Частен детектив

32.

Беше два след полунощ и аз пътувах на юг е ягуара на Оливия.

Отивах в дома на носителка на „Оскар“ в Бевърли Хилс на парти с преспиване, на което нямах работа. В джоба си имах около четиристотин долара и полуавтоматичен пистолет, който принадлежеше на бившия ми шеф. Носех добър костюм, но без вратовръзка. Имах телефона на Илайджа, но не и портфейл и документи. И петстотин километра, през който да измисля някакъв план.

Зад мен в Кармел Оливия и икономът й държаха под око Джим Гарднър. Бяхме извадили телефона от паник стаята и го бяхме заключили вътре, като преди това му бяхме махнали тиксото. Там имаше кухненски бокс, добре зареден хладилник и малка баня. Доколкото можех да преценя, Джим би могъл да изкара вътре две или три седмици, ако се наложи. Уютно и безопасно зад метър и двайсет бетон и стоманена врата, която беше достатъчно дебела, за да спре и танк. След като Оливия я затвори и завъртя ключа в ключалката, не можехме дори да го чуем как вика.

Не бях разказал на Оливия всичко, което бях видял и научил през последните четирийсет и осем часа. Тя знаеше главното — че някакъв мъж на име Стефан Ларсен е убил дъщеря й, като я е блъснал от хеликоптер. Не знаеше обаче за близначката на Клеър, нито за „Крийксайд“. Не знаеше и какво д-р Парк е направил за Ларсен. Всъщност това и аз не го знаех. Започвах обаче да си изграждам представа. Джим го каза сам — Ларсен продава възможности.

Шансът на няколко живота.

Гледах как слънцето изгрява, докато пътувах през Централната долина. Напояваните поля се простираха от двете страни на междущатската магистрала, а над тях беше увиснала утринна омара. Влизащият през климатика въздух миришеше на изкуствен и животински тор.

Не бързах за никъде.

Спрях на един пункт за почивка и закусих добре, после отидох в тоалетната и се измих в умивалника. Свалих лепенките от лицето си и огледах пораженията. Бяха останали само няколко охлузвания по едната скула. Цицината ми спадаше. Положението не беше добро, но изобщо не можеше да се сравнява с най-лошия бой, който съм ял някога. Колкото до главата ми, някои неща си оставаха малко мъгляви. Но мъглата се вдигаше. Нищо, което да не мога да оправя с десет часа сън в крайпътен хотел, един бърбън и тиленол.

Но първо направих малък оглед. Изминах останалия път до града, слязох от планините, минах през Сенчъри Сити и завих към възвишенията. Мередит Майлс живееше на Десео Лейн, близо до горната част на един каньон. Минах покрай къщи, в сравнение с които домът на Клеър на Бейкър Стрийт изглеждаше като колиба. И после, малко по-нататък, явно попаднах на истинските пари, защото изобщо не можех да видя къщите. А само оградите и стените.

Домът на Мередит беше в края на пътя. Оградата й от ковано желязо беше достатъчно висока, че да държи пуснати на свобода тигри и шимпанзета от другата страна, стига да го иска. Къщата не се виждаше, но при портала имаше кабина за охраната. Като се имаше предвид кой живее тук, останах изненадан, че в нея има само един човек. Той обаче си отваряше очите на четири и ме гледаше как намалявам. Поне бях в „Ягуар“, а не в Халата. Охранителят сигурно би запомнил „Камаро“ от 1965, но колата на Оливия беше перфектно анонимна по тези места.

Обърнах бавно. Като човек, който просто обикаля и убива време. Характерна за Ел Ей традиция, ако изобщо можеше да се говори за традиции тук. Спуснах се обратно в каньона. Познавах Ел Ей горе-долу толкова, колкото и Бостън. Просто продължих напред, докато къщите не станаха ниски и изсушени от слънцето, след което излязох от магистралата и намерих един мотел, където получих специалитета на управителя без много суетене. Двойно по-висока цена от обявената за стая на приземния етаж. Плащаш предварително в брой и не е нужно да се регистрираш.

