Частен детектив

39.

В крайна сметка се оказа, че миналото има прекалено голяма инерция. Старите ми навици бяха насъбрали твърде много тежест. Което означаваше, че три дни след като бившата ми жена се озова в обятията на непознат и излезе на разходка с неговата кола и десет часа след като сумата по чека на Джим беше прехвърлена в банковата ми сметка, аз бях в края на Баха Калифорния Сур, в Ла Пас. Отседнах в хотел „Мигел Идалго“ и получих старата си стая. Имах два прозореца с ръждиви мрежи и без стъкла, които гледаха към Пасео Алваро Обрегон, към един тесен плаж зад него и накрая към Морето на Кортес. Ако вятърът се засилеше прекалено, можех да затворя дървените капаци, станали сребристи от слънцето.

Стаята имаше вентилатор на тавана и легло от ковано желязо с пружина, която скърцаше при всяко мое движение. Долу имаше бар, а точно до хотела — ресторант. Помнех го от предишното си идване. Надписът с ъгловати букви си стоеше на пастелната стена.

„Морски дарове“, гласеше той.

Не се откъснах от света толкова, колкото ми се искаше. Имах нов телефон и си правех труда да го проверявам. Сядах в бара в десет сутринта с потна бутилка „Пасифико“ и четях новините.

Бреговата охрана отдавна се беше отказала да издирва хеликоптера на Ларсен. Така и не забелязали отломки в морето. Никой не видял разлято гориво по вълните. Ако се бяха върнали на брега, вероятно бяха летели ниско и с изключен транспондер. Нямаше начин да се разбере какво са направили. Може да са се озовали на дъното на океана или на някой кораб. Без презареждане биха могли да стигнат до всяка точка на брега от Мексико до Орегон.

Така че сега можеха да са навсякъде. Банковите им сметки бяха непроследими и съответно непокътнати. Притежаваха други къщи и летателни средства. Може би и други лаборатории. Можеха да се прегрупират, да преценят пораженията и да планират следващите си стъпки.

Което означаваше, че дори в Ла Пас не се чувствах в безопасност.

Бях долетял тук, така че бях оставил новия си пистолет в новия сейф. Още първата вечер в града си поговорих с бармана. Той ме помнеше от идването ми преди шест години и ми каза да изчакам в стаята си. Някъде преди изгрев-слънце на вратата ми се почука. Дадох на човека триста долара и срещу тях получих ръждив револвер с къса цев. Дървената му дръжка не се разпадаше благодарение на увития около нея изолирбанд. Отворих цилиндъра и изсипах патроните в дланта си. Месинговите гилзи бяха изпъстрени със зелени петънца от корозия. Оловото бе покрито със слой прах от оксидацията.

Стига да не гръмнеше в ръката ми, всичко беше наред.

На четвъртия ден слязох долу и си поръчах бира. Нямаше вятър и температурата вече достигаше трийсет и два градуса. Седнах на бара и погледнах новините на телефона си. Имаше нов материал за пожара в лабораторията на Ларсен. По-голямата част от статията съдържаше пълни глупости. Останалата бе толкова лишена от информация, че не казваше нищо. Не се споменаваше за килиите, за естеството на лабораторното оборудване и за съдържанието на помещението за новородени. Репортерът обаче цитираше Франк Чанг, според когото следователите приключили с претърсването на руините. Не открили човешки останки. Това беше нещо, което исках да повярвам и да приема за истина. Имаше помещения, в които изобщо не бях погледнал. Ако е имало други писъци по време на пожара, изобщо не бих могъл да ги чуя.

Вдигнах очи от телефона си. Барманът стоеше пред мен, поставил и двете си ръце на дървения плот.

— Да?

— Дойде една жена — каза той. — Тази сутрин.

— Жена.

— Пита за теб.

— По име ли?

— Попита за Лий Кроу. И дали си отседнал тук.

— И какво й каза?

— Че не съм сигурен — отвърна той. — Казах й, че е най-добре да дойде по-късно и ще й кажа със сигурност.

— И после си тръгна, така ли?

Той кимна с брадичка към вратата.

— Ще се върне.

— Опиши ми я.

Той вдигна ръка на метър шейсет и пет от земята.

— Толкова висока. Американка. Млада.

— Руса?

Той поклати глава.

— Не знам. Косата й беше прибрана под бейзбол на шапка. И имаше големи очила. Слънчеви.

— Каза ли си името?

— Не.

Допих бирата си и платих. Всичко, което ми трябваше, се намираше в джобовете ми. Портфейл и паспорт. Телефон й пистолет. Можех да изгубя всичко горе и това нямаше да има никакво значение. Излязох от хотела и отидох в ресторанта. Той още не работеше, но седнах на една маса на верандата и изчаках да отвори.

Поръчах си обяд с бутилирана вода и прекарах известно време в наблюдение на входа на хотел „Мигел Идалго“. Не можех да се сетя за жена, която искам да видя и която знае, че съм в Ла Пас. Помислих си дали да не взема такси и да ида на летището или автогарата. Можех да наема лодка и да плавам до Кабо. Можех да правя каквото си искам. Никъде не изпитваха неотложна нужда от мен.

