Чародей

Глава 23

Скрит в тъмнината, Клейтън наблюдаваше как Миракъл се занимава с Напитов. Сплете разпиляната му сребристосива грива. Нахрани го с моркови, ябълки и царевица. Исмаил се погрижи за другите. За всичките дванадесет. Красивите им глави се протягаха през ниските врати без дръжки и нетърпеливо очакваха вечерната си порция зърно и сено.

Тя внимателно изчисти копитата на Нап и ги лъска с мека кърпа, докато заблестяха. През цялото време разказваше откровено за пребиваването си в Лондон, а Джон седеше край нея и дялкаше някаква пръчка. От време на време вдигаше очи да я погледне. Челото му се набръчка от смайване.

— Той е онова, което е, и не може да се промени. Както и аз не мога. Има големи възможности. Щедър е. И добър. Убедих се в това, когато беше на острова. Именно този мъж ми липсва отчаяно. Но той е щастлив в Лондон. А има и задължения към баба си и към титлата. Един херцог на Солтърдън трябва да живее и да действа съобразно положението си. Но той ще ми липсва — добави по-меко тя с унесен поглед.

Много по-късно Клейтън седеше на мраморната пейка под нейната стая и гледаше светналите й прозорци. Изведнъж светлината угасна. После френският прозорец се отвори. Тя се появи на балкона и застана там, загледана в обляната от лунни лъчи околност. Вятърът развяваше косите й и бялата нощница.

Защо, дявол го взел, не бе признал нищо? Защо не разкри себе си и тайната си? Да бе паднал на колене и да бе помолил за прошка и разбиране. Да бе обяснил, че е задължен на брат си — в края на краищата Трей му бе спасил живота, нали? Близнаците са по-близки и от братя. А сега се мяташе като риба на сухо. Беше влюбен в Миракъл Кавендиш. Беше правил любов с Миракъл Кавендиш. Умишлено бе използвал чара си, за да си проправи път към сърцето й. Бе представил брат си за онова, което той не беше. Тя се влюби в един лъжовен образ. Защо да се чуди тогава, че копнее да се завърне в Кависбрук — единствената реалност, която й бе позната.

Както обикновено, Миракъл се присъедини към Джон и Ели за закуска на източната тераса на Бейсингстоук. Едва отхапваше от кифлата. Леко отпиваше от шоколада и поглеждаше ту Ели, ту Джон, които сякаш имаха очи само един за друг. Бе се облякла за езда с надеждата за един ранен урок върху Напитов. Но скоро разбра, че Джон вече е уговорил да изведе Ели на разходка с двуколката из околността. Почувства се много засегната. Но това раздразнение бе само едно от чувствата, с които трябваше да се справя напоследък. Изглежда просто не можеше да се овладява. В един момент й се искаше да плаче, а в следващия — да се смее истерично.

— Не мислите ли, че е странно? — изтърси внезапно Миракъл, привличайки вниманието на събеседниците си. — Цяла седмица откак сме в Бейсингстоук, а все още не сме срещнали лорда. Започвам да подозирам, че е подъл като брат си.

— Миракъл — сгълча я Ели, — не е много любезно да говорите така за нашия домакин. Особено след като той тъй любезно отвори великолепния си дом за нас.

— Без съмнение само защото баба му е заповядала да го стори.

Ели се начумери. Мачкайки салфетката в скута си, Миракъл вирна брадичка.

— Искам да си ида у дома.

— Все още не — отбеляза сурово Ели.

— Защо пък не? Не възнамерявам да си променям решението. Няма да се омъжа за човека, който дори не се потруди да дойде в Бейсингстоук и да се опита да ме спечели отново.

— А, това ли било? — Ели се усмихна и погледна Джон. — Ядосана сте, че Негова Светлост не лази на колене с надеждата да си възвърне любовта ви?

— Ако наистина ме обичаше, щеше да го направи. Явно не ме обича.

— Вие заявихте, че не желаете изобщо да го виждате.

Миракъл пое глътка врял шоколад и си изгори езика.

— Вярно е.

— Че за какъв дявол се оплаквате тогава? — запита Джон и поклати заканително пръст към нея. — Момиче, вие вирите проклетата си упорита брадичка, но ние двамата знаем какво означава това. Самонавивате се и ако не внимавате, всички ще си имаме неприятности.

