Частен детектив

24.

Изнесох се от Слотърхаус Коув достатъчно бързо, за да оставя нови следи от гуми на паркинга. Излязох на пътя, завих рязко надясно и поех на север с максималната скорост, на която беше способна Халата. Не бях сигурен какво ще направя, ако настигна джипа. Може би да го блъсна отзад, да го изкарам от пътя. После да блъфирам здравата, че съм въоръжен, докато не приближа достатъчно, за да вкарам в действие юмруците си. Не бях сигурен, че подобна тактика би свършила работа, но знаех, че трябва да опитам. Животът на Мадлин можеше да зависи от това.

Ако приемем, че тя не е планирала всичко. Още не можех да кажа със сигурност дали нейният пръст не е бил на спусъка.

Почти беше започнало да се смрачава, когато завих по горския път. Още не бях настигнал джипа. През последните двайсет километра бях карал по-бавно, за да може небето да потъмнее и да измисля някакъв план.

На около километър и половина от първия дървен мост попаднах на обрасла просека, направена може би от дървосекачи преди стотина години. Вкарах заднешком Халата в тясната пролука между дърветата, като навлязох достатъчно навътре, за да не се вижда от пътя, но не толкова, че да потъне в калта. Изгасих двигателя, отворих багажника и избрах дълга отвертка с плосък връх от кутията с инструменти. Вече бях взел фенерчето от жабката.

Продължих към „Крийксайд“ пеша, като вървях през гората, далече от пътя. Пресякох потока под моста, като скачах от камък на камък, докато не стигнах до средата, след което прегазих дълбоката до коленете вода до едно паднало дърво на отсрещния бряг. После отново навлязох в гората, без да излизам на пътя.

Знаех, че нататък може да има камери. Надявах се да са насочени предимно към пътя и че клубът няма някакви други системи за сигурност. Представих си лазерни лъчи. Детектори на движение. И най-лошото от всичко — кучета.

Започваше да се стъмва, а и заваля. Вечнозелените клони скриваха небето. Дърветата поемаха по-голямата част от дъждовните капки, преди да са стигнали до земята. Чувах обаче непрестанния шепот на дъжда над главата си. Напред, на отслабващата пурпурносива светлина, можех да различа поляна — паркинга и ниската постройка на рецепцията. На паркинга имаше четири коли. Три от тях изглеждаха по-скъпи от апартамента ми в Китайския квартал.

Четвъртата беше жълто-кафяв джип.

Клекнах в гората, близо до ствола на една секвоя. Наблюдавах поляната и чаках да се стъмни, за което трябваше доста време. Беше началото на лятото и слънцето се спускаше под стръмен ъгъл към хоризонта. Прекарах времето, като се оглеждах за камери по дърветата и сградата. Три бяха поставени съвсем открито. Може би имаше и други, които не можех да видя. Налагаше се просто да приема, че са някъде там.

Сградата на рецепцията имаше големи прозорци, гледащи напред. Дори от скришното ми място в гората си личеше, че вътре няма никого.

Изправих се и излязох на поляната. Не се опитвах да се крия и когато стигнах до чакъла, не се помъчих да заглуша стъпките си. Отидох до задницата на джипа и запомних номера му. После заобиколих сградата и отидох отзад. До стената имаше наредена купчина дърва. Щом я видях, осъзнах, че надушвам пушек. Миризмата не идваше от камината в сградата, а от другаде.

Минах покрай дървата и стигнах до задната врата, на която имаше прозорче. Надникнах вътре. Беше тъмно, ако не се брои зелената светлина на някакъв цифров часовник. Тя беше достатъчна, за да покаже, че гледам към кухня. Метални работни маси, гигантска печка на газ и метална врата, водеща най-вероятно към хладилно помещение.

Там нямаше нищо за мен, така че се върнах и намерих пътеката, която бях видял по-рано през деня. Никой не беше запалил ветроупорните фенери. Пътеката продължаваше в гората и изчезваше в сенките. Някъде оттам нещо рязко изпука. Вероятно мокро дърво в огън. Чуваха се приглушени гласове. Тръгнах по пътеката, като плъзгах ръка по парапета, за да не изгубя равновесие в тъмното.

След шейсетина метра стигнах до дървени стъпала, които се спускаха по склона и пресичаха пътеката. Погледнах нагоре и видях силуета на постройка. На верандата имаше газен фенер, а през мръсното стъкло на вратата мъждукаше по-слаба светлина.

