Частен детектив

3.

Час по-късно бях подписал, сканирал и изпратил по имейла стандартен договор. Фотографията ми щеше да излезе онлайн в девет, а след три дни щеше да се появи и във вестниците. Щях да получа хиляда долара от списание „Джъст Нау!“ с двеста процента бонус, ако жената се окаже „лице с положение“ — внимателно дефиниран термин на трета страница от договора, измислен вероятно от някой юрист на Уилшър Булевард, който не намираше работата си за по-странна от рекламирането на „Ролс-Ройс“, паркиран на улица в съмнителен квартал. Можех да се преструвам, че се надсмивам, колкото си искам, но щях да си осребря чека, когато пристигне.

След като приключих с това, извадих отново телефона и набрах номера на адвокат Джим Гарднър, който ме беше наел за цялото лято. Той вдигна на първото позвъняване — беше зад бюрото си още в седем без десет сутринта. Разбира се, че ще бъде. Тъкмо беше започнал ново дело и главният свидетел на обвинението щеше да се изправи пред съда.

— Добро утро — побързах да кажа аз, за да прескоча рутинните любезности. — Точно навреме. Имам нещо.

Последва кратка пауза. Той вероятно обмисляше как иска да звучи, ако от ФБР случайно подслушва телефона му. Което си беше напълно възможно. Особено ако властите имаха някаква представа за какво ми плащаше Джим през това лято.

— На работа ли сте, господин Кроу?

Когато се намираше в съдебен режим, дори най-обикновените въпроси на Джим Гарднър започват да звучат официално и с последици. Предишния ден той беше изнесъл встъпителната си реч, така че сега бе на пълни обороти. И знаеше, че може би говори пред по-голяма аудитория.

— Да, господин адвокат — казах аз. — Разговорът е поверителен.

— Това не ми е достатъчно. Пихте ли кафе?

В „Уестчестър“ има един тип на третия етаж, който продава крек от стаята си. Пакетира го в кондоми, с които се сдобива от здравния център на Полк Стрийт. Стоката му беше най-близкото до кафето нещо, което можеше да се намери в хотела ми.

— Тази сутрин портиерът ме посъветва да потърся другаде.

Затворих. Нямаше нужда да питам къде ще се срещнем. Мястото беше уговорено предварително.

— Снощи имахме закрита среща при съдията — каза Джим. — Не мина по начина, по който се надявах.

Седяхме от двете страни на директорското бюро в изоставен автосервиз. Покрити с паяжини стъклени стени гледаха към бетонен под с мазни петна. Единствената светлина идваше от прозореца на тавана. Самотен гълъб вървеше напред-назад по бетонния под. Цък-цък-цък, цък-цък-цък.

Джим имаше ключ от това място, защото някой от кантората му се беше занимавал с обявяването на ипотеката му за просрочена. Срещахме се често тук, така че аз също имах ключ.

— Първата работа на Намар тази сутрин беше да призове Деканса — каза Джим. — Добър обвинител е, затова си помислих, че ще го държи целия ден. Но той ще приключи към три следобед.

— След това почивка ли ще има?

Джим прокара пръсти през косата си. Тя беше прошарена и се къдреше, когато я оставяше да порасне. С провлеченото му говорене, широки рамене и тежък пръстен от колежа, хората сигурно го вземаха за футболен треньор.

— Съдията иска да се придържа към графика си. Или просто да ми го начука. Не я познавам достатъчно добре, за да знам кое от двете е. Но така или иначе, след разпита на Намар аз ще трябва да започна с моя. Без почивка. Така че се надявам да имаш нещо.

Със спирането в три Намар принуждаваше Джим да раздели разпита си в два дни. Съдебните заседатели щяха да изслушат първите два часа в края на деня. После щяха да се приберат у дома и да забравят чутото, а Джим цяла нощ щеше да се чуди дали да повтаря въпросите отново, или да ги отпише и да продължи нататък. Имах решение за този негов проблем.

— Намар намина снощи — казах аз. — Заедно с агент Уайт. Двамата останаха три и половина часа при Деканса. Уговаряха го. Заплашваха го. Имам аудио и видео…

— Не мога да ги взема. Не ги искам. Изтрий ги.

— Добре.

— Но все пак ми разкажи.

— Деканса смята да закопае Лорка.

— Кой е Лорка? — попита Джим. — Не познавам никого с това име.

— Щом казваш.

Нямаше смисъл да споря с него. Джим беше избрал този изоставен офис, защото не се подслушваше и федералните не знаеха за него. Имаше обаче граници, които той нямаше да прекрачи. Клиентът му имаше история и работата на Джим беше да я продаде. Където и да е.

— Разкажи ми за Деканса — каза той.

— Бил е много високопоставен. В общи линии, вторият човек. Лорка — твоят човек — не е бил просто глас по телефона или слух. А лице в стаята. Работели са заедно. Така че той знае всичко. Което вече ти е известно.

