Частен детектив

15.

Имам кола, но почти не я използвам. Работата ми е твърде непостоянна и динамична. Ако не можеш да намериш място за паркиране за по-малко от пет секунди, не е добре да използваш собствената си кола, докато следиш някого. Безсмислено е да паркираш по средата на Ноб Хил, докато целта ти се спуска тичешком по ескалатора към станцията на скоростния влак. Затова използвам таксита и приложения за споделен превоз. Мога да нарисувам със затворени очи карта на обществения транспорт върху салфетка. Така че колата ми — черно „Камаро“ модел 1965, сватбен подарък от Джулиет — прекарва повечето си време в подземен гараж недалеч от Юниън Скуеър.

Не съм сигурен къде Джулиет беше намерила колата. Върнахме се от медения ни месец в нова къща, подарък от бившия ми тъст. Никога не бях виждал мястото, но Джулиет познаваше доста добре разположението. Заведе ме веднага в гаража. Беше два след полунощ и бяхме прекарали петнайсет часа в самолета на баща й, докато летяхме обратно от Хонконг с кацане за презареждане в Анкъридж. Но въпреки това Джулиет поиска да я повозя. Ключовете бяха в запалването. „Лет Ит Блийд“ на „Ролинг Стоунс“ беше в уредбата. В жабката имаше бутилка „Уайлд Търки“ с неразчупен печат от 1965 г. Новата ми съпруга, която скоро щеше да ми стане бивша, захапа висулката на ухото ми и прошепна: Заведи ме в Халф Мун Бей.

Когато е в настроение да достави удоволствие на някого, Джулиет отива докрай. Не си пада по половинчатите неща. В никоя област на живота. Ще те изкара на среднощна разходка по Скайлайн Булевард и когато стигнеш заливчето, което харесва, ще те замъкне долу до мокрия пясък. Може дори да не забележиш момента, когато всичко останало угасне. Че е останал един-единствен фокус, кръг светлина, в който могат да застанат само двама души. Когато привлечеш вниманието й, то е изцяло твое. Проблемът е, че вниманието й не, се задържа дълго.

Шест години по-късно единственото останало беше колата. И никога не ми е минавало през ума да се разделя с нея.

Пътуването двеста и четирийсет километра на юг покрай брега до Оливия Грейвсенд означаваше, че мога да позволя на Халата да се поразтъпче. Два месеца не я бях изкарвал от гаража. Трябваше обаче да взема предвид възможността агент Уайт да я е намерил. Щом беше проникнал в апартамента ми, спокойно можех да приема, че е поровил и в базата данни на Автомобилна администрация. Така че имах избор да бъда параноик или реалист. Да знаеш номера на колата ми не означава, че знаеш къде се намира тя. Най-вероятно не знаеше за паркинга, защото изобщо не се намираше близо до апартамента или офиса ми.

Изключих телефона си и тръгнах в лек тръс нагоре по Бейкър Стрийт. Взех автобус на Джаксън Стрийт, слязох на Юниън Скуеър двайсет минути по-късно, след което се върнах обратно нагоре до Буш Стрийт и гаража.

Намерих Халата там, където я бях оставил — на две нива под земята, покрита с тънък слой циментова прах. Преди шест седмици бяха правили някакви ремонти на улицата. Прокарах пръст по капака, разкривайки бляскавата черна боя под прахта. Обиколих колата, като гледах за подобни отпечатъци. Но доколкото можех да кажа, никой не я беше докосвал. Легнах по гръб и погледнах под двете брони и калниците. Хората, които знаят какво правят, ще се опитат да скрият проследяващо устройство на място, където антената му да има връзка със сателита. Затова не се пъхнах изцяло под колата, нито вдигнах капака, за да опипам зад двигателя. Спокойно можех да приема, че Уайт знае какво прави, както и че не е намерил колата ми.

Отворих вратата и седнах в седалката от шита кожа. Щом завъртях ключа и натиснах газта, осемцилиндровият двигател се събуди моментално с рев, който отекна в подземния гараж.

Когато стигнах до улицата, се протегнах и отворих жабката. Вътре, върху плика с регистрацията и застраховката, имаше старомоден телефон тип мида. Предплатен модел, необвързан с никакви договори. Понякога работата ми изисква да водя разговори, които не могат да бъдат проследени до мен. Включих го и видях, че батерията още е заредена. Набрах Илайджа, докато карах надолу към Юниън Скуеър.