Стаята беше всичко, което очаквах. Ръждясал климатик на прозореца. Един стол, една изгорена от фасове маса. Убита пурпурна покривка за легло, под която имаше тънко протрито одеяло. Мотелът се намираше точно под въздушния коридор за международното летище. През двете минути, през които оглеждах стаята и обръщах леглото, отгоре с рев прелетяха четири самолета.

Намалих максимално климатика и дръпнах найлоновите завеси. Наметнах ризата и сакото си върху облегалката на стола и сложих панталона на масата. Взех душ, реших да пропусна бърбъна, но глътнах един тиленол. После си легнах, без да се избърша. Сложих пистолета на Джим на нощната масичка и заспах.

Събудих се в шест вечерта и известно време останах да седя на ръба на леглото. Преброих колко от парите на Джулиет са ми останали, после и патроните в пистолета на Джим. Общо взето, положението ми не беше чак толкова лошо. Можех да си купя трийсет кафета и да убия девет души. И имаше добри шансове към десет вечерта да съм на път към най-близкия затвор, ако съм късметлия, или вързан и в багажника на кола, ако щастието не ми се усмихне.

Нямах твърд план как да избегна двете възможности. Бих могъл да се откажа, но имах клиент, който ми плащаше. Освен това бях замесен лично в играта — те бяха ударили офиса ми, бяха влезли в апартамента ми и на два пъти се опитаха да ме убият. Да не говорим, че си исках колата. Халата имаше сантиментална стойност — повече заради последните двайсет и четири часа, отколкото за последните шест години. Но все пак.

Освен това и Мадлин. Може би се бях опитвал да избягвам тази тема, да не мисля за нея. Ако двете е Клеър бяха продукт на някакъв лабораторен експеримент, то тя беше жертва точно толкова, колкото и дъщерята на Оливия. Ако я бяха отвлекли и ако бяха убили двама души, за да прикрият следите си, тя може би нямаше много шансове. Това беше брутална възможност, за която не исках да мисля.

В осем без четвърт бях в края на опашката от три коли и чаках да вляза в имота на Мередит Майлс. Първата кола беше до кабината на охраната, със свален прозорец. Не виждах шофьора и охранителя. Явно си говореха нещо, но нямах представа какво. След трийсетина секунди порталът се отвори и колата потегли. Вече бях втори на опашката, а зад мен имаше две коли — достатъчно близо до бронята ми, че да бъде трудно да се измъкна, ако се наложи. Не бях обещал на Оливия, че ще пазя колата й, така че поне имах някакви възможности.

Прозорецът на втората кола беше свален. Отново не успях да видя лицето на шофьора. Виждах обаче лявата ръка на охранителя. Изглеждаше едър тип. Трийсет секунди и порталът се отвори. Колата продължи напред и порталът започна да се затваря. Свалих крака си от спирачката и зачаках със запален двигател при кабината. Прозорецът ми вече беше свален. Едва сега успях да разгледам наистина охранителя. Той всъщност не седеше в кабината. А я носеше, при това тя му беше малка. Може би работеше допълнително, а иначе беше състезател от Националната футболна лига. Костюмът му не скриваше татуировките по врата и опакото на дланите му.

— Добър вечер — казах аз.

— Името ви, сър?

Гласът му се оказа странно писклив. Може би беше започнал да взема стероиди, преди да навлезе в пубертета.

— Джим Гарднър — казах аз.

Той ме погледна и присви очи като човек, който има нужда от очила, но не ги носи. Зачудих се колко ли често Джим е идвал тук — ако изобщо го е правил. Той обикновено обичаше да кара клиентите си да ходят при него. Но това беше Мередит Майлс. Джим може би допускаше изключения на обичайните правила. Охранителят отиде при кабината и извади папка. Консултира се с някакъв лист, като движеше нокът по списъка. Пръстите му бяха дебели колкото руло тоалетна хартия. Ако искаше, сигурно можеше да ме сграбчи за косата и да откъсне главата от раменете ми, без дори да усети.

