Частен детектив

21.

Намирахме се непосредствено на север от Мендосино на тесен скалист залив, отбелязан на картата като Слотърхаус Коув6. Клеър беше смятала да пренощува тук, в малкия хотел с изглед към океана. Географското име на залива определено не беше в полза на бизнеса и затова собственикът на хотела беше измислил по-предразполагащо име за заведението си. „Дискавъри Коув“. Което не беше зле за това място. Самият залив беше прекрасен — широка ивица тъмносиня вода, от която тук-там стърчаха скали и малки островчета, заобиколен от отвесни скали със зелена трева отгоре. Районът на хотелчето беше още по-добър. Кипариси и испански юки, увити около басейнчета за птици рози и бели решетъчни арки — от онези, които бившата ми жена би нарекла магнити за булки. Тя се беше омъжила за мен под подобна арка край Пойнт Рейес, така че вероятно знаеше за какво говори.

Основната сграда беше викторианска безвкусица с големи веранди и множество боядисани на ръка резби под стрехите. Стаите представляваха отделни бунгала, общо шест или осем, които бяха пръснати по парцела. Според уебсайта, който бях проверил, след като открихме задържаното капаро, някои от тях имаха свои веранди, а други — вани или камини. Всички гледаха към океана и вълните, разбиващи се в отвесните крайбрежни скали.

Спрях на малкия паркинг и слязохме. Изкачихме заедно стъпалата и минахме покрай люлеещите се столове на верандата. Отворих вратата за Мадлин и отидохме при рецепцията в дъното на помещението. На писалището имаше малък сребърен звънец. Зад бюрото имаше вход с кадифено въже пред него и табелка с надпис САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ.

Чукнах два пъти звънеца и зачакахме. Над нас се чу скърцане на стъпки, които се спуснаха по дървено стълбище. Появи се жена, която откачи въжето от куката, за да може да мине. Сребристочерната й коса беше прибрана на перфектен кръгъл кок на темето й и беше облечена в рокля с флорални мотиви, които сякаш отразяваха всички цветове в двора.

Тя ме погледна и отвори уста, за да попита нещо или да ни посрещне с добре дошли, но думите така и не излязоха от устата й, защото видя и Мадлин. Очите й се разшириха и тя протегна ръка и се хвана за дръжката на вратата, за да запази равновесие. После се обърна в посоката, от която беше дошла, и извика достатъчно силно, за да я чуят от горния етаж.

— Лари! Тя се върна!

До мен Мадлин започна да отстъпва назад. Пресегнах се и я хванах за ръката, за да не побегне. Точно такъв пробив ми трябваше. Затова бях поискал да дойде с мен. Бързо стиснах пръстите й. Спокойно. Тя явно разбра посланието ми, защото се отпусна. Отгоре се чу някакъв приглушен отговор. Гласът беше на възрастен мъж, когото са събудили от дрямка и не е особено щастлив от това.

— Лари! — извика отново жената. — Тя се върна! Вземи й нещата!

Отгоре се чу ново мърморене, този път малко по-силно. После жената се обърна към нас. Един кичур коса се беше освободил и падаше върху челото й. Тя го отметна назад.

— Извинете — каза тя на Мадлин. — Вие само се регистрирахте и после не се появихте. Следващата вечер имах сватба, всички бунгала бяха заети и не знаехме какво да правим. Затова прибрахме нещата ви и освободихме стаята. Още не съм пуснала картата ви.

— Аз не съм… — Стиснах отново ръката на Мадлин. Този път малко по-силно. — Тоест извинявайте.

Пуснах ръката й и тя пристъпи напред.

— Изникна нещо и трябваше да тръгна по спешност.

— Видяхме ви да тръгвате с онези хора.

— Беше семеен проблем.

— Три сутринта. Явно е бил наистина спешен проблем.

— Сега мога да взема нещата си — каза Мадлин. — И ако имате стаи…

Появи се и Лари. Малко провлачваше левия си крак, но гърбът му беше изправен. Носеше черен куфар на колелца от онези, които могат да се поберат без проблеми в багажника над седалката в самолет.

— Много ви благодаря — каза Мадлин.

Лари не погледна нито нея, нито мен. Просто остави багажа и се обърна да си върви.

— И ключовете от колата — каза жената. — Не забравяй ключовете, Лари.

Лари посочи външния джоб на куфара и се качи горе, без да каже нито дума.

— Колкото до стаи — каза жената, — след сватбата сме свободни. Мога пак да ви дам Дрейк Котидж.

Мадлин ме погледна и аз кимнах.

