Частен детектив

26.

Когато приключих, се намирахме малко преди Санта Роза. Джулиет излезе от магистралата и спря на паркинга на едно кафене. Влезе вътре и след малко се върна с две картонени чашки. Даде ми едната, бръкна в чантата си и извади шишенце с хапчета. Изтърси две в дланта си, взе едното и ми предложи другото.

— Какво е това?

— Ще те ободри.

— Нали знаеш, че е престъпление да делиш изписани по рецепта хапчета?

— Млъкни и гълтай. Не се прави на светец.

— Добре.

Глътнах хапчето и отпих от кафето. Определено имах нужда от ободряване, било то законно или не.

— Всичките ти случаи ли са като този?

— Не бих казал — отвърнах аз.

— Познато ли ти е онова изображение на змията, лапнала опашката си? Което двамата с Мадлин сте видели в „Крийксайд“?

— Да.

Джулиет беше спряла в края на паркинга и сега гледаше в страничното огледало, за да се увери, че пътят е чист. Настъпи газта и излязохме на магистралата.

— И аз съм го виждала.

— Какво?

— Не точно същото, но подобни. Нарича се уроборос.

— Какво?

— Уроборос — повтори тя, произнасяйки бавно думата. — Египетски символ. По-късно, някъде през трети век, е бил възприет от алхимиците.

— Откъде знаеш тези неща?

— От гимназията в Париж. За разлика от теб, аз не спях в часовете.

Чантата й лежеше в скута й. Тя я потупа отстрани и шишенцето с хапчетата изтрака. Схванах намека. Докторът на Джулиет настройваше фино вниманието й от тринайсетгодишна възраст.

— Нима във френските училища преподават такива глупости? Египетски символи и алхимия?

— Нарича се история на изкуството — каза Джулиет. — На всяка от фасадите на Лувъра има изображение на уроборос.

— Добре — казах аз. — Но какво означава този символ?

— Магнум опус.

— Тоест шедьовър?

— Не. В алхимията означава нещо друго. Буквално преведено, „великото дело“. Търсенето на философския камък.

— Искаш да кажеш, търсенето на вечния живот.

— Да.

— И те са сложили това нещо над камината в „Крийксайд“.

Продължихме мълчаливо два-три километра.

— Може пък това да е целта на клуба — най-сетне рече Джулиет. — Търсене на безсмъртие. Страшно е модно в последно време, в някои кръгове.

— В твоя кръг.

— Аз не си падам по подобни неща.

— Но си чувала.

— Хората говорят — каза тя. — Разбира се, голямата част от това звучи като пълни глупости. Преливания на кръв. Хранителни добавки. Ограничаване на калориите. Някои хора са готови да опитат какво ли не.

— А някои са готови да отидат прекалено далеч.

Пристигнахме в Сан Франциско в девет и половина. През повечето път Джулиет беше карала с превишена скорост, но спиранията изядоха спечеленото време. Магазините в Китайския квартал, от които си купувах повечето дрехи, трябваше да са отворени, но Джулиет не пожела и да чуе за тях. Тя паркира неправилно на ъгъла на „Гиъри“ и „Грант“, източно от Юниън Скуеър. Нейните магазини по принцип отваряха в десет, но тя се беше обадила предварително, както бе обещала.

За бившата ми жена никоя врата не беше наистина затворена. Правилата бяха само началната оферта в преговорите.

— Чакай тук.

— Добре.

Тя слезе, но остави двигателя запален. Гледах я как подтичва по „Грант“, а чантата й се люлее от лявата й ръка. Зави по Мейдън Лейн и изчезна от поглед. Беше ми оставила телефона си с отключен екран. Отворих браузъра, но не открих нищо за убийствата в Слотърхаус Коув. Несъмнено някой вече трябваше да е открил телата и да се е обадил на полицията. Новините от онези места обаче пристигаха по-бавно. Малките градчета можеха да крият тайните си години наред, а места като „Крийксайд“, категорично затънтени насред нищото, можеха да ги пазят вечно.

Поне с телефона на Джулиет можех да прегледам имотния регистър на окръг Мендосино. Като лицензиран детектив имах достъп до базите данни на някои публични регистри. Влязох в една и въведох адреса, който бях видял в извлечението от кредитната карта на Клеър. Появи се линк и пукнах върху него. Парцелът с площ четири квадратни километра беше собственост на дружество с ограничена отговорност на име „Крийксайд Мениджмънт“. Влязох в сайта на щатския секретар на Калифорния и потърсих фирмата в бизнес регистъра. Оказа се, че е от Невада, но е регистрирана в Калифорния, защото притежава имот в щата. Местният й агент беше компания с банално име в Сакраменто — най-вероятно едностаен офис в евтин пазарски квартал с един-единствен служител, чиято главна работа беше да знае колкото се може по-малко.