— А, ето ви — каза той с детския си глас. — Чак в дъното.

— Където ми е мястото.

— Приятна вечер, сър.

Натисна копчето и порталът се отвори. Кимнах му, вдигнах прозореца и потеглих. Алеята се изкачваше нагоре и минаваше покрай изсъхнали на вид борове. Изминах двеста метра, преди да зърна къщата за първи път. Приличаше на нещо, чието място е някъде в Тоскана. Гладък пясъчник, хоросанови замазки, колони, куполи и големи засводени прозорци, които позволяваха на онзи вътре да гледа към двора, а онези отвън да се възхищават на скритите в таваните светлини. От двете страни на алеята бяха паркирани коли и аз спрях зад последната.

Тя беше джип. Жълто-кафяв, все още със засъхнала кал по калниците. Един от страничните прозорци беше доста напукан и се крепеше с тиксо във формата на X. Бих го познал навсякъде. В известен смисъл изпитах едва ли не облекчение. Винаги е по-лесно да се появиш на парти, на което можеш да видиш познато лице, с което отдавна копнееш да се срещнеш.

Изгасих двигателя, после и светлините. Известно време останах зад волана и се оглеждах. На широката предна тераса на къщата имаше хора, но дворът пустееше. Слязох от колата, извадих телефона на Илайджа и му се обадих. Вървях бавно — не към къщата, а по края на осветения периметър. Просто човек, който иска да довърши частен разговор, преди да се присъедини към останалите.

— Какво става, Лий?

— В къщата на Мередит съм — казах аз. — Обикалям отвън и крия лицето си с телефона ти, докато се оглеждам за някого.

— Успял си да влезеш? Браво на теб!

— Това беше лесната част.

— А коя е трудната?

— Онова, което следва.

— Имам чувството, че си помислил за всичко — каза Илайджа.

— Ако не ти се обадя до утре сутринта, подхвърли документите в някой контейнер за боклук и се обади на ФБР от уличен телефон.

— Ами поршето?

— Задръж го. Или го продай. Ако се стигне дотам, вече няма да ми пука.

— Добре — каза Илайджа. — Ще ме питаш ли аз как я карам?

— Как я караш?

— Страхотно. Взех си стая в „Дрейк“ на Юниън Скуеър. Само аз, десет кутии с документи и минибар, какъвто не си виждал.

— В „Дрейк“? — повторих аз. — Сериозно?

— Майтапя се. — Той замълча за момент. — В „Риц“ съм.

Бях заобиколил къщата и сега можех да видя задната й страна. Тя беше построена в склона. По средата на височината й имаше тераса с обичайните атрибути — джакузи, сглобяеми мебели, чадъри. Някакъв мъж се беше облегнал на парапета и правеше онова, което правех и аз — говореше по телефона на място, където не могат да го гледат и чуват. Нямаше да го забележа, ако не се беше обърнал да приеме повикването. Докато вдигаше телефона към ухото си, видях лицето му в профил.

Шофьорът ми. Онзи, който ме беше закарал от „Крийксайд“ до Лейтънвил. И който беше толкова против ранното ми слизане, че се беше опитал да ме застреля в гърба. Беше сам и това бе напълно логично. Приятелчето му от задната седалка или беше в хладилник в окръжната морга на Мендосино, или настанено в болницата за продължителен престой.

— Хей, Илайджа — прошепнах аз. — Приятно прекарване в „Риц“ или където там си. Забавлявай се до припадък. Трябва да бягам.

Затворих и прибрах телефона. Извадих пистолета на Джим от колана и ми хареса как го усещам в ръката си. Компактен и тежък като глава на чук. Уверих се, че предпазителят е сложен, и го затъкнах отново на кръста си. Тръгнах нагоре по склона, като следвах сенките на дърветата. Стигнах до терасата и се промъкнах, докато не се озовах зад него.