— Добре — каза тя. — Ще го вземем.

— Значи всичко е уредено. Вече сте регистрирана, така че мога да прибавя тази нощ към предишната — каза жената. — И знаете къде е бунгалото.

Жената се усмихна леко и погледна куфара. Чакаше Мадлин да го вземе и да излезем. Минаха може би само няколко секунди, но се проточиха и положението стана неловко.

— Ключът? — попита Мадлин.

— Не е ли у вас?

— Не, аз… сигурна съм, че трябва да съм го оставила в стаята — каза Мадлин. Каза го с тона, с който имитираше Клеър, когато тя имитира Оливия Грейвсенд.

— Не го видяхме, докато почиствахме бунгалото — каза жената. Тя извади ключ от джоба си и отвори шкафа зад себе си. Вътре имаше малки клетки с имената на бунгалата. Ръката й мина покрай „Ванкувър“ и „Кук“, след което се спря на „Дрейк“. Тя взе ключа, който имаше тежък калаен ключодържател във формата на платноходки го подаде на Мадлин. — Потърсете другия. В противен случай ще трябва да ви го пишем на сметката.

— Разбира се — каза Мадлин. — И извинете за… за объркването.

Мадлин взе куфара на Клеър и излязохме. Когато се озовахме обратно на паркинга, огледах за камери. Не видях нито една, което беше жалко. Защото видях следи от гуми, останали след особено бързо потегляне от паркинга. Стигаха чак до пътя. Колата беше поднесла, преди да завие надясно. А това означаваше, че е поела на север. Не на юг към Сан Франциско.

— Няма да намерим ключа за бунгалото — казах аз. — Към доклада от аутопсията имаше опис на вещите й. В него фигурира ключ с калаен ключодържател.

— Оставила е всичките си неща, но е взела ключа. Значи е възнамерявала да се върне.

— Но сега напасването на времето става още по-трудно — казах аз. — Клеър е заминала в три. Това й дава най-много час и половина, за да стигне до Сан Франциско.

— Възможно ли е те да са го направили?

— Определено са бързали — казах аз и кимнах към следите от гуми. — Но не са потеглили в правилната посока.

Отключих багажника на Халата и взех раницата си. В нея държах лаптопа, четката за зъби и май нищо повече. Преди да успея да затворя багажника, Мадлин ме спря, като сложи ръка отзад на кръста ми. И се наведе към мен.

— Ще трябва да обиколим цялото място, за да намерим правилното бунгало — каза тя. — Да опитваме ключа на всяка ключалка. Лари и Госпожа Идеален кок ще ни видят през прозореца и ще се досетят, че нещо не е наред. Ако вече не са се досетили.

Права беше. Госпожа Кок беше взела Мадлин за Клеър. А Клеър би трябвало да знае къде е бунгалото й.

— Не — казах аз. — Аз ще тръгна да обикалям с ключа и куфара. Защото не познавам мястото. Ти остани тук. Престори се, че се обаждаш по телефона.

— Добре.

Взех ключа и куфара и тръгнах. Погледнах веднъж назад и видях, че Мадлин се е облегнала на капака на Халата и говори по телефона. Жестикулираше със свободната си ръка.

Изглеждаше толкова реално, че се запитах дали наистина не се е обадила на някого.

Пред всяко бунгало имаше малка табелка, която правеше нещата по-лесни. Не се налагаше да пробвам ключа на всяка врата. Просто минах покрай „Магелан“ и „Ванкувър“, след което продължих по каменната пътека до „Дрейк“. Качих се на верандата и отключих. Оказа се малко трудно, сякаш резервният ключ не беше изработен съвсем точно. Наведох се да погледна ключалката и видях светли драскотини по иначе матовата бронзова патина. Бях се справял с достатъчно ключалки, за да разпознавам издайническите следи.

Обърнах се към паркинга. Мадлин още говореше по телефона, но ми отговори, като вдигна два пръста. Ако се преструваше, беше невероятна. Устните й се движеха бързо и уверено. Влязох и затворих след себе си.

В бунгалото имаше три помещения. Дневна, спалня и баня. Леглото беше с балдахин, а краката на ваната бяха във формата на лапи с хищни нокти. От банята се излизаше на малка веранда с кедрова вана, скрита от пътя зад ниска решетка с повет по нея. Ако надникнеш над нея, пред теб се разкрива чудесен изглед към залива.