— Наистина, Миракъл, държите се като разглезено хлапе — добави Ели.

— Е, добре! — Миракъл скочи от стола, хвърли салфетката върху чинията и с ръце на кръста погледна свирепо първо Ели, после Джон. — Виждам ясно, че не съм желана тук тази сутрин. И на двама ви пожелавам приятен ден.

И се втурна към конюшнята. Докато чакаше Исмаил да оседлае Напитов, крачеше нервно. Точно тогава забеляза една прислужница да излиза от гъсталака зад обора. Досега Миракъл не бе обръщала внимание на отдалечената и почти скрита тухлена сграда. Но сега й хрумна, че вероятно там живее необщителният им домакин.

Миракъл забърза към прислужницата и спря изненаданото момиче.

— Почакай!

— Милейди?

— Негово благородие… Там ли живее?

— Да, милейди.

— А сега там ли е?

— Не, милейди.

— Кога ще се върне?

— Не мога да зная, милейди.

Миракъл се намръщи и удари полата си с камшика за езда.

— Винаги ли е толкова невъзпитан да пренебрегва напълно гостите си?

— Милейди?

— Нищо… кажи ми само Негово благородие в имението ли е?

Усмихнато, момичето кимна.

— О, да, милейди. Бъдете сигурна, че Негово благородие е в имението.

С малък кникс прислужница продължи пътя си, а Миракъл се върна в конюшнята.

Както обикновено, тя остави Напитов да изразходва цялата си енергия.

Вятърът свистеше в ушите й, докато галопираха напряко и прескачаха високо храстите. Когато стигнаха къщичките на арендаторите, Нап се бе покрил с пяна и с удоволствие премина в тръс.

Пет-шест деца се втурнаха да я поздравят. Майките им забързаха след тях. Те се поклониха и се усмихнаха първо на Миракъл, после и на хлапетата, които се бяха скупчили около полите й.

— Приемете нашите извинения — каза една от жените и заоправя косата на сина си. — Не сме свикнали с толкова високопоставени посетители. Освен, разбира се, Негово благородие.

Миракъл се смъкна от гърба на Нап. Едно момче чевръсто донесе ведро студена вода и го постави пред коня. Миракъл огледа близките къщи и забеляза, че нито една от тях не се нуждае от ремонт. Всички бяха в прекрасно състояние, а градините — чисти като самите арендатори. Розовите бузи на децата говореха за добро здраве. Нямаше съдрано по току-що изпраните им дрехи.

— Често ли ви навестява Негово благородие?

— Няколко пъти в седмицата, милейди.

— Предполагам, за да провери дали работата е добре свършена.

— Да. Но и да види как сме.

— Доволни ли сте тук? Бейсингстоук грижлив господар ли е?

Жените размениха усмивки и тихичко се изкикотиха. Някаква русокоса жена, облечена в басмена рокля с престилка, вдигна на ръце малко дете, което прохождаше и отвърна:

— Не познавам друг господар, който да е толкова щедър и грижлив към хората, които работят за него. Преди да продаде от реколтата, той предварително проверява дали имаме всичко, от което се нуждаем. Продава само колкото да има малка печалба. А излишъка предоставя на лондонските благотворителни организации.

— Да не говорим за училищата…

— Или за безплатните диспансери. Храната, която им дава Негово благородие, е достатъчна да изхрани хиляда деца.

— Винаги е толкова мил — изписука едно момченце с тъничко носле.

Миракъл приклекна с усмивка пред него.

— Нима? Кое те кара да мислиш така?

— Когато си нараних крака, той извика доктор чак от Лондон. И понеже бях много смел, той рече, че иска един ден синът му да е също като мене.

— Обича ли децата?

Момченцето кимна и засия. Майката му се разсмя.

— Както ви казахме, Негово благородие е извънредно щедър. Само преди седмица той подари на съпрузите ни по една нова риза — най-изящната дреха, която съм виждала.

— Изработени били на остров Уайт — допълни друга.

Миракъл бавно се изправи. Погледът й се местеше от лице на лице.

— Остров?

