Частен детектив

7.

След като влязох, прибрах писмата на Клеър в сейфа и пъхнах ключовете от къщата в джоба си. Последното свободно място в първия самолет за Бостън беше първа класа, но Оливия нямаше да има нищо против. Самолетът излиташе в осем, което означаваше, че разполагам с четири часа и половина.

Реших, че мога да спя по време на полета и да си купя всичко необходимо, когато пристигна. Така че имах време за убиване и направих онова, което ми беше станало навик тази пролет. Излязох и отидох до Търк Стрийт в Тендърлойн. Но вместо към „Уестчестър“ този път се насочих към „Рефюджио“.

Тротоарът отпред беше празен. От сутрешната драма не беше останало нищо освен няколко парченца счупено стъкло. Грейката също го нямаше. На ъгъла под една тъмна улична лампа беше спряла кола със запален двигател. Някакъв мъж се беше подал от отворения прозорец и вършеше бизнес от един или друг тип. Иначе улицата беше мъртвешки пуста.

Входът на „Рефюджио“ беше заключен. Очаквах го. Всяка жилищна сграда в Тендърлойн се заключваше и достъпът ставаше единствено през електронен пулт. Не знаех кода, но разполагах с нещо също толкова добро. Полицията редовно влизаше и излизаше от тези сгради. Не можеше да се очаква да знаят всички кодове на Търк Стрийт, така че повечето врати в Тендърлойн имаха електронни ключалки, които можеха да се отворят със звуков сигнал от радиостанциите им. Нямах полицейска радиостанция, но пък имах телефон. Извадих го, пуснах записания предварително полицейски сигнал и пред очите ми лампичката на ключалката светна зелено. Влязох.

Лобито беше толкова тъмно, че трябваше да включа фенерчето на телефона. Видях рецепция, но се съмнявах, че дори през деня има рецепционист. По пода зад рецепцията се търкаляха игли и къси хирургически тръби. Хартиени опаковки и засъхнало повръщано.

Стигнах до главното фоайе. На нито една от металните пощенски кутии нямаше имена, така че не се застоях там. Двата асансьора не работеха, но и без това не бих се качил в асансьора на сграда като тази. Намерих стълбището и тръгнах нагоре, като използвах фенерчето, за да си подбирам пътя между игли, захвърлени бутилки и други незнайно какви боклуци. Беше невъзможно да си представя, че жена като Клеър Грейвсенд би се качила по тези стълби, вместо веднага да се обърне и да се махне оттук.

Но тя явно го беше направила, така че се замислих как бих могъл да стесня търсенето си.

Тя беше паднала върху колата с достатъчно сила, за да сплеска покрива й. Или е тежала много повече, отколкото би могло да се предположи по външния й вид, или е полетяла от достатъчна височина, за да набере нужното ускорение. Затова подминах етажите от втори до седми и започнах с осмия. Излязох от стълбището в широк коридор, който обикаляше около вътрешния двор на сградата. Ако Клеър беше полетяла от прозорец, той трябваше да е на ъглов апартамент от дясната страна на сградата. Под вратата на апартамент 801 имаше широка пролука, но тя беше тъмна. Можех да вляза, но нямах особено желание да се обяснявам пред полицията. Затова продължих нагоре етаж след етаж, докато не видях светлина под вратата на апартамент 1201.

Почуках по дървото. Чук-чук. Изчаках десет секунди и опитах отново. Не очаквах отговор, но изненадващо зад вратата се чу тих глас.

— Да?

— Госпожо — казах аз. С възможно най-мекия глас, който бях способен да изкарам от себе си след преживяния ден. — Бих искал да ви задам няколко въпроса за вчера сутринта.

Вратата се отвори, докато не бе спряна от сложената верига. Пред мен се озова осемдесет или девет-десетгодишна жена в инвалиден стол. Което означаваше, че едва ли е напускала сградата, след като асансьорите са спрели да се движат. А това може да е станало преди години.

— Знаете ли за младата жена, която падна сутринта?

— Видях я от прозореца.

— Видели сте как става ли?

— Не. Видях след това.

— Какво видяхте?

— Лежеше върху една кола. Някакъв мъж дойде и докосна врата й. После я снима.

Не трябваше да се тревожа, че е имало свидетел на онова, което бях направил. Самите снимки бяха доказателство, че съм попаднал пръв на нея и че не съм направил нищо.

— Чухте ли я как пада върху колата?

— Чух силен трясък. От него се събудих — каза тя. И посочи инвалидния стол. — Но ми отне известно време да стана от леглото и да стигна до прозореца.

— Чухте ли нещо преди трясъка? — попитах аз. — Разправии, викове или нещо друго?

— Бях заспала.

— Разбирам. — Оставаше ми само един въпрос. — Сутринта полицията посети ли ви?

— Казах им същото, което казвам на вас — рече тя. — Помолиха да влязат и ми показаха значките си. Така че ги пуснах.

— Чухте ли нещо друго, след като ги пуснахте?

— Не.

— Някаква суматоха на горните или долните етажи? Да са арестували някого?

— Нищо.

Тя тръгна да затваря вратата, когато се сетих още нещо. Вдигнах ръка и я спрях.

— Госпожо, полицаите попитаха ли ви откога асансьорите не работят?

— Не.

— Мога да се обадя, ако искате — предложих. — На здравната служба. Или на комуналната.

— Да не сте посмели — изсъска тя, показвайки дребни остри зъби. — Ако създам неприятности, ще ме изхвърлят. А ако изгубя жилището си, къде ще ида?

— Добре — казах аз и й благодарих отново.

Продължих нагоре и проверих двата апартамента над нейния. Бяха тъмни. Върнах се на стълбището и се изкачих до покрива. Вратата към него трябваше да е заключена, но ключалката беше разбита много отдавна. Сложих длан върху метала и усетих фината прах за снемане на отпечатъци. Ченгетата си вършеха съвестно работата. Бутнах вратата и излязох от вонята под дъжда. Над мен беше само небето.

Тръгнах по чакъла до високия до кръста тухлен парапет и застанах там, където би трябвало да е стояла Клеър, ако е скочила от покрива, а не от някой прозорец. „Рефюджио“ беше с пет етажа по-висока от останалите сгради наоколо, така че гледах надолу към Търк Стрийт и тъмните покриви на дузина други жилищни блокове и евтини хотели.

Не знаех какво съм се надявал да намеря тук. Дори Клеър да беше оставила бележка на парапета, полицията би трябвало да я е намерила при огледа си. Запитах се дали да не се върна и да започна да тропам по вратите на всички ъглови апартаменти. Бих постъпил точно така, ако бях полицай. Нямаше обаче да открия нищо, което те да не са открили, а и за подобно нещо можех да се озова в ареста.

Онова, което ми трябваше, бяха полицейските доклади и заключението от аутопсията. Погледнах часовника си. Имах предостатъчно време. Можех да уредя да ми пратят документите по имейла и да ги прочета в самолета.