— Няма проблем — казваше той. — Ще се случи тази нощ.

Заслуша се за момент и каза:

— Да, сър.

Изчаках го да затвори, хванах го в душеща хватка с дясната си ръка и го придърпах плътно до себе си. Хрущялът на дихателната му тръба беше на свивката на ръката ми. С лявата си ръка хванах десния си юмрук, дръпнах назад и стегнах бицепса си. Класическо задушаване — притискане, което прекъсва кръвоснабдяването на мозъка. Той издържа около пет секунди, което беше половината от времето, което очаквах.

Коленете му се подкосиха, но не го пуснах на земята. Нямаше да се хвана на такава очевидна измама. Дръпнах се назад, като поех цялата му тежест, така че краката му увиснаха във въздуха. Той изрита веднъж и твърдият ток на обувката ми издраска пищяла ми. Устата ми беше точно до ухото му, достатъчно близо, за да го отхапя. Вече бях вкусвал този тип и нямах желание да повтарям. Затова удвоих натиска върху гърлото му. Нещата май отиваха към непоправими поражения. Счупена подезична кост, спукана очна ябълка. Нямах нищо против.

Той престана да мърда. Задържах го още три секунди, след което го пуснах и го блъснах силно. Той се просна на каменната тераса, като се приземи по лице зад издигнатия подиум на джакузито. Дори не помръдна.

Клекнах до него и го претърсих. Портфейл, телефон, ключове за кола. Малък пистолет, вероятно „Валтер РРК“, но не можех да съм сигурен в тъмното. В другия джоб на гърдите му намерих заглушител, два пъти по-дълъг от оръжието, за което беше предназначен. Преобърнах го по гръб и сложих два пръста на гърлото му. Трябваше ми близо минута да напипам пулс, а когато го направих, не бях сигурен дали не си въобразявам. Накрая вдигнах глава и се огледах. На терасата, както и на обширния терен от тази страна на къщата нямаше никого. Горе имаше светещи прозорци, но никой не гледаше от тях. Партито беше отпред.

Проблемът ми беше почти решен, но все още трябваше да измисля къде да скрия този тип. Нямаше начин да го замъкна пред къщата, по алеята и да го натоваря в багажника на ягуара. Не и без да ме забележат. Наведох се да проверя джакузито. То имаше дървен капак, който се повдигаше в средата. Вдигнах по-близката до мен половина и погледнах. Във ваната нямаше вода, но няма да ви лъжа. Дори да имаше, пак щях да го направя. Вдигнах съвсем капака, подхванах мъжа за раменете и го завлякох на подиума. После през ръба на джакузито, докато накрая гравитацията не пое нещата. Пуснах го, затворих капака и сложих резето.

Седнах за момент на един шезлонг, за да дойда на себе си. Дишах дълбоко и бавно. Със затворени очи. После станах, запасах ризата си, оправих си сакото и отидох отпред, за да се включа в партито.

А то нямаше нищо общо с партитата, на които ми се е случвало да присъствам.

Дори когато бях съпруг на Джулиет Вилате и трябваше да се появявам в луксозни апартаменти и вили в Марин Каунти и да си стискаме ръце с хора, с които не ми беше работа да се срещам, никога не бях попадал на нещо като това, което видях тази нощ в къщата на Мередит Майлс.

Качих се по стъпалата на предната веранда и се огледах. Ако имах фотоапарат и ако никой не ми се нахвърлеше, можех да направя убийствени снимки за някое жълто издание. Тук беше режисьорът, автор на филми за мафията, който беше дал начало на кариерата на домакинята ни. Беше прегърнал актрисата от „Нощните белези“. Двамата разговаряха с жена, която беше направила сензация с това, че принуди един държавен секретар да подаде оставка. Имаше и осем или десет други лица, които разпознавах, но не можех да свържа с нищо конкретно.

