Частен детектив

23.

— Всъщност може и да нямам много време — казах аз. Слизах от скалата и бързах обратно към пътя. — Така че ако можеш да го кажеш набързо, ще е добре.

— Мога да го кажа с едно изречение — отвърна Джордж. — Те са еднояйчни близначки, но от различни майки.

— Какво? — Вече пресичах пътя. Не тичах, но вървях наистина бързо. — Как е възможно?

— Нали помниш какво ти казах за митохондриалната ДНК? Проверих и нея, защото трябваше да ги изключа заради черния косъм. Ядрената им ДНК е една и съща, така че са близначки. Профилите на митохондриалната им ДНК обаче напълно се различават, което означава, че яйцеклетките са на различни жени.

— Мислех си, че еднояйчните близнаци са от една яйцеклетка. И че тя се разделя на две еднакви копия.

— Точно така. Точно така се появяват еднояйчните близнаци. Истинските еднояйчни близнаци, искам да кажа.

— Говориш абсолютно безсмислено.

— Какво знаеш за клонирането?

Трябваха ми няколко секунди, за да отговоря.

— Мислех си, че се прави само с овце и кучета — казах аз. — Или със зърнени култури. Не знаех, че са опитвали да го правят и с хора.

— До днес сутринта и аз бях така — каза Джордж. — Ако си мислиш, че научните пречки са трудни за преодоляване, помисли си за законовите. Но виж, клонирането става, като вземаш ДНК от ядрото на клетката и я имплантираш в яйцеклетка. В общи линии това е. И ако го направиш два пъти с една и съща ядрена ДНК, но с яйцеклетки от различни жени, ще получиш точно това, което гледам пред себе си. Идентични близнаци с различна митохондриална ДНК.

— Не може ли да има някакво друго обяснение?

— Аз не се сещам за такова, освен ако не искаш да пренапиша всичко, което знаем за митохондриалната ДНК.

Приближаваше камион, а аз още бях на пътя. Той рязко зави с надут клаксон. Махнах се от пътя и продължих по алеята.

— Каза нещо в смисъл, че Корея изглежда логично — казах аз. — Че пасва на онова, което си открил.

— Може да не е кой знае какво. Представи си обаче, че преди двайсет години си поискал да клонираш кучето си. Или може би някой друг висш бозайник. Къде би го направил?

— Не знам — отвърнах аз. — В Корея ли?

— Точно така. Южнокорейците са пионери в тази област. Репутацията им понесе тежък удар преди десет години. Един учен бил хванат да фалшифицира проучванията си и бил изритан от Националния университет в Сеул. Но въпреки това — и имам предвид до ден-днешен — ако си склонен да се простиш с малко състояние и да клонираш Флъфи или Руфъс, правиш го или в Корея, или никъде другаде.

— Искаш да кажеш, че косъмът от пелената може да е на… какво? Учен? Някакъв експерт по генно инженерство?

Джордж замълча, което беше необичайно за него. Отново закрачих, като се придържах към далечната страна на паркинга, за да не ми се налага да кимам на Лари или дори да го поглеждам. Бях стигнал до пътеката, когато Джордж отново ме накара да спра насред крачка.

— Ще ти се стори съвсем шантаво — отвърна той. — Не казвам просто, че е някакъв корейски учен. Мисля, че знам името му.

— Какво?

— Може дори да съм го срещал — каза Джордж. — Преди да изчезне.

Виждах бунгалото горе на хълма. Предната и задната врата бяха отворени. Виждах океана направо през малката постройка.

— Какво искаш да ми кажеш, Джордж?

Тръгнах отново, излязох от пътеката и продължих по тревата, за да приближа бунгалото безшумно.

— Не е нещо сигурно. Просто предположение. И мисля, че датите съвпадат — каза Джордж. — Кога каза, че е родена по-голямата?

— През деветдесет и шеста.

— Значи съвпадението е почти идеално — каза Джордж. — Виж, през деветдесетте имаше един тип в Сеул, който пишеше статия след статия за ядрен трансфер, генетичен синтез и разни други, по-близки до моята област неща като обогатяване на ДНК проби. Името му беше доктор Парк Квунгхо. Чувал ли си за него?

— Трябва ли да съм чувал?

— Тукашните вестници вдигнаха много шум, когато изчезна. През деветдесет и четвърта.

През 1994 година аз бях още в гимназията. Прекарвах времето си на две места, на които не би трябвало да бъда — в една боксова зала в Такома и в спалнята на тогавашната си приятелка. Понякога четях вестници, но умът ми беше изцяло зает с по-непосредствени грижи.