— Ето! — Нисичка жена, стиснала в ръце куп пране, пристъпи напред и подаде ризата на Миракъл. Беше от нейните — онези, които бе ушила със собствените си ръце.

Както и през предишните няколко нощи, Ели и Джон разговаряха тихо на лунна светлина, седнали на прилично разстояние, но тихият женствен смях на Ели и усмивките, които си разменяха от време на време, говореха за нарастващата нежност помежду им. Миракъл бе седнала пред открехнатия френски прозорец, слушаше шепненето им и й се щеше да бяха избрали някое друго място, а не балкона на Ели, за да се ухажват. Ужасно неудобно!

Изчака полунощ, преди да се измъкне от стаята си. В другия край на коридора един прислужник угаси последната свещ. Обгърна я непрогледна тъмнина. Тихи гласове докосваха ушите й — прислужниците си пожелаваха лека нощ. После настъпи тишина.

Миракъл тръгна по коридора. Движеше се внимателно, с протегнати напред ръце. Всичките й сетива бяха напрегнати. Ушите й бучаха. Сърцето й биеше лудо. През последните два дни се бе постарала да изучи всеки коридор. Броила бе крачките си и знаеше точно кога минава през трапезарията и кога стига до началото на стълбището. Опипом намери гладките перила. Тридесет стъпала, после наляво по дългия коридор със закрити прозорци до огромния хол. И главният вход.

След като излезе от къщата, тя се спусна по виещите се пътеки. Трябваше да спре, за да си поеме дъх. После продължи като мишка в лабиринт, лутайки се покрай живия плет и розовите градини. Пробягваше по мостчетата, забави се малко при внушителните мраморни скулптори на изправени на задните си крака коне и забърза към конюшнята.

Когато задъхана пристигна там, се запита дали не си е изгубила ума.

Потулвайки се в сенките, тя се приближи зад сградата, спря на пътеката и се взря през гъсталака от дървета и къпини към прозореца с мъждукаща в мрака слаба светлина.

„Много добре, Бейсингстоук — рече си тя на ум, — тази вечер най-сетне ще се срещнем. В края на краищата е редно да познавам брата на съпруга си, ако наистина реша да се омъжа за високомерния раздразнителен херцог на Солтърдън, който явно е ужасно зависим и от най-дребното желание на баба си“.

Щеше да се запознае с мъжа, успял да спечели предаността на арендаторите, но явно достатъчно саможив, за да се скрие от гостите на брат си. Щеше да разбере как така той разполага със същите ризи, които брат му бе купил на острова и защо ги е раздал на хората си.

Наближи, загледа се във вратата, после изпъна рамене, пое дълбоко дъх и почука.

Тишина.

Миракъл се намръщи и похлопа повторно. Нищо.

Леко отвори вратата и примигна. Спретнатата удобно мебелирана стая беше празна.

— По дяволите! — измърмори тя, погледна предпазливо през рамо и се вмъкна вътре, затваряйки вратата след себе си.

Какво всъщност очакваше да намери? Тук нямаше нищо необикновено: купища томове, малко поизносени мебели и недопита чашка, оставена до една разтворена книга.

Миракъл се доближи до масата и вдигна чашата. Помириса. Опита. Бренди. Непременно трябваше да каже на граф Фаншо, ако го види пак, че Бейсингстоук не се е прехвърлил на порто.

Излезе навън, застана в тъмнината между дърветата и лозниците и започна да се присмива на себе си. О, небеса! Трябва здравата да се бе отегчила, щом тръгна да се прокрадва в нощта, да влиза тайничко по къщите и да търси причината за ексцентричностите на хората. Самата тя ги има достатъчно. Това я разсмя още повече.

Бе станала една от тях. Една от онези любопитни дребнави люде, които все душеха всичко извън общоприетото, за да разберат кое точно прави човека такъв и да не би да е заразно.

Чу някакъв шум откъм дърветата.

Сърцето й прескочи. Миракъл се взря в тъмнината. Как би могла да обясни на домакина си, че се ровичка в живота му?

Повдигна поли и забърза към къщи, без да следва удобните посипани с чакъл пътеки. Заобиколи източното крило и внезапно спря. Видя някаква двойка. Изведнъж те се хвърлиха в обятията си и започнаха страстно да се целуват.