— Трябва да сте един от неговите приятели — каза глас от дясната ми страна. — Не сте от моите.

Обърнах се и се озовах лице в лице с жена, която бях виждал от десет години на широкия екран и по билбордове. Беше боса и облечена в рокля, която представляваше малко черно парче плат и може би безопасна игла. Държеше по една чаша във всяка ръка.

— Бяло или червено?

— Онова, което предпочитате по-малко — отвърнах аз. — И да, един от неговите приятели съм.

Жената ми подаде чашата червено вино и се пукнахме.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя. — Мередит Майлс.

— Лий Кроу.

— С какво се занимавате, Лий?

— Всеки ден с нещо различно — отвърнах аз. — Следвам хора и правя снимки. Понякога това не им харесва и тогава се случват такива неща.

Докоснах цицината на главата си и ожулването по бузата.

— Снимки?

Тя отстъпи крачка назад.

— Не — казах аз. — Не съм от онези. Работя предимно за Джим.

— Джим?

— Гарднър.

Тя пристъпи напред. Този път две стъпки, така че се озова по-близо до мен, отколкото преди. Хвана ме за лакътя и сниши глас.

— Значи работите за Джим? Сериозно?

— Откакто завърших право. Той ми е като баща — или каквото си представям, ако имах баща.

— Той няма ли да дойде? — попита тя. — Каза, че може и да намине.

Поклатих глава и леко се намръщих. Поддържай нещата прости, Кроу. Тя задължително щеше да познае лошата игра.

— Изникна нещо. Задържаха го в дома на друг клиент. Не успя да се измъкне.

— Трябваше да говоря с него.

— Можете да го потърсите на мобилния му — казах аз, което също беше вярно. Тя можеше да опита каквото си поиска. — Или ако не вдигне, да кажете на мен. Ще се виждам с него утре сутринта.

— Става дума за всичко това. — Тя сниши глас още повече. — Започвам да се колебая.

— И?

— И се питам какво е мнението на Джим. Ако може да погледне договора. Безопасен ли е? Ако нещо тръгне на зле, има ли изход? И изобщо законен ли е?

— Не зная. Не съм виждал договора.

— Нито пък аз. Всичко е толкова потайно, нали?

— Защо да не бъде? Все пак това е шансът на много животи.

— И на вас ли ви го каза?

— Ларсен ли? — отвърнах аз. — Това му е рекламната фраза.

— Откъде го познавате?

— Джим ме свърза с него — казах аз. — Помагам му да рационализира организацията си. Да я съкрати. Да ореже ненужното. Наречете го както ви се хареса. Не мога да навлизам в подробности, без да наруша поверителността на клиента си.

— Работата ви засяга ли и онова, което се предлага? — попита тя. — Ако има правни проблеми и е свързано с… с каквото е то всъщност… тогава няма да позволя да припарят до мен. Не и с игла.

— Внимателна сте.

Тя повдигна едва забележимо вежди.

— Как може да възнамеряваш да живееш вечно, ако не си внимателен? Може да имаш всички подходящи гени. Може да разполагаш с най-добрите подобрения. С всичко, което може да се купи. Но ако не се огледаш в двете посоки, преди да пресечеш улицата, това няма никакво значение — каза тя. — Елате с мен.

Тя ме хвана под ръка и ме поведе към къщата.

Спряхме на три пъти по пътя.

Първият път беше, за да поздравим един нюйоркски продуцент и испанска актриса. Тримата си размениха въздушни целувки с бузи на петнайсет сантиметра една от друга. Продуцентът стисна ръката ми, а актрисата само кимна. Мередит ме представи като Лий, един от адвокатите й? Преди не чак толкова време подобно нещо би ме жегнало. Защото можеше да бъде истина. Можех да стана партньор на Джим и сега щях да стоя тук без никакви преструвки. А като поканен гост.

