Частен детектив

1.

Когато видях Клеър Грейвсенд за първи път, тя вече беше мъртва. Но не от много отдавна. Лежеше пред Рефюджио Апартмънтс на Търк Стрийт, все още топла, все още с цвят по бузите. Допрях два пръста отляво на гърлото й и потвърдих очевидното. Не помислих да се обадя на 911. Точно сега последното, което исках, беше да се разправям с полицията. Пък и вече беше прекалено късно за нея.

Докато я гледах, дъждът пълнеше отворените й очи. Ако някаква част от нея все още можеше да вижда, правеше го от дъното на океан. Повърхността беше твърде далеч, за да може да я достигне. Беше поела последния си дъх и сега потъваше, отнасяйки със себе си всичко, което е знаела.

Клеър Грейвсенд.

Разбира се, още не знаех името й. Не подозирах какво ще причини на живота ми. Срещата можеше да е съвсем случайна. Злополучна гледка на улица в Тендърлойн1, която вече клонеше към беда. Но вместо да се махна, аз извадих фотоапарата си и в крайна сметка именно това ме въвлече във всичко. Видях я в плът само веднъж, а после имаше единствено фотографии. Откъслечни моменти от живота й, намеци. Следите бяха пръснати като парчета счупено стъкло.

Като се замисля сега, не би трябвало да се изненадвам, че тази среща не беше първа и последна. Докоснеш ли се до някого като Клеър Грейвсенд, ти си белязан. Или започваш да задвижваш зъбните колела, или те се завъртат сами. И щом осите започнат да се въртят, движението само се поддържа. Вечен цикъл, който винаги се подновява.

Това, от което не мога да се отърся, е онзи образ на вечността. Или може би говоря за съдбата — идеята, че името и животът ти са изсечени върху камък още преди първата искра на Големия взрив. Че можеш да живееш вечно и да не избегнеш пътя, който ти е предначертан.

Но това е само заради случилото се по-късно.