстоянието се увеличаваше.

Дявол да го вземе това нейно сърце, което барабанеше, щом го видеше. Дори и сега. Обичаше го въпреки всичко. Един вик напираше в гърлото й. Предателски чувства! Вероломно сърце!

Разярена, тя отвори клетката и видя как птичето излита и се извисява в синьото небе. После коленичи и бясно започна да изхвърля цветята. Жълти и бели, те литнаха над пътя като перца. Гледаше ги и горещи сълзи се стичаха по страните й. А образът на Солтърдън избледняваше зад надигащия се прах.

Лицето на госпожа Елисмиър побледня като платно, когато видя Миракъл.

— Боже мой! — извика тя, кършейки ръце и отскочи настрани, когато момичето се втурна през входната врата и се заизкачва по стълбището. — Какво стана, скъпа? Къде е…

— Не желая да разговарям за това сега. И въобще — заяви Миракъл толкова високо, че Гертруд и Етел дотърчаха. — А прословутият красив и изящен херцог, да не добавям и женкар, е някъде по пътя за Излингтън. Предполагам — с достатъчно изранени от ходене крака. Така му се пада.

Ели я последва по стъпалата.

Миракъл влезе в спалнята си, отвори гардероба и посегна към дрехите си. Онези, с които бе пристигнала в Лондон. Които си бе ушила сама. Кафявите простички басми, неукрасените долни ризи, грубите чорапи и износените обувки от ярешка кожа.

— Какво правите? — запита Ели.

— Заминавам. Отивам си у дома. В Кависбрук. За да бъда с единствения си приятел, с единственото си семейство, което имам на този свят.

— Миракъл, моля ви, нека обсъдим…

— Край на разговорите! Приключих с разбирателството! Вече няма да му позволявам да ме променя. Не съм подходяща и не искам да го поставям в неловко положение.

— О, не! Неговите намерения никога не са били такива!

Миракъл измъкна един куфар изпод леглото и го метна отгоре. Без да си прави труда да сгъва дрехите, тя ги нахвърли безразборно вътре.

— Сигурно сте ме смятали за наивна глупачка, щом съм допускала, че мога да направя мъж като него щастлив. Че съм му достатъчна. Че бих могла да запълня празните му дни, да заменя часовете му, прекарвани в разгулен разврат, с нещо толкова маловажно като любов и общуване.

— Мери…

— Не ме наричайте така. Той ми го измисли. А знаете ли защо? Защото го правя щастлив…

— Наистина е така!

— Защото го карам да се усмихва и да се смее…

— Но вие го карате.

— Една ловджийска хрътка може да постигне същото, скъпа моя Ели. И с по-голямо удоволствие ще лиже дланите му.

Миракъл повдигна тежкия куфар от леглото и се запъти към вратата. Тогава обаче Ели скочи, тресна вратата и я заключи отвън.

Момичето пусна багажа си на пода и заудря по дървото с юмруци.

— Отворете ми!

— Няма, докато не се успокоите и не започнете да мислите трезво.

— Откакто се срещнах с него, това е първата ми трезва мисъл! — извика тя и ритна вратата. — А сега отворете проклетата врата, преди да съм се хвърлила през прозореца.

— Гертруд, побързай — нареди Ели разтревожено. — Накарай Тадеус да донесе стълба и да закове прозореца на Нейно благородие.

Миракъл яростно възкликна:

— Дори и дама не съм. Само едно извънбрачно дете на един коняр. На един прост коняр… Представяш ли си? Човекът, който ме отгледа, научи ме да чета и подхранваше обичта ми към мъжа, чиято дъщеря се смятах, всъщност е истинският ми баща. Шокирах ли ви достатъчно, госпожо Елисмиър?

Тишина.

— Сега разбирате ли защо оставането ми тук би било истинска глупост? Херцогинята, раздразнителната стара вещица, никога няма да се съгласи да се омъжа за безценния й внук.

Чу се ахване и оживено шушукане. Накрая Ели заяви:

— Миракъл, не възнамерявам да отключа вратата, докато не се успокоите. Когато пожелаете да обсъдим тези нещастни обстоятелства като зрели възрастни хора, без гневни избухвания, тогава ще ви пусна.

Изразът на Миракъл стана още по-упорит. Тя скръсти ръце и започна да тропа по пода с крак. После се ослуша. Долепи ухо до вратата, но не долови никакъв звук.

Завъртя се към прозореца точно когато Тадеус се показа на върха на стълбата с няколко пирона в стиснатите си устни и чук в ръка. Той й помаха. Тя го погледна толкова яростно, че адамовата му ябълка подскочи. Започна да заковава прозореца.

Лунната светлина се процеждаше през стъклата. Миракъл тихо благославяше трите бели свещи и направи кръстен знак пред всяка една. После ги запали. Според Книгата на Серидвен сребристите щяха да са по-подходящи, но разполагаше само с бели, и следователно те трябваше да свършат работа.