Но вече се познавах достатъчно, за да знам, че ако бях постигнал онова, което бях искал, щях да съм нещастен. Щях да съм тук по график, да изпълнявам нареждания на Джим. Щях да съм поканен, защото съм полезен, също като прислугата. Нямаше да ми се налага да се представям с фалшиво име. Нямаше да нося пистолет на кръста си и друг в джоба на сакото си — и двата откраднати. Нямаше да ми се налага да заключвам човек в джакузито на Мередит.

Заблуждавах всички освен себе си. И нямах нищо против. Бях доволен от онова, което правя, защото аз вземах решенията, интерпретирах правилата и решавах кои от тях просто да изхвърля.

Мередит ме поведе отново. Стигнахме до средата на разположения по-ниско салон, когато тя спря една сервитьорка, която взе чашите ни. После продължихме през показна кухня, която сигурно никога не е била използвана по предназначение, и през една врата през втора, която би изглеждала съвсем уместно в популярен ресторант. В нея работеха шестима души в бели униформи. Мередит отиде до най-едрия и го потупа по рамото.

— Хари — каза тя. — Ще бъда в кабинета си за малко. Кажи на Леон да ми се обади веднага, ако се появи Стефан.

— Добре.

Тя отвори една странична врата и продължихме по коридор към вратата в дъното.

— Леон онзи на портала ли е?

— Да.

— Къде го намерихте, на сбирка на „Чарджърс“ ли?

— Не мисля, че някога е играл футбол — каза тя. — Поне не за пари. Може би за цигари на кварталното игрище.

Стигнахме до средата на кабинета и спряхме. Тя се обърна и ме погледна.

— Цялата къща се наблюдава. Мога да извикам откъдето и да е. Леон и Хари ще пристигнат тутакси.

— Разбирам.

— Модерните технологии ги повикват, но щом дойдат, се връщаме обратно в петнайсети век — каза тя. — Юмруци и ножове. Е, кой сте вие всъщност?

— Лий Кроу.

— В списъка няма Лий Кроу… — Тя млъкна и се загледа в лицето ми. — Не се изненадвате, че мога да запомням реплики наизуст, нали?

Стаята беше цялата във филмови плакати. Някои бяха стари, други от нейни творби. В центъра имаше работна маса, върху която бяха разхвърляни неподвързани сценарии. По средата й се мъдреше лаптоп с тъмен екран. Тя беше спечелила първия си „Оскар“ за роля, но вторият й беше за сценарий. Биваше я и в двете.

— Не — казах аз. — Изобщо не се изненадвам.

— Чие име използвахте, за да влезете?

— Това на Джим. Чие друго?

— Той ли ви прати тук?

— Разбира се, че той — казах аз.

Което си беше донякъде вярно. Джим ми беше казал къде да отида и кога да съм там. Може би го беше направил в суматохата. Или просто беше преценил интересите си. Оливия Грейвсенд и Мередит Майлс бяха добри клиенти и влиятелни жени. Стефан Ларсен пък хвърляше хора от хеликоптери. Джим може и да беше лишен от морал, но разбираше от имидж. Каквито и да бяха съображенията му, трябваше да поема инициативата в този разговор.

— Стефан Ларсен ви плаши, нали? — попитах аз.

— Малко — отвърна тя. — Но затова ли сте тук?

— Тревожим се, госпожице Майлс — казах аз. — И съдейки по онова, което видях, откакто съм тук, вие също би трябвало да се тревожите.

Бръкнах в джоба си и извадих малкия пистолет, който бях взел от мъжа на задната тераса. Вече му бях завинтил заглушителя. Задържах го в отворената си длан, с дулото към мен. И й го подадох.

— Какво е това?

Не направи опит да го докосне.

— Взех го от човек на Ларсен преди пет минути. Беше на задната ви тераса.

— Как така сте го взели?

— Издебнах го в гръб и го повалих. И после го претърсих.

— Какво сте направили?

— Всичко е наред. Няма да стане.

— Убили сте…

— Проснах го в безсъзнание и го заключих в джакузито ви. Беше празно. Няма да се удави.