Дружество е ограничена отговорност от Невада е корпоративният еквивалент на товарен кораб под либерийски флаг. Можеш да ги намериш по целия свят, но те нямат никаква връзка с държавата, в която са регистрирани. Използват флага заради анонимността, която им предоставя той. Ако не нахълташ със заповед за обиск, няма как да определиш кой ги притежава и каква е истинската им дейност. Те се появяват и изчезват изневиделица; сменят собствениците си с тайни договорки и трансакции. Въпреки това влязох в сайта на щатския секретар на Невада и потърсих фирмата. Имаше посочен мениджър — някакъв тип на име Тери Макалън. Най-вероятно подставено лице. Съмнителен адвокат или бивш юрисконсулт, който си изкарва хляба, като регистрира компании и ги ръководи само на хартия. Може би щях да намеря името му свързано с неколкостотин други фирми.

Намирах се в задънена улица. Знаех обаче, че инспектор Чанг може да стигне много по-далеч. Той можеше да си извади заповеди за обиск. И да размахва значки, които не са ламинирани в денонощни копирни центрове. Бях готов да направя нещо, за което не бях и помислял досега. Смятах да вляза в централата на полицейското управление на Сан Франциско, да потърся ченге по име и да му разкажа всичко. Преди това обаче нямаше да е зле да разбера къде точно се намирам.

Името на Синтия не фигурираше в сайта на съдебните лекари в Сан Франциско, но имаше телефонен номер на архивите. Набрах го и късметът ми се усмихна. Тя още не си беше тръгнала, макар че слънцето беше изгряло.

— Здрасти, Синтия. Аз съм.

— Лий? — каза тя. Явно изписалият се на телефона й номер я беше изненадал. — Постоянно си в движение, а?

— Гледам да съм винаги зает. Твоят човек от Кейп попадна ли на нещо?

— Не получи ли имейла ми?

— Нямам възможност да го проверя.

— Пратих ти доклада снощи.

— Погледна ли го преди това?

— Познаваш ме.

— Имаш ли време да ме запознаеш набързо?

— Нямаше кой знае какво. Мъжът починал от петсантиметрова прободна рана във врата. Югуларната вена е незасегната, но сънната артерия била срязана. По ръката му имало малко следи от защита. Тоест, преди да бъде наръган, някой се е опитал да го фрасне с нещо. Може би с тръба.

Бих могъл да я поправя за оръжието. И не бях сигурен дали става дума точно за получена при самозащита рана, след като я беше получил, докато се опитваше да наръга мен.

— А идентифицирали ли са го?

— Не, но точно това е интересната част.

— В смисъл?

— Претърсили са базите данни за отпечатъци и ДНК. Не са намерили никакви съвпадения с изключение на неразрешените досиета.

— Я повтори?

— Отпечатък от палец от местопрестъпление, намерен преди осем или десет години. В Ню Йорк. Банкер или някаква подобна важна клечка, убит в къщата си. Освен това намерили съвпадение с отпечатъка от десния показалец — от друго местопрестъпление в Невада отпреди четири години. Различни пръсти, така че до миналата седмица никой не е знаел, че са на един и същи човек.

— Значи не разполагат с име — казах аз. — Но са го свързали с две предишни убийства.

Опитах се да включа тази информация в наученото досега. Ако пръстите не отговаряха на нищо в правителствените бази данни за идентификация, имаше възможност той да е агент на ФБР. Това не изключваше възможността агент Уайт да е платил на информатор да извърши нещо неофициално. Но като се имаше предвид, че стаята на Клеър в Мендосино е била ударена горе-долу по същото време, по което и къщата й в Бостън, като че ли беше време да изключа Уайт веднъж завинаги.

— Като цяло е бил беля — казваше Синтия. — Може би загубата не е чак толкова голяма в крайна…

Точно тогава Джулиет отвори вратата и се качи.

— Хей, Синт… трябва да бягам.