Чувах обаче гласовете пред себе си, така че продължих натам. Минах покрай още пет постройки, всяка следваща по-голяма от предишната, след което видях поляна. Светлината на огъня осветяваше стволове на секвои с размерите на сгради. Бях минал през по-млади дървета, за да стигна до тази горичка от гиганти. Десет, ако не и повече дървета трябваше да са поне на хиляда години. Те се издигаха в кръг, в който членовете на клуб „Крийксайд“ бяха направили сборището си. Промъкнах се, за да го виждам изцяло. Мястото представляваше каменен амфитеатър, построен в естествена падина в средата на горичката. В дъното имаше огнище и горящите в него дърва бяха с размерите на бъчви за вино.

Двама мъже седяха един до друг на каменната пейка най-близо до огъня. Единият беше с избелели джинси и карирана риза. Другият носеше тъмни панталони и яке. Никой от тях нямаше русите къдри, които беше описал Лари.

— Не, не беше така — казваше Якето. — Няма нищо общо с онова, което казват историците. Раздули са всичко при преразказването.

— Така продават повече книги — отвърна другият. — Чух, че си присъствал?

Огънят изпращя отново. Фонтан искри полетя нагоре. Мъжете държаха винени чаши. На пейката между тях имаше бутилка. Излязох на амфитеатъра и продължих странично, докато не се озовах зад тях.

— Къде чу това? — попита Якето. — Че съм бил там?

— Тук, до огъня.

— Ти си сравнително нов.

— От две години.

— И как намираш мястото?

— Засега добре — отвърна Карираната риза. — Ако може да се съди по теб, определено съм вътре. Виж се само. Сериозно, вярно ли е, че си бил там? В разгара на нещата?

Якето вдигна бутилката към огъня, за да види колко е останало. Наля първо на събеседника си, после на себе си. После хвърли празната бутилка в огъня.

— Не само това. Познавах ги. Всички играчи — и най-вече Хрушчов. Вземи например Лемей7 — Къртис беше луд, но в крайна сметка изпълняваше заповедите. И Джак нямаше да даде подобна заповед, освен ако Хрушчов не го направеше пръв.

— Разбира се.

— На Никита не му се умираше. Прекалено много обичаше кучетата си.

Не можех да видя лицето му. Само широките рамене и гъстата коса. А те ми бяха достатъчни да разбера, че онова, което виждам, не си пасва с онова, което чувам. Всеки, който е достатъчно стар, за да говори така свойски за Джак Кенеди и Никита Хрушчов, би трябвало да е прехвърлил стоте. А този изглеждаше най-много на петдесет и няколко. Опитвах се да реша как да тълкувам всичко това, когато в ухото ми прошепна женски глас — колкото интимен, толкова и познат.

— Обърни се, Кроу.

Ръката й на рамото ми ме подкани да се подчиня. Мадлин. Тялото ми се скова от гняв. Но когато тя се дръпна от сянката ми и излезе на светлината на огъня, видях, че всъщност не е Мадлин. Лицето й беше същото, но косата бе с трийсетина сантиметра по-дълга и сплетена на дебела плитка. По лицето й имаше няколко бръчици повече в сравнение с Мадлин или Клеър. Кожата под очите беше леко отпусната и по крайчетата им имаше малки гънки, сякаш присвиваше очи към слънцето. Предположих, че е на около четирийсет. Което отговаряше точно на описанието на Лари.

Дори носеше бижута — разноцветни скъпоценни камъни, които искряха около китката й и по показалеца. Видях ги съвсем ясно. Всъщност не можех да откъсна поглед от тази ръка. Тя държеше малък автоматичен пистолет, насочен към гърдите ми.

— Обзаложихме се със сина ми — каза тя. — Той твърдеше, че никога няма да стигнеш толкова далече. А аз обожавам да съм права.

— Поздравления.

— И на теб — каза тя. — Има обаче едно нещо, което умирам да ти кажа. Откакто чухме за първи път за теб.

— И какво е то?

— Сбогом.

Бях фокусиран върху оръжието. Не бях забелязал мъжете, появили се от мрака от двете ми страни. Изведнъж отляво се появи някой и сграбчи ръката ми. Докато се обръщах към него, видях втори мъж с периферното си зрение. Ръката му замахваше така бързо, че я зърнах размазана.