— За русия ли говорите? Майкъл? Той дойде да подготви презентацията.

— С това ли? — попитах аз. — „Валтер РРК“ със заглушител? Зареден с патрони с кух връх? Да не би Ларсен да ви е казал и да сте се съгласили на подобно нещо?

Нямах представа какви патрони има в пистолета. Не бях сигурен, че патроните с кух връх са по-лоши от другите. Но така ми звучеше.

— Никога не ми е казвал подобно нещо — отвърна Мередит.

— Ларсен и хората му убиха трима души, може би четирима. И това са само онези, за които знаем.

Мередит впери продължителен поглед в мен и в оръжието в дланта ми.

— Махнете това — каза най-сетне тя. — Определено не искате да намират ваши отпечатъци по него.

— Отпечатъците ми вече са по него.

— Въпреки това.

Оставих оръжието в края на работната маса.

— Наистина ли ви е изпратил Джим?

— Да.

— Защо да ви имам доверие?

Погледнах пистолета на масата и отстъпих две крачки назад. Всеки в нейното положение несъмнено знаеше как да борави с такова оръжие. Режисьори организираха курсове с бивши военни и пращаха актьорите си на същите стрелбища, на които ходеха и ченгетата. Всичко се правеше заради реализма. Малките детайли в движението и позите можеха да означават много пред обектива. Или поне те смятаха така.

— Оръжието му е у вас. И ако искате да го питате какво прави, той вероятно вече започва да идва на себе си. Можете да извикате Леон от поста му и да му кажете да си свърши работата.

Пистолетът на Джим още беше затъкнат в колана ми. Но всъщност не я лъжех. В крайна сметка нещата се свеждаха до това. Тя можеше да ми се довери, независимо дали мога да й обясня защо, или не.

— Леон си е добре там, където е. И ако човекът на Ларсен е там, където казвате, значи и той е добре.

Загледах я как извади салфетка от една кутия на бюрото и взема пистолета. Явно бях прав за курсовете, защото първата й работа беше да махне предпазителя. После взе още една салфетка и дръпна затвора назад. Неизстреляният патрон падна на килима.

— Свалихте предпазителя. С един патрон по-малко сте, но по тежестта знаете, че разполагате с още много — казах аз. — Пистолетът е зареден. Достатъчно натиск с показалеца и можете да пробиете дупка в челото ми. И никой няма да чуе.

Тя свали пистолета и ме погледна. Беше задъхана, но не толкова, че да не може да стреля точно.

— Искате ли да се обадите на някого, който да гарантира за мен?

— Казахте, че Джим е замесен.

— Имаме и друг общ познат. Някой, на когото имате доверие. И нейният залог в това е по-голям, отколкото този на Джим.

— За кого говорите?

— За Оливия Грейвсенд. Каза ми, че имате номера й.

Дълго време тя не отговори. Пръстът й още беше на спусъка.

— Познаваме се от няколко години.

— От кампании за набиране на средства, доколкото разбрах.

— Какво общо има тя с всичко това?

— Обадете й се и я попитайте.

Тя отстъпи до работната маса и извади мобилен телефон. Използва гласово набиране, за да не ме изпуска от поглед. Включи спикърфона, така че да чувам как телефонът звъни. На петстотин километра на север господин Ричардс вдигна.

— Имението Грейвсенд.

— Мередит Майлс, търся Оливия.

— Да, госпожо — отвърна той. — Веднага.

Явно се намираха в едно и също помещение — Оливия се обади веднага. Икономът само й беше подал телефона.

— Да, скъпа — каза тя. — Мислех си, че ще се обадиш.

Мередит изключи спикърфона и вдигна телефона към ухото си.

— Кой е Лий Кроу? Ти ли го прати тук?

После заслуша мълчаливо. Не можех да чуя Оливия, но отговорът й беше доста дълъг. Устните на Мередит се превърнаха в тънка линия. Показалецът й започна да потупва по предпазителя на спусъка.