Запознах Джим с основните неща. Деканса започнал по начина, по който започват всички. Като муле, прекарващо пратки на север през границата. След три успешни курса му се доверили да пренася пари. Но той бил четящ и мислещ човек. Когато Агенцията за борба с наркотиците започнала да използва подслушвателни станции и дълбочинни радари за откриване на тунелите през границата, Деканса наел хора от корабостроителници в Баха и започнал да работи в пустинята. Първата им подводница била дълга четиринайсет метра и потънала в Морето на Кортес. Втората била трийсет метра и направила три курса, преди екипажът й да я потопи, когато се натъкнал на катер на Бреговата охрана. Междувременно Деканса и Лорка били подкупили толкова много митнически агенти, че вече не се нуждаели от подводници. Можели да товарят стоката си на пътнически самолети и да я доставят направо в Ню Йорк. Сменили парите в брой с криптовалута, която може да се прехвърля незабелязано.

Ако работеше в американска корпорация вместо в международен картел, Деканса щеше да има някоя доста внушителна титла. Главен финансист, вицепрезидент на операциите или нещо подобно. Картелът обаче не се занимава с официални титли. С изключение на онази, която имаше той сега; титла, която никой не искаше — предател.

Без Деканса тезата на обвинението беше изцяло косвена. Всичко трябваше да се обяснява. Клиентът на Джим беше бизнесмен от Сан Франциско. Името „Лорка“ не фигурираше в шофьорската му книжка. Не фигурираше никъде. Което означаваше, че ако Деканса изчезне, ще отнесе със себе си и шансовете на обвинението за осъдителна присъда. Хората, които гладеха Лорка срещу косъма, имаха навика да изчезват. Това лято аз играех опасна игра. Бях проследил предател и бях сложил очи и уши в стаята му. Ако Лорка знаеше за „Уестчестър“, обвинението нямаше да има главен свидетел. Нямах намерение да се превръщам в съучастник в убийство. И за да защитя себе си и Джим, му казвах само онова, което той можеше да си позволи да знае.

— Хубаво описание — каза Джим. — Но не повдигаш особено духа ми. С какво разполагаш в действителност?

Бях го получил седмица по-рано. Бях го задържал, но от самото начало възнамерявах да му го кажа в подходящия момент.

— Нямаше да го искаш твърде рано — казах му аз. — Затова премълчах и ти спестих морална дилема.

— С тези дилеми мога да се оправям и сам.

— Решението не е твое, когато и аз съм замесен — отвърнах аз. — Което означава, че преди да ти кажа, трябва да се съгласиш как ще го използваш.

— В какъв смисъл?

— Или го използваш в разпита днес, или го забравяш. Ако не е днес, няма да е никога. Използвай го веднага — без предупреждение, без да уведомяваш клиента си — и ще получиш шанс. Ако той не знае, докато обвинението не го чуе, утре по ръцете ти няма да има повече кръв, отколкото има сега.

— Съгласен.

Естествено, че щеше да се съгласи, макар да не знаеше за какво говоря. Нуждаеше се от онова, с което разполагах. И вероятно разбираше, че му предлагам коз. Не трябваше да е гений, за да се досети под каква форма. Има една стока, която се търгува най-скъпо на пазара на козовете. Невинност. Жените бяха злато, а децата — диаманти.

— Принуждават Деканса да живее като затворник — казах аз. — Той е техен свидетел, но това не означава, че го харесват.

— Дотук нищо ново.

— Не е виждал небето от май. Кисне в абсолютна дупка в Тендърлойн. Да я наречеш тайна квартира е адско преувеличение. Два пъти на ден му носят храна. Проверяват го на всеки два часа, освен това носи проследяваща гривна на глезена си. Но ще я свалят днес, когато той влезе в съда — и ако го попиташ, ще отрече съществуването й. Ще му дадат имунитет, но само при осъдителна присъда. Което означава, че наистина го държат за топките — ако свидетелства по начина, по който искат, но твоят човек си излезе свободен, сделката отпада.

Джим потропваше с пръсти по очуканото бюро.

— Мога да го уредя — каза той. — Дори да отрича, само разкритието, че са го настанили в „Холидей Ин“, ще направи показанията му съмнителни. Но ти разполагаш с нещо повече.

Разбира се, че разполагах с повече. Иначе щеше да ме е срам да му пращам сметките си.

— Той умолява за телефон — казах аз. — Вече цял месец всеки ден моли за телефон.

— За какво му е?

— Не им казва. Но каза на мен, защото си говори сам. Иска да говори с жена си.

— Тя се води за мъртва.

Накарах го да почака малко. Духнах кафето си и сръбнах. Погледнах телефона си.

— Говориш за онази история в Мексико Сити — казах аз. — За взривения жилищен блок.

— Двама доносници са я видели на балкона.

— Тя е била на седмия етаж, а те са се намирали на две преки разстояние. Да си чувал за ДНК тест?

Джим ме зяпна, докато смилаше думите ми.