Затова останах и продължих да наблюдавам входа на хотела.

В шест и четвърт видях американка с черна бейзболна шапка и слънчеви очила с рамки от черупка на костенурка. Имаше бледа кожа и беше облечена така, сякаш възнамеряваше да участва в сафари на Родео Драйв. Леки панталони цвят каки, тънка копринена блуза с кройка, която й придаваше вид на сако. Ниски токчета. Не можех да видя дали има белези. Косата й не беше руса, но бои се продаваха навсякъде, така че това не означаваше нищо.

Тя влезе в хотела. Оставих пари на масата и излязох от ресторанта. Върнах се при хотела и се облегнах на варосаната стена до вратата. Намирах се в дългата сянка на сградата, но стената още беше гореща от слънцето.

След около пет минути жената излезе. Мина покрай мен, без да ме види. Когато се отдалечи достатъчно, тръгнах след нея. Бях по къси панталони и незапасана риза с къси ръкави. Пистолетът беше затъкнат в колана ми, на кръста. Лесно можех да го грабна и насоча напред.

Жената не се задържа дълго на улицата. Привличаше погледи, чуха се тихи подвиквания. След две пресечки вече не бях единственият, който я следваше. Тя спря такси, като пъхна два пръста в устата си и изсвири. Качи се и аз загледах как старата трошка бавно се отдалечава. Спрях следващото такси и казах на шофьора да следва нейното.

— Disculpe?9

— Sigue ese auto10 — казах аз.

Шофьорът ме погледна, сякаш съм луд.

— Mi novia11 — казах аз.

Този път той кимна. Това беше напълно законна причина да тръгне след другата кола. Излязохме на крайбрежната улица. Морето беше достатъчно спокойно, за да мога да виждам кораловите рифове на осемстотин метра от брега — тъмни петна на фона на белия пясък. Вече бях имал време да помисля. Не бях видял лицето й, но я бях следвал близо минута. Така че знаех как се движи и познавах формата на тялото под дрехите. Бях готов да заложа всичките пари в банковата си сметка, че зная коя е.

Тя беше две коли пред нас.

Шофьорът я следваше, без да се набива на очи. Имаше достатъчно трафик. Коли, микробуси и продавачи на триколесни мотори, предлагащи шапки и сладолед. Таксито й зави надясно, към един яхтклуб. Слънцето беше ослепително и ме принуди да заслоня очи с длан. Там, където започваше вълноломът на яхтклуба, имаше розов хотел. Шофьорът на таксито ме погледна. Да завива или не?

Кимнах.

Той зави, но преди да стигнем обръщалото на хотела, потупах рамото му, тикнах му една банкнота и слязох. Настигнах жената, докато портиерът й отваряше вратата към лобито. Приближих зад нея и сложих ръка на рамото й.

— Мен ли търсехте?

Тя се обърна. Устните й бяха свити гневно, но се отпуснаха, когато ме позна. Свали шапката си и разпусна светлокафявата си коса. После махна слънчевите очила. Досега държах дясната си ръка близо до увитата с изолирбанд дръжка на пистолета, но я отпуснах.

— Лий Кроу — каза тя.

— Миналия път казахте, че няма да се видим отново.

— Значи съм сгрешила — отвърна тя и погледна към бара. — Да ви черпя едно питие?

Не помръднах.

— Как ме намерихте?

— Благодарение на общия ни приятел.

— Оливия ли?

— Джим — каза тя. — Праща ви много поздрави.

— За какво става дума?

— Първо, искам да ви благодаря. Спестихте ми десет милиона долара. И може би душата ми.

— Значи сте разговаряли и с Оливия.

— Да — каза тя. — Забравете бара. Можем да се качим горе.

Тя ме хвана за ръката по същия начин, по който го беше направила, когато ме завари на верандата си. Този път ме поведе през лобито. Натисна копчето на асансьора и когато той дойде, се качихме. Стаята й беше на петия етаж, може би най-добрата в целия Ла Пас, но в сравнение с дома й над Ел Ей всичко тук изглеждаше като намерено на някой крайпътен битак.

Посочи ми да седна в един плетен стол на балкона, извади две бири от хладилника и ми ги подаде. Бяха топли, но все пак по-хладни от мен.

— Не сте дошли в Ла Пас само за да ми благодарите.

— Така е — каза тя. — Дойдох да ви наема. Казах на Джим, че се нуждая от най-добрия. Той каза, че това сте вие. Ако все още поемате случаи.

— Зависи.

— От какво?

— Свързано ли е със Стефан Ларсен?

— Ни най-малко.

— Какво искате да направя?

— Сложно е.

— Понякога успявам да събера две и две.

— И деликатно. Може и да не е съвсем законно.

— В такъв случай като че ли аз съм вашият човек.

— Предполагам.

Отворих бутилките с палец и й подадох едната. Чукнахме се и се загледахме през парапета. Морето при брега беше тюркоазно и тъмносиньо навътре, където дълбините поглъщаха слънчевата светлина. Нямаше нищо общо със Сан Франциско и това ми харесваше. Но все пак щях да отида там, където иска клиентът ми. Нямах нищо против, което беше нещо ново. Отдавна знаех кой съм, но тепърва се учех да живея с това.