— Защо? — попита тя.

Отговорът беше също толкова кратък, но Мередит явно не разбра.

— Би ли повторила?

Докато слушаше, веждите й се събраха. После тя започна да кима, както правят хората по телефона дори когато обектът на съчувствието им не може да види и оцени жеста.

— Нещо с Клеър ли се е случило?

Последва още едно кратко обяснение и този път Мередит ме погледна.

— Оливия… добре.

Тя свали телефона и отново включи говорителя.

— … и после я е убил — казваше Оливия. — Никога няма да си плати за това, защото притежава повече хора от мен. Точно тук е ролята на Кроу.

Мередит Майлс се замисли над думите й.

— Какво искаш да направя? — попита тя.

— Довери му се — отвърна Оливия. — Дай му малко свобода на действие.

— Разбирам.

— Той е малко грубоват — каза Оливия. — Не е точно от хората, които при нормални обстоятелства би искала да…

— Ще ти се обадя по-късно.

Мередит затвори, използвайки палеца си.

Във филмите лицето й беше като отворена книга. Тя можеше да телеграфира емоциите си с бляскавост, която нямаше равна на себе си, всяка нейна мисъл се предаваше на света с четирийсет и осем кадъра в секунда. Сигурно стотици милиони си мислеха, че я разбират.

В реалния живот, отблизо, аз имах друга перспектива.

Намирах се от другата страна на пистолет със заглушител и не можех изобщо да разчета лицето й.

— Какво е станало с Клеър? — попита най-сетне тя. — Оливия така и не ми каза как или защо.

— Затворихте й.

— Да го чуем от вас.

— Клеър е тръгнала да го търси — да търси Ларсен. Мисля, че е искала да се конфронтира с него. Но нещата не се развили добре. Ларсен я е хвърлил от хеликоптер.

— Сериозно.

— Той има тайни. И ако някой е на път да ги научи…

Нямаше нужда да довършвам изречението.

— Нима Клеър е стигнала дотам? — попита тя. — Какво е знаела?

Не можех да отговоря на това. В този момент не знаех точно какво предлага Ларсен. Разполагах с много парчета от пъзела, но те не си пасваха. Клонирани момичета и мъжете от „Крийксайд“, които си приказваха съвсем свойски за Кенеди и Хрушчов. И белезите. Ако Ларсен е експериментирал с момичетата, може би е отишъл една стъпка по-нататък. Може би е събирал нещо от тях.

— Кажете ми. Как се запознахте с него и какво ви обещава той?

— Никога не съм се запознавала с него — отвърна тя. — Започнах да чувам името му от хора, на които имам доверие. Хора от определени кръгове. Те твърдяха, че той разполага с лек. И че наистина действал.

— Лек срещу какво?

— Срещу времето — каза тя. — За някои от нас то тече малко по-бързо, нали? И никой не разполага с толкова от него, колкото иска. Хората в тази къща могат да си купят всичко, което си пожелаят, с изключение на едно.

— И Стефан Ларсен предлага да ви го продаде.

— Има обаче игли, договори и някакво тайно място на север, където се правят процедурите — каза тя. — Половината хора в този град не биха хапнали краставица, ако е генетично модифицирана. А ние се съгласяваме на това?

— Вие дори не знаете за какво става дума.

— Или е прекалено добро, за да е истина, или е истина, но с последици, за които никой не е помислял.

— Вие какво смятате? — попитах аз.

— Искам да чуя за Клеър Грейвсенд. Защо я е убил?

— Това е част от загадката, която се опитвам да разбера, госпожице Майлс — отвърнах аз.

Тя ме изгледа. Бях в драскотини от влаченето по пътя и имах избледняващи синини от битката на живот и смърт на стълбището в Бостън. Може би имах и нови белези от сборичкването на терасата й.

За първи път от шест години не се срамувах изобщо от тях.

— Наричайте ме Мередит — каза тя. — „Госпожице Майлс“ звучи като учителка от начално училище.