Цялото бунгало беше безупречно чисто. Онзи, който беше влязъл тук, явно го беше направил, след като Лари и Госпожа Кок са прибрали нещата на Клеър. Това накара ума ми да се втурне по половин дузина лъкатушещи пътеки едновременно. Клеър беше излязла от бунгалото си в три сутринта и беше умряла на Търк Стрийт час и половина по-късно. Собствениците на хотела бяха разчистили бунгалото по някое време след единайсет. По-късно през деня тук беше отседнал нов гост. Някъде между разчистването и настаняването друг човек беше проникнал в бунгалото. И само двайсет и четири часа по-късно някой беше преодолял ключалката на къщата на Клеър на Бийкън Хил в Бостън.

Смятах, че мъжът, когото бях убил в Бостън, е свързан с онези, които бяха нахълтали в апартамента ми и разпердушинили офиса ми. И че всички тези прониквания с взлом са свързани с агент Уайт.

Но сега трябваше да приема и друга възможност. Всичко случило се можеше да е свързано с Клеър. Вероятно бе да съм мишена само заради това. Защото бях направил снимката. Защото Джим Гарднър ме беше пратил при Оливия Грейвсенд, която ме нае да разбера истината. Някой беше научил за това и се беше заел да ме премахне.

— Лий?

Обърнах се към Мадлин, която тъкмо беше влязла в бунгалото и затваряше вратата след себе си.

— Всичко наред ли е?

— Засега няма проблеми — отвърна тя.

И прибра телефона в джоба си.

— Наистина ли разговаря с някого? — попитах аз. — Защото изглеждаше много убедителна.

— С шефа си в книжарницата. Казах му, че ми трябват още няколко дни.

— Спешен семеен проблем.

— Така си е — отвърна тя. — Семеен проблем. Но трябваше да му кажа нещо, за да спечеля още малко време.

Досега не се бях замислял много за живота на Мадлин. Тя беше повече от просто връзка с Клеър и имаше цял куп неща, които не знаех за нея — семейство, приятели, работа, домашни любимци, течащи кранове и наем за плащане. Всичките й триумфи и малки досади. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че щом Клеър й се е обадила, тя е зарязала всичко, за да дойде в Сан Франциско.

Взех куфара на Клеър и го сложих на леглото.

— Изкарахме късмет с това — казах аз. — Ако Лари не беше разчистил бунгалото на сутринта, щеше да е изчезнал.

— Какво означава това?

Казах й за ключалката и я изчаках, докато отиде да я огледа. Когато тя се върна, дръпнах ципа на куфара и го отворих.

Според трансакциите по кредитната карта повечето пътувания на Клеър бяха продължавали по двайсет и четири часа или по-малко. Заминаване и връщане за една нощ. Но явно беше очаквала, че този път ще се забави повече. Беше си взела няколко ката дрехи. Започнах да разопаковам багажа й и да оставям нещата върху завивката. Два чифта грижливо сгънати джинси. Торбичка с цип, съдържаща три чифта гащета и сутиен. Яркочервен пуловер на „Харвард“, в случай че нощта се окаже хладна. Единственото, което не беше прилежно сгънато, беше празна торба с кука за закачане. Лари явно я беше напъхал в куфара, докато е разчиствал бунгалото. Но ако в нея се е намирала роклята, в която беше умряла, Клеър вероятно я е държала закачена на задната седалка на вратата. Тя беше умряла с обувки с високи токчета, но беше прибрала сандалите си, които е носела с джинсите.

Под дрехите имаше две кожени чанти, в които намерих лаптопа и телефона й. Взех телефона и се опитах да отворя основния му екран, но се оказа заключен. Трябваше ми или шестцифрен код, или палеца на Клеър. Подадох го на Мадлин.

— Знаеш ли кода?

— Не.

— А ако пробваш с палеца?

— Еднояйчните близнаци нямат еднакви отпечатъци — каза тя. — Те не са генетично кодирани.

— Сериозно?

— Пробвахме — каза Мадлин. — Опитахме се да си отключим телефоните. Не се получи.

Извадих компютъра. Щом отворих капака, екранът светна и ме покани да въведа парола. Написа Клеър-Беър99. Повечето хора използват една и съща парола за различни акаунти. Но явно Клеър не беше като повечето хора. Когато чукнах Enter, образът на екрана се раздвижи енергично наляво-надясно, сякаш съм му дал да опита нещо горчиво. И ме покани да опитам отново.

— А някаква идея за това?

— Никаква.

Затворих компютъра и го прибрах в чантата. Сигурно имах право на още два опита, след което щеше да се заключи за осем часа. Не исках да пилея опитите си със случайни предположения, ако има шанс Мадлин да си спомни нещо. Ако знаех колко малко време ни остава заедно, сигурно щях да постъпя другояче.