Затворих и върнах телефона на Джулиет. В замяна тя ми даде чанта за костюм и няколко увити в хартия пакета. Панталон, свястна риза, колан, обувки и чорапи. В чантата за костюм имаше двуредово сако. Не й бях казал мерките си, но щом помнеше историята за уробороса от десети клас, нищо чудно да помнеше и кой номер обувки нося.

— Нещо против да се облека, докато караш?

— Давай.

На първия червен светофар тя бръкна в чантата си и извади пачка двайсетачки. Сложи я на седалката до крака ми.

— Това са петстотин долара. Най-голямата сума, която мога да изтегля от банкомата.

— Ще ти ги върна.

— Знаеш ли какво можеш да направиш?

— Не.

Светофарът светна зелено и тя потегли.

— Да се отбиеш някой път. По всяко време. Знаеш адреса.

— Да се отбия.

— Да — каза тя. — И ако случайно успееш да си върнеш колата, докарай я. Можем да излезем да се повозим.

Погледнах я, за да видя дали не се майтапи. Тя се пресегна и докосна лакътя ми.

— Облечи си ризата. Мисля, че ще ти отива.

Разбира се, до градския арест, който се намираше до полицейския участък, имаше редица улични телефони. Застанах с новите си дрехи на лекия дъжд, пуснах монета от дребните на Джулиет и набрах номера на отдел „Убийства“. Обади се секретарка и я помолих да ме свърже с инспектор Чанг. Казах й името си и че е спешно. Нещо в тона ми явно я убеди, защото не започна да разпитва.

— Ще ви прехвърля.

Чух отново сигнал за повикване, след което Чанг вдигна.

— Кроу?

— Същият.

— Надявах се да се обадиш. Всъщност опитвах се да се свържа с теб.

— Какво?

— Трябва да поговорим. Веднага.

— Добре.

— Къде си?

— Пред участъка. При ареста.

— При уличните телефони ли?

— Да.

— Слизам — каза той. — Ще се поразходим. Дай ми две минути. Трябва да го направим бързо, защото пътувам по обед.

Затворихме, облегнах се на външната телена ограда на ареста и зачаках. След около минута и половина Чанг се появи в тръс от ъгъла на Брайънт Стрийт. Приличаше на човек, който прекарва повечето си свободно време в бягане или в блъскане на боксови круши. Намали темпото, когато ме разгледа.

— Всичко това сега ли се случи?

— Преди няколко часа.

— Работиш по случая Грейвсенд — каза той.

Не беше въпрос и не търсеше отговор. Все пак кимнах.

— Ти излезе от имението на майка й, когато аз отивах да говоря с нея.

— Добре.

Замислих се. След последната ми среща с Оливия Грейвсенд бях отишъл в мисията „Кармел“, а после в къщата на Джордж в Оклънд. Хората на Чанг ме бяха поели в гаража в момента, в който се върнах в града. Което означаваше, че при първия ни разговор той самият се беше върнал току-що от среща с Оливия. Видял ме бе там онази сутрин и е знаел, че лъжа за участието си. Но не го беше показал с нищо. Бях си помислил, че мога да чета лицето му като отворена книга, и бях сгрешил тотално.

— Правилно — каза той, сякаш беше прочел мислите ми. — Знаех. И помниш ли, когато се съгласи да дадеш ДНК проба?

Кимнах. Подобни неща не се забравят. Не и ако човекът, с когото говориш, разследва убийства и се намираш в стая за разпити.

— Не си заподозрян. Няма намерени твои следи — каза той. — И още нещо. Беше прав. Намерихме частици от кожа под ноктите й. Сравнихме ДНК с нейната, за да сме сигурни, че сама не се е одрала. Току-що получих резултатите.

— Намерили сте родствена връзка — казах аз. — ДНК-то е от баща й.

— Или от сина й — каза инспектор Чанг. — Може да е и едното, и другото според лабораторията. Баща или син.

— Тя не е имала син. Но е търсила баща си. Така че явно го е намерила.

— И точно затова трябва да поговорим. Защото ти все още работиш по случая, а аз не.

— Какво?

— Да се поразходим — каза той.

Посочи посоката, в която искаше да вървим. Ако тръгнехме на север по напукания тротоар, щяхме да стигнем надлеза и да се скрием от дъжда. Там обаче се беше събрала групичка, а Чанг искаше да сме сами. Затова тръгнахме на изток в дъжда. Той поне се съгласи да вървим бавно, което беше горе-долу единственото, на което бях способен.