С пламнало лице Миракъл се завъртя и се втурна в друга посока. Очите й трескаво търсеха друг вход. Най-сетне откри врата, опита я и облекчено отдъхна, когато разбра, че не е заключена. Прекрачи прага и затръшна вратата след себе си.

Взря се в тъмнината, както човек би надникнал във входа на неизследвана пещера. Къде, дявол го взел, бе попаднала? Заопипва в тъмното. Натърти коляното си, удряйки се в някакъв стол. После се блъсна в някаква маса. Издрънча счупено стъкло. Представи си как утринната светлина ще очертае пътеката от строшен порцелан и кристал към нейната спалня. Как щеше да обясни всичко това на Ели? Ами на Джон? А на домакина си? Че и на годеника си? Просто виждаше херцогинята на Солтърдън да се надвесва застрашително над нея, облечена в ориенталската си премяна и да бълва огън като кралски дракон.

Врата! Зад нея може би коридор? Най-сетне! Тя пое дълбоко дъх.

А сега накъде? По кое стълбище? Един погрешен завой и можеше да се озове в склада за въглища. Долови някакъв шум зад гърба си. Замръзна. Сърцето й се разтуптя. Дробовете й щяха да се пръснат. Наблизо имаше някой. Усещаше го. Присъствието му се прокрадваше край нея като топъл въздух.

— Лейди Кавендиш — чу тя тих развълнуван глас в тъмнината.

— Кой е?

— Да не сте се заблудили?

Тя кимна.

— Така си и помислих.

Две ръце нежно обхванаха раменете й и я полуобърнаха, подтиквайки я напред. Тя се подчини отначало с неохота, чувствайки се уязвима.

— Насладихте ли се на нощната си разходка? — продължи едва доловимият шепот.

— Да, благодаря — отвърна тя, интересувайки се повече от топлата нежност на ръцете му, отколкото от факта, че явно я разпозна при слабата лунна светлина.

— Харесва ли ви в Бейсингстоук?

— Много.

— Радвам се, Ако има нещо, което да направи прекарването ви по-приятно…

— Има.

— О!

— Бих желала да се срещна с Бейсингстоук.

Ръцете му я накараха да завие. Вместо килим, под краката й имаше студен мрамор.

— Какво бихте казали на Бейсингстоук?

— Че е прекалено невъзпитано да не ни се представи досега.

— Той е един твърде зает човек.

— Няма извинение за нелюбезното му държание.

— Напълно сте права. Внимавайте! Тук завийте наляво. Внимавайте. Вече сме съвсем близо. Още няколко крачки. Стигнахме. Коридорът пред вас води към западното крило. Сигурен съм, че оттук вече ще се оправите и сама.

Миракъл въздъхна с облекчение и когато ръцете пуснаха раменете й, тя се обърна. Сянката на мъжа се отдалечаваше.

— Благодаря ви! — извика тя, а сърцето й по някаква странна причина препускаше лудо.

— За мене бе удоволствие, милейди — долетя отговорът от далечината.

Следващата нощ точно в дванадесет часа Миракъл стоеше под извисяващата се мраморна композиция от изправени на задните си крака коне. Този следобед след краткия дъжд студът се засили. Сега тя леко потръпваше. Нямаше звезди. Нито луна. Мракът бе непрогледен, както в коридора миналата нощ.

— Къде сте, дявол да ви вземе! Зная, че сте някъде наоколо. Усещам, че ме наблюдавате. Още снощи трябваше да отгатна, че сте вие, Бейсингстоук. Но го осъзнах по-късно, когато бях вече в леглото. Ако бяхте просто прислужник, щяхте да запалите свещ и да ме изпратите чак до стаята ми. Защо не се покажете?

Отговор нямаше.

Тя въздъхна. Колко нелепо бе всичко. Несъмнено бе отпуснала юздите на въображението си. Защо господарят на такова огромно и внушително имение ще иска да се крие?

— Едва ли е вечер за срещи — прозвуча глас от тъмнината.

Миракъл се извърна и се помъчи да различи нищо в непрогледния мрак.