— Какво си чувал за него? — попитах аз.

— Имаше разни приказки в моите кръгове. Нали ги знаеш старите истории за севернокорейците, как отвличали хора от плажовете в Япония?

— Разбира се.

— Хората си мислеха, че може да е станало нещо такова. Искали са го — бог знае какво биха направили с неговите умения — и затова са го отвлекли.

— Ти повярва ли на това?

— Не съм се замислял особено — каза Джордж. — Но ако в средата на деветдесетте е имало човек, способен да клонира човешко същество, това е може би доктор Парк.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че може би не се е озовал в Северна Корея и не се е изгубил в гората. А си е намерил работа.

— В Калифорния.

— Ако не е бил отвлечен, някой го е наел — каза Джордж. — И го е довел тук да създаде лаборатория.

— Лаборатория за какво?

— За нещо достатъчно секретно, за да се наложи той да изчезне напълно. И достатъчно доходоносно, за да се съгласи да го направи.

Помислих си за жената, която Лари е видял в нощта на смъртта на Клеър. Жена с шофьор и достатъчно бижута, за да бъдат забелязани дори от дърто ченге. Не знаех истинското й име, но Клеър ми беше дала прозвище, с което да я наричам.

Мадам X.

— И изобщо не се е появявал? — попитах аз. — Онзи доктор Парк?

— Доколкото знам, не. Във ФБР бяха отворили досие по случая.

— Откъде знаеш?

— Двама агенти ме разпитаха във връзка с изчезването му през деветдесет и четвърта или девет-десет и пета. Бяхме разменили няколко имейла с него и те проверяваха всички, с които е поддържал контакт.

— Защо му е било на ФБР да се меси?

— Той беше известен и имаше предположения, че е работа на севернокорейците. Така че естествено, че ще отворят досие. Имахме досиета за всички подобни случаи.

— Ако са намерили нещо по-късно, щяха ли да ти кажат?

— Не знам… може би не.

— А ти можеш ли да поразпиташ?

— Разбира се.

Надникнах в бунгалото, без да се качвам по стъпалата. Възглавниците от малкото канапе лежаха на пода. На верандата една чаша беше преобърната и водата и кубчетата лед се бяха пръснали по пода.

— Благодаря, Джордж — казах аз. — Но трябва да бягам.

— Добре.

Затворих телефона и го прибрах в джоба си. Недалеч от бунгалото, насред пеониите, видях малка циментова статуя. Може би на Нептун или Зевс. Беше висока около четирийсет и пет сантиметра. Вдигнах я за главата и я нагласих така, че да мога да замахна с нея като с чук, и влязох през предната врата.

Нужни ми бяха десетина секунди, за да разбера, че не ми трябва оръжие. Човек нямаше къде да се скрие освен в банята, а тя беше празна. Куфарът на Клеър беше изчезнал заедно с компютъра й. Моята раница, в която се намираше лаптопът ми, също липсваше. Стаята беше преобърната наопаки. Отворени чекмеджета, захвърлени на пода завивки. В банята капакът на тоалетната беше откъртен и разбит на плочките на пода.

Излязох на верандата и погледнах към океана. Можех да видя скалата, на която бях разговарял с Джордж, докато се беше случвало това. Всичко беше станало за по-малко от минута. Въпросът беше как бяха отмъкнали Мадлин. Лари в люлеещия се стол щеше да види, ако са я замъкнали в джипа или ако се е качила доброволно. Колата беше паркирана на няма и десет метра от него. Би трябвало да е видял и мен да пресичам паркинга. Нима нямаше да ми каже нещо, ако е видял как едно и също русо момиче бива отвлечено два пъти за една седмица?

Не ми оставаше друго, освен да ида да го питам. Спрях пред предната врата и оставих статуята там, където я бях намерил. После тръгнах обратно по пътеката под арките и цъфналите рози, които привличаха пчели.

Мислех си, че ме е изиграла.

Използвала ме е, за да се добере до компютъра на Клеър и после се е обадила на приятелите си. Разхвърляла е стаята, за да създаде впечатлението, че е била отмъкната насила, но е излязла спокойно от бунгалото. Лари седеше отпред; ако се беше случило нещо странно, щеше да вдигне тревога. Той обаче не беше направил нищо.