— Новината дойде снощи — каза Чанг. — Научих я от лейтенанта си, а тя — от началника. И нямам представа той откъде я е научил.

— Каква е новината?

— Че Клеър Грейвсенд се е самоубила. Точка. Случаят е приключен. После лейтенантът ми даде това.

Той ми подаде лист. Разпечатка на резервация. Инспектор Чанг заминаваше за Анкъридж днес следобед.

— Аляска?

— Пратиха ме да присъствам на разпит в затвор. Разпитваният щял да прави признания за някакви неразрешени случаи от града.

— Нищо общо с това?

— Абсолютно нищо. Дори случаите не са мои.

— Значи шефовете ти се опитват да те разкарат?

— Ако това е целта им, Аляска е доста далеч. Ще отсъствам двайсет и четири часа.

— Не смяташ, че е самоубийство, нали? — попитах аз.

— Да. — Той спря. — Ще ти кажа нещо. Чувал ли си за НКБД?

— Национална… какво е това?

— Националната комисия за безопасност на движението.

— Добре.

— Имат куп експерти по автомобилни катастрофи. Работят с производителите и инженерите им разполагат с данните за всеки модел автомобил, който се продава в страната. Казваш им марката и модела и те викат човека, който може да отговори на всеки въпрос за това как колата ще се държи при катастрофа.

— Не разбирам.

— Извиках човек от НКБД да дойде и да огледа ролс-ройса. Той разполагаше с доклада от аутопсията. Както и с колата и данните й. И онова, което ми каза, не се връзва.

— В какъв смисъл не се връзва?

— Тя е ударила колата толкова силно, че е огънала покрива до дръжките на вратите.

— Да. Видях го с очите си.

— Тежала е малко повече от четирийсет и пет килограма. Най-високата точка е покривът — четирийсет и три метра. Ако знаеш тежестта и разстоянието, с което е разполагала да се ускорява, можеш да изчислиш силата на удара. Човекът направи сметките и ги сравни с онова, което знае за колата. И каза, че няма никакво съмнение.

— Тоест не би могла да нанесе такива поражения?

— Изобщо.

— И в такъв случай какво мислиш?

— Че заедно с нея е трябвало да падне още нещо. Това трябва да е било. Тя го е държала и е паднала върху колата с него. Тежестта не е била само нейната. А Клеър плюс още нещо.

— И какво е било то? Куфар със златни кюлчета ли?

— Каквото и да е, било е нещо тежко.

— И смяташ, че онзи, който я е блъснал от покрива, се е опитвал да го вземе. И след като тя е паднала върху колата, той е слязъл долу и го е взел.

— Това е единствената възможност — каза Чанг. — Само това може да обясни фактите.

Отново тръгнахме. На две преки по-нататък имаше спряло такси. Шофьорът се беше облегнал на багажника и допушваше цигарата си. Стомахът взе да ме присвива. Бях гонил улики из цяла Северна Калифорния, а сега започвах да си давам сметка, че представата ми за историята е била напълно погрешна.

— Това ли искаше да ми кажеш? — попитах аз.

— Надявах се да продължиш нататък. Защото аз не мога.

— Добре.

Да разкажа моята история на Чанг и да прехвърля всичко на неговите рамене очевидно не беше опция. Той вече не работеше по случая. А и без това планът не беше от най-добрите. Ако Мадлин имаше някакъв шанс, той зависеше от мен.

— Ще продължиш ли?

— Захванал съм се — отвърнах аз.

Трябваше да вървя. Трябваше да се върна там. Махнах на шофьора. Той дръпна още веднъж от цигарата си и я метна в канавката.

— Ще се видим, инспекторе.

Стиснахме си ръцете.

— Успех — каза ми той. Почти не го слушах. — Ще ти помогна, стига да мога. Но ще трябва да стане тихомълком.

— Ясно.

Качих се на задната седалка на таксито и затворих вратата. Шофьорът се настани зад волана.

— Търк Стрийт — казах аз. — Знаеш ли къде е „Рефюджио Апартмънтс“?

Десетте минути ми се видяха като цял час. Най-сетне шофьорът зави по Търк Стрийт, мина покрай старото ми свърталище „Уестчестър“ и спря пред „Рефюджио“. Платих му с парите на Джулиет и прекосих, куцукайки, улицата.

Предишния път влязох, като пуснах по телефона си полицейския сигнал. Сега нямах телефон, но на стената до входа имаше панел за въвеждане на код и домофон. Знаех, че в сградата има поне един човек, който ще си е у дома. Жената в инвалидния стол. Докато асансьорите не работеха, нямаше къде да отиде.