— Винаги ли се срещате с непознати посред нощ, лейди Кавендиш?

Сърцето й запрепуска.

— Постъпвам така само когато това е единственият начин да се запозная със своенравни домакини, сър.

— Спите ли понякога, лейди Кавендиш.

— А вие, милорд?

Смях ли дочу?

Трескаво обходи с поглед всяка от пътеките, водещи към статуята. Ето там! Някаква сянка! Някаква форма! Тя пристъпи!

— Не! — твърдо заповяда гласът.

— Но защо?

— Просто не съм готов.

— За какво, сър?

— Да свърша с всичко това.

— С кое, сър?

— С вашето присъствие тук, в моя дом. Наслаждавах се да ви гледам как изпълвате празнотата, лейди Кавендиш.

— Празнота ли? — Тя се засмя щастливо и предпазливо пристъпи на пръсти напред със сключени на гърба ръце. — Бейсингстоук Хол едва ли може да се нарече празен, сър. Истината е, че никога не съм виждала толкова великолепна и богата мебелировка.

— Значи харесвате дома ми?

— Да го харесвам ли? О, сър! „Харесвам“ е твърде скромно казано. Коя жена не би искала да живее в подобен разкош?

— Жена, която обича да лудува сред паяжини и обитавани от духове стари замъци — бе веселият отговор.

— О! — Миракъл сви устни и направи още една стъпка напред. — Предполагам, че Негова Светлост вие е разказвал за Кависбрук.

— Така е.

— Тогава аз очевидно съм в неизгодна позиция. Вие знаете много повече за мене, отколкото аз за вас.

— Вие ме познавате. Знаете как живея.

— Зная, че сте романтичен, сър. Че отказвате да живеете в голямата къща, докато не намерите жената, за която бихте искали да се ожените. Зная, че сте много добър. Арендаторите ви са доволни. Разказаха ми, че поставяте тяхното благополучие над вашето. Обичате конете — мога да го разбера по конюшните. Това са най-хубавите конюшни, които съм виждала. Чисти. Просторни. Топли. Животните пращят от здраве.

Събеседникът й мълчеше.

— Бейсингстоук! — извика тя, чувствайки се странно разтревожена при мисълта, че вече си е отишъл.

— Да.

Миракъл си отдъхна.

— След като знаете толкова много за мене, предполагам известно ви е, че може би скоро се връщам в Кависбрук. Промених решението си. Няма да се омъжа за Негова Светлост.

— Защо?

— Страхувам се, че вече не го обичам.

— Защо?

Облегната върху студения гладък мраморен кон, Миракъл потрепери от хлад.

— Трудно ми е да го обясня. Казват, че Купидон е сляп. Може би съм слушала сърцето си, а не ума. Може би съм искала да го обикна и виждах само онова, което жадувах да видя. Страх ме е, че действителността е друга.

— И какъв е той?

— Очите ми виждат един надут аристократ, който държи много повече на титлата, компанията и богатството на баба си, отколкото на мене. Себелюбив, егоцентричен, често жесток. Но сърцето ми го вижда такъв, какъвто бе на острова, когато се влюбих в него. Добър, благороден и щедър. Кажете ми, милорд, кой от тези мъже е всъщност?

— Питате мене? — въпросът прозвуча дрезгаво, гневно и изтерзано. — Какво ще сторите, ако призная, че той е себелюбив, егоцентричен и често жесток? Ще избягате тутакси в Кависбрук, за да продължите да живеете в някакво разпадащо се старо убежище? Господи, каква безразсъдност! А ако успокоя страха ви и ви уверя, че той е добър, благороден и щедър? Че и миг няма да бъдете нещастна като негова съпруга? Тогава ще се омъжите за него. И в двата случая аз…

— Вие какво? — извика тя, когато тишината се проточи безкрайно. — Бейсингстоук? Бейсингстоук!

Миракъл изтича по пътеката до мястото, където преди минута бе сянката. Взираше се отчаяно в тъмнината. Разочарованието притисна гърдите й, когато разбра, че той отново е изчезнал.

Тогава погледът й падна върху пътеката. Коленичи и внимателно вдигна бялата роза с дълга дръжка, която лежеше там. И се усмихна.