Миракъл сключи ръце, наведе глава над подскачащите пламъчета и заповтаря монотонно: „Ангел на огледалото. Ангел на Луната възнагради ме с присъствието си като с безценен дар“. Дотътри един стол до огледалото. После взе свещите и ги постави отпред. Качи се върху стола. Повтори напева и зачака. Докато наблюдаваше отблясъците на пламъците, тя прошепна:

„Обича ли ме той? Истински? Обичам ли го аз? Истински? Ако е така, защо продължавам да съм объркана? Защо дълбоко в сърцето си чувствам, че този, когото обичам, е толкова различен от това, което изглежда?“

Зачака. Според Серидвен трябваше скоро да забележи да се оформя нещо в осветеното от свещите огледало. Ако се появеше красив ангел с изящни черти, загърнат в най-чисто бяло, благородно сребро и седефена лунна светлина, то това бил архангел Гавриил и отговорът на въпроса, който жадуваше да чуе.

А ако се появеше тъмна дама, великолепна, но страшна с призрачното си очарование, засенчена от мрачен воал, като че ли направен от дъждовните капки на най-непрогледната нощ, то това щеше да бъде Моргана, черният ангел. И тя щеше да предупреди Миракъл, че трябва да изостави мисълта за това, за което копнееше.

Светлината от свещите мъждукаше и образуваше по стъклото неясни криволици. Сърцето й препускаше. Девойката се наклони към огледалото. Фокусира погледа си върху мъгливите контури. Образът се избистри. Бе лицето на…

— По дяволите! — прошепна тя. Затвори здраво очи. После ги отвори отново и се взря в сбръчканата нещастница, която я гледаше с искрящи очи. — Моргана! Ти грозна, стара…

— Грозна? — излая гласът зад гърба й. Миракъл подскочи от изненада и едва не преобърна стола. — Веднага слизайте! Какво, по дяволите, правите? Призовавате джуджетата със скритите жълтици или друга подобна глупост? Престанете да ме зяпате, като че ли съм сатаната, момиче, и се представете!

— Да се представя ли? — запита девойката вече ядосана, след като внезапният й страх бе изчезнал. Гледайки гневно в стоманеносивите очи на възрастната жена, Миракъл заяви: — Коя сте вие, че да влизате неочаквано в стаята ми, без да ми бъде съобщено за вас? Ако аз реша да призова и самия дявол, ще го сторя без колебание.

— Не и в моята къща. Няма да го направите. Слизайте, преди да сте си счупили врата.

— Вашата къща ли? Мадам, това жилище принадлежи на моя годеник, херцога на Солтърдън. Ако имате някаква работа с него, оставете визитната си картичка и елате по-късно. За предпочитане, след като си отида.

Ели и Гертруд надникнаха през вратата. Очите им бяха широко отворени. Клатеха отчаяно глави. После Етел нахлу вътре. Острата й брадичка се тресеше. Препъна се леко, докато се опитваше да направи несръчен кникс.

— Лейди Кавендиш, Нейна Светлост, херцогинята на Солтърдън. — Опита се да направи още един кникс и изчезна от стаята заедно с Ели и Гертруд.

Миракъл рязко млъкна.

Херцогинята на Солтърдън имаше бяла и мека като гъша перушина коса. Слабото й тяло бе облечено в семпла тъмна рокля, която подчертаваше бледнината на деликатната й кожа. Тя присви устни и изгледа изучаващо Миракъл.

— Би трябвало да сте поне малко съкрушена, млада лейди, след като намекнахте, че съм грозна.

— О, вие ни най-малко не сте грозна — увери я девойката. — Сурова, може би. И безмилостна.

— Аз съм херцогинята на Солтърдън. От мене се очаква да бъда сурова и безмилостна. И властна. И своенравна. От вас обаче се очаква да бъдете…

— Кротка и изплашена?

Едната посивяла вежда леко се повдигна.

— Да не възнамерявате да останете там цялата вечер? — попита херцогинята.

— Само ако поискам — отвърна девойката.

— Хм! Въобще не сте онова, което очаквах.

— А какво всъщност очаквахте?

— Чух, че сте плашлива малка мишка, така безумно влюбена във внука ми, че чак да ти се доповръща. Че го следвате неотклонно като пале майка си.

— Значи сте чули зле, Ваша Светлост.

— Очевидно. — Херцогинята погледна към претъпкания куфар. После се премести до прозореца и се облегна леко върху дръжката на бастуна си от слонова кост и орехово дърво. — Винаги ли сте толкова избухлива?

— Само когато има причина.

— А имате ли причина в момента?

— Да.

Миракъл кимна. Колко изправена стоеше херцогинята. Истински символ на непокорството!

— Виждам все пак, че те не са преувеличили прямотата ви — продължи херцогинята, загледана в мрачната улица.

— Кои те?

— Няма значение.

Най-сетне старата дама се обърна отново към Миракъл.

— Кажете ми, младо същество, обичате ли го?

— Кого?

— Моя внук, естествено.

— Аз… не зная.

Сега вече се повдигнаха и двете вежди.

— Какво ви кара да мислите, че от вас ще излезе прилична херцогиня?

Миракъл скочи от стола и духна догарящите свещи.