В объркването на момента всичко това ми изглеждаше напълно логично. Или поне обясняваше всички факти във вида, в който ги знаех. Мадлин беше откраднала нещата на Клеър и бе отмъкнала компютъра ми, за да спъне разследването. Още не знаех коя е тя и какво иска. Но точно тогава бях сигурен, че не е на моя страна.

Завих на ъгъла, стъпих на първото стъпало на верандата на основната къща и погледнах нагоре. Версията ми тутакси се разпадна. Фактите се бяха променили.

Фланелата на Лари беше червена, а тъканта попиваше. От другата страна на пътя нямаше как да видя онова, което сега беше пред очите ми. Бяха го застреляли в слънчевия сплит. Той още беше в люлеещия се стол, вкопчил се в дръжките. Брадичката му беше отпусната на гърдите. Скутът му и вълнената седалка бяха подгизнали от кръв.

От този момент и пред следващите десет минути действах на изцяло автоматичен режим. Тръгнах да се качвам по стъпалата към него и спрях, когато усетих нещо под крака си. Бях настъпил бяла кърпа. Явно съм я вдигнал, защото помня следите от изгаряния в центъра й и светлината през серията дупки. Сякаш някой я беше сгънал като китайско ветрило и я беше увил около дулото на пистолет. Импровизиран заглушител. Мъжът явно беше дръпнал спусъка секунди след като е слязъл от колата. Кърпата беше заглушила отчасти гърмежа, а останалото беше потънало в рева на камиона, който мина пред мен.

Пресякох верандата и отидох при люлеещия се стол.

— Лари?

Естествено, че нямаше да ми отговори, но точно тогава не го разбирах. Клекнах до него и за трети път през последните три дни сложих пръсти на чуждо гърло, за да потърся пулс, какъвто нямаше. Действието ми явно беше наклонило стола назад, защото когато махнах ръката си, той се люшна напред и Лари политна. Падна на верандата и главата му глухо тупна на старите дъски от секвоя.

Огледах се за помощ, застанал до проснатия Лари. Наоколо обаче нямаше никого. Смесена благословия. От една страна, нямаше кой да ме сочи обвинително с пръст. От друга, нямаше кой да поеме нещата нататък.

Бях само аз и знаех какво трябва да направя.

Предната врата беше широко отворена. Влязох в лобито и отидох при рецепцията. Нямаше нужда да използвам малкия звънец. Краката на жената стърчаха зад бюрото. Така и не бях научил името й, а вече нямаше смисъл да го правя. Стената беше покрита с пръски кръв. По пода и писалището имаше косми. Дори в моето състояние можех да си представя траекторията на куршума. Заобиколих бюрото, но не клекнах до нея. Достатъчно беше да погледна главата й, за да си дам сметка, че няма смисъл да проверявам за пулс.

Знаех, че често има несъответствие между постижения и аспирации. Между това кой си и кой искаш да бъдеш. И аз определено не съм особен случай. Достатъчно е само да погледнете какво съм направил с живота си. Ако имаше някакво мерило за прогреса ми, то беше следното — бях шокиран. Не мислех за правене на снимки. Изобщо не ми мина през ума. Или ако ми е минало, не го помня. Няколко часа след като се махнах от Слотърхаус Коув, преживях втора травма, този път много по-лична. От онова, което знам за нараняванията на главата, спокойно може да се приеме, че има детайли от деня, които не си спомням.

Но ето какво знам.

Дойдох на себе си на паркинга, облегнат на Халата. Когато бях в състояние да мисля отново, се огледах. На паркинга имаше две коли — моята и на Клеър. Което вероятно означаваше, че останалите бунгала са празни. Цялото място беше мое, ако не се брояха двата трупа. Името ми не фигурираше в регистрационната книга и кредитната ми карта не беше вкарана в системата. Бяхме взели бунгалото на Клеър, което тя не беше освободила. Отпечатъците ми обаче бяха в основната къща и в бунгалото. Последното, което исках, беше някой шериф от окръг Мендосино да се обади на инспектор Чанг и да му каже, че са намерили отпечатъците ми в бунгалото на Клеър Грейвсенд, на един хвърлей от два трупа. Отключих багажника на Халата и отворих кутията за инструменти. Върху комплекта гаечни ключове имаше чист парцал за двигателя.

Започнах с основната къща, после отидох в бунгалото и завърших с колата на Клеър. Действах бързо и целенасочено и не оставих никакви следи. Всичко ми отне десетина минути. И после бях готов да потегля. И знаех къде трябва да ида.