— Кой е?

— Кроу — казах аз. — Днес използвам този телефон. Другият трябва да остане изключен известно време.

— Да не те следи някой?

Пропуснах въпроса покрай ушите си. Не исках да започвам темата кой може да ме следи и защо.

— Ако е жената се случи нещо, обади ми се на този номер.

— Засега тя просто си седи вътре.

— Добре — казах аз. — Задната врата покрита ли е?

— Отзад има къщичка за птици върху стълб. Приземих дрона върху нея и го изключих, като оставих само камерата. Има врата от първия етаж и друга от мазето. Следя и двете.

Миналата година бях осигурил на Илайджа и Джеремая два малки дрона с камери. С инвестиция от само петстотин долара един човек можеше да следи и двете страни на къща, без да излиза от микробуса си. Разбира се, това беше незаконно. Но наградата беше висока, а рисковете да те спипат клоняха към нула.

— Мислиш ли, че някой го е видял, докато се спуска?

— Съмнявам се — отвърна Илайджа.

— Обади ми се, ако изникне нещо — казах аз. — Съседи с вили, такива неща.

— Мога да се оправя с всеки в този квартал.

— А ако се обадят на ченгетата?

— Ще се оправя — каза Илайджа. — Познавам повечето. Все пак изхвърлям боклука им.

Пожелах му късмет и затворих. Пресякох „Маркет“, стигнах входа към 101 и дадох малко газ на Халата. Докато минавах покрай летището, се предадох и пуснах „Лет Ит Блийд“.

Спрях да заредя в Монтерей и видях платен телефон зад сервиза. Ако използвах предплатения всеки път, когато исках да се обадя, скоро той щеше да престане да бъде тайна. Набрах запомнения наизуст номер и чух сигнала за повикване.

— Кой е? — попита Синтия Грийн.

— Кроу — отвърнах аз. — Пътувам и се обаждам от платен телефон.

— Получи ли доклада от аутопсията?

— Да. И благодаря. Искам да направиш още нещо.

— Нощта и без това се очертава дълга.

— Познаваш ли някого от „Съдебна медицина“ в Бостън?

— Никого — отвърна тя. — Но имам позната в Кейп, която би трябвало да познава някого в Бостън.

— Достатъчно добре ли я познаваш, за да я помолиш за услуга?

— Зависи какво искаш.

Замълчах за момент. Вече няколко години се доверявах на Синтия. Сега се очертаваше да разбера доколко си е струвало доверието ми.

— Завчера сутринта някакъв бегач бил намерен мъртъв на Бостън Комън — казах аз. — Пишеше го във вестника.

— С Клеър Грейвсенд ли е свързано?

— Не знам — отвърнах аз.

— Защото в чантата й имаше шофьорска книжка от Масачузетс — каза Синтия. — С адрес в Бийкън Хил.

Особеното при Синтия беше, че тя четеше всичко, преди да го регистрира. И помнеше всичко прочетено. Обикновено това беше добър актив, но точно сега беше по-скоро проблем.

— Имам някои подозрения — с равен глас отвърнах аз. — Искам да видя докъде ще стигнат.

— Значи искаш доклада от аутопсията на труп, намерен в „Бостън Комън“ — каза Синтия. — Мога да го получа.

— Не споменавай името ми — предупредих аз. — И не казвай нищо за Клеър. Не искам хората да си помислят, че има връзка, ако такава няма.

— Дадено, Лий — отвърна тя. — Разчитай на мен.

— Добре. Благодаря.

Затворих. От този момент нататък трябваше да разчитам на нея. Защото сега Синтия знаеше, че според мен нещо свързва Клеър Грейвсенд с мъртъв мъж в Бостън. Много хора знаеха, че съм бил в Бостън. Оливия и икономът й. Джулия Форестър, преподавателката по журналистика на Клеър. Детегледачката от съседната къща, която беше видяла детективската ми карта. Дирята ми до къщата на Синтия беше широка цял километър, а мъртвият беше оставил кървава следа, която също сочеше вратата й.

Някое бостънско ченге можеше да започне от единия край, някое ченге от Сан Франциско — от другия, и в крайна сметка щяха да ме открият по средата.

Качих се в колата, запалих двигателя и завъртях хромираното копче да изключа уредбата. Изминах останалото разстояние в тишина.