Преди две години се бях явил в съда да свидетелствам по един особено труден развод и свидетелят след мен беше лекар, който изказа мнение, че е невъзможно да помниш удар, който те е проснал в безсъзнание, и че всеки, който твърди, че помни подобно нещо, лъже. По онова време поради пристрастието си към една от страните не бях склонен да му повярвам.

Сега не бях толкова сигурен.

Нямах спомен от удара. Нямах спомен да съм падал, но явно го бях направил. Имах два счупени зъба, които не можех да обясня, а отдясно на брадичката си напипвах бучка, за която подозирах, че е от пукната кост.

Първото, което помня — а то трябва да е час или два след факта, съдейки по онова, което зная за второстепенните пътища на окръг Мендосино и времето, което ти трябва, за да караш по тях — е острият вкус на повръщано в устата ми, после миризмата и накрая студеното мокро петно по ризата ми. Спомням си и главата, пулсиращата агония на цицината, изникваща на темето ми. Когато се опитах да вдигна ръка да я докосна, не успях. Ръцете ми бяха вързани отзад. Точно това осъзнаване ме събуди напълно.

Отворих очи. Дясното не работеше добре. Вместо ясна картина виждах само ярка мъгла. Затворих го и картината стана по-смислена. Намирах се на задната седалка на движеща се кола, от дясната страна. Още беше тъмно. Движехме се по лош черен път със скорост петнайсет-двайсет километра в час. Гората около нас тънеше в пълен мрак. Завъртях глава и видях, че деля задната седалка с някакъв мъж. Млад, късо подстриган и напълно непознат. Шофьорът спокойно можеше да му е близнак.

Мъжът до мен се наведе и заби дулото на пистолета си в ребрата ми.

— Хей — каза той, но не на мен. — Той се събуди.

— И какво от това?

— Да го приспя ли отново?

— Трябва да отговаря на въпроси, когато стигнем. Мислиш ли, че може да го направи?

— Не знам.

— Тогава го остави.

Мъжът махна пистолета от ребрата ми и го задържа точно под лявото ми око.

— Чу ли това? — каза той. — Изкара късмет.

Отново затворих очи и се наведох напред, докато челото ми не опря в предната седалка. С вързани отзад ръце тази поза беше по-удобна. Изминаха няколко минути. Джипът се друсаше по пътя. Сигурно беше минавал по този път хиляди пъти — ресорите му отдавна бяха станали на нищо. Коловозите и дупките нямаха значение. Не ги усещах, както кьоркютук пияният не усеща шума на улицата или внезапното люшване напред, когато колата му полита от отвесна скала.

До мен мъжът с пистолета не каза нито дума. Предполагам одобряваше, че съм в безсъзнание.

Естествено, бях напълно буден.

Свиквах с друсането и си мислех какви шансове имам. Не ми се виждаха добри. Единствената ми надежда беше, че съм им нужен жив достатъчно дълго, за да отговоря на въпроси. Тъй като тези двамата не ме питаха нищо, ролята им най-вероятно беше незначителна. Те просто ме караха при разпитващия. Ако единствената им работа беше да ме доставят жив, то може би имах някакъв шанс. Ако предприемех нещо, можеха да се поколебаят да стрелят.

Джипът забави скорост и пътят се промени. Стигнахме до равен участък, последван от дрънчене на метал и после друг равен участък. Решетка над ров, поставена върху бетонна основа. Продължихме по чакъл още десетина минути, но пътят вече беше по-добър. Шофьорът увеличи значително скоростта. Изпод гумите хвърчаха малки камъчета и се удряха в долната част на колата. После джипът отново намали, зави надясно и отново се озовахме на асфалт и увеличихме скоростта.

Като експеримент преместих краката си така, че да са на няколко сантиметра един от друг. Ръцете ми бяха вързани, но не и краката. Освен това бяха боси. Имах чувството, че са окървавени, което за момент ме озадачи, докато не си дадох сметка какво трябва да е станало. След като са ме проснали в безсъзнание в амфитеатъра, е трябвало да ме преместят по някакъв начин. Най-вероятно са ме хванали за ръцете и са ме влачили. Някъде по пътя обувките ми са паднали. Чорапите, намокрени при пресичането на потока, са ги последвали малко по-късно.

Включих новите факти във формулата и преизчислих шансовете си. Крайното заключение беше просто. Можех да го направя.