Набрах 1201, без да съм сигурен дали домофонът работи.

Говорителят до мен изпращя. Мъчех се да си спомня името й — знаех го, когато бях разговарял с нея. Спомнях си лицето й. Името обаче беше смачкано на пихтия в „Крийксайд“.

— Да?

Затворих очи и си представих как стоя пред вратата й. Отвътре идваше някаква миризма. Сякаш някой беше прекарал четирийсет години в готвене на лук и варене на зеленчуци, без да отваря прозорците. Но апартаментът не ме подсещаше за името. И точно тогава си спомних — тя не се беше представила. Бях научил името й от бележките, снимани от Илайджа.

— Да? — повтори тя.

— Лиола Къмингс?

— Същата.

— Разговаряхме преди няколко дни за младата жена, която скочи от сградата.

— Помня.

— Имате ли свободна минута?

— Предполагам.

— Бихте ли ме пуснали да вляза?

Тя не отговори. Домофонът изпращя два пъти и си помислих, че е затворила. Но после чух как резето на ключалката на вратата изщраква. Грабнах дръжката, дръпнах вратата и влязох в лобито.

Ако пътуването с таксито от Брайънт Стрийт беше болезнено бавно, катеренето по стълбите бе истинска агония във всяко отношение. За изкачването на всеки етаж ми трябваха две минути и когато стигнах до покрива, бях толкова замаян, че се наложи да се облегна на стената и да затворя очи, докато сърцето ми най-сетне се успокои. После бутнах вратата и излязох на дъжда. Тръгнах по осеяния с боклуци чакъл към парапета при десния ъгъл на сградата.

Клеър беше паднала върху колата точно под мен. Но аз не гледах натам. А към по-ниските покриви. В съседство имаше жилищна сграда на три или четири етажа, както и други подобни отсреща. Техните покриви бяха предимно плоски, покрити с чакъл, с обърнати към улицата фасади, като по всички се виждаха захвърлени бутилки от уиски, опаковки от храни и оглозгани от плъхове останки от мъртви гълъби, също като покрива на „Рефюджио“.

Не бях сигурен какво точно търся, докато не го видях на отсрещния покрив. Той се намираше на трийсетина метра от мен, в средата на двуетажна сграда от другата страна на улицата. Там, върху чакъла и черната дзифтова хартия, лежеше женска обувка с висок ток.

Клеър имаше само една обувка, когато я намерих. Другият й крак беше бос. Полицията беше събрала всичко от улицата и от ролс-ройса. Всяка нейна лична вещ беше описана в приложение към доклада от аутопсията. Чантата й, ключодържателят и вечерната рокля. Скъп часовник. И една обувка с висок ток. Другата липсваше.

Полицията не я беше открила, защото не се намираше там, където би трябвало да е. Ако Клеър бе паднала от покрива на „Рефюджио Апартмънтс“, обувката й нямаше как да се озове на покрива на отсрещната сграда. Беше просто невъзможно. Но сега всички невъзможни неща се връзваха. Времето на пътуването на Клеър от Мендосино до Сан Франциско; фактът, че не беше оставила никакви следи в „Рефюджио“; големите поражения по ролс-ройса. А сега и невъзможното местоположение на обувката.

Погледнах нагоре към облаците.

Клеър не е паднала от малка височина, докато е държала допълнителна тежест. А от много високо — достатъчно, че тялото й само да успее да съсипе колата. В сградата нямаше нейни отпечатъци, защото тя никога не е влизала в нея. Стигнала е от Мендосино до Сан Франциско за рекордно кратко време, защото не й се е налагало да кара по пътища.

Дошла е по въздух, с малък самолет или хеликоптер. И е била бутната от него.

Земята не се е виждала, светлината на уличните лампи е била като размазано оранжево петно, докато е летяла надолу. Последните й мигове са били повторение на онова, което е преживявала отново и отново в кошмарите си. Сигурно е крещяла. Размахвала е ръце, за да се събуди, преди да се удари в земята. Вярвала е, че трябва да има някакъв втори шанс. Меко падане върху мокри от пот чаршафи, накъсан дъх във възглавницата, сърце, пърхащо като ранена птичка в гърдите й.

Единствената милост е била, че краят, когато е настъпил, е бил моментален. Като изключване на лампа. Без болка, без страх. Само вечен мрак.