— Изобщо не мисля такова нещо, Ваша Светлост. Истината е, че от мен би станало ужасна херцогиня. Не съм нито жестока, нито студена, нито достатъчно нетолерантна към другите. Харесвам компанията на прислужниците много повече, отколкото да прекарвам времето си с тесногръди благородници. С по-голямо удоволствие почиствам тора от конюшните, отколкото да съставям списък на избрани гости за чайове и скучни събирания. Не харесвам хора, които държат повече на титлата, отколкото на личността. Не, от мене няма да излезе прилична херцогиня, Ваша Светлост, затова си спестете излишното безпокойство. Няма да се омъжа за вашия внук. Тъй че, ако сте дошли при мене…

— Не съм, малко паленце, затова спрете да слагате самоволно думи в устата ми. — Херцогинята пристъпи към Миракъл, почуквайки с бастуна по пода. — Хич и не помисляйте, че ще ви разреша да си заминете сега, когато мълвата, че той възнамерява да се ожени за вас, вече е плъзнала. Можете ли да си представите какво ще избълват всички слабоумни сноби, ако вие ей тъй го изоставите? В какво неловко положение ще го поставите. Как ще го унижите. Особено когато е ясно колко са дълбоки чувствата му към вас.

— Позволете ми да не се съглася.

Херцогинята хвана грубо брадичката й, принуждавайки Миракъл да срещне погледа й.

— Какво? Нима съзирам пукнатина в твърдата й броня? Дали блесналите в очите й сълзи не са породени от несигурността за чувствата на моя внук? Брадичката й потръпва. Тя копнее да заплаче, но няма да го стори, разбира се, защото си мисли, че това ще създаде твърде голямо удоволствие на „старата вещица“. Погледнете ме, дете. Значи така. Вие сте романтична. Искате да вярвате във вълшебни приказки. Магия ли правехте, когато влязох тук? Умолявахте духовете на луната да разкрият бъдещето ви с моя внук? Скъпо, наивно момиче, дори и вашият Ангел на огледалото не би могъл да го направи.

— Но има и други. Жени. Любовници…

— А! — Отпускайки отново ръка върху бастуна, херцогинята внимателно изучаваше Миракъл. Тънките й устни изразиха нещо като развеселеност. — Какво значение има, щом ще носите името му, ще разполагате с богатството му, ще родите децата му. Да не говорим за титлата.

— Нищо от това няма значение — заспори Миракъл, разтреперана. — Важното е какво има тук! — Тя притисна ръка към сърцето си. — Ако го няма… Няма да имам спокойствие. Не искам да прекарам живота си, влюбена в мъж, който предпочита да бъде с друга.

— Точно като майка си.

Девойката примигна. Смущението и объркването я обхванаха в ледената си прегръдка и тя потръпна.

— Зная всичко — обясни херцогинята с най-делови тон. — В момента, когато до мен стигна мълвата за този годеж, наредих да ме осведомят за миналото ви. Не беше трудно. И макар Кавендиш да не ми е равностоен, познавам добре семейството му. Естествено, разговарях и с него. Насаме.

Миракъл отиде до леглото и грабна куфара.

— Не ставайте глупава — отсече херцогинята.

С блеснали очи и пламнало лице, Миракъл се обърна към възрастната дама. Гласът й трепереше:

— Тогава би трябвало добре да знаете кой е баща ми, Ваша Светлост. И несъмнено сте стигнали до безспорното заключение, че не съм от тестото за херцогини.

— Престанете да ми приписвате думи, които не съм произнасяла.

— Тогава излиза, че сте дошли просто да ме унижите.

— Дойдох тук, очаквайки да намеря жена, която би пожертвала цялото си съществование, за да осигури на децата си щастие и безопасност. Която би ги възпитала да бъдат горди и изпълнени с достойнство, въпреки предразсъдъците. Която би била другар на внука ми, било то като домакиня на вечеря в чест на Негово Величество, било като обработва земята със собствените си голи ръце. Жена, която ще се бори за онова, което иска, а когато го постигне, ще се бори да го задържи. Може би съм дошла тук, очаквайки твърде много.

— Да, може би — съгласи се Миракъл сухо и се загледа във вратата.

Херцогинята я заобиколи с бавни и сигурни стъпки. Спря се на прага и се обърна. За момент изглеждаше, сякаш иска да добави нещо, но само поклати глава и напусна стаята.

Миракъл пусна куфара и се затича след нея. Спря до стълбището, по което възрастната дама се спускаше.

— Той ли ви изпрати да ме увещавате?

— Кой?

— Вашият внук.

— Разбира се, че не. Защо би го направил?

Етел влезе откъм приемната с шапка и наметка в ръце. Като спря на най-долното стъпало, херцогинята ги пое.

— Учила съм и сина, и внуците си да уважават най-вече семейството си. Учех ги как да се борят за онова, което искат, и как да се преборят, за да го задържат. Трябва да призная, че понякога се съмнявам в резултата от моите упорити усилия. Често те са адски твърдоглави. Но, мила моя, такава мога да бъда и аз.

Усмивка проблесна на суровите й устни и тя с достойнство напусна къщата. Етел внимателно затвори след нея.