— Намар знае ли? — попита най-сетне той.

— Няма представа.

Пръстите му престанаха да барабанят.

— Откъде знаеш всичко това?

— Дадох на Деканса онова, което искаше — отвърнах аз. — Телефон.

Операцията беше сравнително проста. Лесна и в същото време най-мръсното нещо, което съм правил някога.

Деканса имаше редовни посещения от половин дузина агенти на ФБР и трима помощници на главния прокурор, включително и Намар. И беше молил всеки посетител за телефон, но винаги му отказваха. Дори някой да се смилеше и да му дадеше телефон, трафикът през вратата на стаята му беше твърде натоварен, за да може да го направи анонимно или да отрича. Затова го издебнах да излезе до тоалетната, слязох долу, отключих стаята му с шперц и оставих мобилен телефон на леглото му.

След като се качих горе, свалих ръкавиците и гледах картината от камерата, скрита в тавана на Деканса. Стаята му беше малка като моята. Когато се върна от тоалетната, му бяха нужни цели три секунди, за да забележи телефона. Огледа се, после отиде до прозореца. Остана цяла минута абсолютно неподвижен с наведена глава. После скри телефона под дюшека.

Три дни по-късно още не го беше използвал. Затова изчаках да отиде да вземе душ, вмъкнах се отново в стаята му и му оставих бутилка уиски. Върнах се горе и го гледах на кристалночиста черно-бяла картина как намира бутилката и оглежда внимателно дали е запечатана. Не я изля в умивалника, не я скри и не започна да крачи смаяно напред-назад. Отвори я, подуши съдържанието и започна да пие.

Два часа по-късно повдигна дюшека и извади телефона. Гледах как го върти в ръце. Гледах как го включва. Как се взира дълго в него. И след това как набира научен наизуст номер.

Естествено, това беше капан.

Телефонът беше един от двата, които бях купил в Китайския квартал. В закътано сепаре в „Сан Лунг“ платих на един хакер на свободна практика да ги синхронизира. Той приключи работата си, преди да е приключил с коктейла си. Връчих му плик с двайсетдоларови банкноти и това беше всичко.

Така че когато Деканса се обади на жена си, аз гледах и слушах в реално време.

Не биваше да го прави. Никой оцелял по Програмата за защита на свидетелите не бива да докосва смартфон. Той не беше скроен за това. Аз просто му спестявах време и мъчения.

— Проверих номера, порових тук-там — казах аз на Джим. — Обади се на стационарен номер извън Ийгъл Пас, Тексас. Ранчо с площ пет хиляди акра, водещо се на съдружие от Каймановите острови. Партньорите в съдружието са все чужди ООД-та с тъпи имена и пощенски кутии вместо адреси — можеш да се досетиш кой им е собственикът. Документът за собственост е чист, така че е било платено в брой. Преди пет години, когато Деканса е бил важна клечка.

Плъзнах по бюрото копие на документа.

— А жената, която е вдигнала телефона? — попита Джим.

— Мария Лусинда Деканса — отвърнах аз. — Живее там със сина им, който е на година и седем месеца.

— Значи и той е жив?

— Чух го на заден фон.

Джим Гарднър се загледа в документа. Взе го и го прелисти, след което го прибра в куфарчето си. Не беше добър човек, иначе нямаше да се занимава с това, с което се занимава. А и аз явно не съм ангел, иначе нямаше да му се доверя да постъпи правилно с информацията, която му бях дал току-що.

— Ела, ако искаш да гледаш разпита — каза Джим.

Той взе куфарчето си и излезе от изоставения салон. Пет минути по-късно аз също излязох.

Върнах се в „Уестчестър“. Бях си свършил работата и ако нещата се развиеха по план при разпита следобед, Намар и ФБР сигурно щяха да започнат да се чудят кой е следил Деканса и как точно. Затова исках да опразня стаята си. Да прибера оборудването, да избърша всички отпечатъци и да оставя мястото така, както би трябвало да изглежда — въргалящи се празни бутилки, смачкани бирени кутии и хартиени опаковки, нахвърляни като преспи в ъглите и под леглото. За целта си бях приготвил цяла раница боклуци.

На връщане минах покрай „Рефюджио“. Преброих десет черно-бели полицейски коли, два необозначени форда, които със сигурност бяха на детективи от отдел „Убийства“, и една линейка. Микробус на „Съдебна медицина“ тъкмо потегляше. Блондинката самоубийца беше прибрана в чувал и откарана, но лимузината още беше на тротоара. Някой беше поставил ограничителни конуси около нея и бе опънал жълта полицейска лента между тях. Вдигнах фотоапарата и загледах през обектива, като щраках през цялото време. Някакъв мъж излезе през предния вход на „Рефюджио“. Слаб, с тъмна коса и изтъркан от носене костюм. Инспектор от отдел „Убийства“. Той си проби път през групата полицаи и погледна право към мен. Свалих фотоапарата и продължих по пътя си.