Да намеря къщата на Оливия Грейвсенд се оказа по-трудно, отколкото си мислех. Първия път пропуснах частния път и се мотах осем километра в погрешна посока по крайбрежната магистрала, преди да си дам сметка, че съм се отдалечил прекалено много. Върнах се и намалих скоростта, докато не зърнах чакълен път между две избуяли лаврови дървета.

Прекарах колата през гъсталаците и продължих надолу по склона, докато не стигнах до затворен портал. От лявата му страна имаше интерком. Свалих прозореца, натиснах копчето и зачаках.

— Това е частен имот. Сигурно сте видели знаците по пътя.

Познах гласа на иконома. Спокойно можех да си го представя с дълга ливрея и монокъл.

— Определено прилича на такъв — казах аз. — Лий Кроу, идвам да се видя с госпожа Грейвсенд.

— Тя очаква ли ви?

— Очакваше да я държа в течение — казах аз. — Това означава ли да?

— Изчакайте за момент.

— Дадено.

Решението си беше нейно. Поне докато седях в колата и слушах мъркането на двигателя, никой не се опитваше да ме удуши. Не си цапах ръцете с кръв. И пак ми се плащаше. Мина минута, преди интеркомът да се включи отново.

— Моля, заповядайте.

Вдигнах очи. Порталът се отваряше. Превключих на първа и се спуснах надолу по хълма към къщата на Грейвсенд.

Мислех си, че отново ще ме приеме в оръжейната, но се оказа, че греша.

— Тя ви очаква на терасата — каза старецът. — Последвайте ме.

Заварих Оливия Грейвсенд в градински стол от секвоя, обърнат към морето. На едната дръжка имаше недопита чаша кафе, а на другата пепелник с три фаса. Когато ме видя, тя издуха дима, изгаси запалената цигара и остави пепелника на камъка до краката си.

— Пак пропуших, Кроу.

— Случва се.

— Това е по-старо от Клеър — каза тя и вдигна пакет „Кемъл“. — Спрях в деня, в който разбрах, че съм бременна с нея. И започнах отново в деня, в който тя си отиде.

Наоколо нямаше други столове. Най-близкото нещо беше лимонено дърво в каменна саксия с размерите на вана. Избърсах прахта от ръба й и седнах с лице към нея. Огледах я. Тя беше облечена в жълто-кафяв панталон и бял пуловер. Косата й беше прибрана на стегнат кок. Беше боса; слънчевите й очила с рамки от черупка на костенурка бяха вдигнати над челото. Можех да кажа, че предвид обстоятелствата изглежда добре, само дето заради вдигнатите очила виждах очите й. Доколкото можех да преценя, не беше мигнала от три дни.

— Открили сте нещо — рече тя. — Нали, Кроу?

— Няколко неща.

Нямаше причина да не споделя някои от тях с нея. Разказах й за претърсването на къщата в Бостън и срещата си с Джулия Форестър. Пропуснах да спомена, че убих неканен гост и прекарах близо час в чистене на кръвта му от стълбището. Вместо това й казах, че компютърът на Клеър липсва. И че от разговора ми с Форестър смятам, че Клеър е напуснала „Харвард“, за да работи върху история за курса си по разследваща журналистика. Не казах на Оливия за къщата в Сан Франциско. Засега нямах намерение да й казвам и за Мадлин и не исках някой да научава за къщата, докато тя е там.

— Напуснала е, за да пише статия? — изненада се госпожа Грейвсенд. — Това ли ми казвате?

— Така мисля.

— Що за статия?

— Клеър се е интересувала от генетика. Стволови клетки. Изучаване на близнаци. Замразени ембриони. Всичко това е част от нея.

— Част?

Подхвърлих за близнаците и замразените ембриони, за да видя каква ще бъде реакцията й. Но тя само изглеждаше объркана.

— Искала е да разбере откъде е — казах аз, побутвайки малко по-силно.

— Нямам представа за какво говорите.

— Тогава аз ще ви кажа онова, което вие не ми казвате. Клеър е искала да знае къде е родена. Коя е всъщност и защо има онези белези.

Оливия Грейвсенд отвори пакета цигари и погледна в него. Лъжата се разпадаше. Виждах го по позата й. При предишната ни среща тя беше непокорно изпъната, като глътнала бастун. Сега гръбнакът й сякаш беше лишен от тази подпора.

— Тя беше моя дъщеря. Моята Клеър.

— Госпожо Грейвсенд — казах аз. — Не мога да ви помогна, ако не сте откровена е мен.

— Ще ви покажа акта за раждане, ако не ми вярвате…

— Онзи, в който пише, че е родена на Вирджинските острови. И че вие сте майката, а бащата е неизвестен.

Тя рязко вдигна глава, после кимна.

— Намерили сте копие в Бостън. Или сте взели от училището й.

Щеше да е по-лесно да я оставя да си мисли така.

— Поставете се на мое място. Седя тук пред шестата най-богата жена на света…

— Петата.

— Добре. Петата. Вие сте на четирийсет и осем и сте добре образована. Защо ви е било да ходите до Карибите? Болницата в Шарлот Амали изпраща всеки сериозен случай в Пуерто Рико.

— Взех си свой доктор — каза тя. — Раждането беше естествено, у дома. Имам къща там. В стария град, с изглед към залива. Исках…

— Пълни глупости — прекъснах я аз. Говорех тихо, но тя млъкна. Продължих: — Вярвам ви, че имате къща там. И съм сигурен, че имате доктор, който би направил всичко, което поискате от него.

— Кроу.

— Не казвам, че сте направили нещо лошо — казах аз. — От морална гледна точка. От законна е друга история. Нарушили сте куп закони.

— Трябва да разберете.

— Разбирам — казах аз. — Досетих се, докато пътувах насам. Намерили сте Клеър някъде. Била е изоставена и болна. Сърце не ви е давало да я оставите. Занесли сте я в „Сейнт Томас“ и сте казали на доктора си да съобщи за раждане у дома. Решили сте, че няма да задават много въпроси. А и да го направят, какво от това? Можете да си купите съдействие. И в крайна сметка Клеър е получила американски акт за раждане.

Клиентката ми беше престанала да ме гледа. Тя мълчаливо извади цигара от пакета. Последната, както видях. Запали я и издуха дима. После се обърна към мен.

— И името Грейвсенд — каза тя. — Получи и него. Това е основното.

— Значи е вярно?

— Името ми е онова, което има значение. Трябваше да поправя лошите неща, които са й били сторени.

Тя се обърна към мен и вдигна ръце на трийсетина сантиметра една от друга. Цигарата беше между палеца и показалеца й.

— Беше ето толкова голяма, когато я видях за първи път. Съвсем мъничко нещо. Пурпурно и пищящо. И въпреки това съвършено във всяко отношение. Направо блестеше… нямате представа.

— Мога да си представя.

— Не можете, Кроу. Никой не разбира, докато не го види — каза тя. — Не и ако няма дете.

— Аз нямам.

Тя издуха дима и кимна.

— Разбрах го веднага щом ви видях. Защото и аз навремето мислех по същия начин — сякаш мога да си събера всички важни неща в торбата и да се махна.

— Но вие сте искали деца.

— Да — каза тя. — И Господ ми е свидетел, че се опитвах. Вижте ме. Помислете си каква бях тогава. Можех да получа всичко, което си поискам. С изключение на едно-единствено нещо. И точно когато се бях отказала, то се озова в ръцете ми. Какво, мислите, би ме накарало да го оставя?

— Не знам.

— И ще ви кажа още нещо — рече тя. — В мига, в който я взех, аз разбрах, че ако я вкарам в системата, няма гаранция, че ще си я получа обратно. При децата не важи правилото „който си го намери, за него си е“. При тях е лабиринт. Децата се губят в него. Знаете ли от какво се страхувах най-много, Кроу?

— Не.

— Че онзи, който й е причинил онова, който е пробил дупките в гърба й и я е зарязал да умре от глад, може някой ден да се върне. И да предяви претенциите си върху нея. За да я предпазя, за да й осигуря изобщо някакъв живот, трябваше да променя правилата.

— Искате да кажете, да ги нарушите.

— Ако работи, няма значение.

— Направили сте така, че тя да изчезне и после да се появи отново.

Тя дръпна за последен път от цигарата си и метна фаса през парапета. Той полетя над долната тераса, вятърът го подхвана и го запрати към океана.

— Когато се върна отново в света, тя беше Грейвсенд. А аз бях нейната майка.

— Ще се наложи да започнем от самото начало — казах аз. — Трябва да ми разкажете всичко.

Тя стана, аз също.

— Искате ли питие?

— Става.